Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Шейн Скофийлд - Плашилото (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Ice Station, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 78 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
ultimat (2009)

Издание:

Матю Райли. Експлозивно

Австралийска, I издание

ИК „Бард“, София

Редактор: Радослав Райков

Художествено оформление на корица: „Megachrom“, Петър Христов

ISBN 954-585-145-7

История

  1. — Добавяне

ПЪРВА АТАКА
16 юни, 06:30

Снегоходът на въздушна възглавница се носеше по ледената равнина.

Беше боядисан в бяло, нещо необичайно. Повечето антарктически снегоходи бяха ярко оранжеви, за да се виждат отдалеч. И летеше през безкрайната снежна пустош с изненадваща скорост. В Антарктида никой никога не бързаше.

Лейтенант Шейн Скофийлд се взираше през прозорците от фибростъкло. На стотина метра отдясно се виждаше втори снегоход, също бял.

Тридесет и две годишният Скофийлд бе прекалено млад, за да командва разузнавателен взвод. Ала притежаваше опит, който далеч надхвърляше възрастта му. Висок 178 см, той беше строен и мускулест, с красиво, обветрено лице и късо подстригана черна коса. В момента на главата си носеше камуфлажна каска. Изпод бронираните му нараменници излизаше висока яка, в гънките на която се криеше лека бронирана плочка. Защита от снайперисти.

Говореше се, че Шейн Скофийлд има тъмносини очи, но никой не можеше да потвърди слуха. Всъщност, никой на Парис Айлънд, легендарният тренировъчен лагер на морската пехота на Съединените щати, с по-нисък чин от генерал, не бе виждал очите му. Той винаги ги криеше зад огледални очила.

Неговата позивна допълваше загадката, тъй като всички знаеха, че лично бригаден генерал Норман У. Маклийн е дал на Скофийлд оперативното му име — име, което мнозина свързваха със скритите очи на младия лейтенант.

— Щурец–1, чуваш ли ме?

Скофийлд взе радиостанцията.

— Щурец–2, тук Щурец–1. Какво има?

— Господин лейтенант… — На мястото на гърления глас на старши сержант Бък Райли — с позивна „Книга“ — внезапно се разнесе пращене. През последното денонощие йоносферните условия над континентална Антарктида бързо се бяха влошили. Слънчевото изригване беше заглушило целия електромагнитен спектър, ограничавайки радиовръзката до ултрависоки честоти на малки разстояния. Отдалечените на стотина метра един от друг снегоходи трудно установяваха контакт помежду си. Връзката с „Уилкс“, към която пътуваха, бе невъзможна.

Пращенето утихна и Скофийлд отново чу гласа на Райли.

— Господин лейтенант, спомняте ли си онова движещо се излъчване, което засякохме преди около час?

— Да.

През последните шестдесет минути Щурец–2 беше уловил излъчвания от електронна техника на борда на движеща се кола, която се отдалечаваше в противоположна посока към френската научно-изследователска станция „Дюмон Дюрвил“.

— Вече не ги засичам, господин лейтенант.

Скофийлд погледна надолу към радиостанцията.

— Сигурен ли си?

— Датчиците ни не показват нищо. Или са изключили уредите, или просто са изчезнали.

Лейтенантът свъси вежди, после погледна назад тесния пътнически отсек, където от двете страни седяха по двама морски пехотинци, всичките в снежнобели маскировъчни униформи. В скутовете си държаха сивкавобели каски. Гърдите им бяха покрити със същата на цвят броня. До тях бяха оставени и подобни автомати.

Десантният кораб „Шрийвпорт“ бе засякъл сигнала за помощ преди два дни в пристанището на Сидни. По случайност, една седмица по-рано, командването беше решило „Шрийвпорт“ да остане в Сидни за неотложен ремонт, докато останалите се бяха върнали в Пърл Харбър. Един час след получаването на пратения от Аби Синклер сигнал, корабът, вече ремонтиран и готов за път, отнасяше взвода морски пехотинци на юг към Морето на Рос.

В момента Скофийлд и неговият отряд наближаваха „Уилкс“ откъм „Макмърдо“, другата, по-голяма американска научно-изследователска станция, отдалечена на около хиляда и петстотин километра. „Макмърдо“ се намираше на брега на Морето на Рос и целогодишно разполагаше с персонал от сто и четирима души. Въпреки позорното петно, свързано с катастрофалния ядрен опит на флота на САЩ през 1972 г., станцията си оставаше преддверие на Америка към южния полюс.

От друга страна, „Уилкс“ беше една от най-отдалечените станции в Антарктида. Най-малкият аванпост на страната — изолирана на около деветстотин и петдесет километра от най-близкото пристанище, — тя беше построена върху крайбрежния леден шелф близо до айсберговия нос на Далтън. Откъм континента „Уилкс“ граничеше със стотици километри ледени равнини, а откъм морето — със стометрови скали, целогодишно шибани от гигантски, двадесетметрови вълни.

За достъп по въздух не можеше и дума да става. Зимата започваше, цареше тридесетградусов студ и вече от три седмици бушуваше страшна виелица. Очакваше се да продължи поне още четири. В такова време витлата и двигателите на хеликоптерите замръзваха във въздуха.

А ако бяха подходили откъм морето щяха без съмнение да се разбият в скалите. Във военноморския флот на САЩ имаха специална дума за такава операция: „самоубийство“.

Оставаше само достъпът по суша. Със снегоходи на въздушна възглавница. Дванадесетчленният разузнавателен взвод на морската пехота трябваше да стигне до „Уилкс“ от „Макмърдо“ в две военни коли със закрити витла.

Скофийлд пак се замисли за движещия се сигнал. „Макмърдо“, „Дюмон Дюрвил“ и „Уилкс“ образуваха на картата равнобедрен триъгълник. „Дюмон Дюрвил“ и „Уилкс“ бяха двата върха в основата.

Засеченото от Щурец–2 излъчване се придвижваше по брега към „Дюмон Дюрвил“ с постоянна скорост от около шестдесет и пет километра в час. Очевидно беше обикновен снегоход на въздушна възглавница. Може би французите бяха получили сигнала от „Уилкс“, бяха пратили помощ и сега се връщаха обратно…

Скофийлд отново включи радиостанцията си.

— Книга, кога за последен път засякохте сигнала?

Слушалката изпращя.

— Преди осем минути. Телеметричен контакт. Идентичен с предишното електронно излъчване. Движеше се в същата посока. Същият сигнал, господин лейтенант.

В такова време — вихрен вятър със скорост осемдесет възела, който носеше снега почти вертикално над земята — обикновените радари ставаха безполезни. По същия начин, по който слънчевото изригване в йоносферата заглушаваше радиовръзките, ниското налягане пък тотално объркваше радарите им.

Подготвени за такива случаи, върху покривите на двата снегохода бяха монтирани устройства, наречени телеметри. Те се въртяха бавно на сто и осемдесет градуса и излъчваха постоянен, мощен насочен лъч, известен като „игла“. За разлика от радара, чийто обсег винаги се ограничаваше от заобленостите на терена, иглите се разпространяваха плътно над земната повърхност най-малко на осемдесет километра отвъд хоризонта и регистрираха всеки „жив“ обект с химически, жизнени или електронни свойства, пресякъл пътя им. Или, както обичаше да казва телеметричният оператор на взвода редник Хосе Крус с позивна „Санта Крус“, „ако нещо кипи, диша или пиука, телеметърът ще го закове“.

Скофийлд включи радиостанцията си.

