Джоана Линдзи
Бриджит (21)

ДВАДЕСЕТ И ПЪРВА ГЛАВА

Няколко часа по-късно, след като облече още две вълнени туники, за да й държат топло и взе всички завивки от стаята, Бриджит, заедно с Улф, се отправи към конюшните. Реши да не се опитва да вземе храна, тъй като някой можеше да я види как се промъква в избата за провизии. Не се съмняваше, че Улф ще осигури храна и за двамата. Освен това, бе запазила и кремъка, който Ролан й бе дал в гората — много полезна вещ.

За щастие, четирите коня все още бяха в конюшнята, така че нямаше да се налага да вземе огромния жребец на Ролан. Отдъхна си с облекчение. Хун беше прекалено едро животно за нея. И което бе още по-важно, Ролан никога нямаше да се откаже да я преследва, защото един боен кон бе много по-ценен от някаква си слугиня.

Другите коне не бяха толкова огромни, а един червеникавокафяв дорест жребец не се отдръпна, когато тя се приближи, за да го оседлае. Бриджит привърза вързопа с нещата си към седлото, взе поводите и предпазливо излезе в тънещия в мрак двор.

Тревогите й започнаха именно оттук. Младото момиче знаеше, че повечето замъци имат поне още един вход, освен главния, който зорко се охраняваше от денонощна стража, ала намирането му бе доста трудна работа, тъй като обикновено това представляваше малка врата, замаскирана в каменната стена. В Луру имаше таен тунел, в случай на обсада, но за съществуването му знаеха много малко хора.

— Ела, Улф — прошепна тя, — трябва да се измъкнем от тази крепост. Помогни ми да намерим скритата врата, Улф… Врата! Но тихо.

Тя започна да търси от лявата страна, където се намираха жилищата на слугите, обходи стената, опасваща целия двор и замъка, и заобиколи отзад. Там се натъкна на стопанския двор, както и на една голяма каменна сграда, която не приличаше на тези, които бе видяла отпред. Запита се дали тук не държат останалите коне, но не се осмели да провери. Девойката се прокрадна покрай стената, като водеше коня след себе си, а Улф ги следваше по петите.

В гърдите й се надигна тревога, когато разбра, че почти са обходили стената, без да успее да открие тайната врата. Мина й през ума идеята да се опита да мине незабелязано покрай стражите при главната порта, но мислено се помоли да не й се налага. Трябваше да побърза. Ако след няколко часа не се появи в замъка, щяха да осведомят Ролан за изчезването й и той щеше да се впусне да я преследва. Единствената й надежда бе да не открият липсата й до сутринта. Всеки час от нощта, който оставаше, бе ценен защото трябваше да се отдалечи колкото се може повече от това място, преди Ролан да е тръгнал да я търси.

Улф излая и Бриджит затаи дъх, страхувайки се, че другите хрътки ще залаят в отговор и ще събудят цялото имение. Изтича тихо към него, преди да е издал още някакъв звук и въздъхна с облекчение, когато видя вратата. Беше залостена, но след няколко напъна напречната греда се отмести и девойката я положи безшумно на земята. Малката врата се бе отворила доста лесно.

Ала радостта на Бриджит не трая дълго. Пред вратата зееше дупка, дълбока поне метър — макар че от вътрешната страна вратата бе на равнището на земята. И това не бе най-лошото. В основата на стената имаше тясна издатина, широка около половин метър, от която започваше стръмнина дълга пет или шест метра, покрита със сняг. Чудесен изход, няма що! Как, за Бога, щеше да преведе коня по тази стръмнина, без бедното животно да си строши врата? Налагаше се да опита — нямаше друг избор. По дяволите!

Стисна здраво поводите на коня и предпазливо скочи върху тясната издатина, сетне тихо повика Улф да я последва. Той я погледна, сетне погледна надолу към издатината, но не помръдна.

— Щом аз мога да го направя можеш и ти — строго рече Бриджит. — Виж, за коня ще бъде доста по-трудно.

