Чарлс Мун Бенет
Дневникът на пирата (2)

Глава II
ПРИСЪЕДИНЯВАМ СЕ КЪМ ПИРАТИТЕ

На другия ден, дълго преди зазоряване ни освободиха от оковите и ни заповядаха да излезем на палубата. Корабът пореше вълните, тласкан от лек вятър; оказа се, че всички пирати с изключение на кормчията са се събрали в средната част на кораба.

Самият пиратски главатар, когото бях чул да наричат Едноокия, седеше тържествено на едно преобърнато буре. От едната и другата му страна стояха прави двамата помощници Дългия Джон и Грийзър. Когато погледнах човека, който командуваше прословутия „Страшни“, веднага забелязах колко много прилича на мен. Като се изключи черното парченце плат, превързало лявото му око, почти можеше да се каже, че гледах собствения си образ в огледало. Но ми се струва, че в неговото лице имаше повече жестокост и лукавство, отколкото в моето, макар че, трябва да призная, откак бях избягал по море като момче, животът ми беше доста суров и труден.

Няколко минути ние — жалка сбирщина моряци — стояхме пред него, преди той да благоволи да ни обърне внимание. Когато най-после погледна към нас, Едноокия ни огледа поред с единственото си пресметливо око, сякаш да реши каква участ ще бъде най-подходяща за всекиго от нас. Ала когато погледът му падна върху мен, той трепна от изненада, после ми кимна да изляза напред.

— Казах, че имаме пленник, който ще ви изненада — подсмихна се Дългия Джон. — Не е ли отрязъл главата ви, сър?

Едноокия, или капитан Грим, както се обръщаха към него моряците, не отговори с думи. Той се изправи, застана до мен и ме огледа от глава до пети. Нямаше и четвърт инч разлика във височината ни, а и общото ни телосложение беше почти еднакво. Косата ми като неговата беше тъмнокестенява на цвят и естествено къдрава. Чертите на лицето ни също бяха сходни — дълъг орлов нос, доста хлътнали бузи и изпъкнала брадичка. Ако носехме едни и същи дрехи, с една превръзка върху окото ми за маскировка, моряците трудно биха познали кой от нас е техният главатар. Лесно можехме да минем за братя близнаци.

Капитан Грим не каза нищо, когато сам видя поразителната прилика помежду ни. След като завърши внимателния си оглед, той ми даде знак да се върна при останалите пленници и седна на мястото си.

— Къде е човекът, опитал се да взриви кораба, който завзехте снощи? — запита той. По даден знак от един от помощниците капитан Хокинс, прежълтял от страх, бе изтикан напред.

— Ти ли си тоя, дето го е спрял? — попита Едноокия, поглеждайки към мен. Аз кимнах. — Защо искаш да се биеш с него… мъж ли е тоя, дето хленчи така за милост? Защо не ни оставиш да го хвърлим на акулите, както заслужава?

Тогава описах на пиратския капитан ужасните си страдания на „Дръж!“ и разказът за моите мъки разпали още повече гнева му срещу жалкия изверг, който се свиваше на палубата.

— Не искам друг да го накаже — заявих аз, — желая да се бием като мъже и да си отмъстя за жестокостите, на които ме подлагаше. Дайте ми правото да застана лице срещу лице с него в честна борба, а после можете да правите с мен каквото пожелаете. Няма да възроптая.

— Сериозно ли говориш? — запита той бързо. — Ако ти позволя да се биеш с този страхливец, ще се закълнеш ли, че след това ще вършиш каквото ти заповядвам?

Кимнах. После добавих:

— Ако остана жив, но в това почти няма съмнение. — Обещанието ми беше може би безразсъдно, ала бесният гняв, който бушуваше у мен срещу жестокия Хокинс, ме заслепяваше.

— А какво ще кажеш ти, храбри морски капитане? — запита капитан Грим, като се обърна към Хокинс, който чакаше да чуе съдбата си.

