Джон Р. Р. Толкин
Роувърандъм (4)

4

Когато стигнаха до края на света, в Северната звезда се блъскаше студен вятър, а ледените талази на водопадите се сипеха отгоре им. Обратният път беше още по-изнурителен, тъй като магията на Псаматос вече не ги тласкаше с шеметна скорост напред; затова с радост си отдъхнаха на Острова на кучетата. Но понеже Роувърандъм все още бе с омагьосания си ръст, удоволствието му не беше чак толкова голямо. Другите кучета бяха огромни и шумни, а и го гледаха изпод вежди; а кокалите по дърветата бяха твърде големи и кокалести.

Призори на по-следващия ден най-сетне забелязаха черните скали на Буревестниковия дом; а докато наближат залива на Псаматос, слънцето нагряваше гърбовете им и върхарите на пясъчните хълмове бяха бледи и сухи.

Буревестник нададе предпазлив крясък и почука с клюн по стърчаща от земята клечка. Клечката тутакси изхвръкна във въздуха и се превъплъти в лявото ухо на Псаматос, към което мигновено се присъедини и дясното, последвани от долната част на грозните глава и врат на вълшебника.

— Какво искате вие двамата по това време на деня? — изръмжа Псаматос. — Любимото ми време за дрямка.

— Върнахме се! — рече гларусът.

— Както виждам, позволил си му да те върне на гръб — обърна се Псаматос към кученцето. — След лова на дракони смеех да се надявам, че ще намериш друг начин за въздушно прибиране у дома.

— Но моля ви, сър — проплака Роувърандъм, — оставих си крилата там; пък и не бяха мои. И повече от всичко искам пак да съм си обикновено куче.

— О! Добре. Все пак се надявам, че си се забавлявал като „Роувърандъм“. Както и би трябвало. Сега пак можеш да си само Роувър, ако, разбира се, пожелаеш; и да се прибереш да си играеш с жълтата си топка, и да дремеш по фотьойлите при всеки удобен случай, и да седиш в скутове, и пак да си бъдеш същото достойно джавкащо пале.

— Ами момченцето? — попита Роувър.

— Та нали ти сам избяга от него, глупчо, при това чак на луната, ако не се лъжа! — рече Псаматос, преструвайки се на отегчен и изненадан едновременно, но в същото време в проницателното му око грейна закачливо пламъче. — Казах у дома, което и имам предвид. Престани да се пениш и да спориш!

Горкичкият Роувър се пенеше, понеже полагаше неистови усилия да произнесе едно безкрайно учтиво „Господин П-саматос“. Докато накрая успя.

— П-прескъпи ми господин П-псаматос — сърцераздирателно подхвана той. — П-пардон, моля, ала п-престъпление би било да не ви кажа, че го срещнах п-пак; и вече не бива да бягам; п-понеже съм си негов, нали така? Значи трябва да се върна обратно п-при него.

— Бабини деветини! Разбира се, че не бива и не би трябвало! Ти принадлежиш на старата госпожа, дето първа те е взела при себе си, и при нея обратно ще се върнеш ти. Не може просто така да се купуват откраднати вещи, същото важи и за омагьосаните, както вероятно щеше да си чувал, ако знаеше Закона, глупаво малко куче! Майката на мъничкия Две похарчи шест пенса за теб и толкова. Пък и бездруго какво е една среща в сънищата? — въздъхна накрая Псаматос и му смигна.

— Мислех, че някои от сънищата на Лунния човек се сбъдват — пророни тъжно мъничкият Роувър.

— О! Нима! Е, това си е работа на Лунния човек. А моята работа е да ти върна тутакси нормалния размер и да те пратя там, където ти е мястото. Артаксеркс се отдаде на други дейности, тъй че няма защо да се притесняваме повече от него. Ела тук!

Той пое Роувър и размаха огромната си длан над главата му, и фокус-мокус-препаратус — никаква промяна! Повтори жеста, но пак нищо.

Тогава Псаматос се измъкна цял от пясъка и Роувър за пръв път видя, че краката му са като на заек. Вълшебникът започна да тъпче и беснее, да рита пясък във въздуха, да гази мидените черупки и да сумти като разярен мопс; но въпреки това не се случи нищо!

— Работа на водораслест магьосник, цял да се изприщи и брадавици да му избият дано! — започна да кълне той. — Работа на персийски събирач на сливи, в гърне да го туриш и на сладко да го свариш!^[1] — закрещя той и продължи да сипе ругатни, дордето капна. После седна.

— Е, какво пък! — заключи накрая, вече поохладил страстите. — Човек се учи, докато е жив! Ама тоя Артаксеркс е такава странна птица. Кой да предполага, че ще те запомни посред цялата дандания около сватбата си, че ще похаби най-могъщо заклинание за някакво си куче, при това точно преди медения си месец — като че ли първото не беше повече от достатъчно за едно кутре? Сякаш не е достатъчно да извадиш някой от кожата му.

Е, така или иначе, няма защо да си блъскам главата с въпроса какво да се направи — продължи Псаматос. — Има само една възможност. Трябва да отидеш да го намериш и да го помолиш за прошка. Но помни ми думата! Това няма да го забравя и ще му се пише, докато морето стане дважди по-солено и наполовина по-сухо. Вие двамата се поразходете и се върнете след половин час, когато ще съм в по-добро настроение!

Буревестник и Роувър се разходиха по плажа и нагоре към скалите, Буревестник летеше плавно, Роувър се тътреше тъжно зад него. Спряха пред къщата на бащата на момченцето и Роувър дори влезе през портата и приседна край едно цвете под прозореца на малкия. Беше доста рано, ала той изджавка с надежда. Малчуганите или още спяха дълбоко, или пък вече бяха излезли, понеже никой не се появи на прозореца. Или поне така си помисли Роувър. Той бе забравил, че тук, в света, нещата са по-различни, отколкото в задната градина на луната, и че магията на Артаксеркс все още засяга ръста му, както и силата на лая му.

След известно време Буревестник го отнесе жално обратно при заливчето. Там го очакваше една изцяло нова изненада. Псаматос разговаряше с кит! Огромен кит, Уин, най-старият от Подходящите китове^[2]. На малкия Роувър му се стори колкото планина, положил грамадната си глава в плитчините край брега.