Улф внимателно припълзя напред и след като се поколеба един миг, скочи. Приземи се на половината на стръмнината и след това бавно се плъзна надолу, стъпи здраво на крака и пробяга останалото разстояние до долу.

След като видя колко трудно бе за Улф да стигне до долу, Бриджит се почувства напълно обезкуражена. Какъв шанс щеше да има конят? При скока можеше да си счупи крака, ала девойката си каза, че трябва да бъде твърда и да опита. Нуждаеше се от кон. Никога нямаше да стигне пешком до Ил дьо Франс.

— Хайде ела, прекрасни мой жребецо — нежно го подкани тя и дръпна поводите. Успя да го накара да приближи до вратата, ала животното изпръхтя и се дръпна назад. — Хайде, ела! Ще се плъзнеш надолу. Нека да видим на какво е способен един чудесен боен кон.

Ала животното не помръдна, а тя не бе достатъчно силна, за да го издърпа със сила. Отпусна се в пълно отчаяние върху тясната издатина. Какво да прави? Ако тръгне пеша, Ролан много бързо щеше да я застигне.

Улф се изкачи обратно нагоре по стръмнината, клекна до нея и енергично я побутна. Беше изпълнен с въодушевление, готов да се впусне в приключение.

— Нищо не става, приятелю мой. Конят не иска да помръдне. Може би той е по-разумен от мен и преценява, че не може да скочи. — Тя се изправи, но раменете й отчаяно се отпуснаха. — Ще трябва да се опитаме да се промъкнем покрай стражите. Не вярвам да успеем, но сме длъжни да опитаме — въздъхна младото момиче.

Улф неочаквано скочи обратно през вратата. След миг той започна да хапе леко задните крака на коня, а Бриджит се отдръпна настрани и пусна поводите тъкмо навреме, преди жребецът да скочи напред. Тя смаяно наблюдаваше как голямото животно се плъзна по задницата си надолу по стръмнината, последвано от Улф. Когато стигна в подножието на склона, конят се изправи и зачака.

Девойката не можеше да повярва на очите си. Бързо плъзна пръсти под вратата, за да я притвори зад себе си и се спусна по стръмнината. Когато стигна долу, прегърна Улф през врата и с всичка сила го притисна към себе си.

— Ти си прекрасен! Направо великолепен! Ти ни спаси. А сега, да се махаме от това място!

Огледа набързо коня. Изглеждаше добре. Погали го по гривата и по гърба и го похвали, преди да се метне върху него и да го смушка в хълбоците. Скоро жребецът препускаше в галоп през пасбищата, обграждащи Монвил. Тя се носеше като вятър, изпълнена с въодушевление и опиянение от свободата. След като се отдалечи достатъчно от крепостта, Бриджит даде воля на радостта и смехът й огласи простора.

Беше го направила! Ролан никога нямаше да я настигне. Нямаше значение дали ще я преследва по целия път до Ил дьо Франс, защото веднъж озовала се там, тя щеше да се окаже под защитата на краля. Крал Лотер щеше да си я спомни — или ако не нея, то поне баща й. А ако Ролан се осмели да предяви претенции за нея пред краля, щеше да отговаря за всичко, което й бе причинил. Не, вече нищо не можеше да я спре.

Останалата част от нощта мина незабелязано и докато се усети, небето просветля от настъпващата зора. Слънцето не се показа иззад гъстите облаци, за да разтопи снега. Но бледата слънчева светлина бе достатъчна, за да огледа добре околността и да избягва крепостите. Бриджит не можеше да има вяра на нито един норман.

Беше й по-лесно да препусне на юг, по пътя откъдето бяха дошли, защото й беше познат. Но Париж и кралят бяха на изток и щеше да стигне там по-бързо, ако се отправеше директно натам, макар да не познаваше пътя.

Слънцето се бе изкачило високо в небето, когато спря в една гъста гора, за да си починат животните. Улф не показваше признаци на умора, понякога тичаше напред, понякога изоставаше, но Бриджит знаеше, че трябва да даде почивка, да пази коня и да пести силите му.

