Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 12 гласа)

Информация

Източник: http://sfbg.us

История

  1. — Корекция
  2. — Добавяне

1.

Над котловината се стелеше мъгла — типично за този сезон в Ландирия, малкото островно кралство, което се управляваше от крал Рогонал. Жителите му бяха бедни, тъй като единственият им поминък се състоеше в отглеждане на крави и овце, които през лятото пасяха по оскъдните пасища на околните планини. Зърното за хляб пристигаше от крайбрежието, десеторно по-скъпо от доставяното в пристанищата, тъй като преминаваше през търговците-прекупвачи на съседните кралства, разположени зад планините.

Замъкът на крал Рогонал също беше беден, можеше да се каже, че единственото му богатство бе собствената му дъщеря Розамунда, за която от време на време пристигаха рицари от далечни краища, за да искат ръката й. Но тя беше твърде неумолима красавица, която непрекъснато отказваше предложенията в очакване на Истинския избраник, обгърнат от славата на подвизи и разбира се достатъчно богат.

В котловината имаше няколко села, обитавани от дрипавите си селяни, които едва смогваха да плащат непосилните данъци от няколко овце годишно, сирене, орехи и домашно тъкани платове, които естествено се събираха от бирника на кралството.

В това кралство участта на местния дракон Дзог, магьосникът Горо и един от малкото останали рицари на име Барди също не беше особено добра.

Драконът Дзог живееше в малка пещера в южната част на котловината, беше съвсем отслабнал и не бе хапвал девица през последните стотина години, тъй като селяните от околните села вече не се страхуваха от него и не му предлагаха такава. Устата и вътрешните му органи дори бяха изгубили способността да бълват огън, а крилата му стояха безпомощно отпуснати край измършавялото му тяло. Бе принуден да се храни с киселици и от време на време с някоя заблудена овца, след което дълго време се криеше от овчарите в пещерата си.

Магьосникът Горо бе неудачник, въпреки дългогодишното му обучение при старият Дзенга, който преди смъртта си му бе оставил великата магическа книга, написана на древно шумерски език, тъй като жителите на Ландирия все още не притежаваха собствена писменост.

Горо все пак можеше да разчита текстовете й, но не съвсем напълно. Все някоя заклинателна дума му се изплъзваше и магията ставаше не ефективна. Най-често четеше книгата седнал до заклинателната маса, както го бе учил Дзенга. При заклинанието за хляб, на тепсията пред него се появяваше вкисната каша с жълтеникав цвят и мирис на изпражнения. Но кой знае защо при заклинанието за сирене, в паницата до нея възникваше сноп от сплъстени кравешки косми, а при заклинанието за свежа телешка пържола, на масата се стоварваше купчина кокали от неизвестен произход.

След тези неуспешни опити той се чувстваше отчаян и съсипан, добре, че съществуваха скромните подаяния на селяните, които все пак желаеха селото им да притежава магьосник и да го имат за всеки случай, въпреки неговата безполезност.

* * *

Все пак преди няколко години, през едно от най-сушавите лета, Горо бе успял да направи успешна магия за дъжд, който факт по-паметливите от селото не забравяха. Беше успял да направи и заклинание за една изгубена овца, която се появи в кошарата, въпреки твърдото убеждение на някои, че вече е била изядена от дракона. Оттогава селяните го смятаха за донякъде полезен, въпреки че селото им се казваше Бягай-по-далече-оттук.

Рицарят Барди водеше жалко съществувание. Яздеше някаква кранта, която при добро желание би могла да се нарече кон, ризницата висеше надиплена по тялото му, сякаш беше надяната върху кокалите на вярното му животно, шлемът му се мотаеше около иначе смелата му глава, а отдавна ръждясалият меч едва ли можеше да се извади от ножницата, тъй като не беше употребяван от доста дълго време.