— Съжалявам, че засега не успях да ти осигуря по-малко транспортно средство — рече Псаматос. — Но пък е толкова удобен!

— Заповядай вътре! — обади се китът.

— Довиждане! Влизай! — подкани го гларусът.

— Хайде! — включи се и Псаматос; — и побързай! И не хапи, и не драскай вътре; може да предизвикаш кашлица на Уин, а от това никак няма да ти е топлинко.

Беше почти толкова ужасно, колкото да те накарат да скочиш в дупката на пода на подземията в кулата на Лунния човек, и Роувър отстъпи назад, та се наложи Буревестник и Псаматос да го подбутнат. И го подбутнаха, но без да го придумат; а челюстите на кита щракнаха и решиха въпроса.

Вътре беше тъмновато и вонеше на риба. Роувър приседна и затрепери; както си седеше (и не смееше да почеше дори собствените си уши), чу, или поне му се счу, пляскането на китовата опашка във водата; и усети, или поне му се стори, че усеща, как китът се гмурва все по-надълбоко и все по-надолу към дъното на Дълбокото синьо море.

Когато Уин спря и отново отвори уста (при това с удоволствие: китовете предпочитат да ловуват със зейнала паст, при което в гърлото им се влива мощна струя храна, но този кит бе разумно животно), Роувър надзърна навън и видя дълбоко, отвсякъде неизмеримо дълбоко, но ни най-малко синьо море. Всичко сияеше в бледозеленикаво; Роувър излезе и се озова посред бяла пясъчна пътека, лъкатушеща сред сумрачна и чудата гора.

— Карай право напред! Близо е — упъти го Уин.

Роувър пое право напред, поне доколкото позволяваше пътеката, и скоро пред погледа му изникнаха дверите на величествен чертог, като че изваяни от розов и бял камък, озарен от извираща от сърцевината му бледа светлина; множеството прозорци бяха блеснали в ярка зелена и синя светлина. Покрай стените растяха гигантски морски дървета, извисяващи се над кулите на чертога, застанал внушителен и искрящ насред мрачните води. Дебелите каучукови стволове на дърветата се огъваха и полюшваха като треви, сянката на безкрайните им корони бе окичена със златни, сребърни, червени, сини и фосфоресциращи рибки вместо с птици. Ала те не чуруликаха. Затова пък вътре пееха морски сирени. Как само пееха! Всички морски хубавици пееха в хор и песента им отлиташе през прозорците под акомпанимента на стотици морски музиканти, които свиреха на хорни, дудуци и раковини.

 

 

Ухилените физиономии на морските гоблини сред дърветата подканиха Роувър да забърза колкото му позволяваха силите — но на такава дълбочина под водата крачката му бе ленива и натежала. А защо не се удави? Нямам представа, но вероятно Псаматос Псаматидис е решил въпроса (той знае много повече за морето, отколкото биха предположили повечето хора, макар че дори пръста си не потапя във водата, ако не му се налага), докато Роувър и Буревестник се наслаждаваха на разходката си, а той остана да се поуспокои и начерта нов план.

Така или иначе, Роувър не се удави; но още преди да е стигнал до дверите, вече си мечтаеше да е някъде другаде, па било то и във влажния търбух на кита: измежду алените храсталаци се мяркаха чудати фигури и надничаха странни лица, а шупливите гъсталаци от двете страни на пътеката изглеждаха определено не безопасни. Най-сетне стигна пред огромния портал — златната арка беше опасана с корали, а под нея — седефена врата, украсена със зъби от акула. Чукалото представляваше гигантски обръч, инкрустиран с бели раковинки, чиито остри червени серпантинки стърчаха право напред; Роувър, разбира се, нямаше как да го стигне, нито пък би могъл да го помръдне, дори да можеше да се протегне до него. Затова излая и, за голяма изненада лаят му се оказа доста силен. На третия път музиката вътре секна и вратата се отвори.

И кой, мислиш, стоеше на прага? Самият Артаксеркс, облечен в нещо като сливовосиньо кадифе, със зелен копринен панталон; от устата му сгърчеше вечната огромна лула, само че сега от нея вместо тютюнев дим излизаха красиви мехурчета с цветовете на дъгата; шапка не се виждаше.

— Здрасти! — рече той. — Значи все пак се появи! Знаех си, че бързо ще ти писне от стария П-саматос (как само изпухтя при това пресилено П). Де да можеше да е на всяка манджа мерудия. Е, какво те води тук долу? Тъкмо имаме празненство и ти ни прекъсна музиката.

— Моля ви, господин Артерксакс, искам да кажа Ертак-саркс — започна Роувър доста шашардисан, като в същото време се стараеше да е колкото се може по-учтив.

— О, не се притеснявай за правилния изговор! Все ми е едно! — тросна се магьосникът. — Минавай направо към обясненията, ама гледай да не се разпростираш много-много; нямам време за разтягане на локуми.

Беше погълнат изцяло от собствената си значимост (особено пред непознати) след женитбата си е дъщерята на богатия морски крал и поемането на поста Пасифико-атлантически магьосник (когато не беше наблизо, всички му викаха за по-кратко ПАМ)^[3]. Ако си дошъл по неотложен въпрос, по-добре влез и изчакай във фоайето; след танца може и да намеря малко време.

Затвори вратата зад Роувър и се отдалечи. Кутрето се озова в просторно фоайе под сумрачен купол. Околовръст се виждаха островърхи, запердени с водорасли арки, повечето потънали в тъма; все пак едната беше обляна в светлина и от нея се носеше силна музика, която явно никога не стихваше, която не се повтаряше и не замлъкваше нито за миг.

На Роувър скоро му писна да чака и отиде до лъчистия праг, за да надзърне зад завесите. Пред погледа му се откри бална зала със седем купола и десет хиляди коралови колони, осветена с най-чиста магия и изпълнена с топла и искряща вода. Всички златокоси русалки и тъмнокоси сирени танцуваха страстно и пееха — не се вдигаха на опашките си, а виеха изящни тела във водата, нагоре и надолу, напред и назад в бистрата вода.

