Джудит Макнот
Кралството на мечтите (24)

Двайсет и четвърта глава

— Колко са там, как мислите, милейди? — попита я Агнес, която бе застанала до Дженифър на пътеката зад зъберите на крепостната стена. Камериерката й беше работила толкова усилено през последната седмица, че господарката настоя да излезе с нея навън и да подиша малко чист въздух.

Херцогинята се взираше в невероятната гледка, заслугата за която се дължеше единствено на кралската заповед Черният вълк да се включи в онова, което едно време беше само „местен турнир“.

Благородници, знатни рицари и зрители от Англия, Шотландия, Франция и Уелс се бяха събрали тук, придошли с хиляди, а из цялата долина и близките възвишения се издигаха пъстри палатки, шатри и павилиони, които непрестанно се увеличаваха с всеки новопристигнал. Дженифър имаше чувството, че наблюдава истинско море от разноцветни знамена, обсипани с всевъзможни гербове и емблеми. Тя се усмихна и отвърна на камериерката си:

— Навярно шест или седем хиляди, а може и да са повече. Тя знаеше и защо са тук — повечето жадуваха да премерят сили с легендарния рицар на Хенри, страшилището на Англия, непобедимия Черен вълк.

— Виж, идва още една група! — каза, посочвайки на изток, където един отряд от пешаци и рицари на коне тъкмо преваляше хълма. Гостите и участниците заприиждаха на групи от по стотина души още от миналата седмица, в резултат на което „Клеймор“ се препълни още на втория ден и благородниците трябваше да се примирят със ситуацията и да лагеруват на открито. Това обаче едва ли ги притесняваше особено, си мислеше младата жена, съдейки по луксозните павилиони и палатки, които аристократите предвидливо бяха взели със себе си.

— Никога не сме виждали нещо подобно — възкликна Агнес.

— Селяните правят ли това, което наредих?

— Да, милейди, и цял живот ще ви бъдем благодарни за помощта ви! За една седмица припечелихме повече грошове, отколкото през целия си живот, и още никой не е посмял да ни мами, както ставаше на предишните турнири…

Джени се усмихна и повдигна косата от гърба си, оставяйки лекият октомврийски ветрец да погали врата й. Когато първите палатки започнаха да се издигат в долината, възникна необходимостта от изхранването на гостите, които започнаха безцеремонно да отнемат добитъка на селяните, подхвърляйки им насреща дребни монети. Когато херцогинята разбра за произвола, нареди на слугините си да изработят емблеми, на които беше изрисувана вълча глава, след което събра селяните във вътрешния двор на замъка, за да им ги раздаде.

— Съпругът ми — заяви тя на скупченото множество — не може да толерира подобно отношение към поданиците му. Вие си решавате какво да продавате и на каква цена, но ако аз бях на ваше място — посъветва ги с усмивка тя, — щях да продавам на най-високата цена, която ми предлагат, а не на първия срещнат. Носете тези емблеми, защото те означават, че се намирате под закрилата на Черния вълк! Гарантирам ви, че никой няма да посмее да ви стори нещо лошо.

Насъбралите се хора се оживиха и се разнесоха одобрителни викове. Дженифър обаче още не беше свършила.

— Когато всичко това приключи, ще проуча откъде можем да закупим нови тъкачни станове. Ако вложите изкараните за тази седмица пари в нови станове, ще спечелите още и още. Помислете над това — добави. — А тъй като отсега нататък подобен турнир ще се провежда всяка година, би било добре да имате повече добитък и други стоки, които да продадете на следващия.

Агнес погледна господарката си със сълзи в очите.

— Господ ви е изпратил тук, милейди! Бъдете благословена за добрините, които ни направихте! Всички от селото знаят, че съм личната ви камериерка, и искат да ви предам, че дълбоко съжаляваме за посрещането, което ви устроихме… Винаги ще ви бъдем благодарни за всичко, което сторихте за нас…

— Благодаря ти — кимна момичето. — Трябва да ти кажа обаче, че идеите ми за печалбата от турнира и становете са шотландски — големи спестовници сме ние планинците.

— Ама сега сте англичанка, ако ме извините, че ви говоря тъй. Омъжена сте за нашия господар и това ви прави една от нас.

— Аз съм шотландка — отвърна гордо Дженифър — и нищо не може да промени този факт!

— Да, но утре, на турнира, всички се надяваме, че ще бъдете на наша страна! — каза Агнес.

* * *

Дженифър бе казала на съпруга си, че възнамерява да посети шотландския павилион и той се беше съгласил, но само при условие тя да бъде придружена от хората му. Ескортът, предвиден за нея, се състоеше от петнайсетина мъже от личната му охрана, включително Арик, Стефан, Годфри, Юстас и Лайънъл — всички въоръжени и на коне. Докато яздеха към западния край на долината, където бяха отседнали сънародниците й, Стефан каза:

— Може би за пръв път от десетилетия толкова много хора от нашите три страни са се събрали на едно място, без да се избият един друг.