— Книга, въпросът е къде е изчезнал сигналът. На какво разстояние?

— На около сто четирийсет и пет километра от тук, господин лейтенант — отвърна Райли.

Скофийлд впери поглед в безкрайното бяло поле, което се простираше до хоризонта.

— Добре — каза той накрая. — Провери го.

— Ясно — незабавно отговори Райли. Двамата бяха приятели от няколко години. Солиден и надежден, Райли имаше лице на боксьор — плосък нос, чупен прекалено много пъти, хлътнали очи и гъсти черни вежди. Всички във взвода го обичаха — когато трябваше — бе сериозен, когато си почиваха — беше забавен.

— Ние продължаваме към „Уилкс“ — каза Скофийлд. — Вие открийте какво се е случило със сигнала и после елате в станцията.

— Прието.

— Имате два часа. Не закъснявайте.

— Слушам.

— А, Книга, и още нещо — рече Скофийлд.

— Да?

— Дръж се добре с другите хлапета, чуваш ли?

— Слушам.

— Първи, край.

— Щурец–2, край.

Вторият снегоход се отклони надясно и скоро изчезна в снежната виелица.

 

 

Един час по-късно наближиха брега и Скофийлд за пръв път видя полярната станция „Уилкс“ през мощния си бинокъл.

На повърхността тя изобщо не приличаше на „полярна станция“, а по-скоро на група ниски, куполообразни постройки, полузаровени в снега.

В средата на комплекса се издигаше главната сграда, голям кръгъл купол върху квадратна основа с широчина тридесет и височина три метра.

Върху една от по-малките постройки се различаваха останки от радиоантена. Горната й половина висеше надолу. Долната се държеше само на два опънати кабела. Лед покриваше всичко. От главния купол сияеше мека бяла светлина.

Скофийлд нареди да спрат на около половин километър от станцията. Лявата врата се отвори и шестимата морски пехотинци незабавно скочиха върху плътно утъпкания сняг.

Докато тичаха към сградите, чуха мощния грохот на вълните, които се разбиваха в скалите от другата страна на станцията.

— Господа, знаете какво да правите — беше единственото, което каза лейтенантът.

Скрити от пелената на виелицата, морските пехотинци се разгърнаха и продължиха напред.

 

 

Бък Райли видя дупката в леда, преди да забележи разбития снегоход.

Цепнатината приличаше на белег от рана върху снежния пейзаж — дълбока пропаст с форма на полумесец, широка четиридесетина метра.

Колата на Райли спря на сто метра от нея. Шестимата пехотинци излязоха и предпазливо се приближиха до ръба.

Ефрейтор Робърт Симънс с позивна „Срамежливия“ беше техният катерач, затова първо него опасаха с ремъци. Дребен мъж, той бе гъвкав като котка и тежеше горе-долу толкова. Едва двадесет и две годишен, подобно на повечето хора на неговата възраст, Симънс обичаше да го хвалят. Бе засиял от радост, когато веднъж случайно чу лейтенанта да казва на друг взводен командир, че неговият катерач бил адски добър и можел да се изкачи по вътрешността на Капитолия без въже. Позивната му беше друга история, добронамерена шега на колегите му, свързана с неуспехите му сред жените.

Докато закачаха въжето за ремъците, Симънс легна по корем и запълзя към ръба на пролуката.

После надникна вътре.

— Мамка му…

Застанал на десет метра зад него, Бък Райли попита по интеркома:

— Какво има, Срамежлив?

— Те са тук, господин сержант — почти примирено каза Симънс. — Цивилна кола. Отстрани е написано нещо на френски. Отдолу има парчета тънък лед. Изглежда са се опитали да минат по снежен мост, който не ги е издържал.

Той се обърна да погледне Райли. Лицето му беше мрачно, гласът му кънтеше кухо по късовълновата радиочестота.

— И са адски смачкани, господин сержант.

 

 

Снегоходът се намираше на дванадесет метра под повърхността. Заобленият му нос се бе огънал навътре от удара, всички прозорци бяха счупени или напукани. Тънък пласт сняг вече се бе заел със задачата да изтрие разбитата кола от историята.

Двама от пътниците бяха изхвърчали през предното стъкло и лежаха до стената на пропастта със счупени шии. Телата им бяха заобиколени от локви замръзнала кръв.

Симънс безмълвно гледаше страшната сцена.

В снегохода имаше още трупове. Виждаше сенките им вътре, виждаше кървавите петна по напуканите прозорци.

— Срамежлив? — извика го Райли по интеркома. — Никой ли не е останал жив?

— Така изглежда, господин сержант — отвърна Симънс.

— Превключи на инфрачервено сканиране. Имаме още двайсет минути и не искам по-късно да открием, че сме пропуснали някой оцелял.

Срамежливият спусна инфрачервения визьор над очите си.

Сега разбитият снегоход се виждаше в синьо на черен фон. Студът бързо беше взел своето — даже двигателят не се обагряше в жълто, цветът на обектите с минимална температура.

По-важното обаче бе, че вътре нямаше оранжеви или жълти петна. Всички тела в машината бяха ледено студени. Всички на борда бяха мъртви.

— Резултатът от инфрачервеното сканиране е отри… — започна Симънс.

Земята под него поддаде. Без предупреждение. Без зловещо пропукване на леда. Без постепенно хлътване.

Робърт Симънс полетя в бездната като камък.

 

 

Стана толкова бързо, че Бък Райли едва го видя. Докато се взираше в пропастта, Срамежливият просто изчезна.

Черното въже започна да се размотава с невероятна скорост.

— Дръжте! — извика Райли на двамата морски пехотинци.

Те здраво стиснаха въжето и изчакаха опъването.

Райли внимателно се дръпна от цепнатината, но в същото време остана достатъчно близо, за да може да гледа вътре.

Срамежливият увисна само на половин метър над отворената дясна врата на снегохода.

— Добре ли си? — попита Райли.

— Никога не съм се съмнявал във вас, господин старши сержант.

— Почакай малко. Веднага ще те изтеглим.

— Естествено.

 

 

Срамежливият глупаво се люлееше над катастрофиралия снегоход. От мястото си можеше да надникне през отворената дясна врата.

— О, Господи! — ахна той.

 

 

Скофийлд силно почука на голямата дървена врата, вградена в квадратната основа, която поддържаше главния купол на полярната станция. Намираше се в дъното на тясна рампа, спускаща се на два и половина метра в леда.

Легнал по корем върху перилата на основата, лейтенантът отново удари с юмрук по вратата.

На десетина метра от него, също залегнал в снега с широко разтворени крака, беше старши сержант Скот Каплан с позивна „Змия“. Автоматът му М–16Е бе насочен към вратата.

Чу се внезапно изскърцване и Скофийлд затаи дъх. На снежната рампа под него се появи фигура. Мъж, увит в няколко пласта дрехи. Невъоръжен.

Човекът изведнъж се напрегна, когато забеляза легналия пред него Каплан, който се целеше точно в челото му.

— Не мърдай — нареди Скофийлд. — Морска пехота на Съединените щати.

Мъжът остана неподвижен.

— Второ отделение. Вътре сме. Входът е обезопасен — прошепна в слушалката на лейтенанта женски глас.

— Ясно. Влизаме.

Скофийлд се спусна по рампата до мъжа и започна да го претърсва.

Змията запълзя към тях, без да сваля оръжието си.

— Американец ли сте? — попита Скофийлд непознатия. — Как се казвате?

— Non — отвърна мъжът. — Je suis Francais[1]. — После премина на английски: — Казвам се Люк.

