Включено в книгата
Оригинално заглавие
Roverandom, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
Оценка
4,9 (× 10 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция
hammster (2009)
Допълнителна корекция
NomaD (2019)

Издание:

Дж. P. P. Толкин. Роувърандъм

Първо издание

ИК „Прозорец“

Редактор: Марта Владова

Художник: Буян Филчев

Коректор: Мила Томанова-Димитрова

ISBN: 954-733-276-7


2

Когато Роувър се събуди, слънцето бе паднало съвсем ниско; скалите хвърляха сянка напряко през плажа, а от Псаматос нямаше и следа. Наблизо се бе настанил втренчен в него гигантски гларус и за момент Роувър се уплаши да не би да го лапне.

— Добър вечер! Отдавна те чакам да се събудиш. Псаматос каза, че ще станеш за чая, но времето за чай отдавна мина — проговори гларусът.

— Позволете да запитам защо точно ме чакате, господин Птица? — попита Роувър много учтиво.

— Казвам се Буревестник и те чакам, за да те отнеса веднага щом луната се вдигне над лунната пътека. Но преди това трябва да свършим едно-друго. Хайде, скачай на гърба ми, да видим дали ще ти хареса да летиш!

Отначало на Роувър никак не му хареса. Докато Буревестник летеше ниско, всичко беше наред — просто се плъзгаше гладко над земята с широко разперени неподвижни криле; но после се стрелна вертикално в небето, започна да завива рязко ту наляво, ту надясно, като се накланяше всеки път в различна посока, а в един миг се спусна почти отвесно надолу, сякаш бе решил да се гмурне в морето, и тогава на кученцето, зашеметено от свистящия в ушите му вятър, му се прииска да усети твърда почва под краката си.

И му го подвикна няколко пъти, ала Буревестник отвръщаше само: „Дръж се! Още нищо не си видял!“

Летяха така известно време и Роувър тъкмо започна да свиква и дори леко се отегчи, когато изведнъж Буревестник изкрещя едно: „Готови — старт!“; и Роувър наистина бе готов за старт, но в обратна посока. Понеже Буревестник се стрелна право нагоре като ракета и после се понесе с невъобразима скорост по посока на вятъра. Скоро вече бяха толкова високо, че Роувър мярна някъде в далечината, току над земята, захождащото зад сумрачни хълмове слънце. Летяха към умопомрачително високи стръмни черни скали[1] — твърде стръмни, за да може някой да се изкачи по тях. В краката им бушуваше развълнуваното море, лицата им бяха голобради, но целите на бели петна, които бледнееха в мрачината. По тесните первази бяха накацали стотици морски птици, някои унесени в скръбен разговор, други притихнали, а трети внезапно се стрелваха и правеха лупинги в небето, за да се гмурнат миг по-късно в далечното море, чиито вълни изглеждаха като ситни бръчици.

Тук живееше Буревестник и трябваше да се види с този-онзи, включително с най-стария и най-високопоставен сред Черногърбите гларуси, а освен това да събере пощата и едва тогава да замине. Така че свали Роувър на един скален перваз, много по-тесен от праг на врата, и му заръча да чака, без да пада.

Можете да бъдете сигурни, че Роувър много внимаваше да не падне и че при силния страничен вятър това определено не му се стори най-приятното място на света, та гледаше да се прилепи максимално плътно о скалата и не можеше да се удържи да не скимти. Общо взето, доста потискащо преживяване за едно омагьосано и притеснено кученце.

Най-сетне небето съвсем потъмня и над морето се разстла мъгла, а първите звезди заблещукаха в сгъстяващия се мрак. После над мъглата, много навътре над морето, луната се вдигна кръгла и жълта, а във водата под нея грейна лунната пътека.

Малко след това Буревестник се върна и взе Роувър, който бе започнал да трепери неконтролируемо. След ветровития перваз птичата перушина му се видя топла и удобна, и той се зарови колкото можа по-надълбоко в нея. В следващия миг Буревестник скочи във въздуха високо над морето, събратята му се втурнаха да ги изпращат с крясъци и вой, а те полетяха като стрела над лунната пътека, изопната от брега до тъмния край на неизвестността.

Роувър нямаше ни най-малка представа къде отива лунната пътека, а точно в момента беше твърде уплашен и развълнуван, за да попита, пък и бездруго започваше да свиква с необичайните неща, които му се случваха.

Докато се плъзгаха над трептящата сребриста светлина, прорязваща морето, луната се вдигаше все по-високо и ставаше все по-бяла и ярка, докато всички звезди постепенно се отдръпнаха встрани и тя остана да блести сам-самичка на източния небосклон. Нямаше съмнение, че по заповед на Псаматос Буревестник отива там, където му е заръчал, нямаше съмнение и че Псаматос помага на Буревестник с магия, защото гларусът определено летеше по-бързо и стремително и от най-устремените си събратя, дори да приемем, че много бързат и са се пуснали по вятъра. Въпреки това Роувър цяла вечност виждаше само и единствено лунната светлина и морето под себе си; и луната ставаше все по-голяма и по-голяма, а въздухът — все по-студен и по-студен.