Никой не забеляза носа на малкото кученце, подаващ се през завесата от водорасли, така че след като погледа известно време, Роувър се шмугна вътре. Подът беше от сребърен пясък и разгърнати розови пеперудени черупки, които пърхаха нежно в развълнуваната вода, и той внимателно си запроправя път, като гледаше да се придържа към стената, докато внезапно над него прозвуча глас:

— Какво сладко кученце! Сигурна съм, че е земно, а не морско куче^[4]. Как ли се е озовало тук мъничето!

Роувър вдигна глава и видя прелестна морска дама с голям черен гребен в златните коси, която бе приседнала на един риф току над главата му; кърпеше един от зелените чорапи на Артаксеркс, а прискърбната й опашка се поклащаше плавно под нея. Тя, разбира се, беше новата госпожа Артаксеркс (най-известна като принцеса Пам; тя бе доста популярна, което беше далеч повече, отколкото може да се каже за съпруга й). В този момент Артаксеркс седеше до нея и независимо дали имаше или не време за разтягане на локуми, бе принуден да слуша локумите на жена си. Или поне беше седял там, преди да се появи Роувър. Щом забеляза кучето, госпожа Артаксеркс прекъсна тирадата си и кърпенето на чорапа, гмурна се към дъното, сграбчи Роувър в прегръдката си и го отнесе обратно на мястото си. Всъщност беше се настанила край прозореца на първия етаж (прозорецът бе вътрешен) — в морските домове няма стълби, както няма и чадъри, все поради една и съща причина; освен това няма голяма разлика между врати и прозорци.

Не след дълго морската дама положи красивото си (и доста обемно) тяло на дивана и нагласи Роувър в скута си; в същия миг някъде изотдолу се надигна ужасно ръмжене.

— Долу, Роувър! Легни, доброто ми куче! — рече госпожа Артаксеркс. Тя обаче нямаше предвид нашия Роувър; думите й бяха предназначени за едно бяло морско куче, което, въпреки предупреждението все пак се появи с ръмжене и боботене и пляскайки с малките си плавници във водата, разпенена от голямата му плоска опашка, а през острата му муцунка излизаха мехурчета.

— Що за отвратителен дребосък! — възкликна новото куче. — Виж му само окаяната опашка! Виж му лапите! И глупавото кожухче!

— А ти погледни себе си — обади се Роувър от скута на морската дама — и няма и да ти хрумне да повториш! Кой те кръсти Роувър? Мелез между патица и попова лъжичка, претендиращ, че е куче! — От което личи, че двамата се харесаха от пръв поглед.

Истината е, че скоро станаха големи приятели — е, може би не толкова големи, колкото Роувър и лунното куче, ако и да било защото Роувър остана под водата за по-кратко, пък и все пак морските дълбини не са толкова забавни за малките кучета, колкото е луната, тъй като са пълни с мрачни и ужасни кътчета, където светлина не е прониквала и никога няма да проникне и които ще останат скрити за вечни времена, щом светлината в тях е изчезнала веднъж. Там живеят ужасни твари, твърде стари, за да си ги представиш, твърде силни да ги омагьосаш и твърде огромни, за да ги премериш. Артаксеркс вече се бе убедил в това. Длъжността ПАМ се оказа не най-престижната в света.

— А сега плувайте и се забавлявайте! — рече жена му, щом караницата между кучетата приключи и двете животинки започнаха да се душат взаимно. — Не тормозете огнените риби, не дъвчете актиниите, не се оставяйте на мидите да ви пипнат; и се връщайте за вечеря!

— Ама моля ви се, аз не мога да плувам! — проплака Роувър.

— Олеле, ех, че неприятно! — възкликна госпожата. — Хайде, ПАМ! — единствена тя си позволяваше да се обръща към мъжа си така в негово присъствие. — Най-сетне се появи нещо, което и ти да свършиш!

— Разбира се, скъпа! — откликна магьосникът, нетърпелив да й услужи и доволен от възможността да покаже, че наистина притежава магическа дарба и не е просто някакъв си напълно безполезен царедворец (или както им казват на морски диалект — молуска^[5]). Той извади от джоба на пояса си пръчица — всъщност това беше автоматичната му писалка, но тук не можеше да я използва по предназначение: морските обитатели пишат с особено лепкаво и влажно мастило, абсолютно неприложимо при автоматичните писалки — и я размаха над Роувър.

Въпреки мнението на някои хора Артаксеркс бе доста талантлив магьосник — посвоему (иначе Роувър не би преживял всички тези приключения), не от особено висока класа, но все пак с достатъчно опит^[6]. Както и да е, още след първото махване опашката на Роувър започна да придобива рибешка форма, на краката му израснаха ципи, а козината му постепенно започна да заприличва на мушама. След като трансформацията завърши, той бързо свикна с нея; и установи, че плуването е далеч по-лесно от летенето, почти толкова приятно и далеч не тъй уморително — освен ако не искаш да се гмурнеш много надълбоко.

 

Първото, което направи след пробната обиколка около балната зала, бе да гризне другото куче по опашката. На шега, разбира се; но на шега или не, между двамата мигом избухна свада, понеже морското куче си беше кибритлия. Роувър се спаси, като изчезна по най-бързия начин; изискваше се бързина и чевръстост. Честна дума!, имаше гонитба от едната и от другата страна на прозорците, из мрачните коридори и около колоните, над, под и около куполите; докато накрая морското куче се умори — както и лошото му настроение — и двамата с Роувър седнаха на върха на най-високия купол, току до флагщока. Там се полюшваше флагът на морския крал — алено-зелена серпантина от водорасли, украсена с бисери.

 

 

— Как се казваш? — попита морското куче, щом успя да си поеме дъх. — Роувър? Не, това е моето име, значи не може да го ползваш. Аз го имам отпреди теб!

— Откъде знаеш?

— Разбира се, че знам! Та ти си просто кутре, при това си тук долу от не повече от пет минути. А аз съм омагьосан отпреди цяла вечност, отпреди стотици години. Дори бих казал, че съм предтеча на всички кучета Роувър.