— И аз си мислех същото — рече тя, озадачена от забележката му. Макар че се отнасяше учтиво с нея, Стефан я гледаше доста неодобрително, откакто бе охладняла към брат му. Навярно причината за по-топлото му отношение днес се криеше в известието, което баща й бе изпратил за пристигането си — към него имаше и бележка от Брена, която Дженифър бе предала на Стефан, без да я прочете.

Херцогинята беше изпратила вестителя обратно, заръчвайки му да предаде на баща й, че ще го навести днес. Искаше й се да му обясни и да се извини за начина, по който бе реагирала, когато бе узнала, че възнамерява да я прати в манастир. Нещо повече — най-много й се искаше да получи прошката му за ролята, която бе изиграла в убийството на Уилям. Все пак тя беше помолила Ройс да каже на брат й да остане. Без съмнение реакцията й на тайния замисъл да я изпратят в манастир беше разтревожила Уилям и вбесила Ройс.

Тя не очакваше нито баща й, нито който и да е от клана й да й прости, но поне трябваше да опита. Очакваше да се отнесат към нея с презрение, но когато се приближи до палатките на Мерик, веднага разбра, че случаят едва ли ще е точно такъв. Баща й излезе от шатрата си и още преди Стефан да е скочил от коня, за да й помогне да слезе, лорд Мерик вече я бе хванал за кръста и я смъкваше на земята. Останалите й роднини наизлизаха от палатките си и изведнъж я запрегръщаха, а Гарик Кармайкъл и Холис Фъргюсън й стиснаха ръката. Дори Малкълм сложи ръка на рамото й.

— Джени! — извика Брена, когато най-накрая успя да се добере до сестра си. — Толкова ми липсваше!

— И ти на мен! — Гласът й беше пресипнал от вълнение.

— Влез вътре, скъпа! — настоя баща й и за нейно изумление се оказа, че не тя, а той се чувства виновен, задето не бе разбрал правилно желанието й да отиде в манастир. Вместо да се поуспокои обаче, Дженифър бе обзета от чувство на вина.

— Това беше на Уилям — каза лорд Мерик, подавайки й инкрустирания кинжал на брат й. — Знам, че те обичаше повече от всички нас, Дженифър, и би искал ножът му сега да е у теб. Навярно би желал да го носиш утре на турнира в негова чест…

— Да — промълви тя, а в очите й проблеснаха сълзи. — Ще го нося.

После баща й й разказа как положили тялото на брат й в обикновен гроб, намиращ се в неосветена земя; разказа й за молитвите, произнесени за храбрия бъдещ лорд на Мерик, посечен в разцвета на силите си. Когато свърши, тя се почувства така, все едно Уилям беше умрял отново — толкова ярко беше всичко в паметта й.

Щом настана време да си ходи, баща й посочи към един сандък в ъгъла.

— Това е чеизът на майка ти, скъпа — рече той, докато Малкълм и Гарик Кармайкъл го изнасяха навън. — Знам, че искаш да бъде при теб, особено след като трябва да съжителстваш с убиеца на брат си. Тези неща ще ти носят утеха и винаги ще ти напомнят, че ти си графинята на Рокбърн. Позволих си волността — добави той — да сложа и твоето знаме, знамето на Рокбърн, до нашите флагове над павилиона ни. Помислих си, че ще ти хареса да го видиш там, докато наблюдаваш как се бием срещу убиеца на твоя любим брат Уилям.

Дженифър до такава степен беше зашеметена от мъката и чувството си за вина, че не можа да продума нищо. Когато излезе навън, късният следобед отстъпваше място на вечерта, а всички шотландци, които не бе успяла да види при пристигането си, се бяха събрали пред шатрата на баща й, за да я поздравят.

— Липсвахте ни, лейди Дженифър! — каза един оръжейник.

— Ще ви накараме да се гордеете с нас утре — извика един далечен неин братовчед, който изобщо не я беше харесвал преди, — тъй както вие ни накарахте да се гордеем с вас!

— Крал Джеймс — рече тържествено баща й — ми нареди да ти предам личните му поздравления и да ти напомня никога да не забравяш полята и планините на своята родина!

— Да ги забравя? — прошепна тя. — Как изобщо бих могла?

След което лорд Мерик я дари с толкова нежна и продължителна прегръдка, че на нея й се прииска никога да не се връща в „Клеймор“.

— Вярвам — добави той, докато й помагаше да се качи на коня си, — че леля Елинор се грижи отлично за всички вас…

— За всички нас? — повтори безизразно младата жена.

— Ами… — поправи се бързо той — тя нали продължава да прави чайове и лечебни отвари? За да съм сигурен, че си добре…

Младата жена кимна, мислейки си за честите разходки на леля Елинор в гората. Тъкмо щеше да потегли, когато очите й срещнаха умоляващия поглед на Брена и тя се сети за бележката, която сестра й бе изпратила предната нощ.

— Татко — започна колебливо Дженифър, — дали ще е възможно Брена да дойде с мен и да прекара вечерта в замъка? Утре ще дойдем заедно на турнира.

