Антон Павлович Чехов
Йонич (2)

Глава 2

Старцев все се канеше да отиде у Туркини, но в болницата имаше доста много работа и не можеше да намери свободно време. Мина повече от година така, в работа и самота; но ето че от града донесоха писмо със син плик…

Вера Йосифовна отдавна страдаше от мигрена, но напоследък, когато Котик всеки ден я плашеше, че ще отиде в консерваторията, пристъпите взеха да се повтарят все по-често. У Туркини идваха всички градски лекари; дойде най-сетне ред и на земския. Вера Йосифовна му написа трогателно писмо, в което го молеше да дойде и да облекчи страданията й. Старцев отиде и след това започна да ходи у Туркини често, доста често… Той всъщност помогна малко на Вера Йосифовна и тя вече разправяше на всички гости, че това е необикновен, удивителен доктор. Но той ходеше у Туркини вече не заради нейната мигрена…

Празничен ден. Екатерина Ивановна свърши своите дълги, мъчителни екзерсиси на рояла. След това дълго седяха в трапезарията и пиеха чай и Иван Петрович разказваше нещо смешно. Но ето — звънец; трябваше да се отиде в антрето, за да се посрещне някакъв гост; Старцев се възползва от минутното объркване и каза на Екатерина Ивановна шепнешком, силно развълнуван:

— За Бога, моля ви, не ме мъчете, да отидем в градината!

Тя вдигна рамене, сякаш недоумяваше и не разбираше какво иска от нея, но стана и тръгна.

— Вие по три, по четири часа свирите на рояла — говореше той, вървейки след нея, — после седите с майка си и няма никаква възможност да поговоря с вас. Дайте ми поне четвърт час, моля ви.

Наближаваше есента и в старата градина беше тихо и тъжно и по алеите лежаха тъмни листа. Вече рано се мръкваше.

— Не съм ви виждал цяла седмица — продължаваше Старцев, — а ако знаехте какво страдание е това! Да седнем. Изслушайте ме.

И двамата имаха любимо място в градината: пейката под стария клонест клен. И сега седнаха на тази пейка.

— Какво обичате? — попита Екатерина Ивановна сухо, с делови тон.

— Не съм ви виждал цяла седмица, не съм ви чувал толкова дълго. Аз желая страстно, аз жадувам за вашия глас! Говорете.

Тя го възхищаваше със своята свежест, с наивния израз на очите и бузите си. Дори и в това, как й стоеше роклята, той виждаше нещо необикновено мило, трогателно със своята простота и наивна грация. И в същото време въпреки тази наивност тя му се струваше много умна и развита не според годините си. С нея той можеше да говори за литература, за изкуство, за каквото искаше, можеше да й се оплаква от живота, от хората, макар че понякога по време на сериозен разговор тя изведнъж, съвсем неуместно, започваше да се смее или изтичваше вкъщи. Както почти всички с-ки девойки тя четеше много (а изобщо в С. четяха доста малко и в тукашната библиотека точно така казваха, че ако не са девойките и младите евреи, по-добре да затворят библиотеката); това се харесваше безкрайно на Старцев, той с вълнение я питаше всеки път какво е чела през последните дни, и очарован слушаше, когато тя разказваше.

— Какво четохте тази седмица, откакто не сме се виждали? — запита той сега. — Говорете, моля ви.

— Четох Писемски.

— Какво именно?

— „Хиляда души“ — отговори Котик. — А колко смешно се е казвал Писемски: Алексей Феофилактич!

— Но къде отивате? — ужаси се Старцев, когато тя изведнъж стана и тръгна към къщи. — Трябва да поговоря с вас, трябва да се обясня… Постойте при мен поне пет минути! Заклевам ви!

Тя се спря, сякаш искаше да му каже нещо, после неловко пъхна в ръката му една бележка и изтича вкъщи и там отново седна на рояла.

„Днес в единадесет часа вечерта — прочете Старцев — бъдете на гробищата около паметника на Демети“.