— Аз няма да се бия — отвърна той мрачно. — Каква полза? Дори и да го надвия, вие пак ще ме убиете.

Едноокия го изгледа презрително.

— Това и заслужаваш — рече той — и ако моите хора не чакаха с нетърпение да видят как тоя човек тук ще те разпори, веднага бих те накарал да се разходиш по дъската. Но ако се биеш и победиш, ще обещая да ти пощадя живота. Ще те сваля на един познат остров, където има много възможности да те открият и приберат, а ще разполагаш също с изобилие от дивеч за храна. Ще те оставя там със сечива и оръжие, можеш да избереш и един от помощниците си да слезе с теб. Това ще стане, разбира се, само ако победиш. Лично аз смятам, че нямаш голям шанс. И тъй ще се биеш ли?

Докато по-рано бе страхливец, сега Хокинс кипеше от енергия. От него зависеше да спаси живота си, който бе смятал за изгубен. Да се бие и да победи, и то човека, когото неведнъж бе повалял на палубата. От начина, по който ме гледаше, разбрах, че именно така течаха мислите му. Но мога да ви уверя, че надеждите му за победа не ме безпокояха ни най-малко. Ръцете ме сърбяха да стисна дебелата му гуша.

— Добре, ще се бия с него и ще го надвия — изръмжа Хокинс и започна да се съблича до кръста. Докато аз следвах примера му, пиратите образуваха кръг около нас и взеха да се обзалагат на големи суми за предстоящия двубой.

— Успех, друже! — прошепна Веселушко Прайс и стисна ръката ми, преди да го изблъскат заедно с другите пленници извън кръга. Аз му поблагодарих с поглед. Знаех, че ако победя, може би щеше да ми се удаде да спася и неговия живот и така да му се отплатя за добрината, която бе проявявал към мен на „Дръж!“.

— С какво да бъде? — попита капитан Грим екипажа си. — С абордажни саби или с ножове?

— С ножове! — ревнаха повечето от тях и дадоха всекиму от нас по една остра кама. Аз не умеех да си служа с такова оръжие, затова реших да се освободя бързо от него и да използувам юмруците си, които ми бяха вършили добра работа в много схватки по време на моряшката ми кариера.

— Хайде, юнаци! — подвикна Дългия Джон, който се бе самоназначил за съдия на схватката. При тези думи зрителите се смълчаха, а Хокинс и аз се приближихме на няколко ярда един от друг и започнахме предпазливо да се въртим в кръг.

Хокинс нападна пръв. Посегна да ме удари право в сърцето, ала едно мигновено отклоняване на погледа му, преди да нанесе удара, ме предупреди навреме. Аз замахнах светкавично с лявата си ръка и го улових за китката. Бързо извиване и ножът му иззвънтя на палубата. С крак го завъртях така, че той изхвръкна извън досега му. Една минута след началото на двубоя Хокинс стоеше пред мен обезоръжен и безпомощен.

Не от кавалерство захвърлих своя нож и свих пестници. Колкото и силна да бе омразата ми към Хокинс, тя ме подтикваше не толкова да желая смъртта му, колкото да го пребия до безсъзнание, за да почувствува, че съм по-силен от него. Ето защо запратих камата си така, че тя изсвистя над главите на зрителите и се заби трептяща в мачтата; чух грубо ръмжене — смесица на одобрение и учудване от постъпката ми.

За миг Хокинс бе зашеметен от загубата на оръжието си, но когато видя, че и аз съм в същото положение, ужасът в очите му се смени с ликуване. Той замахна свирепо към мен, ала аз се сниших така, че юмрукът му мина безвредно над рамото ми. Същевременно светкавично замахнах с десния си юмрук и се ухилих, като чух, как противникът ми изпъшка от удара в брадата му.

