Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Les pieds dans la tête, ???? (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и начална корекция
Xesiona (2008)
Корекция
belleamie (2009)
Корекция
beertobeer (2009)

Издание:

Пиер Пьоло. Грубо в мозъка

Роман

Книгоиздателство „Георги Бакалов“, Варна, 1986

Библиотека „Галактика“, №79

Редакционна колегия: Любен Дилов, Светозар Златаров, Елка Константинова,

Агоп Мелконян, Димитър Пеев, Огнян Сапарев, Светослав Славчев

Преведе от френски: Денка Дамянова

Рецензент: Райна Стефанова

Редактор: Светлана Тодорова

Оформление: Богдан Мавродинов, Жеко Алексиев

Рисунка на корицата: Текла Алексиева

Художествен редактор: Иван Кенаров

Технически редактор: Пламен Антонов

Коректори: Паунка Камбурова, Янка Василева

Френска, I издание

Дадена за набор на 28.V.1986 г. Подписана за печат на 4.VIII.1986 г.

Излязла от печат месец август 1986 г. Формат 32/70×100 Изд. №1985

Цена 1,50 лв. Печ. коли 18,50. Изд. коли 11,98. УИК 11,12

Страници: 296. ЕКП 95366 5657–260–86

08 Книгоиздателство „Георги Бакалов“ — Варна

Държавна печатница „Балкан“ — София

Ч 840–31

© Панко Анчев, предговор, 1986

© Денка Дамянова, преводач, 1986

© Богдан Мавродинов и Жеко Алексиев, библиотечно оформление, 1979

© Текла Алексиева, рисунка на корицата, 1986

c/o Jusautor, Sofia

 

Piere Pelot. Les pieds dans la tête

© Calmann-Lévy, 1982

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекции от gogo_mir

До четирите посоки на света, разбира се.

В думата птица няма нищо обезсърчително, ала има птици, които не летят.

Жан Мейу

1

След заминаването на агентите от застрахователното дружество „Том-Фил“ двама клиенти, които Диф Билби не познаваше, бутнаха вратата на магазина. Посрещна ги радушно.

Повече от час Диф и младежите говориха за комикси (напълно забравена повествователна форма, обединяваща рисунка и текст) и обсъждаха възможностите за размяна. Младежите се оказаха нещо повече от осведомени любители — от думите им стана ясно, че притежавали заедно множество албуми и дори по два броя добре запазени вестници и илюстровани седмичници за младежта от седемдесетте години. Купиха един албум на Жольо и още един на Дрюйе, без корица, но пък оригинален. Отидоха си с обещанието, че скоро ще дойдат пак с цял куп броеве в два екземпляра…

Сега цялата улица тънеше в сянка; само високите поцинковани покриви на сградите пламтяха под слънцето. След горещите часове на деня хората се разхождаха нагоре-надолу, смущавайки гълъбите наоколо. Диф Билби не бе вече самотният крушенец сред мъртвата планета отпреди малко.

Чувстваше се не тъй потиснат. Част от огромната умора, която тегнеше в кръста и краката му, бе отлетяла. Още се потеше обилно, ала вече не обръщаше внимание на това и не изваждаше кърпичката от джоба си. Все още си спомняше за клиничното сведение и разните професионални съображения на Матийо Вилмо, един от застрахователните агенти, но тяхната разяждаща сила бе понамаляла (или онова, което бе почувствал…). Смъдеше го гърлото. Струйка пот се спусна по лявото му слепоочие и продължи да го гъделичка досред бузата му, осеяна с червеникави косми.

15 часът и 12 минути по неговия часовник. Времето пълзеше. Диф Билби, 25-годишен, метър и седемдесет и пет, сто и тринадесет килограма… Ким Сиова, тридесет и три годишна, умряла преди пет години… Диф би дал цяло състояние (каквото не притежаваше), за да види тозчас, че денят свършва. Ала протяжни часове щяха дълго още да рушат по малко търпението му, докато червеното слънце затъне най-сетне там, сред мъглите на запад по едва забележимия хоризонт на гигантския град. Денят, когато застрахователните агенти идваха на посещение, бе истинско изпитание за Диф. Той обаче така и не можа да си обясни откъде беше тая тревога, която достигаше връхната си точка в момента на срещата, после значително спадаше, ала само нощта я заличаваше докрай.

