Антон Павлович Чехов
Дамата с кученцето (3)

Глава 3

У дома в Москва по всичко личеше, че иде зимата — палеха печки, а сутрин, когато децата се стягаха за училище и пиеха чай, беше тъмно, та бавачката запалваше за малко лампата. Студовете бяха започнали. Когато вали първият сняг, първия ден, в който пътуваш с шейна, е приятно да гледаш бялата земя, белите покриви, диша се леко, чудесно и си припомняш младите години. Старите липи и брези, побелели от скреж, имат добродушен вид, те са по-скъпи на сърцето, отколкото кипарисите и палмите, и сред тях вече не ти се мисли за планини и море.

Гуров беше московчанин, върна се в Москва през един хубав мразовит ден и щом сложи шубата и топлите си ръкавици и се разходи по „Петровка“, а в събота вечер чу звъна на камбаните, неотдавнашното пътуване и местата, които беше посетил, загубиха за него цялото си очарование. Лека-полека московският живот го погълна, четеше жадно по три вестника на ден, но казваше, че не чете московски вестници заради принципа. Вече го теглеше към ресторантите и клубовете, по обеди и юбилеи, ласкаеше се, че го посещават известни адвокати и артисти и в докторския клуб играе карти с професор. Вече можеше да изяде цяла порция кисело зеле с месо, приготвено на тиган…

Струваше му се, че ще мине някой и друг месец и Ана Сергеевна ще се изличи от паметта му и само от време на време ще му се явява насън с трогателната си усмивка, както му се бяха явявали другите. Но мина повече от месец, настъпи дълбока зима, а в паметта му всичко бе толкова ясно, сякаш се беше разделил с Ана Сергеевна едва вчера. И спомените се разпалваха все по-силно. Долитаха ли в кабинета му сред вечерната тишина гласовете на децата, които готвеха уроците си, слушаше ли романс или орган в ресторант, или пак завиеше бурята в камината, изведнъж в паметта му възкръсваше всичко — и това, което се случи на кея, и ранното утро с мъглата в планините, и параходът от Теодосия, и целувките. Дълго се разхождаше из стаята, спомняше си и се усмихваше, а после спомените се превръщаха в мечти и във въображението му миналото се смесваше с онова, което предстоеше. Ана Сергеевна не му се явяваше насън, а вървеше навсякъде подире му като сянка и го следеше. Затвореше ли очи, представяше си я като жива и я виждаше по-хубава, по-млада, по-нежна, отколкото беше тогава, в Ялта. Вечер тя го гледаше от библиотеката, от камината, от ъгъла, долавяше дъха й, нежното шумолене на дрехите й. На улицата той изпращаше с поглед жените, търсеше подобна на нея.

И вече го мъчеше силното желание да сподели с някого спомените си. Но вкъщи не можеше да говори за любовта си, а вън от къщи — нямаше с кого. Да не би с наемателите или може би в банката! Пък и за какво да говори? Нима тогава беше обичал? Нима имаше нещо хубаво, поетично или поучително, или дори интересно в отношенията му с Ана Сергеевна? И той трябваше да говори неопределено за любовта, за жените и никой не се досещаше за какво става дума, само жена му свиваше тъмните си вежди и казваше:

— На теб, Димитрий, никак не ти подхожда ролята на празен мъж.

Една нощ, когато излизаше от докторския клуб с партньора си, някакъв чиновник, Гуров не се сдържа и каза:

— Да знаете с каква очарователна жена се запознах в Ялта!

Чиновникът седна в шейната и потегли, но изведнъж се обърна и викна:

— Дмитрий Дмитрич!

— Какво?

— Одеве вие бяхте прав: есетрата понамирисваше!

Тия толкова обикновени думи, кой знае защо, изведнъж възмутиха Гуров, сториха му се унизителни, долни. Какви дивашки нрави, какви хора! Колко безсмислени нощи, колко безинтересни, прозаични дни! Луда игра на карти, преяждане, пиянство, непрекъснати разговори все за едно и също. Ненужните неща и еднообразните разговори отнемат най-ценното време, най-ценните сили и накрая ти остава някакъв осакатен, безкрил живот, някаква безсмислица, а да се махнеш и да бягаш, е невъзможно, сякаш си затворен в лудница или арестантска рота!