Внезапно над края на морето изплува тъмен силует и колкото повече го приближаваха, толкова повече се уголемяваше, докато накрая Роувър различи остров. По водата към тях се носеше чутовен тътен — звук, съчетаващ в себе си всички съществуващи видове лай: джавкане и дърлене, вайкане и виене, ръмжене и реване, стенене и скимтене, кикотене и кискане, оплакване и охкане, както и протяжно томолене, сякаш издавано от гигантска хрътка, вързана в задния двор на великан. Козината на тила на Роувър изведнъж си стана съвсем истинска и щръкна на бодлички; той напираше от желание да скочи и да се сдърли с всичките кучета едновременно — докато не се сети колко е мъничък.

— Това е Островът на кучетата[2] — поясни Буревестник, — или по-точно казано, Островът на изгубените кучета, където идват всички достойни изгубени кучета или поне тези, които извадят късмет. Чувал съм да разправят, че мястото си го бива, имам предвид от кучешка гледна точка; тук кучетата могат да вдигат колкото си щат шум, без никой да им казва да мълчат или да ги замеря с разни неща. Всеки път при ярка луна изпълняват прекрасен концерт, като всички излайват в един глас любимите си мелодии. Говори се още, че на острова растат кокалови дървета с плодове от сочни месести кокали, които тупват на земята, щом узреят. Не! Сега не можем да се отбием! Как да ти кажа, в момента ти не си точно куче, макар че вече не си и играчка. Предполагам Псаматос е останал леко объркан и не е знаел какво да те прави, когато е разбрал, че не искаш да се прибереш у дома.

— Тогава къде отиваме? — попита Роувър. След като чу за кокаловите дървета, той се почувства разочарован, че няма да може да разгледа по-отблизо Острова на кучетата.

— Напред по лунната пътека до края на света, след което отвъд края, та чак до луната. Така ми заръча старият Псаматос.

На Роувър никак не му се понрави идеята да прескочи отвъд края на света, а и луната изглеждаше доста неприветливо местенце.

— Че защо точно на луната? — попита той. — На земята има достатъчно места, които не съм посещавал. Никога не съм чувал на луната да има кучета, камо ли пък кокали.

— Едно куче със сигурност има, понеже Лунния човек гледа куче[3]; и понеже той е почтен старец, както и най-великият от всички магьосници, съм сигурен, че няма да остави кучето си без кокали, а вероятно гостите си. Що се отнася до въпроса защо си изпратен тук, смея да твърдя, че сам ще намериш отговора, когато му дойде времето, ако държиш ума си бистър и не си губиш времето в хленч. Според мен е много мило от страна на Псаматос, че изобщо си направи труда да се погрижи за теб; право да ти кажа, не мога да си обясня защо го прави. Не му е присъщо да върши каквото и да било, ако не вижда голяма полза за себе си — пък теб като те гледам, нито си голям, нито си полезен.

— Благодаря ти — отвърна съкрушен Роувър. — Много е мило от страна на всичките тези магьосници, че се занимават с мен, в това съм сигурен, макар че го приемам за някак смущаващо. Забъркаш ли се веднъж с магьосници и приятелите им, никога не знаеш какво ще ти се случи в следващия момент.

— Извадил си много по-голям късмет, отколкото заслужава едно джавкащо домашно кутре — заключи гларусът, с което сложи край на разговора им за дълго време.

Луната ставаше все по-голяма и по-ярка, светът долу все повече потъмняваше и се отдалечаваше. Най-накрая, при това доста внезапно, светът свърши и Роувър видя звездите да блестят върху черното небе долу. На фона на лунната светлина в далечината под тях се виждаха облаците бели пръски около водопадите, които се изливаха от края на света и се губеха в празното пространство. Никога в живота си не се бе чувствал толкова угнетително зашеметен, намести се по-навътре между перата на Буревестник и остана със затворени очи дълго, дълго време. Когато отново прогледна, пред тях се простираше луната, един нов бял свят, искрящ като сняг, с ширнали се простори от бледосиньо и зелено там, където високите островърхи планини хвърляха дългите си сенки в далечината напред.

На един от най-високите върхове, толкова висок, че сякаш посегна да ги прониже, щом Буревестник пикира над него, Роувър забеляза бяла кула[4]. Фасадата й бе изписана с бледорозови и бледозелени контури и потрепваше, сякаш обсипана с милиони мидени черупки, все още неизсъхнали от пяната и лъщящи; островърхата сграда бе надвиснала над края на бяла пропаст, бяла като варовикова скала, но искряща на лунната светлина по-ярко от парче огледало в далечината при безоблачна нощ.

От върха на скалата не се спускаше пътека, поне доколкото Роувър успя да види; но в момента това нямаше никакво значение, тъй като Буревестник се носеше стремително надолу и съвсем скоро кацна на покрива на кулата, на главозамайваща височина над лунния свят, в сравнение с която крайморските скали, където живееше Буревестник, изглеждаха ниски и безопасни.

 

 

За голяма изненада на Роувър на покрива, току до тях, се отвори малка капандура и отвътре се показа главата на старец с дълга сребриста брада.

— Добро постижение, бих казал! — рече той. — Засичам ти времето, откак преминахте края — изчислих го на хиляда мили в минута. Тази сутрин бая си се разбързал! Добре, че не се блъсна в кучето ми. Къде ли се е дянало, лунните го взели?

Той извади един неприлично дълъг телескоп и го долепи до окото си.

— Ей го къде бил! Ей го на! — извика той. — Пак тормози лунните лъчи, да му се не види! Идвай тука, господинчо! Идвай тука, господинчо! — изкрещя във въздуха, а после изсвири протяжен, кристално ясен, сребрист сигнал.