Първият ми господар беше достоен за името Роувър, морски пътешественик, който кръстосваше с кораба си северните морета; корабът му бе дълъг, с червени платна и с драконова глава на носа, наричаше го „Червения червей“^[7] и много го обичаше. Обичах си господаря, макар да бях само кутре и той да не ми обръщаше много внимание; понеже не бях достатъчно голям, за да мога да ловувам, а той не взимаше кучета на кораба си. Един ден се качих на палубата без покана. Той се сбогуваше с жена си; вятърът духаше, моряците бутаха „Червения червей“ по вала към морето. Пяната около драконовата шия бе побеляла; изведнъж почувствах, че никога повече няма да видя господаря си, ако не тръгна с него. Успях да се промъкна на палубата и се скрих зад един бидон с вода; откриха ме едва когато бяхме много навътре в морето, ориентирите по дъното бяха паднали дълбоко-дълбоко.

Тогава ме нарекоха Роувър, докато ме измъкваха за опашката. „Това се казва морски пътешественик!“, каза един моряк. „Има странната съдба да не види дома си никога вече“, допълни друг с едни такива особени очи. Така и стана, никога повече не видях дома си; така и не пораснах, макар доста да поостарях — и, разбира се, помъдрях.

По време на пътуването се завърза морски бой и аз се щурах по палубата под дъжд от стрели и удари на мечове в щитове. Моряците от „Черния лебед“ превзеха кораба ни и хвърлиха екипажа зад борда. Моят господар беше последен. Застана до драконовата глава и се гмурна в морето както си беше с ризницата; аз скочих подире му.

Той стигна до дъното по-бързо от мен и сирените го хванаха^[8]; помолих ги да го върнат обратно на сушата, понеже мнозина ще плачат за него, ако не се прибере у дома. Те ми се усмихнаха и го понесоха нагоре, за да го отнесат надалеч; днес някои от тях разправят, че го отнесли на брега, други само клатят глави. На тях не може да се разчита, бива ги само да пазят собствените си тайни; в това са по-добри от стридите.

Често си мисля, че наистина са го заровили в белия пясък. Далеч от тук все още лежи част от „Червения червей“, потопен от екипажа на „Черния лебед“; поне беше там последния път, когато наминах по онези места. Около и над него израсна гора от водорасли, покри всичко, с изключение на драконовата глава; като по чудо там не се хванаха дори раковини, а под кораба имаше могила от бял пясък.

Отдавна не съм ходил там. Постепенно се превърнах в морско куче — по-възрастните морски жени някога бяха доста добри магьосници, а една от тях бе особено мила с мен. Именно тя ме поднесе в дар на морския крал, дядото на настоящия морски крал, и оттогава до днес живея тук. Това е моята история. Събитията, за които ти разказах, се случиха преди стотици години, през това време съм посрещнал доста приливи и отливи, но така и не се завърнах у дома. А сега ми разкажи твоята история! Не ми се вярва, ама да не би случайно да идваш от Северното море, а? Някога му казвахме Английско море. Или да познаваш старите места около Оркнейските острови?^[9]

Нашият Роувър трябваше да признае, че никога преди не е чувал друго за море, освен „морето“, при това само бегло.

— Но пък съм бил на луната — похвали се той и разказа на новия си приятел поне толкова, колкото онзи би могъл да разбере.

Морското куче хареса изключително много историята на Роувър и повярва на поне половината от нея.

— Страхотна дълга заплетена история — възкликна той, — най-добрата, която съм чувал от доста време насам. Виждал съм луната. От време на време излизам на повърхността, нали разбираш, но никога не съм си представял, че там може да е така. Ама честно казано!, онова лунно пале е голям нахалник. Трима Роувъровци! И двама са много, ама трима вече е неприлично! И нито за миг не вярвам, че е по-стар от мене; много ще се изненадам, ако изобщо е стигнал стотака.

И сигурно имаше право. Лунното куче, както сигурно сте забелязали, имаше навика да преувеличава.

— И във всеки случай — продължи морското куче — той се е кръстил сам. Докато мен са ме кръстили.

— Мен също — не се стърпя нашето кученце.

— При това се е кръстил безоснователно и преди да си е заслужил името. Идеята на Лунния човек ми хареса. Аз също ще те наричам Роувърандъм; ако бях на твое място, щях да се придържам към това име — както ми се вижда, май никога не знаеш къде ще се озовеш в следващия момент! Да слизаме на вечеря!

Тук се вечеряше риба, но Роувърандъм скоро свикна с това; явно подхождаше на превърнатите му в плавници лапи. След вечеря внезапно си спомни за целта на дългото си пътуване до морското дъно; и хукна да дири Артаксеркс. Завари го да духа мехурчета и да ги превръща в истински топчета за радост на морските деца.

— Моля ви, господин Артаксеркс, дали бихте могъл да бъдете притеснен и да се обърнете към мен… — подхвана Роувърандъм.

— О! Махай се! — извика магьосникът. — Нима не виждаш, че не бих могъл да бъда притеснен? Не сега, зает съм. — Това Артаксеркс отвръщаше често на онези, които не смяташе за важни. Знаеше прекрасно какво иска от него Роувър; ала самият той нямаше закъде да бърза.

Така че Роувърандъм отплува, за да се свие в леглото си, по-скоро да се зарови в купчина водорасли, поникнали на един висок камък в градината. Точно отдолу почиваше старият кит; и ако някой ви каже, че китовете не се спускат до дъното и не остават там да дремят часове наред, не допускайте това да ви притесни. Старият Уин бе изключителен във всички отношения.

— Е? — попита той. — Как се справяш? Така като те гледам, още си с размерите на играчка. Какво му става на Артаксеркс? Не може ли да направи нещо, или не иска?

— Според мен може — отвърна Роувърандъм. — Виж ми новия вид! Но само да понеча да насоча разговора към въпроса за големината ми, той веднага започва да ми обяснява колко е зает и как няма време за разтягане на локуми.

