Антон Павлович Чехов
Къщата с мансарда (2) (Разказ на един художник)

Глава 2

Почнах да ходя у Волчанинови. Обикновено седях на долното стъпало на терасата; измъчваше ме недоволството от себе си, съжалявах за живота си, който течеше толкова бързо и неинтересно, и все си мислех колко хубаво би било да изтръгна от гърдите си сърцето, станало толкова тежко. А в това време на терасата разговаряха, чуваше се шумолене на рокли, прелистваха книги. Скоро свикнах с това денем Лида да приема болни, да раздава книги и често да ходи до селото гологлава, с чадър, а вечер да говори на висок глас за земството, за училището. Тази тънка, красива, винаги строга девойка с малка, изящно очертана уста всеки път, щом почнеше делови разговор, ми казваше сухо:

— За вас това не е интересно.

Аз й бях несимпатичен. Не ме обичаше, защото съм пейзажист и в картините си не отразявам мъките на народа и защото й се струваше, че съм равнодушен към онова, в което тя така силно вярваше. Спомням си, че когато пътешествах по бреговете на Байкал, срещнах девойка бурятка с риза и панталони от син док, яхнала кон; попитах я дали би ми продала лулата си, и докато говорехме, тя гледаше с презрение европейското ми лице и шапката ми и изведнъж й омръзна да приказва с мен, подвикна на коня и препусна. Лида по същия начин презираше в мен чуждия човек. Външно не издаваше своята неприязън, но аз я усещах и седнал на долното стъпало на терасата, се дразнех и си казвах, че да лекуваш селяните, без да си доктор, значи да ги лъжеш и че е лесно да си благодетел, когато имаш две хиляди десетини земя.

А сестра й Мисюс нямаше никакви грижи и прекарваше живота си в пълно безделие като мен. Щом станеше сутрин, веднага вземаше книгата и четеше, седнала на терасата в дълбоко кресло, а крачетата й едва докосваха пода или се скриваше с книгата в липовата алея, или излизаше през портата в полето. Четеше по цял ден, вперила жаден поглед в книгата, и само по това, че понякога той ставаше уморен, замаян, а лицето й силно пребледняваше, човек можеше да се досети колко изтощаваше мозъка й това четене. Когато идвах, тя леко се изчервяваше, щом ме видеше, оставяше книгата и като ме гледаше в лицето с големите си очи, оживено разказваше какво се бе случило: например че в помещението за слугите се запалили саждите или че един селянин хванал в езерото голяма риба. Делничен ден носеше обикновено светла блузка и тъмносиня пола. Ние се разхождахме заедно, беряхме вишни за сладко, возехме се с лодка и когато тя подскачаше, за да стигне вишна, или гребеше с веслата, през широките ръкави прозираха тъничките й слаби рамене. Или аз рисувах етюд, а тя стоеше до мен и гледаше с възхищение.

Една неделя в края на юли отидох у Волчанинови сутринта към девет часа. Обикалях из парка по-далеч от къщата и търсех манатарки, каквито това лято имаше много, и оставях край тях знак, за да ги откъснем после с Женя. Духаше топъл вятър. Видях как Женя и майка й, и двете със светли празнични дрехи, се върнаха от църква и Женя придържаше шапката си, за да не я отнесе вятърът. После чух как на терасата пиха чай.

За мен, човек безгрижен, търсещ оправдание за непрекъснатото си бездействие, тези летни празнични утрини в нашите имения винаги бяха крайно привлекателни. Когато зелената градина, още влажна от росата, цялата сияе от слънце и изглежда щастлива, когато край къщата мирише на резеда и олеандър, младите току-що са се върнали от черква и пият чай в градината и всички са така мило облечени и весели и когато знаеш, че всички тези здрави, сити, красиви хора през целия дълъг ден няма да правят нищо, иска ти се целият живот да е такъв. И сега си мислех същото и ходех из градината, готов да ходя така, без работа и без цел, целия ден, цялото лято.