Роувър погледна нагоре и си помисли, че смешният старец явно съвсем се е побъркал, щом подсвирква на кучето си във въздуха; но за своя изненада видя високо в небето над кулата малко бяло куче с бели крила, което гонеше някакви неща, подобни на прозирни пеперуди.

— Роувър! Роувър! — провикна се старецът; и нашият Роувър тъкмо подскочи на гърба на Буревестник, готов да извика: „Тук съм!“, без да си даде труд да се запита откъде ли старецът му знае името, но в следващия миг малкото летящо куче се стрелна надолу във въздуха и кацна на рамото на господаря си.

Едва тогава му просветна, че кучето на Лунния човек сигурно също се казва Роувър. Не остана ни най-малко очарован, но тъй като и бездруго никой не му обръщаше внимание, си седна на мястото и започна да си ръмжи под мустак.

Роувър, кучето на Лунния човек, което имаше добър слух, тутакси скочи на покрива на кулата и се впусна в неистов лай; после седна и изръмжа едно: „Кой е донесъл друго куче тук?“

— Какво друго куче? — попита Лунния човек.

— Онова глупаво пале на гърба на гларуса — отвърна лунното куче.

Тогава, разбира се, Роувър скочи за втори път и излая с всички сили: „Ти си глупаво пале! Кой ти е дал право да се наричаш Роувър, след като приличаш повече на котка или прилеп, отколкото на куче?“ От което веднага си пролича, че двамата съвсем скоро ще станат добри приятели. Във всеки случай това е обичайният начин, по който малките кучета разговарят с непознати от собствения си вид.

— О, я да отлитате оттук и двамата! И престанете да вдигате такава врява! Говоря с пощальона — скастри ги Лунния човек.

— Хайде, малчо! — подкани го лунното куче; в този миг Роувър си припомни, че наистина е мъничък, дори в сравнение с лунното куче, което само по себе си не бе никак голямо, така че вместо да излае нещо грубо, само рече: „С удоволствие, стига да имах крила и да знаех да летя.“

— Крила ли? — възкликна Лунния човек. — Лесна работа! Ето ти чифт крила и да те няма!

Буревестник се изсмя и буквално го изтърси от гърба си, право през стрехата на покрива на кулата! Роувър има време само да ахне и да започне да си представя как пада ли, пада надолу като камък и се разбива върху белите скали в долината на мили под него, когато установи, че разполага с красив чифт бели крила на черни петна (които много му отиваха на окраската). Въпреки това продължи да пада още известно време, преди да успее да се спре, тъй като за пръв път ползваше крила. Отне му известно време, докато свикне, но много преди Лунния човек да привърши разговора си с Буревестник, вече се мъчеше да догони лунното куче около кулата. Тъкмо бе започнал да се уморява, когато лунното куче се стрелна право надолу от върха на планината и кацна на ръба на бездната в основата на стените. Роувър го последва и съвсем скоро двамата седяха един до друг и дишаха тежко с изплезени езици.

— Значи си един вид мой последовател? — отбеляза лунното куче.

— Да, бе! — възмути се Роувър. — Как мога да съм твой последовател, като за пръв път чувам за теб.

— Аз имах предвид последовател по име. Все едно. Аз съм първото куче, кръстено Роувър, при това още преди хиляди години. Така че определено си след мен! А и аз бях истински Роувър![5] Преди да се озова тук, никога не съм се задържал дълго на едно място, никога не съм принадлежал никому. Откак се помня, все бягам нанякъде; все бягах и обикалях, до онази прекрасна утрин — беше наистина приказна, слънцето блеснало в очите ми, — когато, гонейки една пеперуда, изпаднах от края на света.

Да ти кажа, беше доста неприятно! За щастие точно в този момент луната минаваше под света[6] и след като изживях истински кошмар, докато падах през облаците и се блъсках в прелитащи звезди и други подобни, се озовах върху нея. Тупнах право в една от огромните сребърни мрежи, дето местните гигантски сиви паяци опъват между планините, и паякът тъкмо се беше запътил надолу по стълбата си, за да ме прибере и да ме отнесе в леговището си, когато се появи Лунния човек.

С онзи свой телескоп той вижда абсолютно всичко, което се случва от тази страна на луната. Паяците се страхуват от него, защото ги оставя на мира само ако му плетат сребърни нишки и въжета. Той, меко казано, ги подозира, че тормозят лунните му лъчи — на тая тема е много чувствителен, — макар те да твърдят, че я карат само на пеперуди дракони и фантомни прилепи. Ама той откри крилца на лунни лъчи в леговището на тоя паяк и докато посегнеш да си целунеш лапата, го превърна в камък. После ме вдигна, потупа ме и рече: „Отвратително падане! По-добре да си имаш чифт крила, та да избегнем други подобни инциденти — а сега отлитай и се забавлявай! Не тормози лунните лъчи и не убивай белите зайци! Огладнееш ли — прибери се у дома; капандурата на покрива обикновено е отворена!“[7]

Стори ми се почтен, макар да изглеждаше леко лудичък. Ама ти не се подлъгвай — имам предвид за лудостта му. Хич не си и помислям да закачам на сериозно лунните лъчи или зайците му. Способен е да те превърне в нещо ужасно неудобно. А сега ми кажи защо дойде с пощальона!

— С пощальона ли? — учуди се Роувър.

— Ами разбира се — Буревестник, пощальонът на стария пясъчен вълшебник — отвърна лунното куче.

