Валери Иванов
Воплите

Усилни години.

Осакатени скотове.

От оригиналност вече ми писна.

И този строй ще прогние кокали…

Съдбата ми зелева вкисна!

Неизповедимо е мълчанието през зъби.

Барутен погреб тлее като рана.

И зейнали са стръмните ми зъбери.

Животът пак е карта проиграна.

И няма връщане назад.

И утре — няма.

Светът е повече от грешен.

И няма рай.

И няма ад.

Човекът е трагично смешен.

Сред толкова възпитани невежи — нямам сили,

за правото си на озон — да споря.

На хоризонта лилипути са се възцарили.

И няма хора.

Няма Хора…

Навярно клупът ми е тайно хвърлен

и онзи жлъчен кикот е за мен,

щом този век — гротесково ощърбен —

желае да ме види победен…

Зъл гняв попарва смуглите ми бузи.

Това не е поредният миманс.

Погребах романтичните илюзии,

но не изпадам в декаданс,

за да просъществувам — сред убийства и разврат,

защото знам,

че някога отново ще се срещнем

по онзи Лунен път, наричан още — Млечен,

за да пребъде българският Голиат!