Валери Иванов
Небесна хоругва

Черни кинжали на черни оброци в белите нощи

сутрин рано ме будят.

И сърцето се свива в шепа кал.

И унивам.

И петли кукуригат.

Идват с тях самодиви.

Знам, че мислите болни надалеч ще прокудя…

Виждам татко в нетлен,

той ме гледа — прошарен,

с очи просълзени… и бавно разтваря се в мен.

Разговаряме тихо и споделяме всичко —

как живяхме щастливо,

как попаднахме в нищото.

Аз не искам да страда и не искам да спорим.

Като син и баща, сгушени, своите тайни говорим…

А навън се разсъмва,

мракът сив пак си тръгва —

ще се вдигне мъглата под небесна хоругва.

Криво-ляво ще легна и ще дремна нататък,

от патрона ракия глътка жар ще отпия,

та дано във ведрото ми секне пожарът,

гдето кътам като старо имане —

своите предани чувства, своето лозе небрано…

И дано се пречистя от най-тъмната рана.

И дано е лъчиста старостта ми незвана.