Дойде Женя с кошницата; изразът й беше такъв, като че ли е знаела или предчувствала, че ще ме намери в градината. Беряхме гъби и си приказвахме и когато ме питаше нещо, тя избързваше малко напред, за да вижда лицето ми.

— Вчера у нас на село стана чудо — каза тя. — Куцата Пелагея боледувала цяла година, никакви доктори и лекарства не помагаха, а вчера една бабичка й баяла и й минало.

— Това няма значение — казах. — Не трябва да се търсят чудеса само край болните и бабичките. Нима здравите не са чудо? А самият живот? Всичко, което е непонятно, е чудо.

— А вие не се ли боите от непонятното?

— Не. Към явления, които не разбирам, пристъпвам бодро и не им се подчинявам. Заставам над тях. Човекът трябва да има съзнанието, че стои по-високо от лъвовете, тигрите, звездите, по-високо от всичко в природата, по-високо дори от онова, което е непонятно и му се струва чудо, иначе той не е човек, а мишка, която се плаши от всичко.

Женя мислеше, че аз като художник зная много неща и мога вярно да отгатвам и онова, което не зная. Искаше й се да я въведа в сферата на вечното и прекрасното, в оня висш свят, в който според нея съм като у дома си, и тя говореше с мен за Бога, за вечния живот, за чудеса. И аз, който не допусках, че със смъртта ми аз и моето въображение ще изчезнем завинаги, отговарях: „Да, хората са безсмъртни“, „Да, очаква ни вечен живот“. А тя слушаше, вярваше и не искаше доказателства.

Когато тръгнахме към къщата, тя изведнъж спря и каза:

— Нашата Лида е изключителен човек. Нали? Аз страшно много я обичам и съм готова да пожертвам живота си за нея. Но кажете — Женя докосна с пръст ръкава ми, — кажете, защо вие все спорите с нея? Защо се дразните?

— Защото тя не е права.

Женя поклати отрицателно глава и на очите й се появиха сълзи.

— Просто необяснимо! — промълви тя.

През това време Лида току-що се бе върнала от някъде и застанала край стълбището с камшик в ръце, стройна, красива, осветена от слънцето, заповядваше нещо на един селянин. Припряно, като приказваше високо, тя прие двама-трима болни, а после с делови, загрижен израз заснова из стаите, отваряше ту един шкаф, ту друг и се качваше от време на време в мансардата; дълго я търсиха и я викаха за обяд, а тя дойде едва след като изядохме супата. Всички тези дребни подробности, кой знае защо, си спомням и ги обичам, и ясно си спомням целия ден, въпреки че не се случи нищо особено. Следобед Женя чете, излегнала се в дълбокото кресло, а аз седях на най-долното стъпало на терасата. Мълчахме. Цялото небе беше покрито с облаци и запръска рядък ситен дъжд. Беше горещо, вятърът отдавна беше утихнал и този ден сякаш никога нямаше да свърши. На терасата излезе Екатерина Павловна, сънена, с ветрило.

— О, мамо — каза Женя и целуна ръката й, — за теб е вредно да спиш денем.

Те се обожаваха. Когато едната отиваше в градината, другата вече стоеше на терасата, гледаше към дърветата и викаше: „Ехо, Женя!“ или: „Мамичко, къде си?“ Винаги се молеха заедно, и двете бяха еднакво вярващи и се разбираха добре дори когато мълчаха. И отношението им към хората беше еднакво. Екатерина Павловна също бързо свикна и се привърза към мен и когато не отидех два-три дни, пращаше да питат дали съм здрав. Етюдите ми тя също гледаше с възхищение и също така многословно и откровено като Мисюс ми разправяше какво се е случило, и често ми поверяваше домашните си тайни.

Тя благоговееше пред по-голямата си дъщеря. Лида никога не се галеше, говореше само за сериозни неща; тя живееше свой особен живот и за майка си и сестра си беше свещена, малко загадъчна личност, каквато е за моряците адмиралът, който не излиза от каютата си.