Не се застояха дълго. Младото момиче се опита да запали огън, за да се посгреят малко, но клоните, които събра, бяха мокри и не се разгоряха. Завърза ги с едно въже и ги прикрепи към седлото, като се надяваше да просъхнат по пътя.

Но девойката не се бе сетила за нещо много важно. Осъзна го, чак когато видя Улф да ближе снега. Тя бе забравила да вземе вода. Благодари на Бога за снега, загреба шепа и утоли жаждата си.

Продължиха напред. Бриджит усети глад, но трябваше да почака докато се стъмни. Не можеше да губи време, докато Улф улови някакъв дивеч. За щастие, конят изрови с копита трева под снега, но двамата с Улф трябваше да потърпят още няколко часа.

Излязоха от гората и поеха по откритите пасбища. Бриджит заобиколи едно обширно мочурище, ала пред погледа й отново се изпречи гъста гора. Нямаше друг избор, освен да навлезе в нея. Когато нощта падна, тя все още не бе я избродила. Реши да спре и да направи стан, за да пренощуват. Ако беше на открито, щеше да язди още няколко часа, ала в гората бе твърде тъмно и не можеше да рискува.

Този път имаше по-голям късмет с огъня. Клоните и съчките, които бе взела със себе си, се разгоряха, но все още не бяха добре изсъхнали и доста димяха. След като запали огъня, Бриджит се почувства в безопасност и изпрати Улф да улови нещо за вечеря. Когато той изчезна сред дърветата, младото момиче свали седлото от коня, метна му едно покривало и седна край огъня.

Мислите й бяха заети с Ролан. Тя съвсем ясно си го представи, сякаш бе пред нея. Рицарят имаше превъзходна фигура, беше силен, смел и красив. Нещата може би щяха да бъдат различни, ако й беше повярвал, когато напуснаха Луру, и я бе завел при граф Арнулф. Това щеше да бъде достойна постъпка. Може би щеше да има съвсем различно мнение за него, дори малко щеше да го обикне, въпреки недодяланите му обноски.

Ала нещата се бяха развили по съвсем различен начин. Омразата бе съвсем ново чувство за Бриджит и съвсем не й се нравеше. Никога не бе изпитвала толкова силна ненавист към някого, дори и към Дрюода. Не можеше да се примири с това, което лелята на брат й й бе сторила. Защо Ролан предизвикваше у нея толкова противоречиви чувства?

Девойката чу някакъв шум и затаи дъх, но с облекчение си отдъхна, когато видя муцуната на Улф да се подава из храсталака. Умното животно бе имало късмет и Бриджит бързо приготви вечеря, след което и двамата се настаниха край огъня. Девойката заспа почти веднага, а верният й приятел се сви в краката й. Ала не бе минало много време, когато глухото му ръмжене я събуди. Ушите му бяха щръкнали, а козината на гърба — настръхнала. Внезапно той се спусна нанякъде в мрака и изчезна от погледа й.

Бриджит му извика да се върне, ала той не се подчини. Тя седна, вече напълно разбудена. По догарящите главни прецени, че е спала около час. Обви с ръце коленете си и се загледа в посоката, в която бе изчезнал Улф. Запита се какъв ли див звяр го е подмамил в тъмната гора.

Ами ако беше мечка? Доколкото знаеше, Улф никога не се бе сражавал с толкова могъщ неприятел. Нима щеше да влезе в двубой с някоя огромна мечка или още по-лошо — глиган?

Тревогата й се засили още повече, защото вече не чуваше никакви шумове в далечината. Улф бе изчезнал яко дим. Тя го извика по име, изправи се и започна да обикаля около огъня, след което си каза, че май бе дала прекалено воля на въображението си. Той щеше да се върне.

Отпусна се край огъня и зачака. И сякаш, за да й покаже колко са нелепи страховете й, в този миг Улф изникна отнякъде и се втурна към огъня с лай. Девойката си отдъхна с облекчение. Обаче то не трая дълго и страховете й отново я връхлетяха, когато видя, че животното не бе само. Следваше го някаква хрътка, сподиряна от кон.

