Велимир Петров
Хрисима оскъдица

— Небето се стиснало, едно такози, само една оскъдица у него! — подхвана разговор Нашу Цецу, в първо лице единствено число, докато се изхлузваше от фургона.

— Нито светлик, нито ръмтоли като хората, нито нищо!

— И нищото му едно такози, само една оскъдица у него…

— Нищо, нищо, ама бая нещо отмъкнаха… от нищото…

— И още мъкнат!

— К’во мъкнат? То няма к’во…

— Няма, няма, ама на. Ако няма друго, бройката ще отмъкнат.

— Ще видя тогази един нощен пазач…

— Че и дневен!

— Денонощен… и снощи цяла вечер.

— Мераклии мно-о-го!

Нашу Цецу и кьорцавата ограда взаимно се подпряха в не много стабилно отношение, досами пътя.

— То и стабилността е в оскъдица.

— Добре, че я подпирам тази стабилност.

— Затова плащат, я.

— Подпират финансово.

— А̀ не съм подпрял, а̀ не са подпряли!

— Бау! — каза Цецув Мечу, нещатната бройка помощник-пазач на Обекта, като обърна внимание към особата си.

— Бау, я! — съгласи се Нашу Цецу и нежно отвинти един кърлеж от бузата му. — Когато ти… вадят кърлеж от едната буза, подложи си и другата, ясно ли е Цецув? — посвети го във вероучението той.

— Дай да видим и раните! Затварят ли се?

— Цецув, Цецув Мечу, дъртьо льо, как те бях отписал аз тебе…

— Дъртьо бил, нам к’во, само с децата играел…

— За нищо не ставал, не ръмжал, не лаел, не чувал, не виждал…

— Само лапал, в тази оскъдица, пенция нямал.

— Бил соцялно слаб…

— Ами! Соцялно силен си ми ти!

— Юнак си ми ти, Цецув, дърт юнак!

— Пак се разтреперих, е на! Седмица мина, още не си намирам де мий душевния комфорт.

— Душевен комфорт! След седем вълка на шест кучета и един Нашу Цецу с овцете на пол’вин селу, според реда си за месеца.

— Според реда си за месеца и с пищова на унуката. Уж с капси, пък гърми като топ.

— Гърми, гърми, да плаши саде дъртите овце.

— От гърмела на вълците им се от’таря апетита.

— Най-свирепото куче, на Мокрото, още виси на парцали по драките.

— Не може да го прежали, човекът. И с право.

— Ти уми очите на кучешката гилдия, дъртьо мой, Цецув Мечу!

— Туй немски овчарки, туй каракачанки, туй нам к’ви си…

— Поведе ги като някой войвода, като някой пълководец…

— Като някой… е-е-ей, като нам ’къв… вожд!

— Подвиха си опашките, недните му, изпонахапани…

— Оставиха двама… на дар-перан разчепкани.

— Цяла нощ вияха от яд и злоба…

— Ще ми се мерят те с Цецув Мечу!

— С войводата ми! Ами!

— Ами, я! О-о-о!

Цецув Мечу не беше свикнал на подобни хвалби, какво пък, времето е такова, трябва да си гледа работата. Затова го хранят — кочан царевица на ден. Другото — самоиздръжка. Засрами се, мушна смутено с муцуна стопанина си в прегъвката на коляното и прекоси пътя. Там клекна и вече от дистанция, впери в него верни очи.

Нагоре по пътя, нейде из оскъдицата на светлика, нещо зажълтя и след малко отцеди една „Нива“ на ниска предавка и високи обороти. Хванал волана някак чиновнически, един хрисим чичка подмина Нашу Цецу, на около двадесетина метра несръчно спря и даде заден ход.

— Ще пита нещо, не е тъдявашен.

— Да пита, нали сме хора…

Хрисимият се изравни с Нашу Цецу, засуети се нещо, от непохватност ли, що ли, смъкна другото стъкло и… от упор застреля кучето. Прибра грижливо огромния служебен пистолет и още по-хрисимо си замина.

Нашу Цецу?… Нашу Цецу безпаметно пренесе Цецув Мечу на ръце до фургона, дълго и неразбиращо гледаше невиждащо в оскъдицата.

— Защо, бе хора? Как може бе, в тази оскъдица, при тия вълци…

— Вие хора ли сте, бе хора…