Дейвид Балдачи
Клуб „Кемъл“ (21)

20

Тайлър Райнке и Уорън Питърс напуснаха остров Рузвелт и се върнаха в НРЦ. Оставиха в лабораторията „предсмъртното писмо“ на Патрик Джонсън за графологична и дактилоскопска експертиза, подчертавайки важността на евентуалните латентни пръстови отпечатъци, които биха изключили версията за самоубийство. Разбира се, истинските им намерения бяха по-различни. Надяваха се, че ако някой от снощните очевидци е докосвал писмото и полицията разполага с пръстовите му отпечатъци, нещата автоматично ще бъдат приключени.

След това подкараха към Джорджтаун, слязоха от колата и тръгнаха пеша към брега.

— Не са се обадили — подхвърли Питърс. — Иначе вече щяхме да знаем.

— Което ни дава възможност за маневриране — отбеляза Райнке.

— Какво са видели, според теб?

— Нека приемем най-лошия вариант: видели са достатъчно, за да ни разпознаят.

— Съгласен съм — кимна Питърс, помълча и добави: — В такъв случай трябва да приемем и една друга теория — не са съобщили на полицията, защото са вършили нещо незаконно на острова или имат други причини да мълчат.

— Ти беше на носа на лодката. Не успя ли да ги разгледаш?

— Проклетата мъгла ми попречи. Ако ги бях видял както трябва, нямаше да имаме проблеми.

— Лодката им?

— Стара, дървена, с най-малко четири места.

— Толкова ли бяха?

— Видях двама, може би трима. Не съм сигурен. Вероятно съм улучил някой, защото чух вик. Единият определено беше възрастен, мярна ми се бялата му брада. Дрехите му бяха доста дрипави.

— Клошар?

— Може би.

— А сега да помислим за полицията. Най-вече за ФБР и Сикрет Сървис, които вземат дейно участие в разследването.

— Това можеше да се очаква — отвърна Питърс. — Всеки смъртен случай е обект на следствие.

— Но не очаквахме свидетели. Какво мислиш за тоя Форд?

— Не е хлапак и вероятно си разбира от работата. По-късно ще потърсим още информация за него и за партньорката му. Повече ме тревожи ФБР.

Стигнаха брега на реката и Райнке промърмори:

— Насочиха се насам. Сутринта направих кратък оглед, но не открих нищо. Лодката обаче трябва е някъде тук. Аз тръгвам на север, а ти — на юг. Извикай ме, ако откриеш нещо.

Обърнаха се и тръгнаха в противоположни посоки.

 

 

Годеницата на Патрик Джонсън най-после спря да ридае, което позволи на Алекс и Симпсън да й зададат няколко въпроса. ФБР вече бяха минали оттук, но Алекс се съмняваше, че агент Лойд е проявил достатъчно такт и търпение, затова реши да опита с по-мек подход.

Ан Джефрис живееше в едностаен апартамент в Спрингфийлд, Вирджиния, където срещу 1800 долара месечен наем човек получава само една спалня и баня. Джефрис беше средна на ръст, малко пълничка, с месесто лице и дребни черти. Носеше тъмната си коса пусната, а зъбите й блестяха от скорошно избелване.

— Трябваше да се оженим на първи май догодина — прошепна тя. Беше облечена в измачкан анцуг, косата й беше разрошена, а в краката й се валяха купчина използвани салфетки.

— Не сте в течение на някакви проблеми, така ли? — попита Алекс.

— Никакви — отвърна през хълцане тя. — Бяхме щастливи заедно, а работата ми вървеше много добре.

— Какво работите? — попита Симпсън.

— Директор по развойната дейност на една благотворителна здравна организация със седалище в Александрия. Вече две години съм там. Много си харесвам работата. Пат също обичаше своята.

— Казвал го е пред вас, така ли? — попита Алекс.

— Не, не съвсем — смъкна салфетката от лицето си Джефрис. — В смисъл… Аз знаех, че работи в Сикрет Сървис. Агент като вас. Но никога не споделяше подробности — какво прави, къде ходи. Постоянно се шегуваше, че ако ми каже, после ще трябва да ме убие. Господи, колко е нелепо! — Салфетката отново се вдигна към насълзените й очи.

— Наистина — съгласи се Алекс. — Вероятно знаете, че годеникът ви беше намерен на остров Рузвелт.

— Там се срещнахме за пръв път — въздъхна Джефрис. — Бяхме на пикник. Още помня какво бях сготвила и виното, което пихме.

— Значи има вероятност да се е самоубил на мястото на първата ви среща? — попита Симпсън и хвърли многозначителен поглед към Алекс. — Според мен в това има нещо символично.

— Между нас нямаше никакви проблеми! — възкликна жената, очевидно усетила подозренията им.

— Може би само от ваша гледна точка — ледено я парира Симпсън. — Често не познаваме най-близките си хора. Фактите сочат, че край тялото му са открити бутилка уиски и револвер, носещи отпечатъците му.