Тъй като не беше много известен, не го канеха по рицарските турнири в съседните кралства и той се занимаваше с обикаляне на селата по котловината, като предлагаше услугите си на селяните — да ги защищава. Самите селяни не бяха твърде наясно от кого точно трябва да ги защищава, понеже поради бедността си Ландирия не представляваше интерес за съседните кралства, а местния дракон отдавна бе престанал да прави големи поразии. Все пак вродената им гостоприемност ги караше да му предлагат някаква храна, поради което Барди все още не бе успял да умре от глад.

Освен, че бе окльощавял, той беше тъжен поради нещастното му влюбване в кралската дъщеря Розамунда, която при рядката предоставена възможност да се срещне с нея му бе заявила:

— Убий някой друг дракон, спечели рицарски турнир, донеси поне кесия със злато и тогава ще си говорим на по-интимни теми.

Хладното безразличие на Розамунда го бе съсипало и той бе продължил да се скита из котловината изпълнен с нерадостни мисли, докато един ден достигна до

селото Бягай-по-далече-от-тук и конят му по неизвестни причини се спря пред къщата на магьосника, който тъкмо се чудеше какво да прави, когато го забеляза пред вратата на двора си.

Барди и друг път бе посещавал селото, тъй като Ландирия не бе много голямо кралство, но по време на тези посещения Горо бе твърде зает с правене на неуспешни магии, за да му обърне внимание. Но този момент вече беше дошъл и първата мисъл на магьосника бе, че в дома му пристига евентуален клиент. Той услужливо излезе навън и покани Барди да влезе.

Рицарят слезе от коня си, въведе го в двора, завърза поводите му за първото удобно за целта стебло на дърво и после двамата се представиха един на друг.

— Изглежда съм попаднал точно където трябва — каза Барди, след като двамата се настаниха около масата за заклинания поради липса на друга, после младият мъж направи кратко животоописание, като наблегна върху несгодите си.

— Имаш ли с какво да платиш за една добра магия? — попита Горо, макар да не бе уверен в качеството на предлаганата услуга, но престижът на професията му изискваше да се държи точно по този начин.

— За момента не съм в състояние, но може би по-нататък… — промънка Барди и се изчерви. — Да речем, че нещата ще се пооправят, ако аз се оженя за Розамунда… естествено с твоя помощ. — Крал Рогонал не е от най-богатите, но все ще даде някаква зестра.

— Не звучи обнадеждаващо — промърмори магьосникът, но се сети за несъвършенството на собствените си професионални навици и реши да се държи по-отстъпчиво. — Мога и да се съглася, от мене да мине. С какво искаш да започнем?

— Дочух за някакъв местен дракон. Няма да бъде зле да го убиеш с магия, а аз да си припиша заслугите.

Горо се почеса по тила и реши, че от опит глава не боли. Хвърли няколко цепеници в огнището, където гореше слаб огън, протегна ръка и свали от близката полица книгата за заклинания.

— Дракон, дракон, дракон — шепнеха устните му, докато прелистваше пожълтелите й кожени страници. Изведнъж установи, че древно шумерската дума за дракон не му е известна, което пораждаше доста големи затруднения. Усети, че започва да се изпотява, докато накрая му мина спасителната мисъл да избере някакво неизвестно име, за което съществуваше възможността да бъде наистина дракон. Тук-там по книгата имаше някакви рисунки и той избра нещо с крила, което при по-голяма фантазия можеше да мине и за дракон.

Облекчен, той започна да чете текста до него и за трети път през живота си не направи грешка. Не знаеше, че силата на магията е повикала едно от древните невидими същества, обитаващи котловината, наречени гургили. Основното им предназначение бе да подобряват съдбата на хора и животни, без да искат нищо в замяна. Повиканият гургил се завъртя над главите им, прочете мислите, които витаеха в тяхната вътрешност и веднага разбра от какво се нуждаят. За да остави знак, че наистина нещо се е случило, той материализира върху масата за заклинания току-що опечена питка, от която струеше приятна миризма.

