Карел Чапек
Ромео и Жулиета

Младият английски аристократ Оливер Мендевил, който беше в Италия на специализация, получи вест във Флоренция, че баща му, сър Уилям, е напуснал този свят. С тежко сърце и обилни сълзи сър Оливер се сбогува със синьорина Мадалена, като й се закле, че ще се върне колкото се може по-скоро, и заедно със своя слуга потегли към Генуа.

На третия ден те бяха изненадани от силен дъжд тъкмо когато влизаха в някакво селище. Сър Оливер се спря с коня си под един стар бряст.

— Паоло — каза той на слугата си, — виж дали няма някакво albergo^[1], където да изчакаме, докато премине дъждът.

— Колкото се отнася до слугата и конете — обади се някакъв глас над главата му, — алберго има ей там зад ъгъла; но вие, кавалиеро, ще окажете голяма чест на моя дом, ако се подслоните под скромния му покрив.

Сър Оливер свали широкополата си шапка и се обърна към прозореца, откъдето към него се беше ухилил един стар отец.

— Vossignoria reverendissima^[2] — почтително каза той, — вие проявявате извънредна любезност към един чужденец, който напуска прекрасната ви страна, обременен с благодарност за всичко хубаво, с което така разточително е бил отрупван.

— Bene^[3], мили ми синко — каза свещеникът, — но ако продължите да говорите още малко, ще се измокрите съвсем. Бъдете така любезен и слезте от тая кобила, но малко по-живичко, че дъждът е проливен.

Когато molto reverendo parocco^[4] излезе да го посрещне на коридора, сър Оливер остана учуден: толкова дребен свещеник той не беше виждал досега; като му се покланяше, той беше принуден да се наведе толкова ниско, че кръвта нахлу в главата му.

— Оставете това — каза свещеникът. — Аз съм само един обикновен францисканец, кавалиере. Наричат ме падре Иполито. Ей, Мариета, донеси салам и вино. Оттук, господине, тук е безобразно тъмно. Вие сте инглезе, нали? Ето, от времето, когато вие, англичаните, се отделихте от римската църква, Италия гъмжи от англичани. Разбирам, синьор. Трябва да ви е мъчно за нея. Гледай, Мариета, този господин е инглезе. Бедният толкова млад, а вече англичанин! Отрежете си от салама, кавалиере, истински веронски е. Аз ви казвам, за виното по-добро мезе от веронския салам няма, имат много здраве болонците с тяхната мортадела. Дръжте винаги на веронския салам и на солените бадеми, мили ми синко. Не сте ходили във Верона? Жалко. Там е роден божественият Веронезе^[5], синьор. Имайте предвид, че и аз съм от Верона. Прочут град, господине. Наричат го града на скалигерите^[6]. Хареса ли ви винцето?

— Gracias^[7], padre — измънка сър Оливер. — У нас, в Англия, Верона се нарича градът на Жулиета^[8].

— Я гледай ти — учуди се падре Иполито. — Че защо така? Досега не съм чувал там да е имало някаква княгиня Жулиета. Вярно, има вече четиридесет години, откакто не съм ходил — коя Жулиета може да бъде това?

— Жулиета Капулети — обясни сър Оливер. — Знаете ли, у нас има една такава пиеса… от някой си Шекспир. Много хубава пиеса. Знаете ли я, падре?

— Не, но почакайте, Жулиета Капулети, Жулиета Капулети — бъбреше падре Иполито. — Аз би трябвало да я зная. Аз съм ходил у Капулети с падре Лоренцо.

— Вие сте познавали монаха Лоренцо? — възкликна сър Оливер.

— Как да не съм го познавал? Аз, господине, съм му прислужвал като министрант. Слушайте, да не би това да е оная Жулиета, която се омъжи за граф Парис? Нея я знам. Много набожна и изобщо знаменита госпожа беше тая графиня Жулиета. Капулети тя беше по баща, от ония Капулети, дето въртяха търговия с кадифе.

— Не може да бъде същата — заяви сър Оливер. — Капулети, за която ви говоря, е умряла съвсем млада, и то по най-трогателния начин, който бихте могли да си представите.

— Аха — каза молто реверендо, — в такъв случай не е тя. Жулиета, която познавах, се омъжи за граф Парис и му роди осем деца. Образцова и много почитана съпруга, млади господине, дано Бог ви даде такава. Вярно, говореха, че преди това си била загубила ума по някакъв млад crapulone^[9]… Ех, синьоре, за кого не се говори по нещо? Младостта, нали знаем, е неразумна и луда. Бъдете доволен, кавалиеро, че сте млад. Между инглезите има ли млади хора?

— Има — въздъхна сър Оливер. — Ах, отче, и нас ни изгаря пламъкът на младия Ромео.

— Ромео? — каза падре Иполито и отпи. — Трябва да го познавам. Кажете, не беше ли той оня млад sciocco^[10], оня перко, оня нехранимайко от семейството на Монтеките, който рани граф Парис? Говореха, че заради Жулиета. Да, точно така. Жулиета трябваше да се омъжва за граф Парис — добра партия беше този Парис, синьор, много богат и много добър млад човек, — но Ромео бил решил, че той трябва да вземе Жулиета… Такава глупост, господине — мърмореше падре. — Като че ли богатите Капулети можеха да дадат дъщеря си на някого от фалиралите Монтеки. А освен това Монтеките поддържаха Мантуа, докато Капулети бяха на страната на миланския херцог. Не, не. Аз мисля, че това assalto assassinatico^[11] против Парис беше един обикновен политически атентат. Днес всичко е политика, мили ми синко. Разбира се, след тази разбойническа постъпка Ромео трябваше да избяга в Мантуа и вече не се върна.