Роувър тъкмо приключваше с разказа за патилата си, когато се чу изсвирването на Лунния човек. И двамата се стрелнаха нагоре към покрива. Старецът си седеше на стрехата, клатеше си краката и хвърляше пощенските пликове почти едновременно с отварянето на писмата. Вятърът ги подемаше и ги завихряше в небето, а Буревестник се спускаше след тях, улавяше ги и ги слагаше в малка торба.

— Тъкмо чета за теб, Роувърандъм[8], кучето ми — подхвана той. — (Ще те наричам Роувърандъм и ще бъдеш Роувърандъм; изключено е тук да има двама Роувъровци.) Напълно съм съгласен с приятеля ми Саматос (нямам намерение да слагам някакво си налудничаво „П“ отпред, само и само да му доставя удоволствие), че ще е най-добре да поостанеш тук известно време. Получих писмо и от Артаксеркс, ако това име ти говори нещо (пък и да не ти говори), в което настоява веднага да те изпратя обратно. Изглежда, ти е доста ядосан, задето си му избягал с помощта на Саматос. Но няма какво да се тревожим за него; и ти не се притеснявай — докато си при мен, няма страшно.

А сега отлитай и се забавлявай. Не тормози лунните лъчи, не убивай белите зайци и огладнееш ли, прибери се у дома! Капандурата на покрива обикновено е отворена. Доскоро!

И той внезапно се изпари в разредения въздух; и всеки, който никога не е бил там, ще ви каже колко невероятно разреден е лунният въздух.

— Е, Роувърандъм, доскоро! — рече Буревестник. — Надявам се, че ти е харесало да всяваш смут сред магьосниците. Засега се разделяме. Не убивай белите зайци и няма да имаш проблеми, и ще се прибереш у дома жив и здрав — независимо дали го искаш или не.

 

 

И Буревестник отлетя с такава скорост, че преди да сте успели да кажете „фъррр!“, се бе превърнал в точица в небето, след което изчезна. Сега Роувър не само че беше голям колкото играчка, ами му промениха и името и го изоставиха сам-самичък на луната — сам-самичък, ако не броим Лунния човек и кучето му.

 

 

Роувърандъм — както ще е най-добре да го наричаме и ние засега, за да избегнем недоразуменията — нямаше нищо против. Новите му крила го забавляваха страхотно, а и луната се оказа изключително интересно място, така че престана да се пита защо Псаматос го е изпратил именно тук. Отговорът на този въпрос откри доста по-късно[9].

Междувременно преживя какви ли не приключения, сам или с лунния Роувър. Рядко се отдалечаваше от кулата; тъй като на луната, и особено откъм светлата й страна, насекомите са много огромни и жестоки, а често пъти и тъй прозирни и безшумни, че човек изобщо не ги чува и вижда да приближават. Лунните лъчи само блестяха и потрепваха, така че Роувърандъм не се страхуваше от тях; далеч по-смущаващи бяха големите бели пеперуди дракони със свирепите очи; освен това се срещаха и бубомечове, огледални бръмбари с челюсти като стоманени капани[10], бледи еднорогчета с жила като копия, както и петдесет и седем вида паяци[11], готови да погълнат каквото им попадне пред погледа. А още по-ужасни от насекомите бяха фантомните прилепи.

Роувърандъм правеше онова, което правят птиците от тази страна на луната: летеше само по изключение, при това без да се отдалечава от къщи, или пък в открити пространства с добра видимост във всички посоки и далеч от гнездата на насекомите; иначе се движеше съвсем безшумно, като се стараеше особено много в гората. Повечето твари там се движеха също тъй тихо, дори птиците чуруликаха рядко. Почти всички шумове издаваха растенията. Цветята — белите, изящните и сребърните камбанки, звънчетата и розвънчетата; кралесвирчетата и ментострофчетата, калайчетата и кремавите рогца (много бледо кремави), както и много други цветя с непреводими имена — свиреха по цял ден. А перестите треви и папратите — вълшебните струнничета, полифончетата и медните езичета, също и свирловата папрат, която вирееше в гората — заедно с тръстиките край млечнобелите езера не спираха да припяват дори нощем. Тук непрекъснато звучеше лека ефирна музика.[12]

Птиците обаче мълчаха; и миниатюрни бяха повечето от тях, подскачаха в сивата трева под дърветата, отбягваха мухите и внезапно нападащите прилепепи[13]; повечето от тях бяха изгубили крилете си или бяха забравили как да ги използват. Роувърандъм обичаше да ги стряска в мъничките им гнезда в пръстта, докато се промъква тихичко през бледите треви, преследвайки малко бяло мишле или надушил миризмата на сиви катерици в покрайнините на гората.

Сред дърветата беше пълно със сребърни камбанки, когато ги видя за пръв път, всички прозвънваха тихичко в един глас. Черните им стволове се издигаха право нагоре, високи като църкви, пробили сребърния килим, а отгоре им бе разстлан покров от бледосини листа, които нивга не окапваха; така че дори най-дългият телескоп на земята никога не е виждал тези високи стволове, нито сребърните камбанки под тях. По-късно през годината дърветата цъфваха едновременно в бледи златни цветчета[14]; и понеже горите тук са практически безкрайни, без съмнение луната, видяна от долната страна на земята, изглежда различно.