— Наистина си велик магьосник — отбеляза рицарят. — Аз никога не мога да направя такива неща. Само не разбрах какво е станало с дракона. Иначе нямам нищо против да изядем вторичния резултат на магията, от два дни не съм се хранил.

— Яденето е най-лесната работа — дълбокомислено отбеляза Горо. — Много по-трудно е да се установи дали драконът наистина е умрял. А това може да се провери само ако отидем до пещерата му. Тя не се намира много далече.

— Не е ли опасно? — запита Барди.

— Няма друг начин — отсече магьосникът. — Да изядем питката и да тръгваме.

— А конят ми?

— Да не би да искаш да му дам хляб? Все ще си намери някоя друга тревичка, останала по пътя. Сланите още не са паднали.

* * *

Драконът Дзог вяло се разхождаше пред убежището си и похапваше по някоя друга киселица, колкото да не умре от глад, а зимата идваше. Драконите не заспиват зимен сън, но за да прекарат този неприятен период, са им необходими слоеве подкожни тлъстини, които Дзог по понятни съображения не беше натрупал. Не е известно дали един дракон може да умре от гладна смърт, ала може да се предположи. Затова, когато видя групата от двама човека и един кон да се приближава към него, очите му светнаха, особено когато огледа коня. Драконът бързо сви наляво и се шмугна в близкия шубрак.

„Досега не съм ял кон — помисли трезво. — Рядко се среща, но освен овците и такива като него стават за ядене. Въпреки, че този е доста мършав“.

— Зад онези дървета се намира пещерата на дракона — показа с ръка магьосникът. — Остави животното да си попасе нещо, а ние внимателно ще надникнем в нея.

Барди изпълни предложението му, хвана страхливо ръждясалата дръжка на меча и двамата внимателно запристъпваха в указаната посока.

Входът на пещерата бе тъмен и страшен, от нея се разнасяше слаба воня, типична за всяка драконова бърлога. Но ако се свикнеше с нея, не беше чак толкова неприятна.

— Какво ще правим по-нататък? — попита рицарят. — Нищо не се вижда.

— Ще трябва да си направим факли — отвърна Горо. — За всеки случай съм взел брадвичка и огниво. Съжалявам, не съществува друг начин да проверим дали драконът е умрял.

— А ако още е жив?

— Ще бягаме — лаконично отсече магьосникът. — И то възможно най-бързо.

След известно време бледата светлина на направените от тях факли освети мрачната вътрешност. По неравния под на пещерата се търкаляха полуизгризани дребни кости, в тъмното й дъно се чуваше шум от капеща вода. Не се виждаше нито дракон, нито нещо, което да издава неговото присъствие.

— Дали магията го е унищожила напълно? — помисли на глас Барди.

— Знае ли човек, всичко на този свят е възможно.

— Тогава ще ми липсват доказателства — унило установи рицарят. — Глава, нокът, зъб…

— Да огледаме навън, може да се е тръшнал някъде наоколо — предложи Горо.

Те излязоха от каменния отвор, угасиха факлите и внимателно пристъпвайки започнаха да обикалят близката околност. По едно време дочуха особен звук, нещо като хрущене, заобиколиха поредния храсталак и се озоваха пред хилавия дракон, който дояждаше остатъците от коня на Барди. Двамата застинаха втрещени, рицарят дори забрави за меча си, а магьосникът в знак на защита издигна книгата със заклинания над главата си.

— Какво сте ме зяпнали? — учуди се добродушно драконът. — Изядох един кон, голяма работа. Овцете бяха по-вкусни. Дано с този кон да изкарам зимата.

— Не те ли е срам! — внезапно извика Барди. — Що за рицар ще бъда без него? На всичко отгоре нищо ти няма — продължи той и изгледа с укор Горо, който изглежда излизаше от вцепенението си.

— Наистина, фактът е неприятен — смутолеви магьосникът. Да си призная, очаквах съвсем друг ефект.

