Чарлс Мун Бенет
Дневникът на пирата (7)

Глава VII
СМЯНА НА КОРАБИТЕ

Веднага щом излязохме от залива и се насочихме към открито море, Едноокия впрегна всички на работа за вдигане на всяко късче платно, което корабът можеше да носи.

— Даго няма да ме остави да се изплъзна от ръцете му така лесно — чух го да мърмори на втория помощник.

И наистина преди „Страшни“ да бе достигнал максималната си скорост, от залива изскочиха два кораба. Единия познах: беше „Нападател“, корабът на самия Даго. Другият, както научих от един човек от екипажа, беше „Червен ястреб“, корабът на Огнения Джонс, който се славеше като най-бързия пиратски кораб.

— Възнамеряват да ни настигнат и да ни потопят — изръмжа един от пиратите, който стоеше до мен, стар, съсухрен нехранимайко с изкривена уста, от която се показваха пожълтели зъби. — Едноокия сглупи, че се скара с Даго.

Когато погледнах назад към преследващия ни „Нападател“ и видях тялото, което продължаваше да се полюлява на края на едно дълго въже (така ли ми се струваше, или фигурата все още мърдаше?), аз мислено се съгласих със стария пират. Един кос поглед към Едноокия, който стоеше прав и хапеше устни, потвърди убеждението ми, че той изпитва непрекъснат страх.

„Червен ястреб“ бързо задмина спътника си и скоро стана ясно, че ще бъдем принудени да се бием. Дълго време се оттегляхме, стреляйки, и нашите артилеристи се проявиха добре, като много пъти улучиха предния ни преследвач във водолинията. Макар че и ние от своя страна не останахме незасегнати, сериозна вреда не претърпяхме, пък и моряците, които по едно време бяха унили и завладени от лоши предчувствия, удивително се ободриха, когато гюлетата ни започнаха да падат едно след друго върху палубата на „Червен ястреб“. Развръзката настъпи, щом нашият главен артилерист, прицелвайки се особено внимателно с оръдието си, събори зад борда гротмачтата^[1] на Огнения Джонс.

— Да живее топчията Гейм — изрева самият той през грозните си зъби и всички подеха вика му. Те вдигнаха на ръце ухиления главорез, зачервен от победата си. Един от другарите му дотича с канче ром и тържествуващият артилерист го пресуши на един дъх.

— За здравето на нашия капитан, смърт на враговете му — вдигна той канчето отново и останалите подеха възгласа му. Докато по-рано бяха гледали Едноокия накриво, сега почти всичките му хора станаха негови пламенни почитатели — успее ли човек в нещо, спечелва си поддръжници.

— Аха, хили се, като че е измъкнал главата си от примката — чу се тих глас наблизо. Когато се обърнах, видях до себе си Сондърс Тъмния и си спомних, че той не хранеше никакви симпатии към капитана, който, както смяташе, бе убил приятеля му Джексън Съкрушителния.

— Защо, Тъмни — рекох аз. — Мислиш ли, че няма да се измъкнем?

Сондърс се изхрачи ядно на палубата.

— Изглежда, че някой дявол пази Едноокия — каза той. — Нали днес той ходи в каютата на самия Даго? А случайно узнах, че Даго не е искал да го пусне да излезе жив оттам. И все пак се върна, плувайки като делфин. Понякога си мисля, че когато ножът ми се забие между ребрата му, той ще възкръсне, за да ме преследва.

— Да не искаш да кажеш, че ще убиеш…

— Нищо не искам да кажа, но не забравям, че тъкмо той уби приятеля ми Съкрушителния. Зная, че и ти го мразиш, друже, затуй не ме е страх, че ще ме издадеш. Ако пък го сториш, заклевам се да те очистя, преди капитанът да ме е довършил.

Мина половин час, „Нападател“ постепенно, но сигурно ни настигаше. Артилеристът Джос Гейм правеше всичко възможно да го обезвреди, но може би поради рома, който бе пил, не се мереше добре и по-често пропускаше целта, отколкото да я улучи. „Нападател“ стреляше нарядко, ала при всеки изстрел вземаше жертви измежду нашия екипаж; преследвайки ни отблизо, той представляваше красива гледка с медната си обшивка, изящните си линии и издутите си платна „Такова прекрасно творение — мислех си аз, — а да бъде в ръцете на шайка главорези като Даго и неговия екипаж!“

Скоро един изстрел улучи гротмачтата ни, оставяйки по нея дълбока резка. Като видя това, Едноокия плясна с десния си юмрук в отворената си лява длан и изпсува вулгарно.