 

 

Но не се заблуждавайте, че Роувърандъм прекарваше цялото си време в скитане. В края на краищата и двете кучета знаеха, че Лунния човек не ги изпуска от поглед и предпочитаха да се впускат в различни приключения, с които страхотно се забавляваха. Понякога се отправяха заедно на далечни пътешествия и се отдалечаваха на мили разстояние, като забравяха да се върнат в кулата с дни. Веднъж-дваж дори се изкачиха високо в далечните планини, докато накрая лунната кула блещукаше като игла в мъглявината; и се настаниха на белите скали, за да наблюдават малките овчици (не по-големи от лунния Роувър), които се движеха на стада оттатък хълмовете. Всяка овчица си имаше златно звънче и всяко звънче звънваше веднага, щом животинката наведеше глава да си зобне от сивата тревица; всички звънчета припяваха в синхрон, всички овчици искряха като сняг и никой не ги притесняваше. Двамата Роувъровци бяха твърде добре възпитани (и се страхуваха от Лунния човек), за да сторят нещо подобно, а из цялата луна нямаше никакви други кучета, нито крави, коне и лъвове, нито тигри и вълци; всъщност нямаше нищо по-голямо четирикрако от катерици и зайци (при това големи колкото играчки), само от време на време се забелязваше достолепната осанка на потънал в размисъл гигантски бял слон[15], голям почти колкото магаре. Пропуснах да спомена драконите, понеже още не е дошло време да влязат в приказката, пък и бездруго живеят далече-далече, на голямо разстояние от кулата, понеже всички ужасно се страхуват от Лунния човек — всички, освен един (а дори той се страхува наполовина).

Всеки път, когато кучетата все пак се връщаха при кулата и влитаха през капандурата, намираха топла вечеря, сякаш идваха по уговорено време; въпреки това рядко чуваха или виждаха стопанина на кулата. Той си беше направил работилница в подземията и по стълбите често се виеха бяла пара и сива мъгла, които се процеждаха навън през прозорците на горните етажи.

— Какво прави по цял ден? — обърна се Роувърандъм към Роувър.

— Какво прави ли? — възкликна лунното куче. — О, постоянно е зает — макар напоследък да е дори по-зает от всякога, имам предвид откакто ти дойде. Предполагам, че прави сънища.

— Че защо прави сънища?

— О! Ами за другата страна на луната. От тази страна никой не сънува; всички сънувачи се събират оттатък.

Роувърандъм седна и се почеса; обяснението не му прозвуча особено обяснително. Но лунното куче явно нямаше да му каже повече: и ако питате мен, едва ли е знаело много повече.

Така или иначе, скоро след това се случи нещо, което за известно време отмести подобни въпроси на заден план в съзнанието на Роувърандъм. Двете кучета предприеха много вълнуващо приключение, дори твърде вълнуващо, докато бяха в него; но те си бяха виновни. Пътуваха няколко дни и стигнаха по-далеч от всеки друг път след идването на Роувърандъм; и изобщо не си направиха труда да следят накъде вървят. И стана така, че накрая се изгубиха, и като объркаха пътя, се отдалечаваха все повече и повече от кулата, докато в същото време си мислеха, че се приближават до нея. Лунното куче твърдеше, че е обиколило цялата светла страна на луната и че я познава отлично (той имаше склонност да преувеличава), но впоследствие бе принуден да признае, че районът му се вижда не особено познат.

— Опасявам се, че отдавна не съм идвал по тези места — обясни той — и съм започнал да ги позабравям.

Всъщност кракът му никога не бе стъпвал тук. Без да знаят, двамата бяха попаднали близо до границата с тъмната страна на луната, където бродят какви ли не полузабравени твари и където пътеките и спомените се объркват. А когато се почувстваха сигурни, че са намерили пътя към дома, с изненада установиха, че пред тях се издигат високи планини — притихнали, голи и застрашителни; сега вече лунното куче не се преструваше, че ги е виждало преди. Бяха сиви, не бели, изглеждаха като направени от изстинала преди много време пепел; посред тях лежаха мрачни дълги долини без никакъв признак на живот.

 

 

Изведнъж заваля сняг. На луната вали често, но снегът (както го наричат) обикновено е приятен и топъл, при това доста сух и се превръща в прекрасен бял пясък, който отлита надалеч. А снегът, който заваля сега, приличаше повече на нашия. Беше влажен и студен, и мръсен.

— Искам у дома — проплака лунното куче. — В града, където живеех като малко кутре, валеше съвсем същото нещо — на земята, нали се сещаш. О! Какви комини, високи като лунни дървета; и черният пушек; и червените пламъци в огнището![16] Понякога ми писва от бялото. На луната трудно можеш да се оцапаш подобаващо.

Това само показва просташките наклонности на лунното куче; и след като на света няма такива градове от стотици години насам, сами виждате, че доста е преувеличил времето, което е прекарал на луната след изпадането си от края на света. Както и да е, точно в този момент една особено огромна и мръсна снежинка го удари в лявото око и той си промени мнението.

— Сигурно това нещо се е заблудило и е изпаднало от противния стар свят — рече той. — Да върви при змиите дано — зайци да го нагризат! А ние явно съвсем се изгубихме. Прилепи го взели и поврага! Да потърсим дупка, където да се скрием!

 

 

Отне им известно време, докато намерят каквато и да е дупка, а дотогава станаха вир-вода и измръзнаха: всъщност положението беше толкова трагично, че се пъхнаха под първия попаднал пред погледа им навес, без да вземат никакви предохранителни мерки[17] — което е абсолютно задължително, при положение че си попаднал на непознато място на края на луната. Мястото, което намериха, не беше точно дупка, по-скоро пещера, при това доста големичка; вътре беше тъмно, но сухо.