Той не знаеше, че гургилът, който беше пряк виновник за събитието, вече се въртеше над главите им и благосклонно се подхилваше.

* * *

Барди закри с длани лицето си и безутешно заплака. Магьосникът и драконът изглеждаха доста смутени.

— Не разбрах какво толкова е станало? — изрече крилатото чудовище и въпреки подутия си корем, се опита да повдигне крилата си. — Може би някога ще мога да компенсирам изядения кон. Например ако се събера с една драконка, която живее в комфортна пещера зад планините, а за нея отдавна се носи слуха, че е скътала доста злато. Тогава ще ти купя нов кон. Въпреки слуховете, че драконите са зли, аз не съм такъв. Притежавам съвест, но трябва и да се храня с нещо. Моля за извинение, но по въпроса засега нищо не може да се направи.

— Възможно е — внезапно се окопити Горо. — Ще направя магия, за да се събереш с тази драконка. Няма да бъде лошо, ако успееш да убиеш някой от останалите й претенденти и после да ни повикаш. Впрочем ето как точно стоят нещата.

И Горо съвсем чистосърдечно му разправи в какво се състоят затрудненията на Барди, който застанал встрани от тях тъжно мълчеше.

— Започвай да правиш магията — подкани драконът след като магьосникът завърши с повествованието. Дано да излезе успешна.

Въпреки липсата на маса за заклинания, Горо нервно запрелиства кожените страници, докато гургилът кръжеше над главата му и му внушаваше собствените си мисли. Скоро съдбата на тримата щеше да бъде променена.

Както обикновено, магьосникът не можа да прочете правилно две от основните магически думи, предназначени за съешване на дракони. Митичното създание в пространството над него реши, че грешката не е толкова лоша. И сгрешеното заклинание предизвика пространствено-временен мехур, който обгърна тримата и заедно с гургила мигновено ги пренесе някъде съвсем другаде.

* * *

— Усещам миризма на коне — отбеляза драконът Дзог. — Вече установих, че макар да не са като овцете, могат да се ядат.

Горо и Барди безпомощно се оглеждаха, в безуспешен опит да разберат къде се намират. Наоколо се намираха няколко големи сгради, в пространството между тях бяха разхвърляни непонятни неща, които изглежда бяха направени от метал. От върха на някакви високи стълбове струеше непонятна силна светлина. Не се забелязваше никакво движение.

— Къде ли сме попаднали? — учуди се рицарят.

— Не прилича на магия за съешване — отбеляза магьосникът.

— Поне тук е топло — установи драконът. — Защо да не подремнете малко, аз ще ви пазя — предложи великодушно и въпреки, че представителите на неговия вид почти не познаваха съня, самият той притвори очи. Горо и Барди намериха някаква захвърлена мека тъкан и я разстлаха върху необичайно твърдата повърхност под краката си, след това решиха да последват съвета му.

Необичайният грохот на утрото разбуди и тримата. Из пространството около сградите се търкаляха някакви огромни неща, някои от тях бълваха дим и във вътрешността им се забелязваха хора.

— Страшна магия — промълви ужасен Горо. — Изглежда сме попаднали при още по-велики магьосници.

— Да се дръпнем встрани — предложи Барди. — Тези огромни неща могат да ни смачкат.

— Не приличат на женски дракони, макар да изпускат дим — тъжно промълви Дзог. — Никога не съм виждал нещо подобно.

Суматохата около тях нарастваше. Разнасяха се гръмогласни викове на непознат език, появиха се колесници впрегнати с коне и драконът без да иска примлясна, а от устата му изскочи почти забравено облаче дим. Някакъв дебел мъж със странни прозрачни кръгчета върху лицето се приближи към тях и очите му се облещиха. После махна с ръка към някакъв кльощав индивид и го повика при себе си.

— Откъде се домъкнаха тези статисти, Лански? — попита той гневно. — Появата им нито съвпада с графика на студиото, нито с тематиката на продукцията. Ти си организатор, искам точен отговор. Защо се мотаят на снимачната площадка и ми се пречкат?

