Валери Иванов
След бурята

На Иван Пейчев

Вече късно е,

прекалено късно е

за силни мъжки приятелства —

моят кораб в небето отдавна отплава,

странстващ рицар

след нежно предателство,

след неподозирано гнусно предателство —

боен флагман, с разкъсан пряпорец.

Рано е,

съдбовно рано е

за забвение или котва в морето —

аз пътувам,

пътувам,

с кървяща рана,

към мостика на мечтите,

където

всъщност никога не е късно или рано,

никога не е било безвъзвратно късно

и особено рано,

ако всички гари и влакове са се сбъдвали,

ако животът е ново прераждане,

ако това за пръв път се случва…

Всеки край е ново начало.

Всяко начало — нов край.

В края тъжен и не толкова,

защото все пак ти си длъжен

себе си поне веднъж да излъжеш,

че не е прекалено късно,

че не е обезателно късно

и че никога не е особено рано

да разбуниш вълните гигантски

пред даляна на океана,

и да превърнеш живота си в празник,

в един безконечен оазис.

Не е късно,

не е късно, капитане —

замислен, мълчалив и наскърбен от хората —

да продължиш далечното плаване

и да заживееш отново истински.