Валери Иванов
Ваятел

Криволичих, докато сгреша попътното лутане.

Извървях летни и зимни порои,

като звяр хищен ръфах нощите,

за да обладая умората;

като нафора в грешната паст на праведника —

глътка озон отпивах при пробуждане…

Безпощадно и гибелно ваех сълзи

пред очите на бездарни безличници —

аутсайдери и неудачници,

които ме презираха някак естествено

и ми лепваха изкуствени прякори…

И от суета разбивах светли блянове,

ненабленувал се на щастие.

Докоснах с устни небесното тайнство,

в което никой няма приятели.