 

 

Академичните наблюдатели са склонни да разглеждат Антарктида като последната неутрална територия на земята. Твърди се, че там няма традиционни или свещени места, за които да се води борба, няма исторически граници, които да се оспорват. Тя е нещо като terra communis[2], земя, която принадлежи на всички.

И наистина, според Антарктическия договор, от 1961 г. насам, континентът е разделен като огромна торта и всяка страна в договора има дял от него. Някои сектори се застъпват — например онези, които се управляват от Чили, Аржентина и Обединеното кралство. Други обхващат невъобразимо големи площи — Австралия управлява близо една четвърт от континента. Секторът, който покрива Морето на Амундсен и Земята на Бърд, пък не принадлежи на никого.

Създава се впечатлението за едно наистина интернационално управление. То обаче е невярно и твърде опростенческо.

Привържениците на „политически неутрална Антарктида“ не споменават за старата вражда между Аржентина и Великобритания, заради съответните им антарктически претенции, нито категоричния отказ на всички страни от Антарктическия договор да одобрят резолюцията на ООН от 1985 г., според която Антарктида принадлежи на цялата международна общност, нито загадъчното мълчание на страните от Договора, последвало един малко известен доклад на „Гринпийс“ от 1995 г., обвиняващ френското правителство в провеждането на тайни подземни ядрени опити край брега на Земя Виктория.

Нещо повече, привържениците на „политически неутрална Антарктида“ не признават, че земя, която няма ясно установени граници, не е в състояние да се справи с вражески нашествия.

Научно-изследователските станции често са отдалечени на хиляди километри една от друга. Понякога те откриват находки с огромна стойност — уран, плутоний, злато. Не е изключено някоя отчаяно търсеща полезни изкопаеми чужда държава да прати военни сили, за да присвои откритието преди останалата част от света дори да разбере за съществуването му.

Такъв инцидент обаче, доколкото е известно, никога не се е случвал в Антарктида.

„Винаги има първи път“ — помисли си Скофийлд, докато следваше французина в полярната станция „Уилкс“.

Лейтенантът беше чул запис на сигнала за помощ на Аби Синклер. Ако учените от „Уилкс“ наистина бяха попаднали на извънземен космически кораб, скрит дълбоко в леда под станцията, в случая определено щяха да се намесят и чужди интереси. Друг въпрос бе дали ще имат смелостта да пратят ударна сила.

Във всеки случай, фактът, че на вратата на американската научноизследователска станция го посрещна французин, го безпокоеше и докато крачеше в тъмния леден тунел, Скофийлд стискаше автоматичния си пистолет малко по-силно, отколкото трябваше.

 

 

Двамата най-после излязоха на ярко осветено открито пространство. Скофийлд стъпи на тънък метален външен коридор, който гледаше към широка цилиндрична шахта.

„Уилкс“ се разкриваше пред него като гигантска подземна сграда. Тесни черни коридори опасваха цилиндъра. В основата му се виждаше кръгъл басейн, в средата на който се поклащаше водолазната камбана на станцията.

— Оттук — каза Люк и го поведе надясно. — Всички са в трапезарията.

Когато влезе в стаята, Скофийлд се почувства като възрастен сред деца от предучилищна възраст: непознат, чиито ръст и поведение не се вписваха в обстановката.

Петимата оцелели седяха около масата. Мъжете бяха брадясали, жените — със занемарена външност. Всички изглеждаха изтощени. Те уморено го погледнаха.

 

 

В трапезарията имаше още двама мъже, който стояха зад масата. За разлика от американците, подобно на Люк, те бяха свежи и с чисти дрехи. Единият държеше поднос с вдигащи пара напитки. В мига, в който видя лейтенанта, замръзна на място.

„Френски учени от «Дюрвил» — помисли си Скофийлд. — Дошли са в отговор на сигнала за помощ.

Може би.“

Отначало никой не продума.

Всички просто го гледаха: каската и сребърните му огледални очила, бронята и бялата му маскировъчна униформа, провесения през рамо автомат MP–5 и автоматичния пистолет в ръката му.

Змията влезе в трапезарията и всички очи се насочиха към него. Беше облечен и въоръжен по същия начин. Близнак.

— Всичко е наред — каза на другите Люк. — Те са от морската пехота. Дошли са, за да ви спасят.

— Божичко — въздъхна една от жените. После се разплака. — Слава Богу.

„Американски акцент“ — забеляза Скофийлд. Тя стана и се приближи до него. По бузите й се стичаха сълзи.

— Знаех си, че ще дойдете. Знаех си.

Жената се вкопчи в нараменниците му и зарида на гърдите му. Скофийлд не прояви емоция. Той само отдръпна пистолета си надалеч от нея, както го бяха учили.

— Всичко е наред, госпожо — каза лейтенантът, докато внимателно я водеше към най-близкия свободен стол.

— Вече сте в безопасност.

Щом я настани, Скофийлд се обърна към другите.

— Дами и господа, ние сме шестнайсети разузнавателен взвод от морската пехота на Съединените щати. Аз съм лейтенант Шейн Скофийлд, а това е сержант Скот Каплан. Тук сме в отговор на сигнала ви за помощ. Имам заповед да обезопася станцията и да се погрижа нищо да не ви заплашва.

Един от мъжете край масата облекчено въздъхна.

— За да не се заблуждавате — продължи Скофийлд, — ще ви кажа, че не носим тежко въоръжение и се придвижваме светкавично. Нашата задача бе бързо да дойдем тук и да се убедим, че сте добре. Ако се наложи, ще ви изтеглим, в противен случай имаме нареждане да изчакаме пристигането на специално екипирана спасителна група.

Той се обърна към Люк и другите двама мъже зад масата.

— Предполагам, че сте от „Дюрвил“, господа?

Мъжът с подноса мъчително преглътна. Очите му бяха разширени.

— Да — потвърди Люк. — Точно така. Чухме сигнала по радиостанцията и дойдохме колкото се можеше по-бързо. За да помогнем, разбира се.

Докато говореше, в слушалката на Скофийлд изпращя женски глас.

— Второ отделение, всичко е чисто.

— Трето отделение. Открихме трима… не, четирима в сондажното помещение. Качваме се.

Лейтенантът кимна на Люк.

— Как се казвате?

— Аз съм професор Люк Шампион. Това е професор Жан-Пиер Кювие, а господинът с подноса е доктор Анри Ре.

Скофийлд мислено сравни имената със списъка, който му бяха дали на „Шрийвпорт“ преди два дни. В него бяха посочени всички френски учени от „Дюрвил“. Шампион, Кювие и Ре бяха сред тях.

На вратата се почука и той се обърна.

На прага на трапезарията стоеше старши сержант Морган Лий с позивна „Монтана“. Дребен, набит, четиридесет и шест годишен мъж, сержантът бе най-възрастният във взвода. Имаше чип нос и обветрено лице със сурови черти. На десет метра зад него стоеше партньорът му, ефрейтор Оливър Тод с позивна „Холивуд“. Висок, чернокож и строен, Тод беше на двадесет и една.

А помежду им стоеше резултатът от претърсването на станцията.

Една жена.

Един мъж.

Едно момиченце.

И един тюлен.

 

 

— Пристигнаха преди около четири, часа — каза Сара Хенслей. Двамата със Скофийлд бяха на външния коридор на ниво А.

Както вече бе обяснила палеонтоложката, полярната станция „Уилкс“ представляваше огромен вертикален цилиндър, вкопан в ледения шелф. Петте му етажа стигаха чак до морското равнище.