Диф се измъчваше от мисълта, че с идването на застрахователните агенти в неговия свят на доброволен отшелник неминуемо нахълтваше враждебната нему действителност. Не искаше и да чуе за нея. Калъп за нещастие, за постоянно насилие за ограбване, ето какво бе тая действителност… Затворническа халка, нахлузена на шията му от рождение, за да го мъчи постоянно. И когато повярва, че е успял да се нагоди към нея и по някакъв начин да й се изплъзне, ето че усмирителната ризница се затегна още: със страшен вой светът заяви за своето задушаващо присъствие и причини злополуката, която уби или почти уби Сиова — спасителния му пояс.

Причината, поради която Диф Билби се приютяваше в миналото — старите книги и произведения, свидетели за друг подход към действителното, който само въображението на един читател можеше да приеме, — лежеше може би там, в тоя страх от неприемливото настояще, чиито заплетени схеми никак не съответстваха на собствените му стремления. Диф бягаше, укриваше се, доколкото можеше. Още не бе затънал в лепкавите тресавища на шизофренията, нито бе заключен като Ким в такъв сложен locket-in[1], но понякога се питаше дали не отиваше натам. Някак болезнено го привличаше това плъзгане, изопваше нервите му и го възбуждаше; същевременно един непознат горчив страх разбъркваше ума му, пресушаваше гърлото му и почти го сковаваше: в тая опасна кратка игра страхът неминуемо се оказваше по-силен от привличането.

Действителното Диф го приемаше по една-единствена причина: с намерението някой ден (кой знае кога!) да си извоюва от него една независима сфера, един вид сателит като за него… защо не, хубаво ще си върне заради своя потискан гняв, който засега съска под пепелта; ще подрони устоите на целия градеж…

Уловеше ли се, че обмисля подробно възшествието на своята лична утопия, Диф сериозно се питаше дали вече не бе полудял. Бързо биеше отбой, гмурваше се в някое спешно занимание, което го поглъщаше целия.

Нещо съвсем конкретно. Почти не използваше своя приемник ОПС; предпочиташе да се сблъска с простия лик на предложената му (наложената му) тиранична действителност, да възприема непосредственото си обкръжение със собствените си сетива, със собствения си мозък. Както се борави със сравнително „просто“ за употреба оръжие, което ти е винаги на разположение, помага ти да устоиш. Чрез книгите черпеше от литературните извори на едно минало, което замайващото настояще бе смазало под бесните си удари. Настоящето — зейнала паст със зъби от слонова кост. Диф постепенно се бе превърнал в един поносим бунтар. И с всеки изминал ден научаваше повече…

Той машинално подреди няколко касетки по рафтовете в раздела „Приключения“ и отново погледна хронометъра си: 15,30 часът. Пръстите му оставяха влажни дири по кутиите на касетките. Петната от пот под мишниците и на гърба на сакото му от лошокачествено кадифе се уголемяваха. Преглъщаше с мъка. Помисли си дали пак не развива тая проклета топлинна ангина, от която вече бе страдал.

Диф прекоси магазина и се изкачи по спираловидната метална стълба, която водеше в дневната на горния етаж. Стъпалата изскърцаха под тежестта му.

Няколко часа преди това по тия стъпала се бяха изкачили двамата застрахователни агенти… Появяваха се редовно на шест месеца от пет години насам. Проверяваха, сверяваха, подхвърляха по някоя и друга насърчителна дума. Заминаваха си. Към случая с Ким Сиова неизменно пристъпяха с многократно и мъчно обяснимо клатене на главата… нещо средно между състрадание, отчаяно недоумение, описване, раздразнение… За Диф обаче всеки път имаше куп заслужени похвали…

Диф се запъти към кухненския бокс, плъзвайки отчаян поглед по ламаринената мивка, затрупана с мръсни съдове, мазни чаши и цяла планина празни консервни кутии от очукан алуминий, за които нямаше място в препълнения с боклуци найлонов чувал. Празни бутилки и кутии от бира изписваха пъстър фриз пред фурната. Миризмите ставаха някак по-плътни; привлечени от тях и от топлината, всички мухи из къщата пируваха по безредната купчина от прибори и изтърбушени опаковки.