Джефрис стана и започна да кръстосва стаята.

— Вижте, Пат със сигурност не водеше двойствен живот.

— Всеки има своите тайни — настоя Симпсън. — Не мислите ли, че мястото на самоубийството не е избрано случайно?

— Не и Пат! — рязко се обърна Джефрис. — Той нямаше тайни, които да го накарат да сложи край на живота си!

— Но ако сте знаели за тях, те нямаше да бъдат тайни, нали?

— В предсмъртното си писмо пише, че съжалява — побърза да се намеси Алекс, хвърляйки гневен поглед на Симпсън. — Имате ли представа за какво?

Джефрис се срина на стола.

— Онези от ФБР не ми казаха такова нещо — промълви тя.

— Не са били длъжни. Някаква идея?

— Не.

— Беше ли депресиран от нещо? Имаше ли промяна в настроението му?

— Нищо подобно.

— Използвал е револвер „Смит и Уесън“, двайсет и втори калибър, регистриран на негово име. Виждали ли сте го?

— Не, но знам, че си купи револвер. В квартала му станаха една-две взломни кражби и той реши да го вземе, просто за всеки случай. Лично аз ненавиждам оръжията. След сватбата щях да го накарам да го махне.

— Кога за последен път разговаряхте с него? — смени темата Алекс.

— Вчера следобед. Каза, че ще ми се обади по-късно, ако има време. Но не го направи.

Алекс забеляза, че очите й отново се насълзяват, и побърза да зададе следващия си въпрос:

— Имате ли представа върху какво работеше напоследък? Нещо да е споменавал, дори и случайно?

— Вече ви казах, той не говореше за работата си.

— Парични проблеми, бивша приятелка?

Жената поклати глава.

— Какво правихте снощи между единайсет и два? — внезапно изстреля Симпсън.

— Какво означава това? — ледено я изгледа Джефрис.

— Мисля, че въпросът е пределно ясен.

— Нали твърдите, че Пат се е самоубил? Какво значение има къде съм била аз?

Алекс отново се намеси, сериозно раздразнен от тактиката на партньорката си.

— Технически погледнато, става въпрос за смърт, която може да е предизвикана от всичко, включително убийство и самоубийство — поясни той. — По тази причина се опитваме да установим местопребиваването на всички засегнати. Този въпрос ще бъде задаван на още много хора, затова не търсете специално отношение към вас.

Намръщената гримаса на Ан Джефрис бавно се стопи.

— Е, добре — въздъхна тя. — Тръгнах си от службата някъде около шест и половина. И както обикновено попаднах в адско задръстване. За да измина няколко километра, ми бяха нужни час и десет минути. През това време проведох няколко телефонни разговора, хапнах една-две бисквити, а после се отбих в ателието, където ми шият сватбената рокля. — Последното изречение предизвика ново ридание. Форд й подаде поредната салфетка и побутна по-близо чашата с вода, която стоеше на масичката. Тя отпи глътка и продължи: — Свърших с пробата някъде около седем и половина. Тогава ми се обади една приятелка, която живее в стария град. Срещнахме се в един бар на Юниън Стрийт. Там си бъбрихме някъде около час, след което се прибрах у дома. Легнах си преди полунощ.

— Името на тази приятелка? — извади писалката си Симпсън.

С това разговорът приключи и двамата агенти станаха да си вървят, но Джефрис ги спря.

— Неговото… Неговото тяло. Не ми казаха къде е.

— Предполагам, че вече е в моргата — тихо отвърна Алекс.

— Може ли… Искам да кажа, възможно ли е да го видя?

— Не е нужно — обади се Симпсън. — Той вече е идентифициран.

— Нямах предвид това. Искам… Искам просто да го видя. — Замълча за момент, после с треперещ глас добави: — Той… Много ли е обезобразен?

— Не — каза Алекс. — Ще видя какво може да се направи. Между другото, къде живеят близките на Патрик?

— В Калифорния. Вече говорих с тях. Ще вземат първия самолет, заедно с брата на Пат. — Устните й отново се разкривиха, а очите оцъклено го погледнаха. — Ние наистина бяхме много щастливи!

— Убеден съм, че е било така — кимна той и побърза да отвори входната врата, следван от Симпсън.

На тротоара Алекс рязко се извърна към нея.

— На това ли му викаш ефективна техника на разпит? — даде воля на гнева си той.

— Ти пое ролята на доброто ченге, а за мен остана тази на лошото — невъзмутимо сви рамене Симпсън. — И мисля, че се получи. Тази жена ни каза истината. Нищо не знае.

Алекс се готвеше да отговори, но го прекъсна звънът на телефона.

Слуша в продължение на една минута, подхвърли едно „да вървим“ и бързо закрачи по тротоара.

— Къде? — попита Симпсън, подтичвайки след него.

— Беше Лойд от ФБР. Изглежда, току-що са открили за какво е съжалявал Патрик Джонсън.