— Пфу! — възкликна китът и повали едно дърво с опашката си — дори само плющенето събори Роувърандъм от камъка. — Не мисля, че ПАМ ще пожъне особени успехи в тази област; но не бива да се притеснявам. Рано или късно ти ще се оправиш. Междувременно утре те чака среща с цял куп нови неща. Върви да спиш! Довиждане! — И той отплува в мрака. Въпреки това докладът, който отнесе горе в заливчето, много ядоса стария Псаматос.

 

 

Светлините из целия чертог бяха изгасени. Ни луна, ни звезди пробиваха през тъмата на морските дълбини. Зеленото ставаше все по-мрачно и по-мрачно, докато накрая съвсем почерня и никъде нищо не проблясваше, освен когато някоя голяма светеща риба не минаваше бавно през водораслите. Въпреки всичко Роувърандъм спа дълбоко и тази нощ, и следващата, и още няколко след това. А на другия ден, както и на по-другия, отиде да търси магьосника, но не го намери никъде.

Една сутрин, когато вече започваше да се чувства съвсем като морско куче и да се пита дали няма да се наложи да остане тук завинаги, морското куче му каза:

— Да пукне дано тоя магьосник! По-скоро на теб хич да не ти пука! Дай си почивка днес. Да направим едно наистина дълго плуване!

И тръгнаха, а дългото плуване се превърна в екскурзия, проточила се с дни. През това време покориха наистина впечатляващо разстояние; бяха омагьосани същества, както сигурно си спомняш, и малко от естествените морски обитатели можеха да се мерят с тях. Когато им омръзнаха скалите и планините по дъното и туровете по средата под билото, се вдигнаха още и още нагоре, порейки водата цяла миля, че и малко отгоре; и когато стигнаха до върха, не се виждаше никаква земя.

Морето около тях беше гладко, спокойно и сиво. После внезапно се развълнува и потъмня на петна под студения бриз — вятърът на разсъмване. Най-неочаквано над края на морето блесна слънцето, червено, като че е пило греяно вино; после все така рязко скочи във въздуха и пое по всекидневния си маршрут, позлатявайки ръбовете на вълните и обагряйки сенките помежду им в тъмнозелено. По границата между морето и небето се носеше кораб, насочил се право към слънцето, мачтите му изглеждаха черни на огнения фон.

— Накъде отива? — попита Роувърандъм.

— О! Към Япония или Хонолулу, Манила или Великденския остров, остров Четвъртък или Владивосток, в една или друга посока, предполагам — отвърна морското куче, чиито познания по география бяха доста оскъдни въпреки стотиците години пътешествия, с които толкова се гордееше. — Това би трябвало да е Тихият океан^[10]; но не съм сигурен къде точно — така като гледам, ще да е някой топъл район. Доста вода се е насъбрала. Да вървим да си потърсим нещо за ядене!

Първата работа на Роувърандъм, когато се върнаха след няколко дни, беше да подири пак магьосника; чувстваше, че му е отпуснал доста почивка.

— Моля ви, господин Артаксеркс, дали бихте могъл да бъдете притеснен… — започна той по обичайния начин.

— Не! Не бих могъл! — отсече Артаксеркс дори по-категорично от обикновено. Този път обаче наистина беше зает. По пощата бяха пристигнали Оплакванията. Разбира се, както бихте могли да предположите, в морето може да се случи какво ли не, неща, които не би могъл да предотврати дори най-добрият ПАМ, а с някои от тях изобщо не му е работа да се занимава. Случва се например върху някоя морска къща да се стовари корабокруширал кораб; или морското дъно да бъде разлюляно от трус^[11] (О, да!, те си имат вулкани и всякакви там природни бедствия, при това не по-малко ужасни от нашите), който да разпердушини нечий безценен пасаж златни рибки или любима леха с актинии, да потроши нечия единствена бисерна мида или прочута коралова градина; или пък диви риби да се спречкат на магистралата и да ранят морски деца; или разсеяни акули да изплуват пред нечий прозорец в трапезарията и да развалят вечерята на хората; или живеещи из бездънните черни дълбини мрачни чудовища, чиито имена изобщо не бива да се споменават, да сторят нещо ужасно и непоправимо.

Морските обитатели винаги са навикнали да се справят с проблеми от подобен характер, но не и без известни оплаквания. А да се оплакват те обичат. Преди, разбира се, адресираха писмата си до „Уийкли Уийд“, „Мърмейл“ и „Оушън Ноушънс“; но сега си имаха ПАМ и пишеха и на него, като го обвиняваха за всичко, дори задето собствените им домашни омари ги били ухапали по опашката; твърдяха, че магията му не отговаря на нуждите им (което понякога си беше така) и че трябва да му се намали заплатата (което беше вярно, но грубо); а също и че е твърде едър за обувките си (и това не беше съвсем далече от истината: но би било по-точно да кажат „за чехлите си“, понеже бе твърде мързелив, за да използва често обувки); и го заливаха с всякаква информация, само и само за да му създават грижи, особено в понеделник. В понеделник винаги беше най-ужасно (получаваха се стотици писма); а сега беше точно понеделник, така че Артаксеркс замери Роувърандъм с един камък, който кучето избегна, изсулвайки се като мида от мрежа.

Когато се върна обратно в градината, с удоволствие установи, че видът му е непроменен; смея да твърдя, че ако не се бе махнал незабавно, магьосникът щеше да го превърне в морски охлюв^[12] или да го изпрати през девет морета в десето (където и да се намира това), или дори в Бездната^[13] (на дъното на най-дълбокото море). Беше много ядосан и отиде да се оплаче на морския Роувър.

— По-добре го остави, поне докато свърши понеделника — посъветва го морското куче, — на твое място бих избягвал понеделниците по принцип. Хайде, ела да поплуваме!

След това Роувърандъм даде на магьосника такава дълга почивка, че накрая двамата почти бяха забравили един за друг — всъщност не съвсем: кучетата не забравят лесно хвърлените по тях камъни. Но по всичко личеше, че Роувърандъм се е примирил с мисълта, че ще стане постоянен домашен любимец в двореца. Непрекъснато кръстосваше нанякъде с морското куче, често в компанията на сюрия морски деца. Те не бяха толкова забавни като истинските двукраки деца по мнение на Роувърандъм (но, от друга страна, Роувърандъм не беше кореняк морски жител и не можеше да съди обективно), но все пак го развеселяваха; и можеха да го задържат завинаги при себе си и да го накарат да забрави за малкия Две, ако не се бяха случили някои неща. Когато разберете за какво става въпрос, сами ще си отговорите дали Псаматос има нещо общо с тези събития.

