Джудит Макнот
Ад и рай (26)

26.

Елизабет без съмнение гореше от желание да види Иън отново и също така беше любопитна да разбере в каква къща живее. Беше й казал, че е купил Монтмейн с свои пари миналата година и тя, след като видя планинската му къща в Шотландия, си представяше, че по-скоро ще му отива груба господарска къща. Мислеше си, че ще бъде неразумен разход да не се възползват от Хейвънхърст, но пък от друга страна, разбираше, че гордостта на Иън ще пострада, ако не предложи дом на своята съпруга.

Остави Лусинда в странноприемницата, където прекараха нощта, и вече два часа пътуваха, когато най-накрая Арон зави и каретата спря пред масивни железни порти. Елизабет нервно погледна от прозореца, видя импозантния вход и си извади очевидното заключение, че Арон е объркал посоката и спира, за да попита. От голямата къща зад портите излезе пазачът.

— Графиня Хейвънхърст — осведоми Арон пазача. Потресена, Елизабет наблюдаваше през отворения прозорец на каретата как пазачът кимна и се запъти да отвори. Огромните железни порти се разтвориха безшумно и Арон подкара конете, а пазачът затвори след тях. Елизабет се взираше през прозореца, когато тръгнаха по безкрайна алея, която се виеше през безупречно поддържан парк. Живописната гледка надминаваше всичко, което бе виждала. Заоблени хълмове, покрити с дървета, заобикаляха имението от три страни, очарователен поток тихо бълбукаше под каменния мост, по който изтрополиха конете. И тогава пред очите й се появи къщата и Елизабет ахна от невероятната й изтънчена красота. Беше триетажна, с две издадени напред крила. Слънцето проблясваше в огромните прозорци, които опасваха фасадата. От алеята за карети към парадния вход водеха стъпала, от двете страни на които имаше каменни урни с подкастрени храсти. По огледалната повърхност на езерото, което се виждаше в края на ливадата, лениво плуваха лебеди. До езерото имаше павилион с гръцка колонада, който бе толкова голям, четвърт от нейната къща можеше да се побере в него. Огромното пространство, прецизното разположение и всеки живописен елемент превръщаше гледката в нещо поразително изящно.

Каретата спря пред стъпалата и четирима лакей, облечени с тъмночервени ливреи със златни апликации, с втурнаха към тях. Помогнаха на замаяната Елизабет слезе и я придружиха по стълбите, вървейки от двете страни като почетна стража.

Икономът отвори масивната врата и дълбоко й поклони. Тя влезе във великолепно мраморно фоайе остъклен таван три етажа по-горе. Замаяна, тя се оглеждаше, за да осъзнае какво се случва.

— Господарят е в кабинета си с гости, които пристигнаха ненадейно — съобщи икономът и я изтръгна съзерцанието на прекрасните стилни стълбища, които виеха от двете страни на огромното фоайе. — Помоли да ви заведа при него, веднага щом пристигнете.

Тя му се усмихна неуверено и го последва по коридора. Той се спря пред двойна полирана врата с богато украсени дръжки, почука и отвори, без да чака позволени Елизабет несъзнателно направи крачка-две и се закова на място хипнотизирана. Пред нея се простираше десетки квадратни метри дебел килим от прочутата френска тъкачница в Обюсон, а стените от пода до тавана бяха библиотечни рафтове с книги. В дъното зад изящно бюро седеше мъжът, който бе обитавал малка хижа в Шотландия и бе стрелял с нея по клонките на дърветата.

Тя не забеляза другите мъже, които учтиво веднага скочиха на крака. Той стана с онази естествена грация която изглежда бе в кръвта му. Като насън го видя да извинява на гостите си и да се запътва към нея. Изглеждаше все по-висок, докато се приближаваше, раменете му закриха погледа към стаята, кехлибарените му очи се взираха в нея, усмивката му бе изпълнена с радост и неувереност.

— Елизабет!

Смутена и смаяна, тя му позволи да целуне ръката й и меко каза:

— Мога да ви убия.

Той се усмихна на контраста между думите и тона.

— Зная.

— Можехте да ми кажете.

— Надявах се да ви изненадам.

И още по-точно, надяваше се да не знае и сега имаше доказателството: Елизабет се бе съгласила да се омъжи за него без да има представа за богатството му. Изразът й говореше, че не вярва на очите си, и бе съвсем искрена. Иън се нуждаеше от това уверение и затова бе наредил на иконома си да я доведе веднага щом пристигне. Вече имаше доказателството, че тя го обича, и нямаше значение дали щеше да го признае пред него или пред себе си.

Нека да държи колкото си иска на своята независимост. Иън щеше да го приеме невъзмутимо. Защото тя го обичаше.

Елизабет видя как се смени изразът на лицето му. Помисли си, че очаква от нея да каже още нещо за щателния му дом, и с жизнерадостна усмивка се пошегува:

— Ще бъде истинска саможертва, сигурна съм, но ще измисля начин да понеса огромното изпитание да живея в подобна къща. Колко стаи има?

— Сто осемдесет и две.

— Малка къщичка със скромни пропорции — отговори тя весело. — Предполагам, че ще трябва да се задоволим с нея.

Иън си помисли, че не само ще са доволни, но и щастливи да живеят тук.

Той приключи деловата си среща и тръгна да намери Елизабет.

— В градината е, милорд — осведоми го икономът. Иън излезе през големите остъклени врати на терасата и слезе по стълбите, за да отиде при нея. Беше застанала сред розите и късаше една повехнала пъпка.

