Включено в книгата
Оригинално заглавие
Мужики, (Обществено достояние)
Превод от руски
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Новела
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 6 гласа)

Глава 8

Енорийската черква беше на шест версти, в Косогорово, и там ходеха само в случай на нужда, когато трябваше да се кръщава, за венчавка или опело; да се молят, ходеха отвъд реката. По празниците в хубаво време момите се пременяха и вкупом отиваха на литургия и когато вървяха през ливадите със своите червени, жълти и зелени рокли, гледката беше много приятна; при лошо време всички си седяха вкъщи. Причестяваха се в енорийската черква. От тия, които не ходеха да се причестяват след великите пости, на Великден, като обикаляше по къщите с кръста, попът вземаше по петнадесет копейки.

Старецът не вярваше в Бога, защото почти никога не мислеше за него; признаваше свръхестественото, но смяташе, че то се отнася само за жените, и когато говореха пред него за религията или за някакво чудо и го питаха нещо, той започваше да се чеше и неохотно отговаряше:

— Че кой знае я!

Бабата вярваше, но някак смътно; всичко се беше смесило в главата й и тъкмо започваше да мисли за греховете, за смъртта, за спасението на душата, нуждата и грижите пресичаха пътя на мисълта й и тя начаса забравяше за какво си бе мислила. Молитви не помнеше и обикновено вечер, на лягане, заставаше пред иконите и шепнеше:

— Казанска Света Богородице, Смоленска Света Богородице, Света Богородице триръчице…

Маря и Фьокла се молеха, говееха всяка година, но нищо не разбираха. Не учеха децата си да се молят, нищо не им говореха за Бога, не им внушаваха никакви правила и само им забраняваха да ядат блажно през постите. В другите къщи беше почти същото; малцина вярваха, малцина разбираха. Същевременно всички обичаха Светото писание, обичаха го нежно, благоговейно, но нямаше книги, нямаше кой да чете и да обяснява и за това, че Олга им четеше понякога евангелието, хората я уважаваха и се обръщаха към нея и Саша на „ви“.

Олга често ходеше на храмови празници и на молебени в съседните села и в околийския град, където имаше два манастира и двадесет и седем черкви. Тя беше разсеяна и докато беше на поклонението, напълно забравяше семейството си и чак когато се върнеше вкъщи, изведнъж правеше радостното откритие, че си има мъж и дъщеря, и тогава усмихната и сияеща казваше:

— Безкрайна е божията милост!

Това, което ставаше в селото, й се струваше отвратително и я измъчваше. На Илинден пиеха, на Голяма Богородица пиеха, на Кръстовден пиеха. На Малка Богородица се падаше храмовият празник на Жуково и по този случай пиеха цели три дни; пропиха петдесет рубли общински пари и след това от всяка къща събираха още пари за водка. На първия ден Чикилдееви заклаха овен и го ядоха и сутринта, и на обяд, и на вечеря, всеки път се натъпкваха, а децата и през нощта ставаха да ядат. През всичките тия три дни Киряк беше страшно пиян, пропи всичко, дори шапката си и ботушите, и тъй би Маря, че я свестяваха с вода. А после на всички им беше срамно и противно.

Впрочем и в Жуково, в тази Холуевка, веднъж стана истинско религиозно тържество. Беше през август, когато по цялата околия разнасяха от село на село Животворната. В тоя ден, когато я очакваха в Жуково, времето беше тихо и облачно. Момите с пъстри гиздави премени се запътиха да посрещнат иконата още от сутринта и я донесоха чак вечерта с хоругви, с черковни песни, а в това време отвъд реката камбаните биеха. Грамадна тълпа свои и чужди задръстиха улицата; шум, прах, блъсканица… И старецът, и бабата, и Киряк — всички протягаха ръце към иконата, жадно се взираха в нея и говореха през плач:

— Закрилнице, майчице! Закрилнице!