„Е, това вече никак не е умно — помисли той, като дойде на себе си. — Откъде-накъде на гробищата? Защо?“

Ясно беше: Котик се шегуваше. Наистина на кого ще дойде сериозно на ум да определя среща нощем, далеч от града, на гробищата, когато това лесно може да стане на улицата, в градската градина? И прилича ли му на него, земския лекар, умния, солиден човек, да въздиша, да получава бележчици, да се влачи по гробищата, да прави глупости, над които се смеят сега дори и гимназистите? До какво ще доведе този роман? Какво ще кажат колегите му, когато научат? Така мислеше Старцев, като обикаляше в клуба около масите, а в десет и половина изведнъж взе, че тръгна към гробищата.

Той вече имаше свой чифт коне и кочияш, Пантелеймон, с кадифена жилетка. Светеше луната. Беше тихо, топло, но топло както през есента. В предградието около кланицата виеха кучета. Старцев остави конете на края на града, в една уличка, и тръгна към гробищата пеша. „Всеки си е башка луд — мислеше си той. — Котик също е чудновата и — кой знае — може би не се шегува, ще дойде“ — и се отдаде на тази слаба, празна надежда и тя го опияни.

Близо половин верста той вървя през полето. Гробищата се очертаваха в далечината като тъмна ивица, като гора или голяма градина. Показа се ограда от бял камък, порта… При светлината на луната на портата можеше да се прочете: „Грядет час в онь же…“ Старцев влезе през вратичката и първото нещо, което видя, бяха белите кръстове и паметниците от двете страни на широката алея и черните сенки от тях и от тополите; и далеч наоколо се виждаше бяло и черно и сънните дървета навеждаха клоните си над бялото. Като че тук беше по-светло, отколкото в полето; листата на кленовете, прилични на лапи, се очертаваха рязко върху жълтия пясък на алеите и върху плочите и надписите на паметниците бяха ясни. Отначало Старцев беше поразен от това, което виждаше сега за пръв път в живота си и което навярно нямаше вече да му се случи да види: свят, неприличен на нищо друго, свят, дето е така хубава и мека лунната светлина, сякаш тук е нейната люлка, дето няма живот, няма и няма, но във всяка тъмна топола, във всеки гроб се чувства присъствието на тайна, обещаваща живот — тих, прекрасен, вечен. От плочите и увехналите цветя заедно с есенния мирис на листата веят опрощаване, печал и покой.

Навред безмълвие; в дълбоко смирение от небето гледаха звездите и стъпките на Старцев се чуваха рязко и неуместно. И едва когато часовникът на църквата започна да бие и той си представи, че е мъртъв, заровен тук навеки, стори му се, че някой го гледа, и за минутка си помисли, че това тук е не покой, не тишина, а глуха тъга на небитието, потиснато отчаяние…

Паметникът на Демети има вид на параклис с ангел отгоре; някога в С. се отбила на минаване италианска опера, една от певиците умряла, погребали я и поставили този паметник. В града вече никой не я помнеше, но кандилцето над входа отразяваше лунната светлина и като че гореше.

Никого нямаше. А и кой ще дойде тук посред нощ? Но Старцев чакаше и лунната светлина сякаш усилваше страстта в него, чакаше страстно и рисуваше във въображението си целувки, обятия. Той поседя край паметника близо половин час, после се разходи по страничните алеи с шапка в ръка, като чакаше и мислеше за това, колко жени и девойки, които са били красиви, очарователни, които са обичали, изгаряли са нощем от страст, отдавайки се на ласката, са закопани в тези гробове. Как всъщност лошо се шегува с човека майката природа, колко обидно е да съзнаваш това! Старцев мислеше така и в същото време му се искаше да закрещи, че иска, че чака любовта на всяка цена; пред него се белееха вече не парчета мрамор, а прекрасни тела, той виждаше форми, които срамежливо се криеха в сенките на дърветата, усещаше топлина и това томление ставаше тягостно…

И сякаш се спусна завеса, луната се скри зад облак и изведнъж всичко наоколо потъмня. Старцев едва намери портата — вече беше тъмно като през есенна нощ, — сетне близо час и половина скита, за да търси уличката, дето беше оставил конете.

— Уморих се, едва се държа на крака — каза той на Пантелеймон.

И като сядаше с наслада в каляската, помисли: „Ох, не трябва да пълнея!“