Диф измъкна бутилка вода от хладилника, свали капачката с палец, шумно отпи четири-пет големи глътки направо от бутилката, опразни я и я остави при другите. Няколко секунди търси с очи капачката, която се бе търкулнала на пода, и не я откри.

Като утоли донякъде жаждата си, Диф излезе от кухненския бокс.

И остана като закован насред стаята. За миг му се стори, че Ким го гледа, че го гледаха като живи нейните очи… Неведнъж се бе лъгал така… Може би защото силно желаеше това.

Не, Ким не го гледаше.

Беше все тоя неин поглед от злополуката насам: втренчен, безизразен. Очите й бяха широко разтворени, със странно избелели ириси — преди бяха зелени, понякога с дълбоки сини сенки, с опияняващи отблясъци.

Преди…

Преди, дами и господа, когато Ким Сиова бе на двадесет и осем години, а Диф на двадесет, те се влюбиха неудържимо един в друг (от пръв поглед, както се казва) и смятаха да се обичат дълго, безкрайно дълго, а нямаха време да стигнат дори до прага на съмнението. Преди Ким бе здрава хубава девойка, на ръст почти колкото Диф, със свободно отпуснати заоблени гърди под блузите и любимите й цветни рокли-ризи, възпълничка в талията и ханша, но тъй приятна за окото, когато ходеше или вършеше нещо. Имаше обло лице и блед нежен тен, какъвто имат само истински червенокосите жени — господи, колко червена бе косата й! Същински пожар, пещ, вулкан! Преди тя имаше едри сочни устни и чипо носле: когато се смееше, то ставаше още по-чипо, а очите й се притваряха. Преди, преди, Ким постоянно се смееше… Но каква дълбока сериозност се стаяваше в нейния сиво-зеленикавосин поглед, когато кажеше „Обичам те, Диф“, колко дълго се колебаеше, сякаш думите я плашеха, ала не можеше да не ги изрече. Или просто ги подхвърляше като някакво остроумие. Тя също жадуваше за свой личен свят в непрестанно съзидание, сътворен от нея: но бяха утолили жаждата й, като я удавиха във вълните на другия.

Сега Ким тежеше тридесет и два килограма и спеше по шест часа на нощ по един наложен й цикъл, поддържан със серотонинови инжекции 5 Н.Т.Р. Наоколо й трепкаха, мигаха, дишаха различни многоканални сенситометрични уреди, апаратите за отчитане на обратната биокомуникация, контролните екрани на уредите, отразяващи биоелектрическите процеси — ЕЕГ (електроенцефалограми), електромиограми, електроокулограми, различни многоканални осцилоскопи, измерващи постъпилите от датчика сигнали за умствените дейности.

Сега тя живееше неподвижно в леглото си, ту легнала, ту седнала (чувстваше ли разлика?), останала бе само кожа и кости, хранеше се през вените и със стомашна сонда. Косите й, подрязани късо по хигиенни съображения, бяха загубили огнения си цвят, превърнали се бяха в каска от застинала лава, някаква тъмна кора, прилепнала по костеливия й череп, със следи от вендузите-електроди на енцефалографския и електродинамометричен шлем: там никога вече нямаше да пораснат коси — досущ конфети, инкрустирани завинаги в окосмената кожа. Какво мъчение бе да срещаш сега погледа й — същински извор на празнота, тръпнеща в дълбината на очните кухини, оградени от зловещи синкави сенки… как го терзаеше мисълта, че е потънала незнайно къде. Сега Ким „живееше“, чужда на собственото си тяло и на всичко наоколо й, укрила се дълбоко в своя затвор или бог знае къде, безсилна да владее основните си физиологични реакции, които все още осъществяваха отчасти метаболизма й. Тя вече не знаеше, че сърцето й тупти, че кръвта й тече във вените и артериите й, че червата и пикочният й мехур редовно се изпразват в един съд, подложен под нея. Ужасно бе да гледаш тая набръчкана мумия с потрепващи клепки.