Обаче съвсем нямах намерение да се отбранявам от неговите удари и да дебна за възможности да му нанасям своите. Исках да го удрям често и силно; да забивам до болка кокалчетата на пръстите си в него; да натъртя месата му и да сломя духа му. Малко ме беше грижа, че при това можеше и аз да търпя жестоки удари. Бях свикнал на удари и възнамерявах да се оставя да ме бие, колкото бе необходимо, като се старая през всичкото време да му нанасям двойно повече.

Тъй че щом започна да се върти около мен, търсейки слабото ми място, капитан Хокинс (ако трябва да продължавам да го кича с този чин, когато корабът му бе потънал, а той бе пленник) скоро бе жестоко изненадан. Без да обръщам внимание на силния удар, нанесен ми в гърдите, и на страшния ритник, с който се опита да спре напора ми, аз скочих право върху него и го фраснах два пъти с все сила. Той политна назад, зашеметен от мощта на ударите, но аз продължих да налитам и той трябваше да събере целия си запас от сила, за да ме отблъсне. Ние стояхме непоколебимо лице срещу лице, забравили да се браним, и само се удряхме един друг с всичките си сили. И макар че юмруците му непрекъснато се стоварваха върху лицето и тялото ми, аз бях така разпален, че не усещах никаква болка, а тръпнех от радостта, че мога да налагам безспир човека, който се бе отнасял към мен като към най-презряно куче.

Колко време трая схватката, не мога да кажа. Сигурно само няколко минути, макар че по-късно се видях толкова изранен, като че се бяхме били с часове. Смътно чувах ликуващите викове на пиратите, съпровождащи нашата продължителна борба, и постоянно пред очите ми бе бледото лице на човека, когото мразех. Колко яростно удрях това лице! Как се подсмихвах всеки път, когато юмрукът ми попадаше между обезумелите от страх очи или се разкървавяваше в здравите зъби.

На два пъти той се строполи пред мен и двата пъти с мъка се изправи на крака. Може би жаждата да спаси живота си му даваше сили да продължава изнурителния двубой, но мисля, че вече бе забравил за тази уговорка. По-вероятно бе мисълта, как може да бъде победен от човек, когото толкова често бе повалял, да поддържаше духа му. Независимо от подтика той се биеше, доколкото можеше, а аз злорадствувах всеки път, когато се мъчеше да се изправи на крака, за да продължи борбата, защото това ми даваше възможност да го налагам все повече.

Най-после един страшен замах на левия ми юмрук го улучи право в брадата, той вдигна ръце и се строполи на палубата. Лежеше свит на кълбо, без да помръдне. Аз обърсах кръвта, стичаща се към очите ми, и го загледах в очакване да стане и да продължи. Но като видях, че падналият е безжизнен, а лицето му — ужасно разкървавено, изведнъж всичкият ми гняв и цялата ми омраза към него се изпариха и се извърнах засрамен, че бях осакатил така един ближен.

Въодушевени от победата ми, пиратите се втурнаха към мен с намерение да ме вдигнат на ръце, но аз им махнах отпаднало да се дръпнат, капитан Грим, забелязал желанието ми, също ги възпря с кратка команда. Само Веселушко Прайс пристъпи към мен с ведро вода и аз коленичих на палубата пред него, докато промиваше раните ми и доколкото можеше почистваше следите от боя. Пиратите бяха престанали да крещят и чакаха мълчаливо да се съвзема, когато изведнъж един от тях нададе рязък предупредителен вик и скочи напред.

Той щеше да закъснее да ме спаси, ако при вика му не бях се метнал инстинктивно настрана. И тъкмо навреме, защото, когато се дръпнах, ми се мярна святкаща стомана и един нож се заби дълбоко в палубата точно там, където само преди секунда бях коленичил. Свестил се от последния удар, капитан Хокинс се бе видял близо до оръжието, изтръгнато от ръката му в началото на боя. Като забелязал, че съм обърнат гърбом, той бе съзрял в това възможност да предизвика обрат в моя вреда и с жажда за убийство в сърцето си се бе хвърлил върху мен.