Бриджит позна коня, преди да види ездача. Ролан се бе изправил вдървено върху гърба на Хун, без доспехи, наметнат с дебела кожена пелерина, която покриваше туниката и панталоните му.

Бриджит бе твърде смаяна, за да проговори, твърде шокирана, за да направи дори и най-малкото движение, след като Ролан слезе от коня си, стиснал дебело въже в ръка. Тя гледаше вцепенено, докато той извика Улф да отиде при него и доверчивото животно се подчини. Кучето не се възпротиви дори когато рицарят му върза въжето около врата. След това го поведе към едно по-отдалечено дърво и здраво завърза въжето за ствола му. Всичко това се случваше наяве, но Бриджит сякаш не можеше да повярва на очите си.

Хрътката, която придружаваше Ролан, намери остатъците от вечерята им, увити в кожата на животното, и яростно я разкъса, за да се добере до месото. Бриджит гледаше втренчено кучето. Внезапно всичко си дойде на мястото. Ето как я бе открил Ролан! Хрътката го бе довела при тях!

Извърна поглед към рицаря, който проверяваше дали Улф е здраво вързан за дървото. Причината да върже кучето й, преди да й каже дори една дума, й бе напълно ясна. Той бе замислил нещо толкова ужасно, че не можеше да си позволи да остави Улф на свобода. Миг, след като мисълта проблесна в съзнанието й, Бриджит се спусна към коня си, сякаш животът й зависеше от това.

Ала бе закъсняла. Една ръка я сграбчи за пелерината, преди да достигне коня, и връзката на шията й едва не я удуши. Ролан я повлече обратно към огъня и грубо я блъсна. Девойката падна на земята и ожули дланите си. Улф започна да ръмжи заплашително. Бриджит се бореше с напиращите сълзи.

Зърна пред себе си обутите в ботуши крака на Ролан. Той се бе разкрачил и когато младото момиче вдигна поглед, видя, че сваляше колана си. Когато зърна изражението на лицето му, нейното се покри с мъртвешка бледнина.

Преди да намери подходящи думи, за да го помоли да не я бие, коланът се стовари върху гърба й. Тя изпищя. Той отново я удари и Бриджит изпищя още по-силно. До слуха й достигна яростното ръмжене на Улф, а след това се чу ужасяващ звук, когато се опита да се отскубне от примката си, но въжето се вряза дълбоко във врата му.

Младото момиче се бе свило, очаквайки следващия удар. Такъв не последва, ала тя се страхуваше да вдигне очи към Ролан, така че не знаеше, че той бе захвърлил колана си разколебан и дълбоко отвратен от себе си. След като си пое няколко пъти въздух, за да се успокои, той се върна и коленичи до нея.

Прегърна я и тя не го отблъсна, защото се нуждаеше от някаква утеха, пък дори дошла и от него. Скоро сълзите й секнаха, но Ролан продължи да я държи и да я гали по главата. Дълго време никой не промълви и дума. Най-сетне тя се отдръпна от него и той прочете обвинението в очите й.

— По дяволите! — изръмжа младият мъж, изправи се и се надвеси над нея. — Нима не се разкайваш за постъпката си?

— Да се разкайвам? — възмутено пророни тя. — След това, което ти току-що направи?

— Ти сама си виновна за всичко! Заслужаваш много по-голямо наказание от това, което получи!

— Най-голямото ми наказание е, че ме намери. Ето това е, което не мога да понеса! — Изправи се на крака и го прониза с гневен поглед. — Ала това не означава нищо за теб! Единственото, което искаш, е, да ме накараш да страдам!

— Никога не съм искал да те наранявам — избухна Ролан. — Ти ме принуди!

— О, разбира се, сир — ехидно процеди тя. — Аз сама съм си виновна за болката. — Той пристъпи заплашително към нея, но тя не трепна. — Какво? Май отново те прихващат?