А в главата й вилнееха безспир всички бури на света.

Диф се приближи до леглото с механична походка. Отново извърши всекидневните неща, вчерашните, а сигурно и утрешните.

И пак го обзе онова остро и мъчително чувство, че преживява кошмар сред един обезлюден свят. Но го потисна. Имаше нужда да се вижда с хора, с личности, които сам да си избере, а не да му се натрапят като клиентите или застрахователните агенти. По-късно…

Нахлупи на главата на Ким първия енцефалографски шлем за обратна биокомуникация, намести слушалките за приемане на ответните реакции. Направи първия опит за контакт и в отговор видя на осцилографа познатата му съвършено объркана крива на електромозъчните дейности: бурята чертаеше една безумна диаграма.

— Аз съм Диф — тихо каза той. — Чуй ме, Ким, помъчи се, ако можеш.

Все същата фраза, все същите думи, като парола. Някога, в началото, Диф упорито вярваше, че вътре в своя „locket-in“ Ким чува и разбира… Но то беше още по времето, когато необузданият му гняв подхранваше една безмерна надежда. Сега тези думи бяха само част от поредицата автоматични действия като слагането на каските, разчитането на данните от контролните екрани, завъртането на копчетата. Клепките на Ким не трепнаха нито по-бързо, нито по-бавно.

Диф й нахлузи втора полукръгла матова каска, свързана посредством цяла мрежа разноцветни проводници и съединителни кабели с множество енергетични уреди от едната страна и цяла серия контролни екрани от другата. Натисна копчето за вкарване на инертен газ в кръвоносната система (долу на тила иглата се долепи до здраво прикрепения металически край) и се зае да разчита електроенцефалограмата: никаква промяна. После задвижи скенера (за термография) и го съедини с ангиографията. Екранът на сенситометъра светна и с помощта на миниатюрния синтезиращ компютър върху издутата електроннолъчева тръба се изписа цветното изображение на мозъка на Ким. Минимално разсеяно. Доминираше кървавочервеното, тук-там пулсираха ярки жълтооранжеви петна.

Диф освети екрана на сравнителния модел и той му посочи главните зони на специфичните умствени дейности: зоните на челния лоб, зоните на двигателните ядра, първа, втора и трета единица; запаметяващите зони, ретикуларните пътища за провеждане на възбудата към кортикалните пластове, таламусните ядра и мозъчния ствол, слепоочния лоб, теменния лоб и най-сетне зоната на третото функционално ядро за всякаква умствена дейност (организиране на мисълта), разположено в предчелната област.

Отразеното върху екрана на сравнителния модел нямаше нищо общо с пламтящото бойно поле, изобразено на сенситометъра, с данните от сегашните дейности на объркания мозък на Ким…

След петгодишна упорита практика Диф Билби бе станал опитен техник и можеше да съперничи на онези, които идваха понякога от неврофизиологичните центрове да проверяват апаратите и да изготвят сведенията. Бяха му показали някои неща. Беше чел. Изучавал. Гледал бе видеокасети. Всеки ден присядаше до главата на Ким и включваше чудовищната апаратура.

Умееше да разлага всяка една от трите единици дейности, на чието хармонично взаимодействие се дължеше всяка умствена дейност. Можеше да издекламира наизуст програмата:

ПЪРВА ЕДИНИЦА

Система, регулираща тонуса или мозъчната възбуда — добиване на максимална кортикална възбуда, позволяваща правилното приемане на информация, и селективно организиране на умствените процеси, тъй като мисленето е възможно само благодарение на един вид информационна йерархия (пример: лимбичното образувание играе ролята на селектор и подбира от постоянната информационна вълна онова, което е интересно и ново, тя отстранява „шлаката“ и улеснява „отбраната“ информация, като възбужда до максимум съответните зони на мозъчната кора: ако селективният процес се развива зле, всичко протича еднообразно и напълно дезорганизирано…).

