Включено в книгата
Оригинално заглавие
Мужики, (Обществено достояние)
Превод от руски
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Новела
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 6 гласа)

Глава 3

В селото се беше разчуло за пристигането на гостите и още след литургията в къщата се насъбра много свят. Дойдоха и Леоничевите, и Матвеичевите, и Иличовите да чуят нещо за своите си роднини, които служеха в Москва. Всички жуковски момчета, които знаеха да четат и да пишат, ги водеха в Москва и ги ценяваха само за келнери и хотелски слуги (както пък ония от оттатъшното село ги даваха все по хлебарниците) и тъй си беше тръгнало отдавна, още от крепостното право, когато някой си Лука Иванич, жуковски селянин, станал вече легендарен, който бил бюфетчия в един от московските клубове, вземал на служба при себе си само земляци, а пък те, като закрепнели финансово, докарвали от село роднините си и ги нареждали по кръчмите и ресторантите; и от онуй време по цялата околност на село Жуково му викаха само Хамская или Холуевка[1]. Николай го бяха завели в Москва единадесетгодишен и място му беше намерил Иван Макарич от Матвеичевите, който тогава беше капелдинер в летния ресторант „Ермитаж“. И сега, като се обръщаше към Матвеичевите, Николай казваше с наставнически тон:

— Иван Макарич ми е на мен благодетелят и аз съм длъжен дене и ноще да се моля за негово здраве, защото той ме направи да стана човек.

— Ох, майчице — обади се със сълзлив глас една висока бабичка, сестра на Иван Макарич, — хем нищичко за него, милия, се не чува.

— Зимъс беше на служба при Омон, а тоя сезон се чу да бил някъде извън града, по градините… Остаря! По-рано е било по десет рубли да донася на ден, през лятото, но сега работата повсеместно намаля, мъчи се старецът.

Бабите и жените разглеждаха обутите във валенки крака на Николай, бледото му лице и скръбно нареждаха:

— Не храниш ти вече къща, Николай Осипич, не храниш! Хич те няма!

И всички обсипваха Саша с ласки. Тя имаше вече пълни десет години, но беше дребна на ръст, извънредно слаба и изглеждаше като на седем, не повече. Сред другите момиченца, почернели от слънцето, грозно остригани, облечени с дълги избелели ризки, тя, беличка, с големи тъмни очи, с червена панделка на косите, им беше интересна, сякаш беше някакво зверче, хванато в гората и донесено вкъщи.

— Тя знае да ми чете, мамината! — похвали се Олга, гледайки нежно дъщеря си. — Почети, детенцето ми! — взе тя евангелието от полицата. — Почети, пък православните ще послушат.

Евангелието беше старо, тежко, в кожена подвързия, с омацани краища и от него лъхна тъй, сякаш в стаята бяха влезли калугери. Саша вдигна вежди и зачете високо, напевно:

— „Отошедшим же им, се ангел господен… во сне явился Йосифу, глаголя: «востав поими отроча и матер его…»

— Отроча и матер его — повтори Олга и цялата пламна от вълнение.

— «И бежи во Египет… и буди, дондеже руку ти…»“

При думата „дондеже“ Олга не се сдържа и заплака. Като я гледаше, изхлипа и Маря, после сестрата на Иван Макарич. Старецът се закашля, засуети се да даде на внучката си някакъв подарък, но не намери нищо и махна с ръка. И когато четенето свърши, съседите се разотидоха по домовете си, разчувствани и много доволни от Олга и Саша.

По случай празника семейството остана целия ден вкъщи. Старата, на която и мъжът, и снахите, и внуците й, всички еднакво й викаха „бабата“, се стараеше сама да върши всичко; сама палеше печката, сама подклаждаше самовара, сама и на къра дори излезе да работи половината ден, а после се оплакваше, че я били уморили от работа. И непрекъснато трепереше, да не би някой да изяде един залък повече, да не би старецът и снахите да се заседят без работа. Ту й се счуваше, че гъските на кръчмаря влизат откъм задната страна в зеленчуковата й градина, и тичаше навън с дълъг прът в ръцете, а после по половин час надаваше пронизителни крясъци около зелето си; ту й се струваше, че някой гарван дебне да отвлече пиленцата, и с ругатни се спущаше по гарвана. Сърдеше се и мърмореше от сутрин до вечер и често вдигаше такава врява, че минувачите се спираха по улицата.

Със стареца си се държеше грубо, наричаше го ту лентяй, ту холера. Той и си беше лековат, несериозен селяк и може би ако не му натякваше постоянно, изобщо нямаше да работи, а щеше да си седи на печката и да дърдори безкрай. Надълго и нашироко разправяше на сина си за някакви свои врагове, оплакваше се, че съседите му го били обиждали едва ли не всеки ден, и на човек му омръзваше да го слуша.

— Да — разказваше той с ръце на хълбоците. — Да… Седмица след Кръстовден продавам аз сеното по тридесет копейки пудът, доброволно… Да… Хубаво… Само че гледай сега, карам значи аз на сутринта сеното, доброволно, никого не закачам; не щеш ли, гледам — излиза от кръчмата Анти Седелников, кметът. „Къде го караш бе, твойта…“ — и ми удря един.

А на Киряк главата му се цепеше от махмурлука и го беше срам от брат му.

— Тая пуста водка! Ох, Господи Боже мой! — мърмореше той и разтърсваше глава. — Братко, сестро, простете, за Бога, и мен ме е яд на мене си.

По случай празника купиха от кръчмата сельодка и от главата направиха чорба. По обед всички насядаха да пият чай и пиха, пиха до пръсване, буквално се надуха от чай и чак тогава пристъпиха към чорбата, всички от една паница. А самата сельодка бабата я прибра.

Вечерта един грънчар запали пещ край дола. Долу на ливадата момите извиха хоро, запяха. Засвири хармоника. Отвъд реката, и там гореше пещ, пееха моми и отдалеч песните звучаха стройно и нежно. В кръчмата и наоколо й мъжете вдигаха глъчка; пееха с пиянски гласове, кой както му дойде, и тъй псуваха, че Олга цялата потръпваше и нареждаше:

— Ох, майчице!…

Чудно й се виждаше, че псувните просто не секваха и че най-силно и най-продължително псуваха старците, на които им беше вече време да мрат. А децата и момичетата слушаха тия псувни и ни най-малко не се смущаваха, виждаше се, че от люлка са им свикнали.

Мина полунощ, угаснаха пещите и отсам, и оттатък реката, а долу на ливадата и в кръчмата веселието продължаваше. Пияни, държейки се за ръце и залитайки един върху друг, старецът и Киряк дойдоха пред плевнята, където лежаха Олга и Маря.

— Недей — увещаваше го старецът, — недей… Тя е хрисима женица… Грехота е…

— Ма-аря! — кресна Киряк.

— Недей… Грехота е… Не е лоша жената.

И двамата постояха още малко пред плевнята и тръгнаха.

— Лю-убя полските цветя-а! — провикна се изведнъж старецът с висок креслив тенор. — Лю-убя аз да ги бера!

После се изплю, изтърси една мръсна псувня и се прибра.

Бележки

[1] Хам, холуй — слуга.