Джоана Линдзи
Бриджит (38)

ТРИДЕСЕТ И ОСМА ГЛАВА

— Какво, по дяволите, търси Бриджит на стената? — гневно попита Ролан, когато Лутър го пресрещна в конюшнята.

— Тя дойде заедно с останалите, за да наблюдават чудесната ти победа — весело отвърна Лутър. — Показа им на тези французи срещу кого са тръгнали. Слава Богу…

— Къде е тя сега? — нетърпеливо го прекъсна Ролан.

— Ами това момиче не се оказа толкова силно, колкото го мислех. Припадна в мига, в който ти прониза френския рицар. Заповядах да я отнесат в стаята ти.

Ролан се втурна към замъка, прекоси залата и хукна нагоре по стълбите. Отвори със замах вратата на стаята си и видя Бриджит да лежи неподвижно върху леглото. Още беше в безсъзнание. Шумът я накара да се раздвижи и тя простена, ала не дойде на себе си. Беше потънала в някаква бездна от черна мъка и никой не можеше да я извади оттам.

Ролан приседна на ръба на леглото и отметна един кичур от челото й.

— Бриджит? Бриджит! — по-настоятелно извика той и я потупа по страната.

В този миг очите й се отвориха и се разшириха от ужас, когато видя Ролан. От гърлото й се изтръгна стон и тя започна да го удря с юмруци в гърдите, докато той най-после не сграбчи ръцете й, за да я спре.

— Ти си го убил! — пронизително изпищя Бриджит. — Убил си го!

Ролан гневно присви очи.

— Той не е мъртъв — остро рече той, — само е ранен.

Видя как лицето на Бриджит мигом се промени и тя седна в леглото.

— Трябва да отида при него!

— Не! — рязко заяви той и добави по-меко: — Аз знам кой е той, Бриджит.

Думите му я изумиха.

— Знаеш? Знаеш и въпреки това се би с него? О, Господи, мразя те! — Тя безутешно зарида. — А аз, глупачката, си мислех, че поне малко те е грижа за мен. Но ти нямаш сърце. Ти си направен от камък!

Ролан беше изненадан от силата на болката, която изпита в този миг.

— Нямах друг изход, освен да се бия с него! — разгорещено извика той. — Няма да му позволя да те има! Само през трупа ми ще се омъжиш за него, Бриджит, можеш да бъдеш сигурна в това!

— Да се омъжа за него?! — задавено промълви тя. — Да се омъжа за брат си?!

Ролан се отдръпна назад, втренчен с недоумение в нея.

— Брат ли?!

— Как смееш да се преструваш? Ти знаеш, че Куинтин е мой брат! Току-що сам ми го каза!

Ролан слисано поклати глава.

— Аз мислех, че той е твоят господар. Куинтин дьо Луру е твой брат? Защо никога не си споменавала за него?

— Защото мислех, че е мъртъв и за мен беше твърде болезнено да говоря за това.

— Тогава каква му е Дрюода, след като не е негова сестра? Тя ми каза, че той възнамерявал да се ожени за теб, но тя щяла да направи всичко възможно, за да го предотврати. Заяви, че е готова да те убие, преди той да се е върнал в Луру само и само да го откъсне от една слугиня. Затова се съгласих да те отведа с мен.

— Лъжи, всичко това са лъжи! — избухна младото момиче. — Тя е леля на Куинтин. Казвах ти, казвах ти, че тя те е излъгала. Защо не ми повярва, защо, защо… — Бриджит се задави от плач. — Преди Куинтин да се върне в Луру?! Значи ти си знаел, че той ще се върне? Знаел си, че е жив и не си ми казал?

Ролан не посмя да срещне погледа й.

— Мислех, че го обичаш и искаш да се върнеш при него…

Ала Бриджит бе твърде ядосана, за да слуша.

— Да го обичам? Разбира се, че го обичам! Та той е мой брат! Единственият ми близък човек. Отивам при него! Още сега!

Скочи от леглото, но Ролан я спря, преди да е стигнала до вратата.

— Бриджит, не мога да ти позволя! Ако те пусна да отидеш, той никога няма да ти разреши да се върнеш при мен.

Тя изумено го изгледа.

— Да не си мислиш, че ще се върна при теб? Не искам дори да те видя повече! Ти едва не уби единственият ми брат!

— Ти няма да напуснеш Монвил, Бриджит! — заяви младият мъж с каменно изражение на лицето.

— Мразя те, Ролан! — процеди тя. — Можеш да ме държиш тук насила, но никога повече няма да ме имаш. Ще се самоубия, ако посегнеш на мен!

От гърдите й се изтръгнаха задавени ридания и тя се свлече на пода. Ролан постоя за миг, загледан в нея, сетне излезе от стаята.

Беше късно през нощта. Френската войска се бе оттеглила, но не много далеч. Виждаха се пушеците, които се издигаха от огньовете в стана им — доказателство, че френските рицари бяха зад хълма. Възнамеряваха значи да останат.

През останалата част от деня Ролан повече не се върна в стаята си. Не знаеше какво да каже на Бриджит. Всеки път, когато си помислеше за това, си спомняше последните й думи и разбираше, че не може да се изправи лице в лице срещу нея.

Колко упорито бе отказвал да й повярва през всичките тези седмици, а тя през цялото време му е казвала истината. Той бе изнасилил една благородна девойка. Беше се отнасял лошо към нея. И тя му бе простила всичко. Истинско чудо бе, че най-великодушно му бе простила. Но тя никога нямаше да му прости, че се бе сражавал с родния й брат и го бе ранил, може би смъртоносно. Никога нямаше да му прости, че не й бе казал, че Куинтин е жив. Нямаше право да го пази в тайна от нея, но не искаше да я изгуби. А Куинтин никога нямаше да позволи на Ролан да се ожени за нея.

Ако му даде да разбере, че никога повече няма да види сестра си, тогава французинът може и да склони. Бриджит сигурно няма да е съгласна, но една жена можеше да бъде омъжена и без нейно съгласие. Беше необходимо да се получи единствено съгласието на нейния настойник.

Може би, ако тя узнае колко безкрайно съжалява за всичките си грешки, омразата й щеше да намалее. Трябваше да се види с нея. Не можеше повече да стои далеч и да си мисли за презрението й към него.

С плаха надежда в сърцето, Ролан отвори вратата на стаята.

Тя беше празна. Вещите на Бриджит все още бяха там, но от нея нямаше и следа.

Претърсването на замъка се оказа само загуба на време. Не намериха нито Бриджит, нито кучето й. Това, което откриха, бе зейналата тайна врата в задния двор.

Ролан се спусна към конюшнята и оседла Хун. Бриджит сигурно бе тръгнала, след като се бе стъмнило, иначе някой щеше да я види да прекосява полето. Сигурно още не бе стигнала до стана на французите. Може би не всичко бе загубено и щеше да я настигне, преди да се добере до брат си. Надеждата го крепеше, иначе сърцето му щеше да се пръсне от мъка.

Най-после превали билото на южния хълм. Сърцето му бясно заблъска в гърдите. Пред погледа му не се откри никакъв стан, нямаше нищо, освен пусто поле и догорели лагерни огньове. Пепелта се бе разпиляла по изпотъпкания сняг.

— О, Бриджит, Бриджит! — Това беше страстен, безнадежден зов, ала никой, освен вятърът, не го чу.