Два часа по-късно той заруга още по-яростно и всички членове на екипажа му заподражаваха усърдно, когато „Нападател“, промъкнал се почти на един изстрел в упор до нас въпреки отслабващия вятър, запрати високо над главите ни едно гюле, което повали платна, мачти и въжета, превръщайки ги в объркана купчина.

— Едноокия май води последния си бой — промърмори радостно Сондърс Тъмния в ухото ми.

— Ти изглеждаш доволен, Тъмни — казах аз. — Да речем, че е така. Но нима всички не сме на същия хал?

— Аз не, друже — отвърна той, като ми смигна — Само че нито думица, докато Даго не се качи на борда ни, пък тогава ще видиш. Ние с него сме стари приятели и заради някои неща, които му казах, на драго сърце ще пощади живота ми. Всъщност, приятелю, предполагам, че той ще пощади и теб, ако го помоля, и аз непременно ще го сторя, защото ти ми се нравиш, макар че сте лика-прилика с оня старчок.

Благодарих му за предложението, след като разсъдих, че е по-добре да живея по милостта на най-долния нехранимайко, отколкото да бъда изтезаван или да вървя по дъската. Все пак с огромно усилие се сдържах да не изразя открито отвращението си, защото думите на този тип показваха, че той е шпионин на Даго.

Както казах, вятърът отслабваше и преди да успеем да разчистим съборения такелаж, като работехме бясно със секири и ножове, той утихна съвсем и двата кораба се озоваха на удобно за стрелба разстояние, но в пълно безветрие. В далечината виждахме кораба на Огнения Джонс, а още по-далеч на хоризонта, почти невидима, съзирахме смътно земята, която бяхме напуснали с такава трескава бързина Гонитбата се бе проточила твърде дълго и ние се утешавахме донякъде с мисълта, че след час щеше да настъпи нощта. „Все още имаме възможност да се спасим — мислех си аз, — ако до мръкване вятърът не задуха отново.“

Но след малко вторият помощник извика, че „Нападател“ спуща лодките си. Ние се отказахме от усилията си да разчистим развалините и грабнахме мускети, за да застреляме колкото можем повече абордажници, когато лодките дойдат по-наблизо. Бяха спуснати общо четири лодки, които се насочиха в боен ред към нашия кораб.

— Хайде, Джос — подвикна Едноокия на артилериста. — Да видим дали си добър стрелец. Обещавам ти една каничка ром, момчето ми, ако още с първия си изстрел улучиш някоя от ония лодки.

— Дадено, капитане. Ала щ-ще си удържиш ли на д-думата? — хлъцна шумно Гейм. Той вече бе препил и се олюляваше, като отиваше към оръдието си.

— Дали изобщо ще може да улучи нещо — обърнах се аз към Дългия Джон, който за моя радост се бе свестил и преди около половин час се бе появил на палубата с превързана през рамото ръка. — Обзалагам се, че ако го попиташ колко лодки се приближават към нас, ще каже най-малко двойно повече.

— Може и да е така, Бърт — съгласи се помощникът, — но въпреки това той е отличен артилерист. Колко гротмачти на бързоходни търговски кораби е събарял, за да ги пипнем по-лесно!

Цареше гробна тишина, нарушавала само от пиянския брътвеж на Джос Гейм, докато пълнеше и прицелваше оръдието. Приближаващите се лодки бяха почти в права линия, може би на десетина ярда една от друга. Когато Джос запали фитила, всички очи се впериха в мишената му.

„Бум!“ — изрева оръдието и палубата потрепери от отскока му. Един напрегнат миг, а после крясъци и викове „ура“ раздраха въздуха: дясната лодка бе станала на парчета и хората в нея бяха или избити, или изпопадали ранени в морето. От вълнение Джос Гейм скочи върху цапфата на своето топло и още димящо оръдие и се разкрещя да му донесат рома.

— Какво от туй, че се прицелих в д-друга лодка — захвали се той. — Нали и на тая й видях сметката. Дай ми б-бутилка ром, Еднооки, и ще ти потопя с-самия „Нападател“.