На равни интервали по стените на цилиндъра бяха монтирани метални външни коридори, които го обгръщаха от всички страни. Всеки от тях беше свързан с горния посредством стръмна тясна стълба, така че цялата структура приличаше на нещо като противопожарен изход.

Тунелите, които образуваха нивата на станцията, водеха в ледените стени. Всяко ниво се състоеше от четири прави тунела, които се разклоняваха от централната шахта, а после се срещаха във външен тунел, който описваше широк кръг около нея. Четирите тунела сочеха приблизително четирите основни посоки на света и затова бяха наречени просто северен, южен, източен и западен.

Ниво А бе най-високото, а ниво Д беше металната платформа, заобикаляща големия воден басейн в основата на огромната подземна сграда. Над шахтата на средното ниво В минаваше подвижен мост.

— Колко са? — попита Скофийлд.

— Отначало бяха петима — отвърна Сара. — Четирима останаха тук с нас, а петият откара другите обратно в „Дюрвил“ с тяхната кола.

— Познавате ли ги?

— Познавам Люк и Анри, който, струва ми се, се подмокри, когато ви видя. Чувала съм и за четвъртия, Жак Латисие.

След като Монтана бе довел Сара в трапезарията преди няколко минути, на Скофийлд не му трябваше много време, за да установи, че именно с нея може да поговори за събитията от предишната седмица в „Уилкс“.

Докато всички други бяха или обезсърчени, или уморени, тя изглежда беше запазила присъствие на духа. Монтана и Холивуд бяха съобщили, че са я открили да показва сондажното помещение на един от френските учени, Жак Латисие, висок мъж с гъста черна брада, който също присъстваше в списъка на Скофийлд.

Сара Хенслей замислено се взираше в централната шахта на станцията. Лейтенантът я погледна. Беше привлекателна, около трийсет и пет годишна жена, с тъмнокафяви очи, черна коса до раменете и високи скули. Скофийлд забеляза, че носи сребърен медальон на шията си.

В този момент в коридора се появи малко момиченце. Скофийлд предположи, че е около десетинагодишно. Имаше къса руса коса, малко носленце и носеше очила с дебели стъкла. Изглеждаше почти смешно в огромната си розова канадка с невероятно голяма, подплатена с вълна качулка.

А зад момиченцето подскачаше тюленът.

— Това е дъщеря ми Кърсти — представи я Сара и постави ръка на рамото й. — Кърсти, това е лейтенант Скофийлд.

— Здрасти — поздрави Шейн.

Кърсти Хенслей плъзна поглед по бронята, каската и оръжията му.

— Готини очила — каза тя накрая.

— Моля? А, да. — Скофийлд ги докосна. Знаеше, че в съчетание с бялата маскировъчна униформа и сиво-бялата броня, огледалните очила му придаваха особено леден вид. Това се харесваше на хлапетата.

— Да, предполагам, че са готини — рече Шейн без да ги сваля. — На колко си години?

— На дванайсет, почти на тринайсет.

— Наистина ли?

— Малко съм ниска за възрастта си — безизразно добави Кърсти.

— И аз — кимна Скофийлд. Погледна надолу към тюлена, който започна да души коляното му. — А твоят приятел как се казва?

— Приятелка — поправи го момичето. — Уенди.

Лейтенантът се пресегна надолу и остави тюлена да подуши дланта му. Не беше много голям, приблизително колкото едро куче. На врата си носеше червен нашийник.

— Какъв вид е? — попита Скофийлд и потупа животното по главата.

— Arctocephalus gazella — отвърна Кърсти. — Антарктически космат тюлен.

Уенди започна да върти глава около ръката на Шейн и го принуди да я потупа зад ушите. Той се подчини. В следващия миг тюленът ненадейно се отпусна на земята и се претърколи по гръб.

— Иска да я почешеш по корема — усмихна се Кърсти. — Обожава да я чешат.

Уенди лежеше по гръб на пода, широко разперила плавниците си. Скофийлд се наведе и я почеса.

— Току-що си спечелихте приятел за цял живот — каза Сара Хенслей, внимателно загледана в него.

— Чудесно — отвърна Шейн и се изправи.

— Не знаех, че морските пехотинци са толкова добродушни — внезапно рече Сара.

— Не всички сме безсърдечни.

— Не и когато тук има нещо, което искате.

Забележката го сепна и го накара да се вгледа в очите й. Очевидно не бе глупава.

Скофийлд бавно кимна в знак, че приема критиката.

— Ако не възразявате, госпожо, можем да се върнем на въпроса, който обсъждахме преди малко: познавате двама от тях и сте чували за третия, така ли?

— А четвъртият, Кювие?

— Никога не съм го виждала.

— Колко души се върнаха в „Дюрвил“?

— Снегоходът им беше шестместен, затова взеха петима от нашите.

— И остави другите четирима тук.

— Да.

Скофийлд вдигна поглед към Хенслей.

— Трябва да поговорим за още някои неща. Например, какво сте открили в леда. И за… инцидента с Реншоу.

Сара го разбра. Такива въпроси не се обсъждаха в присъствието на дванадесетгодишни деца.

Тя кимна.

— Няма проблем.

Скофийлд погледна надолу към басейна, към монтираните на стените коридори, към тунелите, които потъваха в леда. Нещо не беше наред, но не знаеше точно какво.

После се сети и се обърна към Сара.

— Може би въпросът ми ще ви се стори глупав, но ако цялата станция е вградена в ледения шелф и всички стени са от лед, защо тогава не се топят? Температурата определено е над нулата. Стените не трябва ли постоянно да текат?

— Въпросът ви не е глупав — отвърна тя. — Всъщност е напълно разумен. Когато пристигнахме тук, установихме, че отделящата се от сондата топлина предизвиква известно топене на стените. Затова инсталирахме охлаждаща система на ниво В. Тя действа с термостат, който поддържа постоянна температура минус един градус. Смешното е, че тъй като температурата навън е почти трийсет градуса под нулата, охлаждащата система всъщност затопля въздуха в станцията. Това ни харесва.

— Умно решение — отбеляза Скофийлд, докато се озърташе наоколо.

Погледът му се спря върху трапезарията. Люк Шампион и другите трима френски учени седяха на масата заедно с обитателите на „Уилкс“.

— Ще ни отведете ли у дома? — неочаквано попита иззад него Кърсти.

Скофийлд продължи да наблюдава французите. После се обърна към момичето.

— Не още — отвърна той. — Скоро ще дойдат други хора, които ще ви отведат у дома. Аз съм тук, за да се грижа за вас, докато те пристигнат.

Скофийлд и Хенслей бързо крачеха в широкия леден тунел. Монтана и Холивуд ги следваха на разстояние.

Намираха се на ниво Б в главния жилищен отсек. Тунелът описваше широка дъга. От двете му страни се редяха врати: спални, обща стая, лаборатории, кабинети. Лейтенантът не пропусна да забележи вратата с характерния знак с три пръстена на нея за биологична опасност. На правоъгълната табелка под него пишеше

„БИОТОКСИКОЛОГИЧНА ЛАБОРАТОРИЯ“.

 

— Когато бяхме в „Макмърдо“, споменаха нещо за това — рече Скофийлд. — Реншоу твърдял, че го извършил, защото онзи човек крадял резултатите от проучванията му. Или нещо подобно.

— Точно така — потвърди Хенслей и го погледна. — Направо безумно!

Стигнаха до вратата в дъното на тунела. Тя бе закована с тежка греда.