ВТОРА ЕДИНИЦА

Системата на възприемане, добиване и обработка, съхраняване на информацията. Тази единица съдържа високоспециализирани структури: на слуха, зрението и т.н., като всяка от тях комбинира и изгражда динамични функционални формации на базата на получените изолирани, фрагментарни и точни сигнали. В тези зони кодовите и предаващи операции се извършват чрез взаимодействието на различни кортикални пластове. (Пример: 1. Фрагментарна информация за разграничаване сянка/светлина достига до първичната структура на зрението (зрителен модус); 2. Тази информация се обединява в една форма и се противопоставя на една запаметяваща схема, опознава се и се осмисля (модус на зрителното възприятие); 3. В третичната кортикална зона опознатата информация се сблъсква със съвкупността от данни, добити чрез другите сетивни модуси, което поражда словесния символ.) Информацията, плаваща от първичните кортикални зони до вторичните и после до третичните, е „деформирана“, обработена чрез операциите за синтез с нарастваща сложност и в по-голямата си част все още неразбираема. Снижаването на специализацията на тези кортикални зони е в пряка пропорционална зависимост от йерархичното им положение и има за последица това, че първичният зрителен кортекс функционира само със зрителни съобщения, докато във вторичните зони кортексът вече съдържа асоциативни неврони в електробиохимична връзка с модалните системи, предназначени за други дейности — като се знае, че дейността на невроните от вторичната зрителна зона остава специфична: тяхното стимулиране дава само зрителен сетивен ответ. Колкото до третичните зони, те са „пригодни за всичко“. Колкото по-малко е специализирана една функция, толкова е по-способна за всичко, толкова по се стреми към абстрактна, символична композиция, към общото понятие.

ТРЕТА ЕДИНИЦА

Поле, зона, участък, където се организира мисленето чрез процес (или процеси!…) на самоуправление, реагиращи на постъпваща сложна информация, допълнителна безредна информация, намерения, съставяне на планове, програмиране на дейност, контрол над нейното осъществяване, критика, анализ, коригиране и т.н. Тук вече не играе роля автоматизмът, всичко може да бъде постоянно поставяно под съмнение, теглено и претегляно, поправяно, наблюдавано. Тук се ражда свободното действие — несравнимо по-сложно от автоматичното действие или рефлекса. В зоната, заета от тази трета функционална единица на умствената дейност, са налице всички степени за осъществяване: от първичния рефлекс до сложното поведение на третичната зона, в различни анатомични сектори според това, дали се касае за активна или умствена композиция. (Пример: предчелният сектор, съставен предимно от асоциативни клетки, намиращи се във връзка с всички части на мозъка, без специализирана дейност, ще бъде податлив на всякакъв вид обучение… но и на всякакъв вид забравяне, както и на всякакви отклонения, на основата на вредна информация…)

Диф знаеше всичко това. Навремето, когато потъваше все по-дълбоко в това отблъскващо учене, все повече го обземаше такава трескава увереност, такава безумна надежда, че и най-резервираните бележки на специалистите, с които разговаряше, не можеха да я разколебаят. Защото той разбираше, все повече щеше да разбира и бе изпълнен с вяра. Немислимо бе пред толкова много знания да не се разтворят вратите на успеха… Ала след време… беше станало не тъй, както го предвиждаше. Колкото повече научаваше и разбираше, колкото повече знаеше, толкова повече осъзнаваше, че не знае нищо — или отчайващо малко. Всичко усвоено от него бе само нищожна купчинка, прашинки редом с тоя Анапурна, изграден от най-безумни мисловни операции — с други думи, невежество.