Това подло покушение накара пиратите да нададат гневен вой. Като глутница вълци те връхлетяха върху нещастния капитан и за няколко минути щяха да го разкъсат на парчета, ако не бе командата на капитана им, и дейната намеса на двамата му помощници, които спасиха Хокинс от тази участ. Разтреперан от страх, той бе дотътрен пред Едноокия, за да чуе присъдата му.

— Гад такъв — изрече пиратският капитан, като го гледаше с явно отвращение. — Разправят, че ние, морските разбойници, сме били много коварни хора, ала никой от нас не би постъпил така.

Тогава ми се стори, че Грим казва истината, и сърцето ми се изпълни със симпатии към него и неговите пирати; често бях чувал да се разказва за тяхната безразсъдна дързост и изключителна храброст. По-късно се убедих, че самият Еднооки е от най-коварните хора, бродещи по море, каквито бяха и повечето от нехранимайковците, които му служеха.

— Ако не се бе опитал да убиеш този човек, след като той те победи — продължи капитанът строго, — щяхме да ти пощадим живота, защото ти се биеше добре. Но сега за теб може да има само един край. — После, обръщайки се към Дългия Джон, нареди: — Сложете дъската!

Заповедта му бе изпълнена незабавно. И все пак, макар че Хокинс едва не ме бе убил, аз не можех да гледам как загива, без да се опитам да го спася. Предишната ми омраза бе изчезнала с последния удар, който го бе повалил. Но капитан Грим остана непреклонен към всичките ми молби. Той гледаше как поставят дъската, сякаш аз не съществувах, и като видях, че молбата ми остава без отклик, дръзнах да сложа ръка на рамото му.

В същия миг Едноокия се обърна рязко към мен и устните му се разтегнаха така, че се озъби свирепо като звяр.

— Не ме пипай, куче такова! — кресна той. — Помни, че самият ти си пленник и може да те сполети същата участ. — Но настроението му пак се промени и ме запита с по-мек глас: — Значи предпочиташ той да намери смъртта си по друг начин, а? — Аз кимнах, а Едноокия се обърна към Дългия Джон. — Нека тръгне по друг път — рече той. — Има и по-дълги пътища към смъртта, а тоя човек заслужава да страда докрай.

Напразно умолявах Едноокия да измени заповедта си. Думите ми подействуваха не повече от пяна, разбиваща се в гранитна скала. Капитан Хокинс бе завързан за мачтата с вдигнати високо над главата ръце и пиратите започнаха да го измъчват. Макар че дълги години съм скитал по света и съм виждал много страхотии, от които погледът сам се извръща, никога дотогава не съм ставал свидетел на такива зверски жестокости и от тази гледка ми се повдигна. Страдалческите му писъци раздираха въздуха и ме накараха да се разкая, че бях възразил на идеята да ходи по дъската. Веселушко Прайс, който стоеше близо до мен, хълцаше като дете при тази сцена, а един от пленниците припадна.

— Не може ли да се направи нещо, за да бъде избавен от тия мъки? — попита Веселушко, когато Хокинс ни погледна с умоляващи очи. Във внезапното си желание да спася своя бивш противник от мъки аз съвсем забравих за опасността да бъда повикан да изтърпя същото наказание. Скочих към пиратския капитан, който толкова се смая, че не можа да направи нищо, за да ми попречи, измъкнах един от пистолетите, затъкнати в пояса му, и го насочих към страдалеца. В следващия миг куршумът с гръм улучи целта и ми се стори, като че с последния си поглед капитан Хокинс ме благослови, задето го бях избавил от жестокото изтезание.

След гърмежа настъпи тишина, която трая, докато пистолетният дим се разпръсна. Очите на всички се извърнаха към пиратския капитан, за да видят как ще се отнесе към такава дръзка постъпка.