— Ти си невероятно дръзка за жена, която току-що е била наложена с ремък — намръщи се той.

Очите й се разшириха от гняв.

— Норманско копеле! Ако бях мъж, щях да те убия!

Ролан неочаквано се разтресе от смях.

— Ако беше мъж, cherie, това, което си мисля сега, щеше да е грях.

Наглият му отговор я изуми и тя отстъпи крачка назад.

— Аз съм жена, но твоите мисли са не по-малко греховни.

— Не е нужно да бягаш от мен, Бриджит — усмихна се по-меко той. — Яздил съм цял ден и съм капнал от умора. В този миг сънят е единственото, което може да ме изкуши.

Бриджит внимателно го наблюдаваше, докато той отиде до коня, за да вземе храна и завивки. Върна се при огъня, разрови жаравата и притури нови дърветата, постла едно одеяло и се излегна върху него.

— Гладна ли си?

Бриджит бе смаяна. Той се държеше така, сякаш нищо не се бе случило.

— Не — троснато отвърна тя. — Вечерях вече.

— А, не се съмнявам, че храната е била доставена от любимеца ти. — Ролан се обърна, погледна към Улф и свъси вежди. — Сигурно ако се отърва от този звяр, ти няма да посмееш да бягаш отново. Какво ще правиш, ако кучето не с теб, за да ти осигурява прехраната?

— Не! — изпищя тя и падна на колене пред него. — Улф е всичко, което ми остана.

— Имаш мен — нежно й напомни той.

Тя поклати глава.

— Ти ми причиняваш само болка и страдания. Единствен Улф ми носи утеха. Толкова го обичам…

— А мразиш мен.

— Това, което ми стори, е причина да те мразя.

— Обещай ми, че повече няма да се опитваш да бягаш — изръмжа Ролан.

— Нима ще повярвате на обещанието на една слугиня, сир? — саркастично го изгледа Бриджит.

— Ще й повярвам.

Младото момиче гордо вирна брадичка.

— Бих могла да ти обещая, но това ще бъде лъжа. Аз не давам обещания, които не мога да изпълня.

— Бъди проклета! — изруга той и хвърли един клон в огъня, от който се разхвърчаха искри. — В такъв случай, не мога да ти обещая, че повече няма да те наказвам, а следващия път може да не си облечена с толкова дебели дрехи.

— Не съм и очаквала друго от теб!

Ролан се втренчи в разгневеното й лице и въздъхна.

— По-добре заспивай, Бриджит. Виждам, че не мога да изляза на глава с теб.

Младият мъж се излегна върху одеялото, но тя остана на колене. Изминаха няколко минути и той чу тихия й глас:

— Има едно нещо, което можеш да направиш, Ролан, за да си сигурен, че ще остана при теб.

— Знам — раздразнено отвърна той, — но не мога да стоя далеч от теб.

— Не е това, Ролан.

Той бързо се надигна, тъй като думите й събудиха любопитството му.

— И какво е то?

— Изпрати писмо до граф Арнулф, с което поискай да узнаеш дали ти казвам истината за себе си, а докато пристигне отговорът му, аз съм съгласна да остана в Монвил.

— А когато пристигне отговорът и се докаже, че си лъжкиня… тогава какво?

— Продължаваш ли да мислиш, че лъжа, Ролан? — погледна го в упор девойката.

— Много добре — изръмжа той. — Ще изпратя съобщение, за да сложа веднъж завинаги край на това. Но не мога да разбера какво очакваш да спечелиш.

Тя се усмихна, решена да не издава истинските си чувства. Искаше той да вярва в правотата си, докато изпрати съобщението.

— Много е просто. Ако изпратиш съобщение, ще признаеш вероятността, че може и да грешиш. Засега и това ми стига.

— Хм… — измърмори рицарят и се обърна. — Само една жена може да измисли подобно нещо.

Бриджит с усилие потисна усмивката си. Колко лесно бе приел лъжата й! Легна малко по-настрани от него и заспа.