Той не знаеше нищо. Освен да борави със свързаните помежду им апарати за обратна биокомуникация с надеждата, че ще успее да си проправи път през електрическата джунгла в мозъка на Ким и ще получи разбираемо съобщение… освен да хвърля спасителни пояси, бутилки в морето, запратени несръчно и наслуки в един или друг сектор, където му се струваше, че може да възбуди краткотрайни връзки в паметта й — прашинка в океана, — мъчейки се да разчете възможните последици от това действие върху един сенситометър. Каква полза от това учене, от тия купища събрана информация, запратила го още по-дълбоко в глъбините на жалкото му човешко невежество и понеже знаеше прекалено много и прекалено малко, се отдалечи още повече от корабокрушенката, упоена жертва на чистата памет. Каква полза да знае, че всяка функционална единица, координираща умственото действие, съдържа нови три зони: първа — етап между външния свят и психиката; втора — за асоцииране и проектиране, обработваща суровата информация; трета — за координиране на умствената дейност… каква полза, щом жалките апарати, с които разполага, са неспособни да доловят в подробности изумителните взаимодействия между тия многобройни функции? Когато имаш само една нищожна цветна карта, която ти сочи най-общо мозъчната дейност в чист вид, без дълбок аналитичен разрез, как можеш да вярваш все още в деня, когато по чудо твоят зов сред въртопа на бурята най-сетне ще бъде чут?

Логически погледнато, нямаше място за надежда.

Но логически погледнато, подобно мозъчно състояние, дублирано с обездвижване и загуба на говора, без да се броят някои допълнителни усложнения, също не бе възможно. Само при мисълта, че този случай е бил предизвикан от вътрешното взривяване на един приемник ОПС, всички техници изпадаха в смут. Имало е злополуки, разбира се, но чак дотолкова… Къде е тук логиката?

Диф тръсна глава, капките пот се залюляха. За миг се откъсна от екрана на сенситометъра, който го заслепяваше, премигна, но тутакси насочи вниманието си към морето, обагрено в червено. Надяна каската за обратна биокомуникация и я настрои на звуково предаване (аудио-ЕЕГ), свикнал бе със собствената си вътрешна музика — пък и му беше по-лесно да разчита графиката на енцефалограмата на Ким с помощта на сенситометричната й мозъчна карта, която предаваше различните топлинни зони, и едновременно да слуша собствения си електромозъчен ритъм, съгласувайки го, доколкото е възможно (или отчасти), с ритъма на Ким. Музиката, представляваща поредица от бип-биии-бип, изпълни мозъка му, звуково подобие на електрическата дейност на неговите неврони. Алфа/тета. Десинхронизирана. От нервност. Притвори очи. Алфа. Бип-би-би-бип-би… Сетне ги отвори пак. Отново десинхронизация. Слухова схема, донякъде сходна с графиката на Ким. Естествено, двете никога не биха си съвпаднали напълно. Трябваше да се открие макар и малко нещо общо. Някаква допирна точка, означаваща може би, че известна прилика в дължините на вълните на мозъчните излъчвания на Ким и тези на Диф може да съдържа някакво послание, някакво съобщение, предадено по електромагнитните полета. Противно на всякаква логика, Диф вярваше и в това — нещо повече, вярваше, без да намира подкрепа от някаква официална научна теория. Но изследователите потвърждаваха това му убеждение: всяка дейност на човешкия ум се придружава от електрически вълни — алфа, бета, тета, делта, също и от подвълни с безкрайно ниски честоти в зависимост от умствената дейност. Та нали телепатичното предаване е предаване на тези вълни по някои електромагнитни полета. Хора, включили своите апарати за обратна биокомуникация независимо един от друг, не бяха ли имали понякога едни и същи мисли само защото имаха възможност да разчетат и да се съсредоточат над техните електродинамометрични графики? Ами телевизията ОПС не използваше ли за принцип на приемане познатата дължина на вълната с десинхронизиран ритъм на парадоксалния сън — оттам и значението на съкращението: ОПС — отклонен парадоксален сън?… (Или както му казват на шега „Служба за пряк натиск“…)

След пет-шест минути съсредоточаване Диф реши, че е в доста добра умствена координация с Ким. Някои честоти в ЕЕГ му се сториха съгласувани с аудиосхемата на собствения му ритъм. На светещия сенситометричен екран забеляза една силно активизирана зона, считана за първична слухова зона, взаимодействаща си с тъй наречената зона на Вернике, където се явяваше схема с описано значение.