— Джеймс Реншоу — замислено произнесе Шейн. — Не беше ли той човекът, открил космическия кораб?

— Да. Но далеч не е само това.

По време на престоя си в „Макмърдо“, Скофийлд бе получил кратка информация за полярната станция „Уилкс“. Самата тя не представляваше нищо особено. Обитаваше я обичайната група учени: морски биолози, изучаващи океанската фауна, палеонтолози, проучващи замръзналите в леда вкаменелости, геолози, търсещи минерални наслоения и геофизици като Джеймс Реншоу, сондиращи леда за хилядолетни следи от въглероден моноксид и други газове.

Онова, което правеше полярната станция „Уилкс“ особена, беше другото съобщение, излъчено до „Макмърдо“ два дни преди сигнала за помощ на Аби Синклер. Учените искаха в станцията да бъде пратен взвод военни полицаи.

Въпреки оскъдните подробности, очевидно един от обитателите на „Уилкс“ бе убил свой колега.

Скофийлд погледна закованата врата в дъното на ледения тунел и поклати глава. Нямаше време за това. Беше получил съвсем конкретна заповед:

Обезопаси станцията. Проучи космическия кораб. Потвърди съществуването му и после го охранявай до пристигането на подкрепление.

В затворената заседателна зала на борда на „Шрийвпорт“, заместник-министърът на отбраната му бе казал по телефона:

„И други страни със сигурност са засекли сигнала, лейтенант. Ако там долу наистина има извънземен кораб, съществува голяма вероятност някоя от тези страни да се опита да го присвои. Правителството на Съединените щати трябва да всяка цена да избегне подобна ситуация. Вашата цел е отбраната на космическия кораб и нищо друго. Повтарям. Вашата цел е отбраната на космическия кораб. Всички останали съображения са от второстепенно значение. Искаме този кораб“.

Нито веднъж не стана дума за безопасността на американските учени в станцията. Факт, който не убегна на Скофийлд. Явно не бе убегнал и на Сара Хенслей.

„Всички останали съображения са от второстепенно значение.“

Във всеки случай, помисли си Шейн, докато имаше вероятност някой от обитателите на „Уилкс“ да създаде проблеми, не можеше да си позволи да прати водолази, които да проучат космическия кораб.

— Добре — каза той, без да откъсва очи от вратата. — Опишете ми го с две думи.

— Реншоу е геофизик от Станфорд и пише докторска дисертация върху ледените ядра — отвърна Сара Хенслей. — Бърни Олсън е… беше негов научен ръководител. Проучванията на Реншоу върху ледените ядра бяха новаторски. Правеше по-дълбоки сондажи, отколкото който и да е друг досега, понякога почти на километър под повърхността.

Скофийлд не знаеше нищо за проучването на ледените ядра. Учените пробиваха кръгли дупки с диаметър тридесетина сантиметра в ледения шелф и изваждаха навън ледени цилиндри, известни като „ледени ядра“. В тях се съдържаха газове, съществували във въздуха преди хиляди години.

— Така или иначе — продължи Сара, — преди две седмици Реншоу улучи десятката. Сондата му трябва да е попаднала на пласт от изместен нагоре лед — праисторически лед, откъснат по време на земетресение в миналото и издигнал се към повърхността. Изведнъж се оказа, че анализира въздух най-малко на триста милиона години. Това бе сензационно откритие. Възможност за изучаване на абсолютно неизвестна атмосфера. Земната атмосфера отпреди епохата на динозаврите. — Тя сви рамене. — За учения нещо такова е като гърнето със злато за иманяра. Носи цяло богатство, дори само от лекции.

Само че след това се случи нещо още по-невероятно.

Преди няколко дни Реншоу леко пренастрои ъгъла на сондиране и на дълбочина около петстотин метра, насред лед на четиристотин милиона години, попадна на метал.

Сара замълча и го остави да осмисли думите й. Скофийлд не каза нищо.

— Спуснахме водолазната камбана, направихме няколко теста със звуков резонанс и установихме, че на мястото на праисторическия метал има някаква пещера. Следващите проучвания показаха, че до нея води тунел, който започва на дълбочина хиляда метра. Тогава пратихме водолази и Остин видя космическия кораб. И изведнъж всички водолази изчезнаха.

— И какво общо има това със смъртта на Бърни Олсън? — попита Скофийлд.

— Олсън беше научен ръководител на Реншоу — поясни Хенслей. — Постоянно надзърташе над рамото му, докато Джеймс правеше тези удивителни открития. Реншоу започна да изпада в параноя. Твърдеше, че Бърни крадял резултатите от проучванията му, че използвал неговите открития, за да напише статия и да го изпревари.

Виждате ли, Бърни имаше връзки в списанията, познаваше някои редактори. Можеше да публикува статия за един месец. А на Реншоу, никому неизвестен докторант, почти със сигурност щеше да му отнеме повече време. И когато откри метал в пещерата и видя, че Бърни ще включи и това в статията си, Реншоу откачи.

— И го уби?

— Да. Миналата сряда. През нощта. Просто отиде в стаята на Бърни и започна да му крещи. Всички го чухме. Беше побеснял, но и преди се беше случвало същото, затова не му обърнахме внимание. Този път обаче Реншоу го уби.

— Как? — Скофийлд продължаваше да гледа закованата врата.

— Той… — Сара се поколеба. — Забил е инжекция в шията на Бърни.

— Какво е имало в инжекцията?

— Концентриран препарат за почистване на канали.

— Страхотно! — Скофийлд кимна към вратата. — Вътре ли е?

— След убийството се заключи в стаята си — отвърна тя. — Взе със себе си храна за една седмица и каза, че ако някой от нас се опита да влезе, ще го убие. Беше страшно. Беше направо откачил. Една нощ, нощта преди да пратим водолази в пещерата, всички се събрахме и заковахме вратата отвън. Накрая Бен Остин я занити.

— Реншоу жив ли е? — попита Скофийлд.

— Да. В момента е тихо, което означава, че сигурно спи. Но когато е буден, повярвайте ми, няма начин да не го разберете.

— Ясно. — Лейтенантът разгледа нитовете по краищата на вратата. — Вашият приятел е свършил добра работа… — Той се обърна. — Ако Реншоу е заключен вътре. И ако сте убедена, че от стаята няма друг изход.

— Това е единствената врата.

— А няма ли друг начин да се излезе оттам? Не може ли да се пробие дупка в стената или в тавана?

— Таваните и стените са облицовани със стомана. Освен това неговата стая е в дъното на коридора. От двете й страни няма други помещения. — Сара Хенслей се усмихна накриво. — Мисля, че няма друг изход.

— В такъв случай ще го оставим вътре — каза Скофийлд и закрачи обратно по ледения тунел. — Сега имаме друга работа. На първо място, да открием какво се е случило с вашите водолази в оная пещера.

 

 

Слънцето над Вашингтон грееше ярко. Бялата сграда на Капитолия сияеше на фона на величественото синьо небе.

Заседанието в една от богато мебелираните, застлани с червен килим зали на Капитолия прекъсна за почивка. Папките се затвориха. Столовете се отместиха назад. Някои от делегатите свалиха очилата си и разтриха очи. Веднага щом обявиха почивката, в залата нахлуха сътрудници с мобифони, документи и факсове.

— Какво целят? — попита сътрудника си постоянният представител на САЩ Джордж Холмс, докато наблюдаваше как и дванадесетте френски делегати напускат помещението. — Днес вече за четвърти път искат почивка.

