Валери Иванов
Все напред…

Все напред — към безкрая. Все назад — към Човека.

Ние влизаме в Рая, но по адска пътека…

 

 

Чаках. Предълго — чаках.

Не плаках, не скачах, не виках: „Ура!“

Аз отсъствах от тълпите площадни.

И не вярвах на празни слова.

* * *

Той пристигна — след бурите сини,

след червения траурен бриз.

Бежанец, имигрант — наш далечен роднина.

Или просто — с баща — цар Борис.

 

Разсъблечен — огледа народа.

Посъбра своя юпи кохорта.

И превърна живота ни в ода

за последната българска орда.

 

Кой ще тръгне на бой или свада

с тази вярна перфектна пасмина?

На колцина награда се пада

да умрат в бой за тебе, Родино…

* * *

Царят — гол. Народът — бос.

Ама, че шега нелепа.

Няма трон експремиерът — гост.

Звучно смее се Асклепий.

 

Зла съдба. Добър урок.

Вечно тази орисия.

Една страна. Един порок.

Все чакаме отнякъде Месия.

 

Сега боли, че сме се кръстили

и благославяли трохата демокрация.

А някои ще си оближат пръстите

с потта на българската нация.

 

От дявола не се боят натрапените — „силни на деня“.

И като в ковчези ни делят — според лустрото — не според ума.