Той заговори:

— Спомни си, Ким. Ти си Ким Сиова. Аз съм Диф Билби. Обичам те. Ти се казваше Даниела Морнер; когато навърши дванадесет години, ти се разведе с твоите родители. И сега ти си Ким. Не мисли за нищо друго, не мисли за останалото, Ким. Тоя свят е фалшив, за тебе твоите спомени не съществуват.

Говореше с глух глас и не се чуваше: в ушите му бе само песента на неговия мозък, който се напрягаше да се съгласува с ритъма на Ким, отразен от ЕЕГ. От пет години повтаряше непрестанно едни и същи думи, предъвкваше историята на Ким Сиова, родена като Даниела Морнер, за да й помогне да намери себе си всред тоя ураган, побеснял от толкова стимулатори на чистата цялостна памет, неподвластна на никакъв контрол. Крещеше името й, за да й помогне да се опомни и отърси от този кошмар и да оздравее.

— Обичам те, Ким. Ти си тук, у дома си, в твоя магазин „Лютеция“. Ти продаваше отдавна забравени книги и касетки със стари филми. Живееше си на завет в твоя свят, но дойдох аз, Диф Билби, спомни си за Диф Билби, за деня на рок концерта на открито. И двамата бяхме сложили холослушалки, но и двамата заедно решихме и ги захвърлихме. Ти и аз предпочетохме да изживеем това направо, да дишаме, да пием с нашите очи, с нашите уши. Ти ми се усмихна. Спомни си, Ким. После аз ти разказах всичко за себе си. Как исках да създавам творби за ОПС и да осъществя моята революция. Ти се засмя. Каза ми: „Ела да прекараш с мене тая вечер.“ Спомни си, Ким. Забрави останалото, забрави лудостта, това не е истина. Нещастен случай, Ким, един гаден ОПС е превъртял в главата ти, нищо друго. Някаква злополука и цялата ти подсъзнателна памет е нахлула като от пропукан язовир и се е разляла. Тъй силно е било, че ти си предпочела да се скриеш дълбоко в мозъка си. Кажи, че ме чуваш, Ким. Може да те излекуваме, само ме научи как… дай ми някакъв знак. Ти сама можеш да се излекуваш. Голяма работа ще свършиш, Ким, ако се съгласиш да разбереш, че тоя ад не съществува, че го има само в твоята глава. Да можеше да го видиш как ври на тоя екран, сигурно щеше да го овладееш, да опресниш връзките в паметта си, да възпреш и отблъснеш тоя ад. Ти можеш, Ким. Аз ще ти помогна. Ти се казваш Ким Сиова, ти не си всичкият ужас на този свят, ти си личност…

Все този вихър от пламтящи цветове на „сенси“-екрана. Без промяна. А миникомпютърът не отбелязваше никаква забележима дейност в наблюдаваната зона. Целият мозък кипеше. Всички негови зони, независимо от центровете за възприемане и управление. Ала Ким нито виждаше, нито чуваше своя свестител. Тя виждаше и слушаше зрелището и воя на чистата си памет — нищо друго. Браздите, взривовете, непрестанните възпламенявания на тая безумна памет превръщаха милиардите неврони на мозъка й в топка сурова лава, в слънце.

Диф млъкна. Очите му смъдяха, гърлото му пак бе пресъхнало, потеше се обилно. Капнал бе, а знаеше, че и този път нямаше да стигне до никъде. При тая липса на убеденост и на тонус. Паднал духом.