Холмс учудено поклати глава, когато ръководителят на френската делегация, надут сноб на име Пиер Дюфресне, изчезна в коридора.

Дипломат от кариерата, Холмс беше петдесет и пет годишен, нисък и макар че не искаше да го признае, малко пълен.

Имаше кръгло като месечина лице, оплешивяваща сива коса и носеше дебели очила с рогови рамки, зад които кафявите му очи изглеждаха малко по-големи, отколкото бяха в действителност.

Холмс се изправи, поразтъпка се наоколо и се огледа в огромната заседателна зала. В средата й се простираше голяма кръгла маса с шестнадесет удобни кожени стола.

Поводът: продължаване на договор за съюз.

Международните съюзи не са онези приятелски организации, за каквито ги представят по новините. Когато излизат от Белия дом и се ръкуват пред камерите на фона на националните си флагове, президентите и министър-председателите дават невярна представа за пазарлъците, нарушените обещания и заяжданията, протичащи в зали като тази. Усмивките и ръкостисканията са само лъскавата страна на изключително сложните преговори, водени от професионалните дипломати като Холмс.

Международните съюзи не се основават на приятелство. Те се основават на изгода. Ако носи изгода, приятелството е желателно. Ако не носи изгода, са достатъчни обикновени отношения между съответните държави. Международното приятелство — от гледна точка на чуждестранната помощ, военните съюзи и търговските договори, — може да се окаже извънредно скъпо.

Тъкмо поради тази причина, в този слънчев летен ден, Джордж Холмс се намираше във Вашингтон. За да води преговори. Той притежаваше огромен опит в тънкостите на дипломацията.

И сега щеше да се нуждае от цялото си умение, защото това не бе обикновено продължаване на договор.

Това беше продължаване на договора за най-важния съюз на двадесети век.

Северноатлантическият пакт.

НАТО.

 

 

— Фил, знаеш ли, че през последните четиридесет години единствената цел на френската външна политика е да унищожи хегемонията на Съединените щати над западния свят? — замислено попита Холмс, докато чакаше френската делегация да се върне в заседателната зала.

Неговият сътрудник, двадесет и пет годишен възпитаник на харвардския юридически факултет на име Филип Мънроу, се поколеба преди да отговори. Не бе сигурен дали въпросът не е реторичен. Холмс се размърда на стола си и погледна Мънроу през дебелите стъкла на очилата си.

— Хм, не, господине, не знаех — отвърна младежът.

Холмс кимна.

— Смятат ни за брутални необразовани варвари. За селяндури, които се наливат с бира и по някаква ирония на съдбата са сложили ръце върху най-мощните оръжия на света. И поради тази причина са станали световен лидер. Французите негодуват. По дяволите, те дори вече не са пълен член на НАТО, защото си мислят, че в противен случай ще увековечат влиянието на Съединените щати в Европа.

Дипломатът се подсмихна. Спомняше си 1966 г., когато Франция бе напуснала обединеното военно командване, защото не искаше френското ядрено оръжие да бъде поставено под шапката на НАТО, а оттук и под американски контрол. Навремето френският президент Шарл дьо Гол направо беше заявил, че НАТО е „американска организация“. Днес Франция пазеше мястото си в Северноатлантическия съвет на НАТО, просто за да държи нещата под око.

— Познавам неколцина души, които са съгласни с тях — отвърна Мънроу. — Учени, икономисти. Хора, които твърдят, че целта на НАТО е точно такава. Да увековечи нашето влияние в Европа.

Холмс отново се усмихна. Мънроу бе ценен сътрудник. Образован и пламенен либерал, той беше от хората, с които можеш да проведеш философски спор на чаша кафе. От онези, които се бореха за по-добър свят, макар да нямаха абсолютно никакъв опит в настоящия. Холмс нямаше нищо против. Всъщност, Мънроу му действаше ободряващо.

— Но какво смяташ ти, Фил? — попита той.

Младежът не отговори веднага.

— По отношение на отбраната, НАТО прави европейските страни икономически и технологично зависими от Съединените щати — каза Мънроу накрая. — Даже високо развитите държави като Франция и Англия знаят, че ако искат най-доброто оръжие, трябва да се обърнат към нас. И това им оставя две възможности — да почукат на вратата ни с шапка в ръка или да се присъединят към НАТО. Доколкото ми е известно, Съединените щати не са продали нито една ракетна система „Пейтриът“ на страна извън Северноатлантическия пакт. Така че, да, смятам, че НАТО наистина ще увековечи влиянието ни в Европа.

— Отличен анализ, Фил. Но те уверявам, че проблемът е много по-сериозен. Всъщност толкова сериозен, че според Белия дом националната сигурност на Съединените щати зависи от това. Ние искаме да поддържаме влиянието си в Европа, Фил, икономически и особено технологично. Франция, от друга страна, иска да загубим това влияние. И през последните десет години водят активна политика в тази насока.

— Например? — попита Мънроу.

— Знаеш ли, че именно Франция беше основната сила, която стоеше зад създаването на Европейския съюз?

— Ами, не. Мислех, че…

— Знаеш ли, че именно Франция беше основната сила, която стоеше зад Европейската харта за отбраната?

— Не — призна Мънроу след малко.

— Знаеш ли, че именно Франция субсидира Европейската космическа агенция, така че ЕКА да може да предлага далеч по-ниски цени за извеждане на сателити в орбита, отколкото НАСА?

— Не, не знаех.

Холмс се завъртя на стола си и погледна Мънроу.

— Синко, през последните десет години Франция се опитва да обедини Европа както никога досега. Те го наричат регионална гордост. Ние го наричаме опит да кажат на европейските народи, че вече не се нуждаят от Америка.

— А дали Европа наистина се нуждае от Америка? — попита Мънроу. Многозначителен въпрос.

Холмс изкриви уста в усмивка.

— Докато оръжията им не достигнат равнището на нашите, да, нуждаят се от нас. Нашата военна техника е трън в очите на Франция. Не могат да се сравняват с нея. Ние сме твърде далеч пред тях. И това ги вбесява.

А докато сме пред тях, те знаят, че нямат друг избор, освен да ни следват. Но — Холмс повдигна показалец, — щом пипнат нещо ново, щом създадат нещо, което превъзхожда нашата техника, тогава, струва ми се, положението ще се промени.

Вече не е шейсет и шеста година. Нещата са различни. Светът е различен. Ако сега французите излязат от НАТО, мисля, че половината от останалите европейски държави в Организацията ще я последват.

В този момент вратата се отвори и френската делегация се върна в залата, водена от Пиер Дюфресне.

Докато френските делегати заемаха местата си, Холмс се наведе към Мънроу.

— Най-много обаче ме безпокои вероятността французите да са по-близо до това откритие, отколкото смятаме. Само ги погледни. Вече четири пъти прекъсват заседанието. Знаеш ли какво значи това?

— Какво?

— Че протакат преговорите. Бавят ги. Бавят ги нарочно, защото чакат някаква информация. И прекъсват заседанието, за да могат да разговарят, със своето разузнаване и да актуализират данните по плана си. А какъвто и да е той, от него може да зависи съществуването или пълното разпадане на НАТО.

 

 

Лъскава черна глава безшумно се появи на повърхността. Зловеща глава, с две тъмни, безжизнени очи от двете страни на тъпата лъщяща муцуна.

Няколко секунди по-късно до първата изплува и втора глава, и двете животни любопитно започнаха да наблюдават хората на ниво Д.