Гуров не спа цялата нощ, възмущаваше се, а после цял ден го боля главата. Не можа да спи и следващите нощи, все седеше в леглото и мислеше или се разхождаше из стаята. Децата му омръзнаха, омръзна му и банката, не му се ходеше никъде, за нищо не му се говореше.

През декември по празниците се стегна за път и каза на жена си, че заминава за Петербург, за да ходатайства за един младеж — и замина за С. Защо? Сам не знаеше. Искаше му се да види Ана Сергеевна, да поговорят, ако е възможно, да си уредят среща.

Пристигна в С. сутринта и нае най-хубавата стая в хотела, чийто под беше постлан целият със сиво войнишко сукно, а на масата имаше посивяла от прах мастилница с конник, който държеше шапка във вдигнатата си ръка, а главата му беше счупена. Портиерът му даде необходимите сведения: Фон Дидериц живее на улица „Старо-Гончарная“, в собствена къща — недалеч от хотела, живее добре, нашироко, има собствена карета и всички в града го познават. Портиерът изговаряше така: Дръдъриц.

Без да бърза, Гуров отиде на „Старо-Гончарная“ и откри къщата. Точно срещу нея се беше опънала ограда, сива, дълга, с гвоздеи.

„Всеки ще избяга от такава ограда“ — мислеше си Гуров, като поглеждаше ту прозорците, ту оградата.

Премисляше: днес е неприсъствен ден и мъжът й сигурно си е вкъщи. Пък и дори да не е, нетактично ще бъде да влезе вътре и да я смути. Ако й прати бележка и попадне в ръцете на мъжа й, всичко може да се провали. Най-добре да остави на случая. И той започна да се разхожда по улицата и край оградата и да чака този случай. Видя как през вратата влезе в двора просяк и кучетата се нахвърлиха върху него, час след това чу да се свири на пиано, но звуците долитаха слаби, неясни. Сигурно свиреше Ана Сергеевна. Входната врата изведнъж се отвори и излезе някаква стара жена, а подире й тичаше познатият бял шпиц. Гуров искаше да повика кучето, но изведнъж сърцето му заби и от вълнение не можа да си спомни как се казваше.

Продължаваше да се разхожда, като все повече и повече ненавиждаше сивата ограда, и вече ядосан мислеше, че Ана Сергеевна го е забравила и сигурно се развлича с друг, което е толкова естествено за една млада жена, принудена от сутрин до вечер да гледа тая проклета ограда. Върна се в хотела и дълго седя на дивана, без да знае какво да прави, после обядва и дълго спа.

„Колко глупаво и неприятно е всичко това — мислеше си, след като се събуди, загледан в тъмните прозорци: беше се мръкнало. — Ето че и преспах, без да зная защо. А какво ще правя през нощта?“

Седеше на леглото, покрито с евтино сиво, същинско болнично одеяло, и се подиграваше гневно на себе си:

„На ти дама с кученце… На ти приключение… Седи сега тук“.

Още сутринта на гарата някакъв афиш с много едри букви бе привлякъл вниманието му: даваха за пръв път „Гейша“^[1]. Спомни си това и тръгна към театъра.

„Много е възможно да посещава премиерите“ — мислеше си той.

Театърът беше пълен. И тук, както изобщо във всички губернски театри, се издигаше дим чак над полилея, галерията шумно се вълнуваше преди началото на представлението; местните франтове, скръстили ръце отзад, стояха изправени на първия ред; и тук на предното място в губернаторската ложа седеше губернаторската дъщеря с боа, а самият губернатор се криеше скромно зад завеската, тъй че се виждаха само ръцете му; завесата на сцената се люлееше, оркестрантите дълго настройваха инструментите си. През цялото време, докато публиката влизаше и заемаше местата си, Гуров жадно търсеше с очи.