— Нямам понятие, господин Манделщайн — отвърна режисьорът. — Да пукна, ако зная откъде са се взели. Холивуд е толкова огромен, сигурно някой е сбъркал дестинацията.

— Хей, вие! — обърна се продуцентът към замрялата тройка. — В кой филм сте статисти?

Невидимият гургил, който поради своята същност продължаваше да е благосклонно настроен към тях и се бе принудил да ги придружи в придвижването на пространствено-временния мехур, реши да им помогне. За част от секундата, той им внуши смисловото значение на американската реч, а за друга, още по-малка, че се намират в най-голямата фабрика за илюзии, разположена край Лос Анжелис, щат Калифорния, наречена Холивуд. И в тези мигновения, благодарение на него, те разбраха, че се намират в свят, различен от техния.

Природата не търпи липса на приспособяване. И с помощта на благосклонния към тях гургил, те го направиха възможно най-бързо. Но не всичко около тях оставаше разбрано, тъй като то не бе напълно ясно и на самото митическо същество, променило съдбите им. По принцип представителите на тази древна раса не притежаваха голяма доза интелигентност, те по-скоро действаха интуитивно.

— Не знаем как се оказахме тук, господине — чистосърдечно си призна Дзог. — Идваме от далечни краища.

— Ха, за първи път срещам говорящ дракон — учуди се продуцентът. — В коя биогенетична лаборатория те създадоха?

— Един дракон не винаги притежава данни за създателите си — скромно отвърна страшилището. — Достатъчно е че съществувам и мога да говоря.

— Любопитно — заяви със засилен интерес господин Манделщайн и очите му се ококориха зад очилата, които по това време почти никой не носеше, но продуцентът беше традиционалист. — Бих могъл да те наема за някоя следваща продукция.

— Съгласен съм, но ако ми осигурите някоя друга овца, все пак драконите не се хранят с въздух — осмели се да изрече Дзог, тъй като по природа драконите са много интелигентни и практични, дори по-интелигентни от хората. — Може и конско месо, но то ще ви излезе по-скъпо. Овчето е за предпочитане. Не бих отказал и нещо в аванс.

— Браво момче! — възхити се Манделщайн, приближи се към дракона и го погали по опашката. — Не зная дали са сбъркали пратката, но ти ще останеш тук и ще ти осигуря комфортни условия. Бъдещето ти в Холивуд е осигурено, вече усещам нови добри идеи. Имаш ли име?

— Казвам се Дзог. Но бихте могли да се погрижите и за моите приятели. Пристигнахме тук заедно.

— Ей, ти, с ризницата. Няма ли да я свалиш, за да не се свариш в нея? Не съм чул да се предвижда програма за производство на рицарски филми. Кой дявол те довлече на снимачната площадка?

— Не е дявол, а този — посочи Барди магьосника. — При него все нещо не излиза както трябва.

— Не съм виновен — едва не проплака Горо. — Някой друг ми внуши да направя заклинанието.

— Заклинание ли? — попита учуден господин Манделщайн. — Ти да не си откачен бе мой човек, освен това не изглеждаш в първа младост. Както и да е. Все ще ти намерим място за статист, ставаш за дядото на еди коя си. А ти момче отивай в някоя от гримьорните, повикай гардеробиерката и сваляй проклетите си атрибути, ще ти намерим подходящо облекло за днешните снимки. Запиши се при организатора, за да ти платят за участието. Лански, откарай дракона в най-близкия обор и се погрижи да не му дават слама, а овче месо. Утре ще говоря с него за новите ми планове. Ти, стари човече, отивай на пункта за сандвичи и потърси асистент-режисьора Голдман, кажи му, че аз те пращам. Днес съм в добро настроение, обещах и за тебе да измислим нещо. Ти с ризницата, в която още не си се опекъл, как се казваш?

— Барди — отвърна рицарят.