Човекът явно беше толкова пиян, че не се страхуваше да се обръща към капитан Грим с прякора му. От радост обаче Едноокия или не забеляза, или не се докачи от това. Той вдигна Джос Гейм от оръдието и го потупа по гърба.

— Ти си царят на артилеристите — каза той. — Потопи „Нападател“ и ще имаш пиене за цял месец. Напълнете оръдието, момчета, и оставете Джос да опита с още един изстрел.

В това време гребците на другите лодки спряха да размахват гребла, неколцина пирати от улучената лодка с мъка се добраха до една от тях и бяха грубо издърпали на борда й. Втори изстрел от оръдието на Джос Гейм вдигна цял фонтан вода близо до тази лодка и на абордажниците вече им дойде множко. Лодките завиха и се устремиха с пълна скорост обратно към „Нападател“, сподиряни от подигравателните подвиквания на нашия ликуващ екипаж.

Задоволството ни беше кратко. „Нападател“, който беше много по-тежко въоръжен от нашия кораб, сипеше бордов залп и повечето от гюллетата му удряха ниско по корпуса, но едно падна право върху затвора на Джос-Геймовото оръдие, прегъна го, като че беше от глина, и повали артилериста на палубата с отломка в крака. Едноокия беснееше, ругаеше и дори се опита да подкара неколцина от моряците към оръдията с насочен пистолет. Но стрелбата от „Нападател“ беше твърде точна и силна. С пребледнели лица те се изпокриха където сварят и не се подчиниха на командите на капитан Грим.

— Скоро ще се мръкне — промърмори един. — Ако излезем от укритията си, за миг ще ни натъпчат с олово. Решили сме да не се показваме, докато не се стъмни, и тогава комай ще можем да избягаме, ако вятърът задуха отново.

Капитан Грим някак сдържа гнева си и остави хората да правят каквото искат. Той прати дърводелеца долу да провери какви щети причинява канонадата на „Нападател“ и се загледа тревожно в клонящото на запад слънце.

— Скоро пак ще задуха, сър — каза Дългия Джон, сочейки със здравата си ръка леките вълнички, които вече набръчкваха спокойната морска повърхност. — Вятърът и мракът ще ни дадат възможност да се изплъзнем. Останалите отломки можем да изсечем много бързо.

Преди вятърът да се засили, падна мрак и след няколко изстрела наслуки, които не ни причиниха никаква вреда, оръдейният огън от „Нападател“ престана. Избавени от ужаса на тази бомбардировка, на която не можеха да отвърнат както подобава, пиратите от „Страшни“ изпълзяха от скривалищата си и под ръководството на Дългия Джон разчистиха останалите отломки.

Точно посред тази работа дърводелецът изскочи на палубата и развълнувано изрече новината си пред целия кораб:

— Потъваме. Водата нахлува през десетина пробойни от гюлета! „Страшни“ ще отиде на дъното след по-малко от час.

Моряците оставиха работата си и наобиколила уплашения човек. Лицата им, които едва се мержелееха в мрака, бяха изопнати и посърнали — хората чакаха някой да ги поведе.

— Към помпите! — заповяда Едноокия. — Ще запушим набързо няколкото пробойни. Залавяйте се, момчета!

Но преди хората да успеят да се помръднат, гласът на дърводелеца ги опря.

— Какви помпи — извика той презрително, — когато водата се вдига с една стъпка в минута! Ще ви трябват сто помпи, за да можете да спасите този кораб.

— Ти си луд — отвърна Едноокия. — Това е единствената ни възможност. Хайде, момчета, на работа…

— Ами лодките? — долетя от мрака глас, който, ми се стори гласа на Сондърс Тъмния.

Викът му бе подет разпалено. „Към лодките! Към лодките!“ — и моряците се втурнаха към двете лодки, които бяха оцелели от неотдавнашната канонада на „Нападател“.

— Не питайте лодките, глупаци такива! — изкомандува капитанът, вадейки чифт пистолети. — Първият, който посегне да ги спусне, ще умре. Какъв шанс ще имаме в лодките, когато корабът на Даго чака да ни спипа? Изтичай долу, Дълги Джон, да провериш доколко верни са приказките на тоя страхлив глупак.

