Серия
Сага за Браг (7)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Secrets, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 80 гласа)
Разпознаване и начална корекция
Xesiona (2009)
Корекция
maskara (2009)
Сканиране
?

Издание:

Бренда Джойс. Тайни

ИК „Ирис“

Редактор: Правда Панова

Коректор: Румяна Маринова


ПРОЛОГ

Лятото на 1889 година

— А вие, милейди? Няма ли и вие като сестра си да се омъжите за някой херцог?

Реджина се усмихна учтиво.

— Съмнявам се, госпожа Шрьонер. Сестра ми имаше невероятен късмет с този брак. Редно е да се омъжа за някой с моето обществено положение.

— Но баща ви е граф!

Реджина впери поглед през прозореца на влака в пленителния пейзаж отвън: планински склонове, окъпани от жарка слънчева светлина, и непристъпни върхове, гордо устремени към небето.

— Един граф не може да се сравнява с херцог.

Тя си спомни последната среща с родителите си, преди да напуснат Тексас. Тогава им бе съобщила, че няма да се върне с тях у дома, поне засега. Граф Драгмор не остана очарован от решението й, но й позволи да остане още известно време при роднини в Америка. Сърцето на Реджина се обърна при мисълта за доскорошния й обожател, лорд Хортензи. Тя нямаше да се върне у дома със семейството си, защото той беше там, сгоден за друга жена, след като баща й решително му отказа ръката й.

— Но една жена с вашата красота би могла да има всеки мъж, когото пожелае — възкликна ентусиазирано госпожа Шрьонер и се приближи до прозореца, където бе застанала нейната повереница.

— Когато се върна вкъщи, татко ще ми избере подходящ мъж — отвърна тихо Реджина. Двете с нейната компаньонка пътуваха в първа класа на влака, заобиколени от още около дузина пътници. Повечето от тях бяха джентълмени, увлечени в спокойни разговори или в последния брой на американските всекидневници. Реджина предпочиташе думите й да не стигат до тях.

Госпожа Шрьонер я стрелна с невярващ поглед.

— Какво ще направи баща ви?

Реджина се насили да се усмихне, защото не искаше да показва страха си от подобна перспектива пред любезната възрастна вдовица. Все още обичаше Рандолф Хортензи. Но никога нямаше да стане негова съпруга. Просто не можеше да се изправи срещу баща си. Не беше такава пламенна бунтарка като сестра си, Никол. Освен това отдавна вече не беше на осемнадесет. Когато се прибере вкъщи, ще влезе в третия си сезон. Затова баща й щеше да й представи списък с подходящи мъже и тя ще бъде принудена да избере един от тях за свой съпруг.

— Да не би да се опитвате да ми кажете, че в Англия все още се сключват такива бракове? И че баща ви ще уговори вашата женитба?

— Това наистина е най-добрият начин. — Гласът на Реджина прозвуча като чужд.

— Но помислете за братовчедка си Луси! Никой не е уговарял нейната сватба с онзи Шоз Савидж, а вижте колко е щастлива! Миналия месец четох във вестниците за брачната церемония. Наричат я „сватбата на века“. Това вече е истинска любов!

Реджина се усмихна.

— Да, сватбата беше истинско събитие.

Тя бе пристигнала със семейството си в Тексас, за да присъстват на церемонията. За нея това бе идеалното извинение да се махне от Англия — по-точно от лорд Хортензи и неговата годеница.

— Скоро и вие ще вдигнете такава сватба, скъпа моя. А при вашия благороден произход, мисля, че ще е дори по-грандиозна.

— Несъмнено — успя да промълви Реджина, но усмивката й беше тъжна. Не за зрелищна сватба мечтаеше тя, а за истинска любов. Любовта, която можеше да изживее, но баща й я бе лишил от нея. Рандолф не преследваше богатството ми, каза си тя за пореден път. Не че вече имаше значение. Той щеше да се жени за друга жена. Също като нея и той щеше да постъпи според желанието на родителите си.

Влакът сякаш намали скоростта си.

— Скоро трябва да пристигнем в Пасо Роблес. — Госпожа Шрьонер надникна през прозореца. — Непременно ще се насладя на тези прочути кални бани, преди да се върна в Тексас.

— Заслужава си да ги видите — каза Реджина. — Хотел „Ел Пасо де Роблес“ е най-големият здравен комплекс по Южното крайбрежие. Или поне така твърдят чичо и леля. — В Пасо Роблес трябваше да я чакат семейство Арчън. А след дългия спокоен уикенд щяха да се насочат на север, към Сан Франциско, където живееха в момента. Реджина възнамеряваше да прекара с тях остатъка от лятото. А през септември вече нямаше начин да отлага неизбежното — трябваше да се върне у дома и да се изправи лице в лице със своето бъдеще.

Реджина бе дръпнала тежките кадифени завеси, за да се наслаждава на пейзажа отвън. В момента влаковата композиция се движеше между заоблени планински била. Жаркото лятно слънце бе придало на тревите лимоненожълт цвят, но полегатите склонове на върховете бяха осеяни с огромни зелени дъбове, а просторната небесна шир примамваше с наситеносините си багри. От време на време пред погледа й изникваше сухото корито на река Салинас, което се виеше покрай железопътните релси. Пейзажът бе някак груб, но погледът на Реджина оставаше прикован в суровата му безбрежност.

