Антон Павлович Чехов
Дамата с кученцето (1)

Глава 1

Казваха, че на крайбрежната улица се появило ново лице: дама с кученце. Дмитрий Дмитрич Гуров, който беше вече от две седмици в Ялта и бе свикнал с всичко тук, също беше започнал да се интересува от новите лица. Като седеше в павилиона на Верне, той видя как по крайбрежната улица мина млада дама, средна на ръст, блондинка, с барета; след нея тичаше бял шпиц.

После започна да я среща по няколко пъти на ден в парка и градската градинка. Разхождаше се сама, все със същата барета и белия шпиц; никой не знаеше коя е, и я наричаха просто дамата с кученцето.

„Ако е тук без мъжа си и без познати — размишляваше Гуров, — няма да е излишно да се запозная с нея“.

Той нямаше още четиридесет години, но вече имаше дванадесетгодишна дъщеря и двама синове в гимназията. Оженили го бяха рано, още като студент във втори курс, и сега жена му изглеждаше почти два пъти по-възрастна от него. Беше висока, с тъмни вежди, изправена, важна, солидна и както сама се наричаше — мислеща жена. Четеше много, не пишеше в писмата си ъ, наричаше мъжа си не Дмитрий, а Димитрий, а той я смяташе за посредствена, ограничена, неизящна, страхуваше се от нея и не обичаше да стои вкъщи. Започна да й изневерява много отдавна, изневеряваше й често и сигурно затова почти винаги се изказваше лошо за жените и когато пред него говореха за тях, ги наричаше „низша раса!“

Струваше му се, че има достатъчно горчив опит, за да ги нарича, както си иска, но все пак без „низшата раса“ не можеше да изкара и два дни. В мъжка компания му беше скучно, неловко, беше неразговорлив, сдържан, но когато се намираше сред жени, се чувстваше свободно и знаеше за какво да говори и как да се държи, не му тежеше дори да мълчи с тях. Във външността му, в характера, в цялата му природа имаше нещо привлекателно, неуловимо, което предразполагаше жените към него, привличаше ги; той знаеше това, а и самия него някаква сила го теглеше към тях.

Многократният опит, всъщност горчивият опит, отдавна го беше научил, че всяка близост, която отначало така приятно разнообразява живота и изглежда мило и невинно приключение, у порядъчните хора, особено у московчаните, които не умеят да рискуват, нерешителни са, неизбежно се превръща в цял проблем, извънредно сложен, и най-накрая положението става тягостно. Но при всяка нова среща с интересна жена този опит се изплъзваше от паметта му, искаше му се да живее и всичко му се струваше толкова просто и забавно.

И ето, веднъж привечер той се хранеше в парка, а дамата с баретата идеше бавно насам, за да заеме съседната маса. Изразът й, походката, облеклото, прическата му подсказваха, че е от добра среда, омъжена, в Ялта е за пръв път и е сама, че й е скучно тук… В историите за порочността на местните нрави имаше много лъжа, той ги презираше и знаеше, че такива истории се съчиняват в повечето случаи от хора, които сами на драго сърце биха съгрешили, стига да можеха; но когато дамата седна на съседната маса на три крачки от него, той си спомни тия истории за леки победи, за разходки из планината и съблазнителната мисъл за близка мимолетна връзка, за приключение с непозната жена, на която не знаеш името и презимето, изведнъж го завладя.

Примами ласкаво шпица и когато кученцето се приближи, закани му се с пръст. Шпицът заръмжа. Гуров пак му се закани.

Дамата го погледна и веднага сведе поглед.

— То не хапе — каза тя и се изчерви.

— Може ли да му дам кокалче? — и когато тя утвърдително кимна, Гуров любезно попита: — Извинете, отдавна ли сте в Ялта?

— От четири-пет дни.

— А аз втора седмица вече карам тук.

Помълчаха малко.

— Времето минава бързо, но всъщност тук е такава скука! — каза тя, без да го погледне.

— Само е прието да се говори, че е скучно тук. Живее някой някъде си в Бельов или Жиздра — и не му е скучно, но дойде ли тук: „Ах, скучно! Ах, прашно!“ Сякаш от Гренада е пристигнал.

Тя се засмя. После и двамата продължиха да се хранят мълчаливо, като непознати; след обяда обаче тръгнаха заедно — и подхванаха шеговит, лек разговор на свободни, доволни хора, на които им е все едно къде ще отидат, за какво ще говорят. Разхождаха се и говореха за странно осветеното море; водата имаше люляков цвят, мек и топъл, а от луната по нея се бе проточила златна пътека. Говореха за задухата след горещия ден. Гуров разказа, че е московчанин, филолог, но работи в банка; някога се готвел да пее в частна опера, но се отказал, има две къщи в Москва… А от нея научи, че е израсла в Петербург, но се омъжила в С. и живее вече две години там, че ще остане в Ялта още около месец и може би мъжът й, който също искал да си почине, ще дойде да я вземе. Тя изобщо не можеше да обясни къде работеше мъжът й — в губернското управление или в губернската земска управа, — и това й беше смешно. Гуров научи също, че се казва Ана Сергеевна.

После в хотела той си мислеше за нея, за това, че утре сигурно пак ще я срещне. Така и трябва да бъде. Когато си лягаше, си спомни, че съвсем доскоро тя е била пансионерка, учила е също както сега учи дъщеря му, спомни си колко още плахост, неопитност имаше в смеха й, в разговора й с непознат мъж — сигурно за пръв път през живота си беше сама, в такава обстановка, когато ходят подире й, гледат я и говорят с нея само с тайна цел, за която тя не може да не се досеща. Спомни си нежната й слаба шия, красивите й сини очи.

„Все пак в нея има нещо, което буди съжаление“ — помисли си той и почна да се унася.