Валери Иванов
Между две рози

Между две изящни рози съществувам…

И се любувам на кактуса,

от който съм сътворен…

Моля се нощ и ден на боговете си —

от зли мълви да бъда пощаден.

Разцъфват зимните ми приказки

сред хладината на бездушни взорове.

Прозорците на моя дом — залостени,

отблъскват бурени и чворове…

Скрижали на гнева ми несподавен —

избликват горестните ми мечти.

Градът отдавна ме забрави,

но вярата в гърдите ми тупти —

че някога, заклещен сред бездария,

сред пасмина от нарциси безбожни —

ще дойде ред на моята пледоария

и мислите ми — тягостно тревожни,

където ангели и дяволи пируват,

с потири сребърни в ръце,

и някак идилично се любуват

на стиховете прокълнати на Валери.

Между две изящни рози съществувам,

неимоверно щастие у мен искри…

Боя се, имам повод да ликувам!

Поетът няма право да мълчи.