Хубавото беше, че имаше богат избор на деца. Старият морски крал имаше стотици дъщери и хиляди внуци, които до един живееха в двореца; и всички те бяха влюбени в двамата Роувъровци, и не само те, ами и госпожа Артаксеркс. Жалко, че Роувърандъм никога не се реши да й разкаже историята си; тя знаеше как да се оправя с ПАМ във всичките му настроения. Но в този случай, разбира се, Роувърандъм би се върнал у дома по-рано и би пропуснал много неща. Именно с госпожа Артаксеркс и част от морските деца той посети Големите бели пещери, където потъват всички изгубени в морето съкровища и където се пазят съкровищата, принадлежащи изначално на морето; там, разбира се, има купища бисери, складирани и надеждно скрити.

Друг път посетиха един вид по-дребни морски създания в стъклените им къщурки на дъното на морето. Тези вълшебни морски твари рядко плуват, предпочитат да се разхождат и да си пеят по морското дъно или да се возят на мидени колесници с впрягове от миниатюрни рибки; или пък яздят малки зелени рачета с юзди от тънки нишки (които, разбира се, не пречат на рачетата да се отклоняват встрани, както си им е навикът); освен това имат проблеми с морските гоблини, които са по-големи, грозни и свадливи и не правят нищо друго, освен да се бият, да ловят риба и да препускат на морски кончета. Тези гоблини могат да живеят на сушата дълго време и да лудуват сред разпенените вълни край брега при буря. Това го правят и някои от другите морски създания, но те предпочитат спокойните топли нощи на летните вечери край самотни брегове (и естествено поради това е истинска рядкост да ги види човек).

 

 

Един ден на гости на двете кучета дойде старият Уин и разнообрази всекидневието им с разходка; беше като да се возиш на движеща се планина. Отсъстваха с дни; и се върнаха откъм източния край на света точно навреме. Китът се изправи и избълва фонтан вода толкова нависоко, че голяма част от струята отлетя направо през края на света.

Друг път китът ги отведе до другата страна (поне дотам, докъдето посмя), което си беше още по-дълго и вълнуващо пътешествие, най-прекрасното от всички пътешествия на Роувърандъм, както си даде сметка по-късно, когато порасна и стана по-възрастно и мъдро куче. Ще ни е нужна отделна друга история, ако тръгна да ви разказвам за приключенията им в Неизследваните води и надзъртанията им в непознати на географията земи, преди да прекосят Сенчестите морета и да стигнат до великия Залив на страната на вълшебствата (както го наричаме ние) отвъд Магическите острови; и да видят отдалеч последните Западни планини на Елфодом и светлината на Приказната страна над вълните^[14]. На Роувърандъм му се стори, че е мярнал града на елфите връз зеления хълм под Планините, отблясък беличко в далечината; но Уин се гмурна тъй внезапно, че не можеше да бъде сигурен. Ако все пак е бил прав, значи е сред наистина малкото същества на земята, независимо дали на два или четири крака, които могат да твърдят, че са видели тази друга земя, колкото и далеч да се намира тя.

— Ако това се разчуе, ще си изпатя! — рече Уин. — Никой от Външните земи^[15] не бива да идва тук; и малцина са идвали. Трай си!

 

 

Та какво споменах за кучетата? Че не забравят хвърлени срещу тях камъни. Е, въпреки всичките тези екскурзии и удивителни пътешествия дълбоко в себе си Роувърандъм не го забрави. И то изплуваше на повърхността на съзнанието му всеки път, щом се прибереше у дома.

Първата му мисъл беше: „Къде е старият магьосник? Няма никакъв смисъл да бъда учтив с него! Дори при най-малката възможност пак бих го захапал за крачола.“

Веднъж беше точно в такова разположение на духа, когато след безуспешни опити да поговори на четири очи с Артаксеркс случайно го видя да минава наблизо по един от кралските пътища, тръгващи от двореца. Той, разбира се, бе твърде горд с възрастта си, за да се снабди с опашка или плавници, или да се научи да плува както трябва. Единственото, което правеше като риба, бе да пие (дори в морето, явно беше жаден)^[16]; прекарваше доста време, което вместо да оползотворява с държавни дела, уплътняваше с правене на сайдер в огромни бурета в покоите си. А наложеше ли се да бърза за някъде, използваше превозни средства. Когато Роувърандъм го видя, Артаксеркс беше подкарал своя експрес — гигантска сърцевидна мида с впряг от седем акули. Всички мигновено отскачаха от пътя му, понеже акулите хапеха.

— Да го последваме — викна Роувърандъм към морското куче; и го последваха; и двете лоши кучета започнаха да замерят с камъни колесницата всеки път, щом тя се пъхнеше под скалите. Както вече ви казах, и двамата хапеха светкавично; профучаваха напред, криеха се във водорасловите храсти и бутаха всичко, което можеше да се бутне от скалите. Магьосникът страшно се ядоса, ала двамата внимаваха да останат незабелязани.

Още на тръгване Артаксеркс не бе в особено добро настроение, но скоро го обзе истинска ярост — ярост, далеч не лишена от тревога. Понеже отиваше да разследва щетите, нанесени от необичаен, внезапно появил се водовъртеж — при това в една част на морето, която никак не обичаше; мислеше си (при това с пълно право), че в тази посока живеят отвратителни твари, които е най-добре да не бъдат закачани. Смея да предполагам, че се досещате за какво става въпрос; поне Артаксеркс се досещаше. Древният Морски змей се пробуждаше или поне имаше смътни намерения да започне да се пробужда.