С натрапчивия спомен за посещението на застрахователните агенти… при това знаеше, че подир шест месеца пак щяха да дойдат. Сигурен бе, че ще дойдат, че нищо няма да се промени…

Пристъп на бяс присви стомаха му. Натисна с палец и угаси екрана на сенситометъра. Край на тоя мръсен сеанс! Божичко, понякога, докато наблюдаваше отвътре черепа на Ким и гледаше развихрилата се лудост, му идеше да повърне вътрешностите си.

Ким! О, Ким, смили се!

Тогава по бързото пращене в слушалките на своя аудио-ЕЕГ той разбра, че контактът се осъществява; разбра го, чувайки този шум и гледайки как скача перото по лентата с графиката ЕЕГ на Ким. Ала не това търсеше той, не това желаеше. Беше точно обратното — вече за трети път.

Безкраен ужас се стовари върху Диф Билби. Всички ужаси и всички страдания, в неописуем прилив на паметта, безумната памет на Ким, паметта на света, всичко, което тя бе прочела, изживяла, научила, опознала, всичко, което светът край нея представлява, приела го несъзнателно от другите, също и техните спомени, и завърналото се минало, избълвано, понесло се от едно същество към друго, несъзнателно за нея, всичките измислици, сънища, видения, потъпквания, омерзения, ужаси, тревоги, цялата съзнателна тъкан на света. Измъчиха го всички адски зъбоболи, роди сто хиляди деца, превива се от пронизващата болка на всички апандиситни кризи, имаше безброй мазоли по краката, ноктите му гнояха, изстрада всички ослепявания, всички лудости; бори се сам срещу побеснели армии, загуби си паметта и я възвърна, премазан бе във всички пътни произшествия, умира при няколко милиона рак на ануса, изгни отвътре; пропада в пропасти, рева, като се раждаше, рева, умирайки, рева, живеейки, крещя в нетърпима самота в свят на глухи, чу воя от всички заводски сирени и всички автомобилни клаксони, всички остри писъци на аеровлаковете, разби се с всички самолети, претърпя корабокрушение в затворения трюм на всички кораби „Титаник“; убиван бе във всички революции, разстрелян, победител, полудял от радост и от ужас, застрелян-застрелващ, измъчван-мъчител, плачещ-смеещ се, потръпва от садизъм и отчаяние, потопява се в смъртните детски страхове и мъки, в нощните им ужаси, подхлъзва се по адските надолнища на бъдещето, прилично на пропаст; чу всички смехове, всички възклицания, всички речи на всички религиозни водачи, които се бореха яростно, за да накарат хилядите, милионите вярващи да повярват в тях и в тяхната представа за света; бе всичките тези покварени водачи, убедени, че носят спасение за народите чрез своя модел на вярата; чу всички разговори в един град, когато прекосяваше улиците му; бе народите на Европа, тези на Африка, бе народът на Европейската конфедерация, бе 700-те милиона китайци, още толкова американци (от Севера и Юга); бе изплашеният престъпник и неговата жертва, слепецът, бебето, изтезавано пред очите на неговите родители от някакъв офицер, бе родителите и мъчителят…

Това продължи много милиони години.

И три секунди след непоносимото предаване (когато вътрешният свят на Ким на огромни вълни се бе излял в неговия мозък), Диф загуби съзнание, повален от шока.

Падна.

При падането му слушалките се отделиха от слепоочията му.

Неподвижна в постелята си, Ким съзерцаваше празнотата пред себе си. Нито един мускул, нито един нерв не бе трепнал по лицето й. Графиката ЕЕГ бе все същата. Нормална. Всекидневен свидетел на ужасното мъчение вътре в нея, от което тя бягаше, свила се някъде в себе си, под черната плътна завеса на своята изгубена самоличност… стаила се далече, колкото може по-далече, там, където ноктите на кошмара не смогваха да се вкопчат в нея с цялата си жестокост.

На пода край леглото й Диф Билби, потяща се грамада тлъстина в омачкани дрехи, дишаше мъчително.

Бележки

[1] locket-in — (англ.) — букв. медальон, съдържащ портрет, кичур коса и т.н. — в случая — състояние, подобно на кома. Б.пр.