— Тук е приятно и топло — рече лунното куче, затвори очи и почти веднага се унесе в дрямка.

— Ох! — проплака малко след това, сепнало се от сладкия сън, както обикновено става при кучетата. — Много е горещо!

Скочи на крака. От вътрешността на пещерата се чуваше разяреният лай на малкия Роувърандъм и когато отиде да погледне какво става, видя по пода към тях да пъпли огън. Точно в този момент топлината на домашното огнище никак не му липсваше; сграбчи малкия Роувърандъм за врата и изхвърча от пещерата като светкавица, хукна към върха на купчината камъни пред входа.

Двамата се настаниха най-отгоре в снега и ококориха очи, целите разтреперани; което бе доста глупава постъпка. Трябваше моментално да полетят към дома или в каквато и да е друга посока, при това по-бързо от вятъра. Както виждате, лунното куче не знаеше всичко за луната, иначе би било наясно, че това е леговището на Големия бял дракон — същият, дето се страхуваше само наполовина (и почти никак, когато се ядоса) от Лунния човек. Самият Лунен човек се чувстваше леко притеснен от дракона. „Проклета твар!“ — така го наричаше, ако изобщо го споменаваше.

Всички бели дракони са родом от луната, както вероятно знаете; но специално този бе пътувал и до земята и се беше върнал, така че беше понаучил това-онова. По времето на Мерлин[18] се беше бил с Червения дракон при Каердрагон, както ще откриете написано във всяка по-съвременна историческа книга; след което другият дракон станал много червен[19]. По-късно стори доста повече поразии на Трите острова[20] и за известно време се оттегли да живее на върха на Сноудон[21]. Докато беше там, хората не смееха да се качат в планината — с изключение на един мъж, когото драконът завари да пие направо от бутилката. Онзи допил бутилката толкова светкавично, че я захвърлил на върха, а примерът му бил последван от мнозина други. Но това било доста отдавна, по-късно драконът отлетял до Гуенфа, малко след изчезването на Крал Артур, по времето, когато драконовите опашки са били смятани от саксонските крале за голям деликатес.[22]

Гуенфа не е далеч от края на света, за дракон с такива титанични размери и тъй необозримо зъл като въпросния полетът си е направо нищо. И така, сега той живее на края на луната; понеже не може да прецени каква точно заплаха представлява за него Лунния човек с магиите и заклинанията си. Все пак от време на време си позволява да се набърка в цветовата схема. Понякога пуска от пещерата си истински червени и зелени пламъци — когато има драконово пиршество или когато е разярен; и често се вият облаци дим. Знае се, че веднъж-дваж е боядисвал цялата луна в червено[23] или я е изгасял напълно. При така създаденото неудобство Лунния човек се затваря (заедно с кучето си) и казва само едно:

„Пак тази проклета твар!“ Никога не обяснява коя твар или къде живее; вместо това просто слиза в подземията, отпушва най-добрите си заклинания и оправя нещата по най-бързия начин.

 

Е, сега вече знаете всичко; и ако кучетата знаеха и половината от това, никога нямаше да се подслонят там. Ала го сториха, поне достатъчно за дълго, за да мога да ви разкажа за Белия дракон, а дотогава целият той, бяло-зелени очи, течен зелен огън около всички стави и издишващ черен пушек като парен локомотив, се измъкна от пещерата. И нададе най-ужасния рев. Планините се залюляха и заехтяха, снеговете се стопиха; лавините се сгромолясаха, водопадите замръзнаха.[24]

Драконът имаше крила като платната, с които плаваха корабите, докато бяха все още кораби, а не параходи[25]; и не считаше за недостойно да убие каквото и да било — от мишка до кралска дъщеря. Имаше намерение да приключи и с тези две кучета; и им го напомни няколко пъти, преди да се вдигне във въздуха. Което беше неговата грешка. Двамата се стрелнаха във въздуха като ракети и се понесоха с вятъра със скорост, с която би се гордял дори Буревестник. Драконът ги погна, плющейки с криле като плющящ дракон и тракайки със зъби като тракащ дракон[26], прекатури върховете на планините и хвърли в паника като на пожар чановете на овцете. (Сега разбрахте ли защо всички овце носят чанове?)

За щастие посоката на вятъра се оказа най-правилната. Веднага щом чановете зазвъняха бясно, от кулата се стрелна най-изумителна стрела. Можеше да се види от всяка точка на луната като златен чадър, избухнал в хиляди сребърни пискюли, който съвсем скоро след това предизвика неочакван дъжд от падащи звезди на земята. Това бе едновременно пътеводител за двете кучета и предупреждение за дракона; но той беше зает да бълва облаци дим, та изобщо не обърна внимание на предупреждението.

И така, надбягването продължаваше ожесточено. Ако сте виждали някога как птица гони пеперуда и ако можете да си представите гигантска птица да гони две абсолютно миниатюрни пеперудки сред белите планини, значи няма да ви е трудно да видите и завойчетата, финтовете, избягванията на косъм и дивите зигзагообразни спускания на този полет към дома. Неведнъж преди да изминат и половината път, опашката на Роувърандъм биваше близвана от драконовия дъх.