— Казвам ви, че потъваме бързо — промърмори дърводелецът навъсено.

— Няма да доживееш да се удавиш, ако не мълчиш, хубостнико — рече Едноокия. — А сега, момчета, ще почакаме Дългия Джон да се върне да ни докладва. Ако корабът потъва бързо, както казва тук Треската, ще се прехвърлим в лодките, макар че нямам представа към каква земя ще се насочим.

Дългия Джон се появи скоро, като угаси фенера си, преди да стъпи на палубата, от страх да не издаде разположението ни на „Нападател“.

— Чиста истина си е, сър — увери той капитана. — Ние течем като решето и най-много след един час корабът ще потъне. Най-добре да се качваме на лодките веднага.

— Добре, ще се качим — реши Едноокия, преди хората да се втурнат отново, за да ги спуснат, — но първо да ги запасим с провизии. Ти, Дълги Джон, се погрижи за първата, а ти, Черни Джим, за втората. Не се паникьосвайте, глупаци такива! Разполагате с един час, докато дойде време да се отблъснем от кораба.

Спокойствието му оказа нужното въздействие и под надзора на помощннк-капитаните лодките бяха натоварени с хранителни припаси и вода. Тъкмо когато се канех да помогна на Дългия Джон в работата му, пиратският капитан ме улови за ръката.

— Днес, когато ти дойде в каютата ми, загубих самообладание — каза той. — Твърдението ти, че съм те пратил нарочно в смъртоносен капан, не беше вярно и ме ядоса. Постарай се да забравиш това. Аз имах основателна причина да се преструвам на ранен.

Нито за миг не му повярвах, защото коварството му беше твърде очебийно. Но сметнах за неблагоразумно да му кажа, че се досещам за лъжата му. Вместо това заявих, че съм съгласен да забравя спречкването ни.

— Това е хубаво, Бърт Дебнъм — рече той. — А сега ела с мен в каютата ми. Имам една работа, за която ми е нужна помощ.

Подозирайки измама и готов за нея, аз тръгнах надолу подир пирата. Но подозренията ми не се оправдаха, поне в този случай. Капитанът посочи един здрав, обкован с пиринчени обръчи сандък в ъгъла на каютата си и ми заповяда да му помогна да го изнесем на палубата.

— Плодът на моя труд — забеляза той шеговито. — Много прекрасни кораби съм превземал и съм ограбвал, за да събера това съкровище, което би било достатъчно, за да откупя половината крале в Европа. Карай нашия занаят и не харчи на брега всичко, което придобиваш, и някой ден можеш да имаш толкова, колкото имам аз.

Двамата изнесохме тежкия сандък на палубата. Заварихме лодките почти готови и след десетина минути те бяха спуснати в леко развълнуваното море. Сандъкът на капитана бе сложен на кърмата на по-голямата лодка, самият той се плъзна по въже към лодката и седна върху него.

— Не забравяйте и най-малката торбичка гвинеи, която сте скътали, юнаци мои — напомни той на екипажа.

Почти всеки донесе в лодката свое малко вързопче, както и оръжията си, и тогава по заповед на Едноокия се отблъснахме от кораба.

Бяхме общо трийсетина души. В капитанската лодка се намирахме аз, Веселушко Прайс, Лен Григс и десетина други, между които и отмъстителният Сондърс Тъмния.

— Гребете полека, момчета — каза тихо капитанът. — Вахтените на борда на „Нападател“ не бива да ни чуят.

Не бяхме изминали и десетина ярда, когато капитанът ни нареди с настойчив шепот да спрем гребането. Заповедта бе предадена предпазливо на лодката на Дългия Джон и ние вдигнахме греблата и се ослушахме напрегнато, а водата, която сега образуваше малки вълнички, плискаше бордовете на лодката.

— Чувате ли? — прошепна капитанът и няколко души изсумтяха в отговор. Шумът беше много слаб, но въпреки това достатъчно ясен за един моряк — шум на увити в платно гребла от дясната ни страна.

— Даго и хората му искат да ни изненадат на борда на „Страшни“ — прошепна Едноокия със сподавен кикот. — Но изненаданите ще бъдат те. Ще ги оставим да се отдалечат толкова, че да не ни чуват, после ще се опитаме да намерим „Нападател“. Залагам главата си, че на борда му не са останали много хора, и ако имаме късмет, ще го завземем и ще избягаме с него, пък ще оставим Даго да прави със „Страшни“ каквото си ще.