Двете косатки в басейна на полярната станция „Уилкс“ бяха доста малки екземпляри, въпреки че всяка от тях тежеше близо пет тона и бе дълга поне четири и половина метра.

След като лейтенант Скофийлд и двамата водолази се оказаха безинтересна гледка, китовете-убийци започнаха да кръжат около полупотопената камбана в средата на басейна.

Движенията им бяха странни, почти координирани. Когато единият погледнеше в едната посока, другият гледаше в противоположната. Сякаш търсеха нещо, нещо конкретно…

— Търсят Уенди — каза Кърсти, вперила очи в тях от външния коридор на ниво В. Гласът й прозвуча безизразно и студено — необичайно дрезгаво за дванадесетгодишно момиче.

Бяха изтекли почти два часа от пристигането на разузнавателния взвод в „Уилкс“ и Скофийлд бе на ниво Д — готвеше се да прати двама от хората си с водолазната камбана, за да открият какво се е случило с Остин и другите.

Когато косатките бяха изплували на повърхността, Кърсти наблюдаваше лейтенанта и водолазите. Зад пулта на лебедката до нея стояха други двама морски пехотинци.

Те й харесваха. За разлика от по-възрастните, които само бяха изсумтели в отговор на поздрава й, по-младите се държаха приятелски с нея. Едната беше жена.

Ефрейтор Елизабет Гант бе дребна, жилава и автоматът й MP–5 като че ли се бе сраснал с дясната й ръка. Под каската и сребърните-огледални очила се криеше интелигентна и привлекателна двадесет и шест годишна Нейната позивна, „Лисица“, бе комплимент от страна на колегите й. Либи Гант погледна бавно обикалящите в басейна косатки.

— Уенди ли? — попита тя и наведе очи към малкия черен тюлен, който лежеше до нея. Уенди нервно отстъпи от ръба — явно се опитваше да избегне срещата си с двата кита, които плуваха на дванадесет метра под нея.

— Не я обичат много — отбеляза Кърсти.

— Защо?

— Малки са — поясни момичето. — Малки мъжки. Не обичат никого. Като че ли трябва да докажат нещо — че са по-големи и по-силни от другите животни. Типични момчета. Косатките из тези райони се хранят главно с малки ракоядни, но преди два дни тия тук видяха Уенди да плува в басейна и оттогава постоянно идват насам.

— Какви са тези ракоядни? — попита иззад пулта на лебедката Холивуд.

— Друг вид тюлени — отвърна Кърсти. — Големи и тлъсти. Косатките ги изяждат на три хапки.

— Ядат тюлени? — искрено се изненада Тод.

— Аха.

— Леле. — Едва завършил гимназия, Холивуд не можеше да твърди, че обича книгите и науката. Училището здравата го бе измъчило. Беше постъпил в морската пехота само две седмици след завършването си и смяташе, че това е най-умното решение в живота му.

Той погледна Кърсти, за да прецени ръста и възрастта й.

— Откъде знаеш всички тия неща?

Тя срамежливо сви рамене.

— Много чета.

— О!

Застанала до него, Гант тихо се засмя.

— На какво се хилиш? — попита Холивуд.

— На теб — усмихнато отвърна Либи. — Просто си помислих, че и ти четеш много.

Тод вирна брадичка.

— Ами чета, да.

— Естествено.

— Наистина чета.

— Комиксите не се броят, Холивуд.

— Не чета само комикси.

— А, да, забравих безценния ти абонамент за „Хъстлър“.

Кърсти се подсмихна.

Той забеляза и се намръщи.

— Ха-ха. Да, ама поне знам, че няма да стана професор, тъй че не се опитвам да бъда нещо, което не съм. — Тод повдигна вежди. — Ами ти, Дороти, ти опитваш ли се да бъдеш нещо, което не си?

Либи леко спусна очилата си и небесносините й очи тъжно го погледнаха.

— Разкарай се, Холивуд.

Кърсти се обърка. Когато по-рано я запознаха с Гант й казаха, че истинското й име е Либи, а позивната й е „Лисица“. След няколко секунди момичето невинно попита:

— Защо Холивуд те нарече Дороти?

Младата жена не отговори. Продължи да гледа басейна и само поклати глава.

Кърсти се завъртя към Тод. Той сви рамене.

— Всеки знае, че Дороти[3] е обичала най-много плашилото, повече от всички други. — Холивуд се усмихна, сякаш това обясняваше всичко и се върна към работата си. Кърсти нищо не разбра. А Гант просто стоеше облегната на перилата, вперила очи в косатките и не обръщаше внимание на колегата си. Двата кита все още търсеха Уенди. За миг единият като че ли забеляза Либи и спря. Наклони глава настрани и я погледна.

— Нима може да ме види от това разстояние? — обърна се Либи към Кърсти. — Мислех, че китовете не виждат добре извън водата.

— Заради размерите си, косатките имат по-големи очи от повечето други китове — отвърна момичето, — така че зрението им е по-добро. — Тя погледна Гант. — Знаеш ли нещо за тях?

— И аз чета много. — Либи хвърли поглед на Холивуд и отново насочи очи към косатките.

Те продължаваха бавно да обикалят в басейна. Изглеждаха търпеливи. Не бързаха, просто чакаха жертвата им да се появи. Скофийлд и двамата водолази също ги наблюдаваха.

— Как са влезли тук? — попита Гант. — Под ледения шелф ли?

Кърсти кимна.

— Да. Станцията е само на стотина метра от океана и шелфът не е много дълбок, може би около сто и петдесет метра. Косатките минават под него и изплуват в басейна.

Двата кита изглеждаха невероятно спокойни, невероятно хладнокръвни, като гладни крокодили, търсещи следващата си плячка.

Завършили огледа си, те бавно потънаха. След миг вече ги нямаше и за присъствието им напомняха само концентричните вълни. Очите им останаха отворени през целия път надолу.

— Виж, това беше неочаквано — каза Гант.

Тя погледна платформата до пустия басейн. Провесил няколко акваланга през рамо, Монтана излезе от южния тунел. Сара Хенслей им бе казала, че в тунела има малък товарен асансьор, с който могат да свалят екипировката си на ниво Д. Лий току-що го беше използвал.

В отсрещния край на платформата стоеше Скофийлд, навел глава и притиснал ръка към ухото си, сякаш слушаше нещо по интеркома си. После внезапно се запъти към най-близката стълба, като говореше по микрофона в каската си.

Лейтенантът спря и се обърна точно към Гант. Гласът му изпращя в ухото й.

— Лисица. Холивуд. На ниво А. Незабавно.

Какво има? — попита Либи, докато бързаше към стълбата.

— Нещо току-що е задействало сигналната система навън — сериозно отвърна Скофийлд. — Там е Змията. Докладва, че се приближавала френска кола.

 

 

Каплан се прицели в снегохода.

Надписът върху страничната му врата сияеше в ярко зелено през оптичния мерник за нощна стрелба: „ДЮМОН ДЮРВИЛ 2“.

Сержантът лежеше в снега в покрайнините на комплекса и следеше колата през мерника на снайперистката си пушка Барет М82А1А.

Змията беше четиридесет и пет годишен висок мъж, с тъмни, сериозни очи. Подобно на повечето други морски пехотинци във взвода на Скофийлд, той бе променил униформата си. На десния му нараменник беше изрисувана страховита кобра, широко раззинала челюсти. А отдолу пишеше: „Целуни я“.

Професионален войник, Каплан служеше в морската пехота от двадесет и седем години и през това време се бе издигнал до старши сержант.