Ръката му се спусна към дръжката на другия пистолет и го издърпа. Той бавно го насочи право в гърдите ми и като погледнах зад оръжието, видях студения, безмилостен гняв в окото му. За момент си помислих да скоча върху него в отчаян опит да спася живота си, ала прецених, че такъв опит беше обречен. Затова скръстих ръце колкото е възможно по-хладнокръвно и зачаках смъртта.

— Значи смяташ, че можеш спокойно да си играеш с мен? — запита Едноокия с безстрастен глас и пръстът му натисна спусъка…

За мое учудване осъзнах, че продължавам да стоя, продължавам да съм жив. В последния миг, преди да стреля, Едноокия бе сменил прицела. Куршумът само перна върха на ухото ми, потече кръв и толкова. Това внезапно отменяне на смъртната присъда без малко не прекърши привидното ми хладнокръвие, ала някак успях да остана със скръстени ръце, уж безразличен към участта си.

— Ти си много храбър — каза Едноокия и почти допусна в гласа му да прозвучи възхищение, — но помни, че и благоразумието е толкова полезно качество, колкото е смелостта. Да не си посмял никога вече да правиш опит да осуетиш желанията ми. Сега те пощадих само защото искам да се присъединиш към екипажа ми. Когато се върнем на Тортугас^[1], може да ти възложа една специална работа.

Посрещнах погледа му колкото можех по-дръзко.

— Благодаря ти, че ме пощади, защото властта да бъда убит беше в твои ръце, макар че постъпката ми сигурно не заслужаваше смърт. А що се отнася до присъединяването ми към вашия екипаж, мое право е да откажа.

Той ме изгледа подигравателно.

— Сънувам ли, или ти наистина обеща да правиш каквото ти заповядвам, ако ти позволя да се биеш с човека, когото току-що застреля? Независимо от всичко аз те съветвам да свържеш съдбата си с мен. Отказът ти ще означава мъчение и смърт. Ако пък се съгласиш, ще имаш възможност да забогатееш с малък риск за живота ти. Когато нападнем богати търговски кораби, някои от нас загиват, макар че доста често екипажите им са толкова изплашени, че не оказват никаква съпротива. Други биват пленявани от военни кораби и тогава веригите им дрънчат, когато ги бесят на Екзекуцнонния кей^[2]. Но повечето от нас оцеляват, забогатяват и си живеят царски с вино и най-изискана храна. Кръстосваме 2–3 месеца, завземаме на абордаж няколко кораба и пипваме някоя и друга дрънкулка; та кой не върши това, щом има смело сърце? После се връщаме в някое от тайните си пристанища за почивка и ремонт или отиваме на Тортугас, където слизаме на брега и прекарваме чудесно, докато ни се свършат парите, след което отново вдигаме котва и отплаваме да търсим нова плячка. Е, момче, не закипява ли кръвта ти само при мисълта за такъв живот? Пиратството, ти казвам аз, е най-добрият занаят за един смелчага!

Докато държеше тази дълга реч, окото му святкаше, гласът му стана гръмовит и бузите му поруменяха. Личеше, че животът, който описваше, е привлекателен за него, лицата на хората му отразяваха същото задоволство. А и на мен възможността да се присъединя ми се видя привлекателна. Вярно, жестокостта, с която се бяха отнесли към капитан Хокинс, ме бе отвратила, но това беше един вид сурова присъда за коварния удар, който той се бе опитал да ми нанесе. През целия си живот бях обичал морето, но още в млада възраст ми бе възложено командуването на кораб, тъй като работех усърдно и имах добро състояние, ала бях изоставен от хора, които смятах за приятели, лишен от командния си пост и доведен до пълна нищета. Чудно ли е тогава, че безгрижният живот, предлаган ми от капитан Грим, ме привлече и че възможността да спечеля състояние, заедно с изкушението за приключения накараха кръвта да потече по-бързо в жилите ми! Но това щеше да бъде сериозна стъпка. Вярно, бях обещал да се подчинявам на пиратския капитан, но нима това обещание ме обвързваше? Как щях да се чувствувам, когато ме накараха да нападна невинен търговски кораб? Макар че светът ме бе онеправдал жестоко, честно ли беше да се опитам да си отмъстя така, че да причиня страдания на мнозина, които не ми бяха сторили нищо лошо?