Едно от греблата на лодката ни изскърца в ключа си и лопатата му плясна върху водата. Бърз като стрелкаща се пепелянка, капитан Грим допря върха на ножа си в слабините на Сондърс Тъмния.

— Опиташ ли се повторно да им дадеш знак — изсъска той, — ще умреш.

— Случайно беше, сър — започна да се оправдава Сондърс, но капитанът го прекъсна.

— Тишина — прошепна той.

Ние седяхме, почти не смеехме да дишаме и се питахме дали врагът не е чул. Шумът на приглушените гребла ставаше все по-ясен и по-ясен, докато най-сетне помислих, че лодките идат право към нас. Въздъхнахме от облекчение, когато шумът от гребане постепенно замря — Даго и пиратите му се насочваха към „Страшни“.

— Гребете толкова тихо, като че се опитвате да се промъкнете в рая — заповяда Едноокия. — Ти, Сондърс, особено внимавай. Отдавна не съм намушквал човек, а това острие жадува да вкуси кръв.

Предпазливо, но все пак бързо се придвижвахме в посоката, в която смятахме, че се намира „Нападател“. Лесно можехме да го изпуснем в тъмното, ако внезапно не проблесна слаба светлинка: някакъв моряк на палубата му си палеше лулата от един фенер. Така успяхме да се ориентираме и като призраци се плъзнахме покрай тъмния корпус.

Когато лодката ни застърга борда на „Нападател“, луната се показа иззад слой облаци и обля всичко със светлината си. Един от вахтените на палубата на „Нападател“ ни забеляза и се наведе през перилата.

— Не можете ли да го намерите? — запита той.

— Не! — отговори капитанът с рев и стреля право във взиращото се лице. — Хайде горе! — добави той; ние изпълзяхме от лодките и се закатерихме по борда като диви котки. На палубата имаше малцина, способни да ни се противопоставят. Един моряк стреля срещу мен и усетих как куршумът мина близо покрай бузата ми. В следния миг аз го сграбчих през кръста и го вдигнах.

— Предавам се — простена той с треперещ глас. Чак тогава го познах: беше офицерът, който ме бе завел в каютата на Даго в оня ден, когато се бях качил на борда на „Нападател“, дегизиран като капитан Грим. Като си спомних как ме бе вкарал в капан, без да подозирам това (поне така смяташе той), сега нямах никакво намерение да бъда снизходителен към него. Но във всеки случай щях да му дам възможност да се спаси с плуване и макар че се извиваше като змиорка и квичеше като свиня под касапски нож, аз го понесох към парапета на кораба и го запокитих зад борда.

— Кажи на Даго, че има гости на кораба си — подвикнах, щом главата му се показа на повърхността. Той ме заруга яростно, но след като го посъветвах да си пести дъха за по-дълго плуване, а и отчасти поради това, че нагълта морска вода, която го задави, проклятията му секнаха и той заплува все по-далеч от кораба.

В това време обезоръжихме останалите вахтени, закарахме ги долу и затворихме люковете над тях.

— По-късно ще се разправим с екипажа — извика капитан Грим. — Сега-засега, Дълги Джон, подкарай новия си флагмански кораб.

— Слушам, сър! — провикна се Дългия Джон, който беше в много добро настроение (като всички нас), загдето бяхме надхитрили знаменития Даго. Моряците се заловиха на драго сърце да му помагат и скоро бяха вдигнати достатъчно платна, за да може „Нападател“ да заплава с добра скорост под напора на бързо засилващия се вятър.

— Поеми кормилото, Тафи! — изкомандува Едноокия, който страшно много бързаше да се махне от опасната близост на пиратския адмирал. — Отваряй си добре очите, Дебнъм, да не се покажат Даго и лодките му. А сега, момчета, да измъкнем нашите лодки на палубата и да приберем товара им.

Той се погрижи първо да бъде вдигнат сандъкът с неговото съкровище, но по-голямата част от плячката на моряците също бе пренесена на борда, преди да съзра трите лодки на Даго, които с бясна скорост се носеха към нас.

— Ето ги, идват! — извиках аз.