— Имате грешка — не се сдържа сър Оливер. — Извинете ме, падре, но историята не е такава. Жулиета обичала Ромео, но родителите й я принуждавали да се омъжи за граф Парис…

— Те много добре са знаели защо — съгласи се старият свещеник. — Ромео беше ribaldo^[12] и поддържаше Мантуа.

— Но преди сватбата с Парис отец Лоренцо й доставил един прах, след употребата на който тя трябвало да изпадне в мнима смърт — продължаваше сър Оливер.

— Това е лъжа — остро възрази падре Иполито. — Отец Лоренцо никога не би направил това. Но истината е, че Ромео нападна Парис на улицата и го нарани. Може да е бил пиян.

— Простете, отче, но работата е била съвсем друга — протестира сър Оливер. — Истината е, че Жулиета е била погребана. Над гроба й Ромео пронизал Парис с меча си…

— Чакайте — каза свещеникът. — Преди всичко това не се случи над никакъв гроб, ами на улицата близо до паметника на Скалигерите. А освен това Ромео не го прониза, ами само го нарани в рамото. Как си я представяте тая работа вие, да не мислите, че е толкова лесно да убиете някого с меч. Я опитайте вие, млади господине!

— Scusi^[13] — възрази сър Оливер, — аз видях това още на премиерата. Граф Парис наистина бе пронизан в двубоя и умря на място. Под впечатлението, че Жулиета наистина е умряла, Ромео се отрови в гробницата й. Така е, падре.

— Ами — мърмореше отец Иполит. — Отровил се бил. Избяга в Мантуа, приятелю.

— Извинете, падре — настояваше Оливер, — аз със собствените си очи видях — нали седях на първия ред! В следващия миг Жулиета се събуди и като видя, че любимият й Ромео е мъртъв, също взе отрова и умря.

— Какви ги приказвате — разсърди се падре Иполито. — Чудно, кой ги е съчинил тия клюки. Вярно, че Ромео избяга в Мантуа и че бедничката Жулиета от мъка направи опит да се отрови. Но то какво беше, кавалиере, детинщина; моля ви се, та тя беше едва на петнайсет години. — Аз зная това от същия оня Лоренцо, млади господине; разбира се, аз тогава бях ей такъв ragazzo^[14] — и добрият отец посочи една височина около лакът от земята. — Жулиета после я откараха при леля й в Безенцано, за да забрави. Там я посети граф Парис, ръката му беше още в превръзка, и както става в такива случаи, от това излезе голяма любов. След три месеца се ожениха. Ecco^[15], синьоре, така стават тия работи в живота. Аз самият бях министрант на сватбата, с едно бяло стихарче.

Сър Оливер седеше покъртен.

— Не се сърдете, отче — каза той накрая, — но в английската пиеса това е хиляда пъти по-хубаво.

Отец Иполито изпухтя.

— По-хубаво! Не виждам какво му е хубавото, когато двама млади хора се самоубиват. Не е ли жалко, млади господине. Да ви кажа ли, много по-хубаво е, че Жулиета се омъжи и роди осем деца, и какви деца, майко моя: същински ангелчета.

Оливер тръскаше глава.

— Това не е то, мили ми падре; вие не знаете какво е това великата любов.

Дребният свещеник замислено примигаше.

— Голямата любов? Аз мисля, че това е, когато двама души са в състояние да се понасят цял живот… вярно и предано… Жулиета беше рядка жена, скъпи ми господине. Тя възпита осем деца и стоя до съпруга си и му служи до самата му смърт. — Та така значи, у вас наричали Верона град на Жулиета, а? Това е много хубаво; от страна на вас, англичаните, това е много хубаво, кавалиере. Госпожа Жулиета, лека й пръст, беше наистина отлична жена.

Младият Оливер, който беше изпаднал в някаква разсеяност, се сепна:

— Ами какво стана с Ромео?

— С него ли? И аз не знам точно. Бях чувал нещо за него. — А, да, сетих се. В Мантуа той беше се влюбил в дъщерята на някакъв маркезе — но как му беше името? Монфалконе, Монтефалко, или нещо подобно беше. Е, кавалиере, това беше онова, което вие наричате велика любов! Дори беше я отвлякъл или нещо подобно — то беше някаква извънредно романтична история, но съм забравил подробностите; моля ви се, това се случи в Мантуа. Но казваха, че било някаква passione senza esempio^[16], някаква изключителна страст, господине. Така поне се говореше. Ето, синьоре, той, дъждът, спрял.

Сър Оливер стана и малко неловко се изправи в цял ръст.

— Бяхте много любезен, падре. Thank you so much^[17]. Бих ли могъл да оставя тук нещо… за вашите бедни енориаши — смънка той, като се изчерви, и пъхна под чинията няколко зекина^[18].

— Гледай, гледай — ужаси се падре Иполито и размаха пред него ръце — какво правите вие, толкова пари за парченце веронски салам!

— Освен това и за вашия разказ — добави веднага младият Оливер. — Той беше — а, беше твърде, твърде — не знам как да кажа. Very much, indeed^[19].

В прозорците светна слънце.