Тези и много други въпроси се тълпяха в мозъка ми. Мислите за смели приключения ме дърпаха на една страна; страхът да причиня смърт на невинни хора ме теглеше на друга. Докато се колебаех, очите ми се спряха на останалите пленници от „Дръж!“. Забелязах по-специално напрегнатото от страх лице на моя добър другар Веселушко Прайс.

— Ще предложите ли същото и на тия хора? — попитах аз. — Ще дадете ли възможност на всички, които желаят, да се присъединят към вашата банда?

Проницателният ум на капитана може би долавяше насоката на мислите ми. Във всеки случай Едноокия отговори, че участта на другите пленници зависи от мен.

— Откажеш ли да се присъединиш към нас, всички останали… — той посочи пленниците с широк замах — … без изключение ще отидат зад борда. Ние имаме достатъчно хора, но ти си ми особено нужен. Присъедини се към екипажа на „Страшни“ и ще предложа и на другите същото: „Присъединете се или ще умрете!“

Погледнах пленниците и в очите на не един от тях прочетох недвусмислена молба.

Животът по море под командуването на жестоки капитани не прави хората светци. Знаех, че повечето от тях ще пожелаят да се присъединят към пиратския екипаж, само и само да спасят живота си. Но не всички! Един-двама може би щяха категорично да откажат, макар такъв отказ да значеше смърт.

Взех решение.

— Добавете още малко към вашето предложение, сър — рекох аз. — Ако се присъединя, нека тия, които желаят, да бъдат свалени с припаси и оръжие на някой годен за живеене остров.

След моментно колебание Едноокия се съгласи.

— Нека бъде, както желаеш — каза той, — но обещай и ти самият да не избягаш. — Когато обещах това, нареди корабът да промени курса си, като ме увери, че се насочва към някой подходящ остров, за да остави ония, които нямат кураж да станат пирати.

— Може пък да няма такива, на които дотолкова да им липсва смелост — обади се Дългия Джон. Но когато им бе поставен въпросът, четирима от моряците на „Дръж!“ пристъпиха напред, предпочитайки да бъдат оставени на пуст остров, отколкото да приемат пиратския живот. Веселушко Прайс понечи да се присъедини към тях, но после ме погледна и остана при новоприсъединилите се към екипажа на „Страшни“.

— Не можех да те изоставя, друже — прошепна ми той по-късно. — Пиратският живот никак не ме привлича, ала двамата с теб завързахме хубаво приятелство и щом ти оставаш на борда на този кораб, същото ще направя и аз.

Зарадвах се на решението му, защото много се бях привързал към този човечец.

Когато в отговор стиснах ръката му, той добави:

— Но предчувствувам, че животът ми ще свърши на тоя кораб. Помни ми думите, така ще стане.

Още преди да се мръкне, хвърлихме котва в удобно заливче на един горист остров.

Повечето от пиратите, включително и аз, получихме разрешение да слезем на брега и скоро видях, че няма да бъде особено трудно на изоставените хора да си намират храна и вода. Ето защо по-скоро със завист, отколкото със съжаление гледах малката групичка, свалена на брега, когато на другата сутрин „Страшни“ потегли. С решението си да се присъединя към пиратския екипаж аз се бях лишил от всякаква възможност да възстановя доброто си име, като докажа невинността си по обвинението, което го бе очернило; и в дъното на душата си съжалявах, задето свързвам съдбата си с морските разбойници.