Като че ли изведнъж разбраха, че между небето и земята не е празно, че богатите и силните още не са заграбили всичко, че още има някаква закрила от обидите, от робската неволя, от тежката непосилна нужда, от страшната водка.

— Закрилнице, майчице! — ридаеше Маря. — Майчице!

Но отслужиха молебена, отнесоха иконата и всичко си тръгна постарому и в кръчмата пак се раздадоха грубите пиянски гласове.

От смъртта се страхуваха само богатите селяци, които колкото повече разбогатяваха, толкова по-малко вярваха в Бога и в спасението на душата и палеха свещи, и служеха молебени само от страх пред края си на земята, така, за всеки случай. Които бяха пљ сиромаси, не се страхуваха от смъртта. На стареца и на бабата им казваха право в очите, че са се застояли на този свят, че вече им е време да мрат, и те нищо. Не се стесняваха в присъствието на Николай да казват на Фьокла, че когато Николай умре, нейният мъж, Денис, ще получи привилегия — ще го освободят от войниклъка. А Маря не само че не се боеше от смъртта, но дори съжаляваше, че тя толкова се бави, и когато децата й умираха, се радваше.

От смъртта не се страхуваха, но затова пък се отнасяха към всички болести с преувеличен страх. Стигаше една дреболия — стомашно разстройство, лека простуда, и бабата вече лягаше на печката, завиваше се презглава и започваше да стене високо и непрестанно: „Умира-а-ам!“ Старецът бързаше за свещеника и причестяваха и миропомазваха бабата. Постоянно говореха за простуда, за глисти, за буците, които се движат в стомаха и отиват към сърцето. Най-много от всичко се страхуваха от простуда и затова дори лете се обличаха дебело и се топлеха на печката. Бабата обичаше да се лекува и често ходеше в болницата, където казваше, че е на петдесет и осем, а не на седемдесет години; смяташе, че ако докторът научи истинската й възраст, няма да я цери и ще й каже, че й е време да умира, а не да се лекува. Отиваше в болницата обикновено рано сутрин, като вземаше със себе си две-три момиченца, и се връщаше вечер гладна и ядосана — с капки за себе си и с мехлеми за децата. Веднъж заведе и Николай, който после около две седмици вземаше капки и казваше, че му станало по-добре.

Бабата знаеше всички доктори, фелдшери и знахари на тридесет версти наоколо и нито един не й харесваше. На Малка Богородица, когато попът обикаляше по къщите с кръста, клисарят й каза, че в града близо до затвора живеело едно старче, бивш военен фелдшер, който лекувал много хубаво, и я посъветва да се обърне към него. Бабата го послуша. Щом падна първият сняг, тя отиде в града и докара със себе си старчето — някакъв покръстен друговерец с брада, дълга дреха и лице, покрито със сини жилчици. Тъкмо по това време вкъщи имаха майстори; стар шивач със страшни очила кроеше от разни дрипи жилетка, а две млади момчета правеха валенки; Киряк, когото бяха уволнили заради пиянството му и сега живееше вкъщи, седеше край шивача и кърпеше един хамут. В къщата беше тясно, задушно, смърдеше. Друговерецът прегледа Николай и каза, че трябва да му се сложат вендузи.

Той редеше вендузите, а шивачът, Киряк и момиченцата стояха отстрани, гледаха и като да виждаха как болестта напуща Николай. И Николай гледаше как впитите в гърдите му вендузи малко по малко се пълнят с морава кръв, чувстваше, че от него като че ли наистина излиза нещо, и се усмихваше от удоволствие.

— То не е лошо — казваше шивачът. — Дай Боже да му помогне.

Друговерецът постави дванадесет вендузи, после още дванадесет, изпи няколко чаши чай и си замина. Николай взе да трепери; лицето му се източи и както казваха жените, стана на юмрук; пръстите му посиняха. Той се зави и с одеялото, и с кожуха, но му ставаше все по-студено. Надвечер вече не можеше да си намери място; помоли да го сложат на пода, помоли шивача да не пуши, после се умълча под кожуха и призори умря.