Незабавно бе наредено на хората ни да се строят покрай борда и да открият огън срещу приближаващите се лодки. „Нападател“ набираше скорост, ала имаше вероятност лодките да пресекат пътя ни за бягство, докато летяхме точно по посока на вятъра, за да увеличим колкото е възможно скоростта си. Когато екнаха първите ни мускетни изстрели, отговориха ни със стрелба от най-предната лодка и случайно един куршум скъса въжето зад кърмата ни, което влачеше втората от лодките на „Страшни“.

— Отиде печалбата ми от последния ни рейс! — простена Бабаита, як едър мъжага с кестенява коса. Един-двама още бяха в същото положение и всички настояваха да причакаме и да потопим лодките на Даго, за да си възвърнем загубените трофеи. Едноокия не искаше и да чуе за това Единственото му желание беше да бъде по-далеч от Даго.

— Там, отдето дойде последната плячка, има още много за грабене — отговори той. — Стреляйте, момчета. Сто златни гвинеи награда за оня, който улучи Даго.

Лодките на „Нападател“ се приближаваха към нас косо и греблата им пореха водата с цялата дива енергия, на която хората са способни, когато са нужни усилия, за да се спасят от смъртна опасност. Ние нямаше да спечелим нищо, ако променяхме курса, защото така щяхме да загубим скорост и да позволим на лодките да ни настигнат. Ако командувах аз, щях да спра и да отблъсна нападението на лодките. Ала капитан Грим се страхуваше толкова много от Даго, че беше неспособен да направи това.

— Сигурно ще нападнат откъм борда — каза ми Дългия Джон, който наблюдаваше съсредоточено лодките. И излезе прав, защото след няколко минути челната лодка връхлетя върху нас и гребците се закатериха по бордовете ни.

— Дръжте под око люковете! — кресна капитан Грим. — Дано не ни нападнат отзад.

Черния Джим, вторият помощник, заедно с петима-шестима други се погрижи за това. Ние, останалите, с готови саби, се наведохме през перилата, за да не позволим на свирепите главорези на Даго да се доберат до палубата.

Предимството беше изцяло на наша страна, но няколко минути изходът от боя висеше на косъм. Лично Даго предвождаше нападението и като се държеше с една ръка за въжетата, удряше здравата около себе си и същевременно насърчаваше хората си с хрипливи крясъци.

Докато той бе жив и се биеше, имаше опасност да загубим кораба. Някакъв инстинкт ме подтикна да извадя празния си пистолет и да го запокитя срещу този човек. С отличен прицел той полетя и удари Даго зад ухото. Без да издаде нито звук, той падна заднишком и плясна в морето.

Загубили водача си, хората му моментално отслабиха напора и с гръмки „ура“ ние ги изтласкахме от бордовете. Единственият, добрал се до палубата, бе принуден да бяга, за да спаси живота си, и не бе разсечен на две от един страшен замах със сабя на Бабаита само благодарение на това, че направи отчаян скок през фалшборда.

— Не може ли да се върнем обратно, та да си прибера загубената плячка? — запита Бабаита. — Сега, когато Даго е мъртъв, няма вече никаква опасност.

Капитан Грим явно се колебаеше. Сега, когато Даго вероятно се бе удавил, наистина нямаше защо да се страхуваме толкова от останалите му хора. Но със собственото си съкровище, прибрано на сигурно място на борда, с отличен нов кораб под негово командуване и кой знае какво богатство на Даго на борда му нищо не можеше да изкуши Едноокия да поема рискове.

— Има още сума плячка за грабене, Бабаите — каза той. — Продължаваме право по курса. В случай че Даго и кората му са живи, ще имат късмет, ако стигнат благополучно земя, особено ако вятърът продължи да се засилва. Ние ще поддържаме такъв курс, че да избегнем опасността от среща с някой кораб от флотата на Даго.

Ето защо вдигнахме още платна и като оставяше широка бяла следа под лунната светлина, „Нападател“ запори величествено морските вълни. Хвърлих поглед назад и видях лодките на „Нападател“ събрани на самотна група, а в най-предната от тях стоеше изправен един силует, в който познах Даго. Докато се взирах, той размаха юмрук към нас.

— Не бих искал да бъда на мястото на Едноокия — казах си, — ако някога се срещнат отново лице в лице с Даго.