— Сваляй я — нареди продуцентът, сега ще повикам и режисьора.

— Но рицарската ми чест…

— Не говори глупости, ами действай!

Барди неловко започна да се съблича. Внезапно се сети, че долното му бельо отдавна беше изгнило и трябваше да остане гол. Но нямаше друг изход.

— Тоя да не е от движението на есхибиционистите — отбеляза повиканият мустакат човек, който го оглеждаше критично. — Все пак става на работа, въпреки че е кльощав. Ръстът му е подходящ, има приятно лице и изразителни очи. Ако малко го поохраним, ще вземе ролята на компютърния техник в „Потайностите на Титан“. Слушай приятелю, ти имаш ли някаква компютърна грамотност.

— Не — призна голият рицар.

— Няма проблеми, ще го пратим на ускорено компютърно обучение — заяви режисьорът. — Все пак наметни нещо, тръгни към онази сграда и намери госпожица Скайл, тя ще ти намери някакви дрехи и ще те насочи там, където трябва. Кажи й, че аз те пращам, казвам се Розенблот.

Всичко дотук описано нямаше да се развива по този благосклонен начин, ако не бяха намесата и внушенията на гургила, който все пак бе поел някакъв ангажимент и трябваше да управлява събитията, свързани със съдбата на тримата, въпреки, че Лански, Манделщайн и Розенблот мислеха, че вършат добри дела от собствени хуманно-етични съображения.

* * *

…Измина около година. Драконът Дзог се охрани, стана доста дебел и дори бе в състояние да изригва пламъци, но понеже беше достатъчно умен, го пазеше в тайна. Във филма, в който го снимаха, предостави това действие на допълнителната компютърна анимация. Шест месеца след ангажирането му с нов договор, той участва в продукция, която го прослави завинаги. Тогава вместо заплащане с месо, той поиска отваряне на банкова сметка на негово име. Продуцентът се видя в чудо, но поради големия касов приход на филма се принуди да удовлетвори исканията му, още повече, че досега никоя фирма, занимаваща се с генно инженерство не бе проявила претенции към огромния крилат и опашат актьор. Дзог получи исканата банкова сметка и с присъщата си интелигентност успя да си изработи подпис. Беше му необходимо доста време, за да го поставя с химикалката, която сграбчваше с предните си лапи. В последствие си поръча личен печат и работите се улесниха. Електронния подпис бе напълно недостъпен за него.

Отначало магьосникът Горо не се радваше на такъв успех, тъй като кариерата му на статист не се прояви като много успешна. В момент на просветление в главата му се появи блестящата идея да си направи собствена фирма, която да обслужва елита на Холивуд и той я създаде. Върху светлинната табела на офиса, който нае, се четеше: „Предсказване на бъдещето, разваляне на магии и предпазване от лоши влияния“ Скоро стана прочут, особено в областта на развалянето на магиите, тъй като и без друго не можеше да ги прави. Доходите му нарастваха с всеки изминал ден и отначало помисли да вложи парите си в покупка на недвижими имоти, но после се отказа и започна да обикаля бижутерийните магазини, купувайки злато и диаманти. Нае си банков трезор и всеки месец проверяваше съдържанието му.

Рицарят Барди прие артистичното име Бърт Грейди, пожъна огромен успех в продукцията „Потайностите на Титан“ и го наеха за супер продукцията „Галактическа сага“. По силата на обстоятелствата компютърните му умения нарастваха с всеки изминат ден и влизането в забранени или кодирани файлове се превърна в неизлечимо хоби. Той положи доста усилия в областта на собственото си самообразование, като оправи английският си правопис и дори навлезе донякъде в тайните на математиката, физиката и биологията, които науки преди пристигането му, бяха доста непонятни за него. Госпожица Скайл му предостави прелестите си и дори намекна за по-трайна и обвързваща връзка, но един ден…