След пристигането на взвода в полярна станция „Уилкс“, Змията беше останал навън, за да инсталира лазерната предупредителна система. Тя не се различаваше много от телеметричните устройства на снегоходите. Представляваше квадратни кутии, през които минаваше тънък, невидим лазерен лъч. Когато нещо пресечеше лъча, датчикът на предмишницата на Каплан сигнализираше с червена светлина.

Преди няколко секунди нещо бе пресякло лъча.

От поста си на ниво А, Змията незабавно се свърза със Скофийлд, който му нареди да провери какво става. В крайна сметка, можеше да е отрядът на Бък Райли, който трябваше да се появи вече всеки момент.

Само че не беше Бък Райли.

— Къде е снегоходът, Змия? — разнесе се по интеркома гласът на Скофийлд.

— В югоизточния ъгъл. В момента минава през външния кръг от сгради. — Каплан не изпускаше от очи машината, която бавно напредваше между малките, затрупани със сняг постройки. — Къде сте вие? — попита той, докато се изправяше и тичаше обратно към големия купол.

— На главния вход — отвърна лейтенантът. — Точно зад вратата. Искам да заемеш позиция отзад.

— Вече го правя.

Виелицата ограничаваше видимостта, поради което колата се движеше съвсем бавно. Каплан я следваше от сто метра разстояние. Тя спря пред главния купол на станцията и започна да се спуска от въздушната си възглавница, когато Змията залегна в снега на четиридесет метра от нея и се прицели.

Тъкмо долепи око до оптичния мерник, когато страничната врата се отвори и отвътре изскочиха четири фигури.

 

 

— Добър вечер — неохотно поздрави Скофийлд.

Четиримата френски учени просто стояха като вцепенени на входа на станцията. Бяха се разделили на две двойки и носеха два големи бели контейнера.

Лейтенантът небрежно държеше автомата си отстрани. Зад него бяха Холивуд и Монтана, вдигнали оръжията си на височината на раменете си и вперили очи в мерниците си. Дулата сочеха право към новите им гости.

— Заповядайте вътре — покани ги Скофийлд.

 

 

— Другите вече са в „Дюрвил“ — каза водачът на новата група, докато сядаше на масата в трапезарията при своите френски колеги. Също като останалите, току-що го бяха претърсили.

Имаше слабо лице с хлътнали очи и високи скули. Бе казал, че името му е Жан Петард. Скофийлд си го спомняше от списъка. Според кратките биографични данни, той беше геолог, проучващ запасите от природен газ в континенталния шелф. Имената на другите трима французи също фигурираха в списъка.

В трапезарията бяха и първите четирима френски учени — Шампион, Латисие, Кювие и Ре. Останалите обитатели на „Уилкс“ се бяха върнали по стаите си. Лейтенантът им бе наредил да останат там, докато проверят новопристигналите. Монтана и ефрейтор Оугъстин Лау с позивна „Самурай“, шестият и последен войник във взвода, пазеха до вратата.

— Искахме да се върнем колкото се може по-бързо — каза Жан Петард. — Донесохме прясна храна и електрически одеяла за пътуването ни до „Дюрвил“.

Скофийлд хвърли поглед към Либи Гант. Тя проучваше съдържанието на двата бели контейнера до отсрещната стена.

— Благодаря — рече лейтенантът и отново се обърна към Петард. — Благодаря за всичко, което направихте. Ние пристигнахме само няколко часа след вас и учените от „Уилкс“ ни разказаха как сте им помогнали. Благодарим ви за усилията.

— За нищо — отвърна французинът на отличен английски. — Човек трябва да се грижи за съседите си. — Той се усмихна накриво. — Следващият път може ние да имаме нужда от помощ.

— Наистина.

В този момент в слушалката на Скофийлд изпращя гласът на Каплан:

— Господин лейтенант, още някой пресича сигналната система.

Шейн се намръщи. Събитията започваха да се развиват прекалено бързо. Можеше да се справи с четирима френски учени. Но появата на още четирима говореше за прекалено голям интерес към полярната станция „Уилкс“. А ако дойдеха и други…

— Почакайте, господин лейтенант, този снегоход е от нашите. Това е Райли.

Скофийлд облекчено въздъхна и напусна стаята.

 

 

Либи Гант претърсваше съдържанието на двата големи контейнера, които бяха донесли френските учени. Тя премести настрани няколко одеяла, и на дъното видя пресен хляб и консервирано месо — говеждо, шунка…

Внезапно една от консервите привлече вниманието й.

Беше малко по-голяма от другите и имаше приблизително триъгълна форма. Отначало Гант не можеше да определи какво й се е сторило нередно. Просто нещо не изглеждаше както трябва…

После разбра.

Капакът бе отварян. Едва се забелязваше. Съвсем тънка черна линия по ръба му. Ако не се загледаше внимателно, човек нямаше да я види.

Тя се обърна, но лейтенантът вече го нямаше. Либи бързо вдигна очи към френските учени и видя, че Петард разменя поглед с Латисие.

 

 

Скофийлд посрещна Бък Райли на главния вход. Двамата застанаха в коридора на ниво А, на десетина метра от трапезарията.

— Как беше? — попита Скофийлд.

— Зле — отвърна Райли.

— Какво искаш да кажеш?

— Онзи сигнал, който изгубихме, беше от колата. Колата от „Дюрвил“. Разбила се е в една цепнатина.

Скофийлд рязко го погледна.

— Какво? — Той се озърна към французите в трапезарията. Само преди минути Жан Петард бе казал, че другият снегоход е пристигнал в „Дюрвил“. — Каква е причината? Тънък лед?

— Не. Отначало и ние помислихме така. Но после Срамежливият го разгледа по-внимателно.

— И?

— Вътре имаше пет трупа. Всички бяха застреляни в тила.

По интеркома избухна гласът на Гант:

— Господин лейтенант, тук е Лисица. Нещо не е наред. Една от консервите е била отваряна.

Скофийлд се завъртя и видя Либи Гант да излиза от стаята. Тя бързо закрачи към него. Носеше в ръце някаква консерва и в движение отваряше капака й.

Зад нея Петард се изправи на крака.

Погледите на двамата мъже се срещнаха.

Беше само за миг, ала повече не им трябваше.

Гант запречи гледката на Скофийлд. Най-после отвори кутията и извади отвътре нещо малко и черно, което приличаше на разпятие, само че по-късото рамо бе извито като дъга.

Когато го видя, очите на лейтенанта се разшириха и той отвори уста да извика, но вече беше късно.

Петард се хвърли към двата бели контейнера. В същия момент Латисие, когото не бяха претърсили, тъй като при пристигането си го бяха заварили в станцията, рязко разтвори канадката си. Отдолу се показа френски автомат FA-MAS с къса цев. Кювие светкавично извади ръце от джобовете си. В двете му длани проблеснаха същите оръжия като онова, което Гант държеше в ръка. Той стреля по нея и Скофийлд видя как главата й отскача назад. Младата жена се свлече на пода.

Латисие натисна спусъка на автомата си и в станцията отекна оглушителен шум. Куршумите разцепиха въздуха като коса и прерязаха Оугъстин Лау на две.

Французинът продължи да стреля без прекъсване цели десет секунди.

Полярната станция „Уилкс“ се превърна в бойно поле.

Бележки

[1] Не. Французин съм (фр.). — Б.пр.

[2] Обща земя (лат.). — Б.пр.

[3] Героиня от „Вълшебникът на Оз“ на Л. Ф. Баум. — Б.пр.