— Красива и приятна млада дама като вас заслужава истински принц — заяви госпожа Шрьонер, която очевидно притежаваше богата и романтична душевност.

Реджина се насили да се усмихне. Вече бе убедена, че влакът се движи с намалена скорост.

— Защо се бавим толкова? — Тя бръкна в дамската си чанта и извади опърпана на вид книжка с разписанието на влаковете. Преди двадесет минути бяха спрели в Санта Маргарита и според разписанието вече трябваше да спират само по сигнал. — Следващата спирка е Темпълтън, но не е възможно да сме стигнали там толкова бързо. А след това ще пристигнем в Пасо Роблес.

— Вероятно някой фермер е дръпнал спирачките — отвърна спокойно госпожа Шрьонер. — Няма защо да се притеснявате.

Реджина можеше само да приеме, че нейната компаньонка е права. Тя отстъпи неохотно назад с намерението да седне на мястото си. В този момент отнякъде долетя пистолетен изстрел.

Сърцето й слезе в петите, а дробовете й останаха без въздух. Изстрелът отекваше в съзнанието й. Вероятно се стреляше в задния вагон, откъдето сега долитаха писъци на изплашени хора.

Госпожа Шрьонер сграбчи ръката й. В потискащата тишина прозвуча още един изстрел. Звукът определено идваше от задния вагон. През шума от настаналата всеобща истерия внезапно се дочу бебешки плач.

„О, мили боже! — мислеше отчаяно Реджина, обезумяла от страх. — Това е обир!“

Във вагона настана хаос. Мъжете скочиха на крака и засноваха тревожно наоколо, жените пребледняха и се разтрепериха от изненада и страх. От съседния вагон долетя нов изстрел и пронизителен, болезнен женски писък. Никога преди Реджина не бе чувала подобен звук, но знаеше какво изразява той — ужас и скръб.

Точно в този момент в купето нахлу мъж с маска на лицето и с огромен револвер в ръка.

— Никой да не мърда! Всички да замръзнат по местата си! Който шавне, незабавно ще намери смъртта си!

Реджина и госпожа Шрьонер се намираха в дъното на вагона, останалите пътници стояха между тях и бандита. Реджина замръзна. Не можеше да повярва, че това се случва.

Всички се подчиниха на маскирания и замръзнаха неподвижни. Жените хлипаха безпомощно, един от джентълмените също избухна в сълзи. Бандитът посегна грубо към жената, която стоеше най-близо до него, и дръпна обиците от ушите й. Тя изкрещя и мъжът я удари. Реджина видя как жената се удря в стената и се свлича на пода, а хубавият й жакет на бели и розови райета се напоява с кръв.

Бандитът се наведе над нея и смъкна изящното й колие. Жената ридаеше неудържимо.

— Вероятно ще трябва да те взема с нас — озъби се зловещо маскираният. При ужасения й писък той се изхили грозно и се изправи в целия си внушителен ръст. После се обърна към мъжа, който стоеше най-близо до него, и извади от джоба му портфейл, а след това посегна към ръчния му часовник.

Реджина трепереше. Вече не беше толкова шокирана и най-сетне започваше да осъзнава, че това не е просто кошмарен сън. Бандити ограбваха пътниците от влаковата композиция, и то по жесток, ужасяващ начин. Заплахата на маскирания към младата дама все още отекваше в ушите й. Не можеше дори да мисли. Беше напълно вцепенена от ужас. Опасяваше се, че вратата, която води към платформата между двата вагона, е твърде близо до нея. Дали и в съседния вагон имаше бандити? Оттам не се долавяха никакви звуци. Но дори и да нямаше бандити, скоро щяха да нахлуят и там. Сърцето и се блъскаше лудо в гърдите.

Бандитът обхождаше с поглед смълчания вагон. В следващия момент очите му се спряха на Реджина. За миг погледите им се срещнаха. Когато маскираният се обърна, за да пребърка третата си жертва — някакъв млад мъж — Реджина вече бе обзета от влудяваща паника. Цялата трепереше. Потта почти я заслепи, когато видя маскираният да вдига револвера си и да удря по главата протестиращия младеж. Ударите на сърцето й отекваха в ушите. Тя преглътна неволен стон, когато бандитът извади от джоба на мъжа портфейл и премина към следващия пътник. Не искаше да види какво ще се случи след това.

Реджина профуча покрай госпожа Шрьонер, която извика от ужас, и измина трите стъпки до вратата. Нямаше нужда да се обръща назад, за да види, че маскираният я е забелязал.

— Стой! — изкрещя той.

Реджина не му обърна внимание. Чуваше бесните удари на сърцето си. Тя сграбчи стоманената брава, отвори шумно тежката врата и се озова на платформата. Не можа да потисне стона си при вида на високата скорост, с която се движеше влакът. Защото трябваше да скочи от него.

Отново прозвуча изстрел от пистолет, този път току зад гърба й. Маскираният стреляше по нея.

Реджина изкрещя от ужас и за последен път погледна твърдата земя, която профучаваше под нея с невероятна скорост. После, без да се замисля, тя се хвърли от влака.