Този змей спеше дълбоко от години, но вече започваше да се обръща. Опънат, дължината му със сигурност покриваше стотина мили (според мълвата дори опасвал земята от Края до Края^[17], но това е по-скоро преувеличено); а навие ли се на спирала, има само още една пещера, освен Бездната (където някога е живял и където много хора искат да се върне), една-единствена пещера във всички океани, която може да го побере, а тя, за голямо съжаление, се намираше на няма и сто мили от чертога на морския крал.

Но беше доста глупаво именно на ПАМ да бъде възложено да се заеме с въпроса; понеже, разбира се, Морският змей е твърде огромен и силен, и стар, и идиотски, за да се поддава на какъвто и да е контрол (първичен, праисторически, морскороден, забележителен, митичен и глупав са други прилагателни, които му подхождат)^[18]; а това Артаксеркс го знаеше абсолютно сигурно и категорично.

Дори Лунния човек, ако ще да се труди петдесет години, не би могъл да сътвори достатъчно голямо, дълго и мощно заклинание, та да го усмири. Един-единствен път се опита Лунния човек (след като получи специална заявка), в резултат на което най-малко един континент потъна в морето^[19].

Горкичкият стар Артаксеркс летеше право към входа на пещерата на Морския змей. Тъкмо слизаше от колесницата си, когато мерна върха на опашката на чудовището да се подава от входа; тя бе по-голяма от гигантски варели за вода, наредени един до друг, освен това зелена и слузеста. Това му бе напълно достатъчно^[20]. Прищя му се моментално да се прибере у дома, преди Червеят да се е обърнал отново^[21] — понеже всички червеи се обръщат на неравноделни и неочаквани интервали.

За всичко бе виновен малкият Роувърандъм! Той не знаеше нищо за Морския змей и неговата страховитост и огромност; мислите му бяха съсредоточени върху това как да захапе злонамерения магьосник. Така че при първата удала му се възможност — Артаксеркс стоеше с ококорени очи и глупав вид пред видимата част от опашката на Змея, а атовете му изобщо не забелязваха какво става — Роувърандъм се промъкна и ухапа едната акула по опашката, ей така, на шега. На шега! Каква ти шега! Акулата скочи право напред и колесницата полетя след нея; а Артаксеркс, който тъкмо се обръщаше, за да се качи на мястото си, се просна ничком на земята. Тогава акулата ухапа единственото, до което имаше достъп в този миг, а именно колежката пред себе си; тя на свой ред ухапа следващата; и тъй нататък, докато последната от седемте, в невъзможност да ухапе нещо друго — и таз хубава!, що за идиотка, — да вземе да гризне Морския змей по опашката!

Морският змей направи ново и съвсем непредвидено обръщане! Следващото, което кучетата успяха да видят, бе как ги завихря побесняла водна маса, как се блъскат замаяни риби и въртящи се морски дървета, уплашени до смърт в облак от изтръгнати водорасли, пясък, мидени черупки, охлюви, охлювчета и парчетии. Положението ставаше все по-лошо, а Змеят не спираше да се разгъва. А старият Артаксеркс, вкопчен в юздите на акулите, се мяташе като луд и ги ругаеше ли, ругаеше. Имам предвид акулите. За радост на тази история той така и не разбра за стореното от Роувърандъм.

Нямам представа как кучетата са се прибрали у дома. Знам обаче, че им е отнело много, много време. Като начало били изхвърлени на брега с един от могъщите приливи, причинени от мятането на Морския змей; после ги уловили рибари на другия бряг на морето, които без малко да ги затворят в аквариум (отвратителна съдба); после, след като се спасили на ципа^[22], се наложило да пропътуват пеш целия път обратно, при това в условията на постоянни подземни бунтове.

 

 

Когато най-сетне се прибраха у дома, завариха не по-малко страшни бунтове. Всички морски обитатели се бяха събрали около двореца и викаха в един глас:

— Дайте ни ПАМ! (Да! Викаха го с това име публично, нищо по-дълго или по-изискано.) ДАЙТЕ НИ ПАМ! ДАЙТЕ НИ ПАМ!

А ПАМ се криеше в избите си. Госпожа Артаксеркс най-накрая го откри там и го накара да излезе; когато той надзърна през един тавански прозорец, целокупното морско население скандираше:

— Стига с тези глупости! СТИГА С ТЕЗИ ГЛУПОСТИ! СТИГА С ТЕЗИ ГЛУПОСТИ!

И вдигнаха такава гюрултия, че на хората от всички крайбрежия по целия свят им се стори, че морето боботи по-силно от обикновено. И така си беше! А през цялото това време Морският змей продължаваше да се върти, като междувременно небрежно се опитваше да си напъха края на опашката в устата^[23]. Но, о, небеса!, добре, че не се бе събудил съвсем и изцяло, иначе можеше да излезе от леговището си и да разтърси ядно опашка, в който случай още един континент щеше да потъне. (Разбира се, дали този факт бе нещо, за което би следвало да съжаляваме, или не, зависи от това кой е въпросният континент и на кой живеете вие.)

Но морските обитатели не живееха на континент, а в морето, при това в морските дълбини; където нещата ставаха много дълбоки. И те настояваха, че е работа на морския крал да заповяда на ПАМ да изфабрикува някакво заклинание, лек или решение, с помощта на който Морският змей да бъде укротен: защото при това положение нито можеха да уцелят устите си, за да се нахранят, нито пък успяваха да се изсекнат — толкова силно се тресеше водата; и всеки се блъскаше във всички наоколо; и всички риби бяха хванали морска болест, толкова силно се люлееше водата; при това беше тъй размътена и песъчлива, че всички бяха започнали да кашлят; и всички танци бяха преустановени.

Артаксеркс изпъшка, но беше наясно, че трябва да стори нещо. Затова отиде и се затвори в работилницата си, където остана цели две седмици, през което време се случиха три земетресения, два подводни урагана и няколко бунта на морските обитатели. После излезе и направи най-забележително заклинание (придружено от магическа формула за всеобщо успокоение) на прилично разстояние от пещерата; тогава всички се прибраха по домовете си и се затвориха да чакат в избите — всички, освен госпожа Артаксеркс и нещастния й съпруг. Магьосникът бе длъжен да остане (вярно, на разстояние, но не особено безопасно) и да следи за резултата; а госпожа Артаксеркс беше длъжна да остане и да държи под око магьосника.