Какво правеше през това време Лунния човек? Ами изстреля една наистина великолепна стрела; след което премина на „Проклетата твар!“, а също така и „Проклетите кутрета! Ще предизвикат затъмнение без време!“ А накрая слезе в подземията и освободи едно мътно, черно заклинание с вид на желиран катран, омесен с мед (и смърдящо като пети ноември[27], сложен да ври със зеле).

В същия този миг драконът се плъзна ниско над кулата и вдигна огромната си лапа с намерението да перне Роувърандъм — да го запрати директно в празното пространство. Но така и не успя. Лунния човек изстреля заклинанието си от един прозорец на долните етажи и уцели дракона право в корема (където всички дракони са особено нежни), при което той се завъртя. Изгубил ума и дума, драконът, както си беше надолу с главата, се блъсна фронтално в един връх; трудно е да се каже кое пострада повече — носът му или върхът, но и двамата излязоха от строя.

И така, двете кучета влетяха през капандурата на покрива и им трябваше цяла седмица, докато успокоят дишането си; а драконът, куцук-куцук, се отправи към къщи, където с месеци си лекува носа. Следващото затъмнение беше пълен провал[28], понеже драконът бе твърде зает да си ближе тумбалака, за да има време да се занимава с него. Така и не успя да заличи черните петна там, където го уцели заклинанието. Опасявам се, че ще си ги носи за вечни времена. Поради което днес е известен като Петнистото чудовище.

Бележки

[1] Край Файли се намират Спийтън и Бемптън, известни с високите си скали (130 м отвес), където по време на размножителния период се събират ята морски птици; но тези скали са бели, а не черни. Ненаселени островчета с подобни скали и птичи колонии не са рядкост по крайбрежието на Северна Англия.

[2] Островът на кучетата представлява ивица земя, врязана в Темза в района на Югоизточен Лондон. Името му вероятно идва от времето на Хенри VIII или Елизабет I, които затваряли хрътките си там по време на посещенията си в находящия се оттатък реката Гринич.

[3] Вж. например Шекспир, „Сън в лятна нощ“, V: „Искам да кажа само, че този фенер е луната, че аз съм човекът на луната, че този трънак е моят трънак, а това куче — моето куче.“

Превод: Валери Петров. — Бел.прев.

[4] В „Предание за Слънцето и Луната“ („The Tale of the Sun and the Moon“ — Бел.прев.) от Първата част на „Изгубени предания“ („The Book of Lost Tales“ — Бел.прев.) Толкин говори за лунния кораб, който плава из небесната шир; стопанисва го „възрастен елф с прошарена коса“, който си е построил бяла кула, от която наблюдава небесата или света под себе си. Някои го наричат Лунния човек.

[5] На английски rover е скиталец, непостоянен човек. — Бел.прев.

[6] Луната в „Изгубени предания“ също минава под света.

[7] Такива забрани, съчетани със съвет, са характерни за класическата вълшебна приказка. По-нататък това предупреждение се повтаря още няколко пъти.

[8] Името е съчетание от rover (вж. бел. 5 по-горе) и random — случаен, произволен. — Бел.прев.

[9] Всъщност читателят изобщо не научава защо Псаматос изпраща Роувър на земята. В по-ранните варианти се казва: „Той така и не разбра, понеже магьосниците често имат свои си дълбоки основания, неразбираеми за поколения котки, камо ли кучета — а дори това, което разбра, го разбра доста по-късно.“

[10] Вероятно отпратка към огледалните насекоми от „Алиса в огледалния свят“ на Луис Карол. Срвн. Rocking-horse-fly, Snap-dragon-fly и Bread-and-butter-fly с люлка конче, сладинка-малинка и масло-с-хлебарка (в превода на Стефан Гечев — бел.прев.) и с бубоклечка, торен бръмбар и маслонска муха (в превода на Светлана Комогорова-Комо и Силвия Вълкова — бел.прев.).

[11] Алюзия с популярните навремето петдесет и седем вида пакетирани храни на американската компания „Хайнц Ко“.

[12] Музиката допринася много за атмосферата в „Роувърандъм“: на светлата страна на луната тя се изпълнява от цветята; в градината на тъмната страна — от славеите и децата; в морето — от морските обитатели. Реалните и въображаемите имена на растения в този параграф отпращат към музика и музикални инструменти: камбанки, звънчета, свирки, рогове, струнни, медни и дървени духови инструменти. Английското наименование на „розвънчетата“ (ringaroses) отпраща към популярна детска песничка игра (Ring-a-ring o’roses).

Имената „кралесвирчета и ментострофчета“ (rhymeroyals и pennywhistles) кръстосват в себе си популярното английско наименование на полската мента (pennyroyal) и израза за т.нар. „кралска строфа“ (rhyme royal). Полифончета (polyphonies) е игра с английското наименование на вид папрат (polypodies), но също така и с музикалния термин полифония (polyphony). „Медни езичета“ (brasstongues) напомня за растението Phyllitis scolopendrium, волски език, но в същото време отпраща към библейския цитат: „Да говоря всички езици човешки и дори ангелски, щом любов нямам, ще бъда мед; що звънти, или кимвал, що звека“ (Коринтяни, 13:1). Свирлова папрат (cracken) е вариация върху орлова папрат (bracken) с внушение за звук.

[13] Прилепепи — от англ. flutterbies, обратното на butterflies (пеперуди), но с намек и за flittermies (прилепи). — Бел.прев.

[14] Тези дървета вероятно са първообраз на дърветата в горите на Лотлориен от „Властелинът на пръстените“ (Кн. 2, гл. 6): „Наесен листата им не падат, а се превръщат в злато“. Превод: Любомир Николов. — Бел.прев.