— Нашата Лида е изключителен човек — казваше често майката. — Нали?

И сега, когато ръмеше, ние говорехме за Лида.

— Тя е изключителен човек — каза майката и добави полугласно с тон на съзаклятничка, като се озърташе уплашено: — Такива със свещ няма да намериш, но да си призная, почвам малко да се тревожа. Училище, аптечки, книжки — всичко това е хубаво, но защо да се прекалява? Та тя кара вече двадесет и четвъртата си година, време е да помисли сериозно за себе си. Покрай тия книжки и аптечки няма да усети как ще й мине животът… Трябва да се омъжи.

Женя, бледа от четене, с разбъркана коса, вдигна глава и каза сякаш на себе си, като гледаше майка си:

— Мамичко, всичко зависи от волята божия!

И отново потъна в четене.

Дойде Белокуров, с подьовка и везана риза. Играхме крокет и lawn-tennis, а после, когато се стъмни, дълго вечеряхме и Лида пак говори за училищата и за Балагин, който заграбил цялата околия. Тази вечер, когато се прибирах от Волчанинови, отнасях впечатлението от един дълъг-дълъг празен ден с тъжното съзнание, че на този свят всичко има край, колкото и да е дълго. Женя ни изпрати до портата и може би защото бе прекарала с мен целия ден от сутринта до вечерта, почувствах, че без нея ми е някак скучно и че цялото това мило семейство ми е близко; и за пръв път през лятото изпитах желание да рисувам.

— Кажете, защо живеете толкова скучно, толкова неколоритно? — попитах Белокуров, докато се прибирахме. — Моят живот е скучен, тежък, еднообразен, защото съм художник, аз съм странен човек, от най-млада възраст ме разяждат завист, недоволство от себе си, неверие в моята работа, аз винаги съм беден, аз съм скитник, но вие, вие сте здрав, нормален човек, помешчик, господар — вие защо живеете така неинтересно, защо толкова малко вземате от живота? Защо например не сте се влюбили досега в Лида или в Женя?

— Забравяте, че аз обичам друга жена — отговори Белокуров.

Имаше предвид приятелката си, Любов Ивановна, която живееше с него в пристройката. Всеки ден виждах как тази дама, много пълна, закръглена, важна, приличаща на охранена гъска, се разхождаше из градината в руска носия с гердан от мъниста, винаги с чадър и слугите току я викаха или да яде, или да пие чай. Преди около три години тя наела една от пристройките за летуване и си останала да живее у Белокуров, изглежда, завинаги. Беше по-възрастна от него десетина години и го държеше строго, така че, когато отиваше някъде, той трябваше да иска от нея позволение. Тя често ридаеше с мъжки глас и тогава пращах да й кажат, че ако не млъкне, ще напусна жилището; и тя преставаше.

Когато се прибрахме, Белокуров седна на дивана и потъна в мрачни размишления, а аз почнах да се разхождам из залата, изпитвайки тихо вълнение, като влюбен. Искаше ми се да говоря за Волчанинови.

— Лида може да обикне само земски деятел, увлечен като нея от болници и училища — казах аз. — О, заради такава девойка човек може не само да стане земски деятел, но и дори да изтърка както в приказката железни обуща. А Мисюс? Каква прелест е тази Мисюс!

Като провлачваше надълго своето „е-е-е-е…“, Белокуров заговори за болестта на века — песимизма. Говореше уверено и с такъв тон, като че ли спорех с него. Стотици версти пустинна, еднообразна, изгоряла степ не могат да навеят такова униние, както един-единствен човек, който седи, приказва и не се знае кога ще си иде.

— Работата е не в песимизма, нито в оптимизма — казах ядосано, — а в това, че от сто души деветдесет и девет нямат ум.

Белокуров го прие за своя сметка, обиди се и си отиде.