Постигнатото от заклинанието беше, че докара на Змея ужасен кошмар: че е покрит с раковинки от главата до петите (доста неприятно и отчасти вярно), а освен това, че го пекат на бавен огън в един вулкан (доста болезнено, но за жалост рожба на въображението му). И това го събуди!

Може би магията на Артаксеркс бе по-добра, отколкото той самият предполагаше. Във всеки случай Морският змей не напусна леговището си — за радост на тази приказка. Той постави главата си там, където бе опашката му, и се прозя, устата му зяпна, огромна като пещерата, при това изсумтя тъй гръмовно, че хората от всички морски кралства го чуха чак в избите си.

А това, което каза Морският змей, беше: „Стига с тези ГЛУПОСТИ!“

След което добави:

— Ако този презрян магьосник не се махне веднагически и ако някога посмее да си топне дори крака в морето, ще ИЗЛЯЗА; и първо ще изям него, след което ще натроша всичко на ситни парченца. Аз казах. Лека нощ!

И госпожа Артаксеркс отнесе припадналия ПАМ у дома.

След като той дойде на себе си — което стана бързо, погрижиха се за това, — вдигна заклинанието от Змея и си събра багажа; а хората викаха и скандираха:

— ПАМ вън! Добре, че се отървахме! Ние казахме. Лека нощ!

А морският крал рече:

— Не искаме да те губим, но сме на мнение, че трябва да си вървиш.

Което накара Артаксеркс да се почувства ужасно дребен и маловажен (не че не му беше полезно). Дори морското куче му се изсмя в лицето.

Може да звучи смешно, но Роувърандъм бе доста развълнуван. В крайна сметка той имаше причини да смята, че магията на Артаксеркс не е била напълно безполезна. Пък и нали не друг, а Роувърандъм ухапа акулата по опашката? А и всичко започна с онова захапване за крачола. А и той самият идеше от Сушата, та затова му се стори доста жестоко спрямо горкия сухоземен магьосник да бъде преследван от цялото морско войнство.

Така или иначе, той отиде при стария си познайник и рече:

— Моля ви, господин Артаксеркс…!

— Да? — отвърна магьосникът необичайно любезно (беше щастлив да не го наричат ПАМ, а и не бе чувал обръщението „господине“ от седмици). Да? Какво има, кученце?

— Моля за извинение наистина. Ужасно съжалявам, искам да кажа. Не съм искал да разваля репутацията ви. — Роувърандъм говореше за Морския змей и опашката на акулата, но (за щастие) Артаксеркс помисли, че има предвид панталона му.

— Хайде сега! — прекъсна го той. — Да не говорим за минали дрязги. Колкото по-малко разправяш, толкоз по-бързо поправяш — тоест зашиваш^[24]. Май ще е най-добре и двамата да си вървим у дома.

— Но, моля ви, господин Артаксеркс — продължи Роувърандъм, — не бихте ли си направили труда да ми върнете предишната големина?

— Ама, разбира се! — възкликна магьосникът, доволен, че е намерил някой, който все още го мисли за способен на нещо. — Разбира се! Но докато си още тук, в този ти вид за теб е най-безопасно. Дай най-напред да се измъкнем от това! А точно в момента съм наистина и сериозно зает.

А той наистина и сериозно беше зает. Отиде в ателието да си събере личните принадлежности, отличителните знаци, символи, бележки, книги с рецепти, еликсири, апаратура и торбички и шишенца с най-разнообразни заклинания. Изгори всичко, що можеше да се изгори в защитената си от вода пещ; останалото скри в градината в задния двор. А оттогава насетне се случиха пречудни събития: цветята до едно пощуряха, зеленчуците израснаха чудовищни, а рибите, които ги ядяха, се превърнаха в морски червеи, морски котки, морски крави, морски лъвове, морски тигри, морски дяволи, делфини, дугонги, октоподи, тюлени^[25] и бедствия или бяха полуотровени; и фантазии, видения, обърквания, илюзии и халюцинации избуяха тъй нагъсто, че обитателите на двореца вече нямаха миг покой и бяха принудени да се изнесат. Истината е, че започнаха да уважават паметта на магьосника едва когато го загубиха. Ала това стана доста по-късно. Сега-засега надаваха всеобщ вой да се маха.

Когато приключи с приготовленията, Артаксеркс се сбогува с морския крал — доста сдържано; и дори морските деца явно не страдаха много, той толкова често бе зает и случаите на правене на мехурчета (като онзи, за който ви споменах) бяха изключителна рядкост. Някои от многобройните му снахи се опитаха да проявят любезност, особено в присъствието на госпожа Артаксеркс; но истината е, че всички с нетърпение очакваха мига, в който ще прекрачи портата, за да могат да изпратят смирено съобщение на Морския змей:

„Жалкият магьосник си замина и няма да се върне веч, Ваше Благоговейство. Умоляваме ви да продължите съня си!“

Госпожа Артаксеркс, разбира се, също замина. Морският крал имаше толкова много дъщери, че можеше да си позволи да загуби една, без да страда особено, особено десетата подред от най-старите. Дари я с торба скъпоценности и мокра целувка на прага и се върна обратно на трона си. Но всички останали много страдаха, особено кохортата морски племеннички и племенници на госпожа Артаксеркс; много им беше мъчно и от загубата на Роувърандъм.

Най-печално и съжалително от всички бе морското куче:

— Спусни ми влакънце, щом стигнете горе, за да мога да се покажа и да ви махна за сбогом.

— Няма да забравя — рече Роувърандъм. И заминаха.

Най-старият кит ги чакаше. Роувърандъм седна в скута на госпожа Артаксеркс и когато всички се бяха настанили върху китовия гръб, потеглиха.

И хората извикаха на висок глас: „Довиждане!“, и добавиха тихичко, но не съвсем: „Добре, че се отървахме от боклука“; с което дойде краят на Артаксеркс като Пасифико-атлантически магьосник. Кой им е правил магьосничествата оттогава насетне — това не знам. Старият Псаматос и Лунния човек вероятно са им помогнали; в това грешка нямат.