— Само за секунда ще те заболи — говореше на розата, — но то е за твое добро. Ще видиш. — Погледна стеснително към него. — Говоря им по навик.

— Очевидно действа — нежно й каза той, гледайки избуялите цветове около полата й.

— Защо го казвате?

— Защото — тихо отвърна той, докато тя се изправяше, — преди да застанете сред цветята, това беше една обикновена градина.

Елизабет озадачено го погледна.

— А сега каква е?

— Рай.

Дъхът й секна от дрезгавия му тембър и от желанието в очите му. Той протегна ръка към нея, и тя съвсем импулсивно му подаде своята и се хвърли в прегръдките му. Той се взираше с любов в лицето й. Прегърна я още по-силно, наведе глава и чувствените му устни се впиха в нейните с бурна нежност и мъчително желание, а ръцете му се плъзнаха върху гърдите й. Елизабет почувства, че съпротивата и волята й рухват, и отвърна на целувката му с цялата си душа.

В тази целувка вложи всичката любов, насъбрана през годините на самотното й детство, и Иън го усети от всеотдайно разтворените й устни, от изящната й ръка, с която милваше тила му. Щедро му отдаде себе си със своята целувка със страст, в която нямаше капчица егоизъм, и Иън я прие жадно, чувството й проникна в него, потече във вените му и го изпълни с ликуване от сливането и от рухването на преградите. Тя беше неговата мечта.

С огромно усилие се откъсна от нея, като продължаваше да гали копринената й коса с едната си ръка, а с другата я притискаше към себе си. Елизабет стоеше замряла и като че ли нито се плашеше, нито се скандализираше от ерекцията му.

— Обичам те — промълви той. — И ти ме обичаш. Чувствам го, когато те прегръщам. — Усети как леко трепна и въздъхна, но не искаше или не можеше да ни и дума и Иън продължи да й говори: — Зная го, Елизабет, но ако в най-скоро време не го признаеш, ще обезумея. Не мога да работя, не мога да мисля. Решавам нещо, после се отказвам. И — продължи той, като се сети да я пробуди от унеса й с тема, която със сигурност й въздействаше, — това е нищо в сравнение с парите, които прахосвам, когато съм подложен на жестоко напрежение. Роклите и къщата на Промънад Стрийт също ще се окажат нищожна покупка…

Продължи да й говори в същия дух, триумфирайки нежната страст в очите й, съзирайки как се надига мнение в зелените им дълбини.

— Ако скоро не го признаеш — дразнеше я той, — ще пропилея всичко и няма да има къде да се подслоним.

Фините й вежди се сключиха в недоумение, Иън се усмихна и незабелязано извади годежния пръстен, който й бе купил.

— Когато съм в стрес, купувам каквото ми се изпречи пред погледа — все така говореше той, докато й надяваше пръстена. — Едва се сдържах да не купя с всички видове скъпоценни камъни.

Тя откъсна очи от устните му, погледна пръстена с огромен смарагд на ръката си и изпадна в шок.

— О! — възкликна и той усети как се напрегна в ръцете му. Великолепен е, но не мога да ви разреша, Иън. Наистина не мога — извика разтревожена и го накара да потръпне, когато чу името си от нейните уста. — Не трябва да постъпвате така. Вече показахте изключителна щедрост. Докосна камъка почти със страхопочитание и отсече с практичен жест:

— Нямам нужда от бижута, повярвате ми. Правите го заради глупавата ми забележка, че някой си щял да предложи рубин колкото дланта ми.

— Е, не е чак толкова голям — пошегува се той.

— Защо, с камък като този ще мога да направя напоителна система в Хейвънхърст, да обличам и изхранвам прислугата с години…

Тя посегна да свали пръстена.

— Не — сподави смеха си той и я прегърна. — Аз не мога — почуди се как да предотврати протестите й, — вероятно няма да мога да върна пръстена, защото е част от комплект.

— Да не би да твърдите, че има още?

— Страхувам се, че е така, макар да исках да ви изненадам довечера. Има и колие, и обици, и гривна.

— Разбирам — каза тя, като се опитваше да не гледа пръстена. — Тогава предполагам, че пръстенът отделно не е толкова скъп… Не ми казвайте — строго го погледна, а раменете му се затресоха от сподавения смях, — че сте купили поотделно всяко бижу.

Иън се разсмя и притисна челото си към нейното, като потвърди.

— Имала съм голям късмет — каза тя, като покровителствено положи пръсти върху великолепния пръстен, — че се съгласих да се омъжа за вас.

— Ако не се бяхте съгласили — не преставаше да се смее Иън, — Бог знае какво щях да купя.

— И каква сума щяхте да прахосате — позасмя се тя и се сгуши в ръцете му… за пръв път по свое желание.

— Наистина ли го правите? — попита след миг.

— Какво да съм направил? — едва продума от смях.

— Да харчите безразборно пари, когато сте разстроен.

— Да — излъга той, задушен от смях.

— Трябва да престанете.

— Ще се опитам.

— Мога да ви помогна.

— Моля ви.

— Трябва изцяло да се оставите в ръцете ми.

— Копнея за това.

И за пръв път в живота си Иън целуна смееща се жена.

* * *

Следобедът мина като миг и той бе приковал очи към часовника, като че ли щеше да спре времето. Но най-накрая я изпрати до каретата.

— Ще се видим на бала в Лондон утре вечер. И не се безпокойте. Всичко ще бъде наред.

— Зная, че ще бъде — отговори му тя, изпълнена с доверие.