…Барди си спомни за Ландирия, за бледата, но несравнима красота на родния си край, която все пак беше неповторима, за неизживения копнеж по Розамунда и го обзе дива носталгия. Близо два месеца не се беше виждал с дракона и магьосника, беше наложително да я обсъди с тях. След това погледна към новозакупения „супер-топ“ компютър с гигантска памет и усети, че ако се завърне в предишното си амплоа на рицар, умната машинка сигурно ще му липсва. Може би трябваше да я използва, за да опише в подробности перипетиите около появяването им в този свят, които да се запазят в паметта на поколенията. Това вероятно щеше да го отвлече от новопоявилите се мисли. И той се наведе над клавиатурата…

* * *

— За какво ни повика? — оригна се драконът на овнешко и избълва блед пламък, който го накара да се смути.

— Наистина, за какво? — повтори магьосникът.

— Забравихте ли откъде тръгнахме и какво представлявахме? — попита бившия рицар.

— Помня, че бях вечно гладен — отвърна Дзог и нервно заметна с опашка.

— И аз — присъедини се към него Горо. — Освен това нямах голям успех в магиите.

— И на мене коремът ми бе вечно празен, но това не ми пречеше да обичам недосегаемата Розамунда. Независимо от факта, че крал Рогонал ме смяташе за нищожество. Обожавах къдравите й руси коси, очите й — сини езерца, и нежните й, сякаш изваяни от порцелан ръце. Наскоро разбрах, че никога няма да спра да я обичам.

— Защо ми напомняш за селяните, които от време на време не ме оставяха да умирам от глад? — изсумтя магьосникът. Сега съм богат, въпреки липсата на магии.

— Не си ли благодарен за това, което все пак правеха за тебе?

— Не знам какво да кажа. Тук всичко изглежда по-добре. Живеем във високо технологично общество, все пак изпълнено с изпълнено с предразсъдъци, от които печеля. А там, откъдето пристигнахме, не съществува нищо друго, освен миризма на бедност и тор.

— Слушай, Дзог. Освен че си надебелял и имаш банкова сметка, не смяташ ли, че някъде зад планините в нашия свят те очаква драконката Гейла, поне така разбрах, че я наричат, а ти не можеш да се чифтосаш с друга, освен с такава от твоя вид. Не искаш ли да отгледаш поколение от дракончета?

— Не ме настъпвай по болното място. Когато се замисля върху тази тема изяждам два пъти повече овнешко месо.

— Що за същества сте вие? Не искате ли да се върнем в нашия свят? Тук всичко е чуждо, подчинено на паричните отношения.

— Ами и там ги има, а сега малко или повече сме богати.

— Предлагам да се върнем обратно.

— Как? — извикаха драконът и магьосникът. — Има ли някакъв начин?

— Не съм се задълбочавал, но мисля, че компютърът предлага подобна възможност. Обърнете спестяванията си в злато и скъпоценни камъни, мисля, че Горо вече го е направил. Предлагам след седмица отново да се срещнем.

Мислите на бившия рицар не бяха напълно негови. Те донякъде бяха внушени от невидимият гургил, който витаеше над главите им и също мечтаеше да се завърне на собствена територия, а той предполагаше, че ще бъде за тяхно добро.

* * *

Те се срещнаха отново на някакъв полупразен паркинг. Драконът пристигна с хладилен камион, купен от него, излезе зъзнещ от товарното отделение и се разплати с наетия шофьор, който бързо изчезна нанякъде. Магьосникът донесе две торби, завързани като дисаги и пълни с предсказуемо съдържание, а бившият рицар пристигна с кола, чиито багажник отвори. Между останалите багажи, вътре се намираха ризницата, мечът и шлемът му, който по навик постави на главата си, след това усети нецелесъобразността на жеста си и бързо го смъкна. После взе в лявата си ръка куфарчето с портативния супер компютър, а в дясната стисна чанта с видимо тежко съдържание. Изглежда не искаше да я остави в купето на колата.