Влезе и Ана Сергеевна. Тя седна на третия ред и щом Гуров я погледна, сърцето му се сви — разбра ясно, че сега в целия свят за него няма по-близък, по-скъп и важен човек; тя, която се беше сляла с провинциалната тълпа, тая дребна, с нищо незабележима жена с най-прост лорнет в ръка изпълваше сега целия му живот, беше негова мъка, радост, единствено щастие, което желаеше за себе си; под звуците на лошия оркестър, на отвратителните провинциални цигулки той си мислеше колко хубава е тя. Мислеше и мечтаеше.

Заедно с Ана Сергеевна влезе и седна до нея млад мъж с малки бакенбарди, много висок, прегърбен; при всяка крачка поклащаше главата си, сякаш постоянно се кланяше. Вероятно беше мъжът й, когото тогава, в Ялта, в изблик на мъка тя нарече лакей. И наистина в дългата му фигура, в бакенбардите, в едва забележимата плешивост имаше нещо лакейски скромно, той се усмихваше сладко и в петлицата му блестеше някаква научна значка, също като лакейски номер.

През първия антракт мъжът й излезе да пуши, а тя остана на стола си. Гуров, който седеше също в партера, се приближи до нея и каза с разтреперан глас и пресилена усмивка:

— Здравейте.

Тя го погледна и пребледня, после още веднъж го погледна ужасена, невярваща на очите си, и силно стисна в ръце ветрилото и лорнета едновременно, явно се бореше със себе си да не загуби съзнание. И двамата мълчаха. Тя седеше, той стоеше прав, уплашен от смущението й, и не се решаваше да седне до нея. Застъргаха настройваните цигулки и флейтата, изведнъж стана страшно, като че от всички ложи ги гледаха. Но ето, тя стана и тръгна бързо към изхода; той я последва и двамата вървяха объркано по коридори, стълби, ту се изкачваха, ту слизаха, а пред очите им се мяркаха някакви хора със съдийски, учителски и чиновнически мундири и всички бяха със значки; мяркаха се дами, шуби по закачалките, отвред духаше и ги облъхваше миризма на цигарени угарки. Сърцето на Гуров биеше силно и той си казваше: „О, Господи! За какво са тия хора, този оркестър…“

И тогава неочаквано си спомни как в оная вечер на гарата, когато изпрати Ана Сергеевна, си мислеше, че всичко е свършено и вече никога няма да се видят. Но колко далеч е бил краят!

На една тясна мрачна стълба, където имаше надпис „Вход за амфитеатъра“, тя се спря.

— Как ме изплашихте! — каза тя задъхана, все още бледа и зашеметена. — О, как ме изплашихте! Едва се крепя. Защо дойдохте? Защо?

— Но разберете, Ана, разберете… — продума той тихо, трескаво. — Моля ви, разберете…

Тя го гледаше със страх, с молба, с любов, гледаше го втренчено, за да попие по-дълбоко в паметта си чертите му.

— Толкова страдам! — продължаваше тя, без да го слуша. — През цялото това време мислех само за вас, живеех с мислите си за вас. Искаше ми се да забравя, да забравя, но защо, защо дойдохте?

На площадката над тях двама гимназисти пушеха и гледаха надолу, но на Гуров му беше безразлично, той притегли Ана Сергеевна и започна да я целува по лицето, страните, ръцете.

— Какво правите, какво правите! — говореше тя с ужас и го отстраняваше от себе си. — Ние сме обезумели. Заминете си още днес, веднага си заминете… Заклевам ви във всичко свято, умолявам ви… Идва някой!

Някой се качваше по стълбата.

— Трябва да заминете… — продължаваше да шепне Ана Сергеевна. — Чувате ли, Дмитрий Дмитрич? Аз ще дойда при вас в Москва. Никога не съм била щастлива, сега съм нещастна и никога, никога няма да бъда щастлива, никога! Не ме карайте да страдам още повече! Кълна ви се, ще дойда в Москва. А сега да се разделим! Мили мой, добрият ми, скъпият ми, да се разделим!

Стисна му ръката и заслиза бързо надолу, като непрекъснато се обръщаше да го види и по очите й личеше, че наистина не беше щастлива… Гуров постоя малко, ослуша се и когато всичко утихна, взе от закачалката шубата си и излезе от театъра.