[15] Вероятно загатване за Сър Пол Нийл, живял през XVII в., който обявил, че е открил слон на луната, но се оказало, че в телескопа му се е промъкнала мишка, която той взел за слон.

[16] Както Бирмингам, където Толкин прекарва детството си, така и Лийдс, където живее със семейството си по време на работата над „Роувърандъм“, са били мръсни и опушени индустриални градове, днес доста по-чисти.

[17] Вж. „Хобитът“ (на български „Билбо Бегинс или дотам и обратно“), гл. 4, където Билбо и спътниците му са застигнати от гръмотевична буря и се скриват в пещера, без да я огледат предварително: „А това именно е най-опасното при пещерите; понякога не знаеш колко навътре продължават, дали зад тях няма някакъв проход и какво може да те очаква там.“ Превод: Красимира Тодорова.

[18] Мерлин (Мидрин) е митичен поет и пророк, надарен с необикновен ум и чародейни способности. В средновековната литература е известен като магьосника Мерлин. — Бел.прев.

[19] Според легендата британският крал Вортигерн започнал да строи крепостна кула край връх Сноудон за защита срещу враговете, но каквото било построявано денем, нощем се срутвало. Младият Мерлин казал на Вортигерн, че в основите на кулата има езеро, и го посъветвал да го отводни. На дъното на езерото спели два дракона — бял и червен, — които веднага се спуснали в битка помежду си. Червеният дракон, казал Мерлин, са британците, белият — саксонците, които ще победят. Тогава червеният дракон ще стане „много червен“ — т.е. ще бъде потопен в кръв при загубата. Това се случило при Динас Емрис в Гуенед, Уелс, наречен тук Каердрагон, „замък (или крепост) на дракона“. В ръкописа на „Роувърандъм“ се среща Каервирдин, „Укреплението на Мирдин“, променено на Каердрейкион; Каердрагон се появява в първия машинописен вариант.

[20] От уелски „Teir Ynys Prydein“, където „ynys“ (букв. остров) означава „кралство, страна“, оттам и Трите британски кралства: Англия, Шотландия и Уелс.

[21] Най-високият връх в Уелс (3560 фута =1085 м), находящ се в националния парк „Сноудония“, Гуенед. Толкиновата реплика за човека, който в уплахата си от дракона си хвърлил бутилката на върха, от една страна, намеква, че планината е атрактивен туристически обект, но, от друга, е укор към боклуците, които оставят туристите след себе си. В първия вариант на текста писателят споменава, че посетителите на Сноудон „пушат цигари, пият бира и хвърлят бутилките където им падне“.

[22] Уелското „gwynfa“ (guynva) означава буквално „бяло (благословено) място“, поетично казано „рай“, „небеса“. Няма преки данни в легендите да има място на име Гуенфа (според някои източници би трябвало да се чете Гуинфа), съответстващо на посоченото в „Роувърандъм“; но връзката с „изчезването на крал Артур“ (в по-ранните текстове „смъртта на крал Артур“), т.е. преминаването му в друг свят (Авалон), навежда на мисълта, че Гуенфа е подобно място, „не много далеч от края на света“. Вероятно може да се търси връзка с Гуенвед, божествения горен свят в уелската традиция. Или пък просто един бял дракон е логично да отиде на „бяло място“, а името е намигване към Сноудон, буквално „снежен връх“.

Идеята, че драконовата опашка е деликатес, намираме и във „Фермерът Джайлс от Емз“ (чиито чернови Толкин е писал горе-долу по същото време, макар текстът да е публикуван през 1949 г.): „Все още съществуваше обичай на кралското Коледно тържество да се сервира драконова опашка.“ (На български в сб. „Опасното кралство“, ИК „Прозорец“ — Бел.прев.) Но действието в тази приказка се развива преди времето на саксонските крале. Толкин явно намеква, че драконът си е тръгнал, за да избегне преследването заради опашката си.

[23] По време на затъмнение луната може да придобие медночервен оттенък.

[24] След това изречение в окончателния вариант на текста, но отбелязано за изтриване, се чете: „Никой младежки мотоциклет, профучал през заспало предградие, не би могъл да свърши по-добра работа.“

[25] Драконът в „Кралицата на феите“ (1590) от Едмънд Спенсър има криле „като две платна“, които, издувани от вятъра, летят напред.

[26] В оригинала snapdragon и flapdragon. За snapdragon вече стана дума в контекста на детска игра. Иначе това е популярното име на цветето Antirrhinum, кученце. (Буквално означава „щракащ, плющящ дракон“. — Бел.прев.) В случая се намеква за традицията да се изработва маска на дракон или драконова глава с отваряща се уста, която се носи от мимове по Коледа или при други карнавални процесии.

[27] На пети ноември Англия отбелязва с фойерверки и огньове на открито осуетяването на заговора срещу английското правителство от 1605 г., организиран от група ревностни католици, недоволни от управлението на Джеймс I.

[28] Вж. също и предговора. Остава загадка как Лунния човек успява да принуди Големия бял дракон да прави лунните затъмнения в график („Ще предизвикат затъмнение без време!“, а също и „Драконът бе твърде зает да си ближе тумбалака, за да има време да се занимава с него“.) Но в много митологии присъства вярването, че затъмненията се причиняват от дракони — които поглъщат, а не само закриват, луната или слънцето.