— Какво е това — попита Горо, посочвайки куфарчето.

— Пътят ни за връщане — отвърна Барди. В един от файловете съм записал перипетиите ни до последната подробност. Омагьосай го!

— Не зная дали ще стане — смутолеви магьосникът и извади изпод сакото си книгата със заклинанията. — Шумерите не са се занимавали с компютри.

— Няма значение, направи магия за връщане — подкани го Барди.

— Дано нещо да се получи, той по принцип е некадърен — прохърка Дзог. — Ще се моля на бога на драконите.

Докато бившия рицар боравеше с компютъра, магьосникът съсредоточено четеше текста, който смяташе, че представлява магия за връщане. Витаещият над тях гургил наблюдаваше действията му и внушаваше това, което смяташе за правилно, защото всички гургили притежават неосъзнати познания — оттогава, откакто съществуват.

Горо направи магията, а Барди намери файла, който беше кръстил „Пребиваване в Холивуд“ и го почерни. След това насочи курсора на стрелката наляво в горната част на полето, която трябваше да върне първоначалния текст, който беше добавил. А той гласеше: „Завръщане в кралство Ландирия“.

Бившия рицар задържа левия бутон на мишката, гургилът се намеси и пространствено-временният мехур отново ги обгърна, после в едно мигновение ги запрати в далечното минало.

Озоваха се край пещерата на Дзог — в същото време и на същото място, откъдето бяха тръгнали. Край тях се намираха колата на Барди — последен модел „Форд“, задвижван с водородно гориво и огромният хладилен камион, който беше купен от дракона. Наоколо се стелеше типичната за котловината рядка мъгла, тримата веднага усещаха полъха на нещо отдавна забравено, но съкровено и родно.

— Какво се намира в хладилното отделение на камиона? — попита рицарят, докато обличаше бронята, отново нахлузваше шлема и препасваше меча си. По време на пребиваването си в Холивуд все пак беше успял да го изчисти от ръждата. Анти-корозионната течност бе накарала стоманата да заискри.

— Ти какво очакваш? — озъби се крилатото страшилище и почти изригна пламък. — С изключение на мястото, което заемах във фургона, всичко останало беше напълнено с овнешки бутове. Нали трябва добре да изкарам зимата. Спестяванията ми са скрити в кабината, превърнати са в подходящ вид за околната обстановка.

— Ще трябва да унищожим и двете превозни средства — отбеляза Барди. — Видът им няма да се хареса на местното население.

— Остави това на мен — отвърна Дзог и размята вече мощната си опашка. — Мога да ги превърна в сплескана тенекия, но защо да не използваш „Форда“, поне докато стигнеш близо до кралските двери. Имаш достатъчно гориво, преди да ги доближиш, можеш да го бутнеш в блатото до двореца. Или да се появиш с този елегантен модел пред принцеса Розамунда, сигурно ще й направиш страшно впечатление. Всеки може да пристигне на кон, но тук скъпите коли все още липсват. А ако скриеш компютъра и покажеш съдържанието на чантата, която едва повдигаш, как ли ще реагира? Впрочем защо да не захвърлиш тази умна машинка? Тук се намират само миризливи и прости селяни, няма да можеш да ги впечатлиш.

— Тя може да спомогне за развитието на икономиката на кралството. Купил съм достатъчно дълготрайни батерии с пет годишна гаранция. Защо не насочиш мислите си към драконката Гейла, вместо да се занимаваш с моята личност? — рече Барди. — А ти магьоснико, какво смяташ да правиш?

— Не се притеснявай за мен. Ако имаш нужда от нова магия, можеш отново да ми се обадиш — отвърна Горо и помъкна тежките си дисаги към милото му село Бягай-по-далече-от-тука.

Гургилът, който кръжеше над тях плесна с невидимите си крила и се ухили, доволен от свършената работа. Вече се смяташе за свободен от поетите задължения, макар че за в бъдеще това нямаше да се окаже съвсем вярно.