За секунда лицето на баща й сякаш се вкамени, след което на устните му се появи снизходителна усмивка и той попита:

— Можеш ли да гарантираш сигурността й?

Дъщеря му кимна утвърдително.

Няколко минути по-късно, когато Брена и Дженифър вече се бяха отдалечили заедно с техния ескорт, графът на Мерик продължаваше да стои заедно с единствения си останал син пред палатката си, зареял поглед към замъка, извисяващ се над долината. Мълчанието бе нарушено от Малкълм, който попита:

— Мислиш ли, че успяхме? — Беше вперил ледения си, презрителен взор в гърба на доведената си сестра.

Лорд Мерик кимна и рече:

— Напомнихме й за дълга й, а дългът й ще надделее над страстта, която й е останала към убиеца. Тя ще седи в нашия павилион, ще ликува с нас и ще освирква англичаните, а съпругът й и всичките му хора ще наблюдават това.

Малкълм изобщо не си правеше труда да крие презрението си към доведената си сестра.

— Да, но ще ликува ли, когато го убием на арената? Дълбоко се съмнявам. В нощта, когато дойдохме в „Клеймор“, тя направо му се хвърли на врата и го умоляваше да й прости, задето тя самата те беше помолила да бъде изпратена в манастир…

Графът на Мерик се обърна, а очите му проблеснаха като две ледени остриета в мрака.

— Моята кръв тече във вените й. Тя ме обича и ще се подчини на волята ми. Всъщност вече го е направила, само дето още не го съзнава…

* * *

Обленият от оранжевото сияние на факлите във грешен двор на замъка бе изпълнен с множество усмихнати гости и възторжени слуги, насъбрали се тук да наблюдават как Ройс ще посвети оръженосеца на Годфри в рицарство. Заради големия брой заинтересувани от церемонията — шестстотин знатни гости и триста слуги — бе решено тя да се проведе в двора, а не в параклиса, който беше обичайното място за този ритуал. Оръженосецът, мускулест млад мъж на име Бардрик, беше коленичил пред херцога, а облеклото му включваше дълга бяла туника, червена мантия и черен жакет. На главата си имаше алена качулка. Той беше прекарал последните двайсет и четири часа в параклиса на пост и молитви. На разсъмване младежът се бе изповядал пред отец Грегъри, който го беше причестил, и сега с трепет очакваше господарят му да го направи рицар.

Неколцина рицари и дами участваха в церемониалното му „въоръжаване“, като всеки бе понесъл някаква част от новите му доспехи. Когато всички части на бронята бяха донесени, херцогът погледна към съпругата си, която държеше в ръце златни шпори — върховния символ на рицарството — защото бяха забранени за всички, с изключение на рицарите.

Повдигайки леко краищата на зелената си кадифена рокля, Дженифър пристъпи напред и ги остави на тревата до краката на мъжа си. Докато правеше това, погледът й попадна на златните шпори на самия Ройс и тя се зачуди дали церемонията по посвещаване на Черния вълк в рицарство на бойното поле край Бозуърт е била толкова пищна и грандиозна като тази.

Щом се отдръпна назад, херцогът се обърна към Бардрик и му зададе три въпроса, които Дженифър не можа да чуе добре, но отговорът изглежда задоволи мъжа й, защото той кимна утвърдително. После лорд Уестморланд извади меча си, вдигна го високо и докосна с него рамото на коленичилия пред него младеж. Отец Грегъри благослови новия рицар и тълпата избухна във възторжени викове, когато „сър“ Бардрик се засили и възседна коня си, без да докосва стремената, след което запрепуска из претъпкания двор, хвърляйки дребни монети на слугите.

Лейди Катрин Мелбрук, симпатична брюнетка, малко по-възрастна от Джени, се приближи усмихната до нея. Тя беше от малкото хора, които бяха спечелили симпатията й още в деня на годежа й в „Мерик“. Сега лейди Катрин се приближи към нея и прошепна на ухото й:

— Слугите разправят, че сте нещо между ангел и светица. Казаха ми, че сте порицали сериозно собствения си иконом, задето си е позволил да удари един от прислужниците. Както и че сте се отнесли милостиво към непослушен младеж, който имал точен прицел. — Дженифър се усмихна. Брюнетката обаче продължаваше: — Забелязвате ли как ви гледа съпругът ви? Имате ли представа, че дори сега ви гледа по начин, който даже моят неромантичен мъж определя като „нежен“?

Херцогинята неволно впери взор към Ройс. Той бе заобиколен от група гости, сред които беше и лорд Мелбрук, и изглеждаше погълнат от разговора.

— Веднага се обърна настрани, щом видя, че поглеждате към него — закиска се лейди Катрин. — А само да бяхте видели как изгледа лорд Броутън, когато забеляза, че той зяпа към полата ви. От очите му щяха да изхвръкнат светкавици! Кой ли би се досетил — добави тя, — че нашият свиреп Черен вълк ще стане кротък като агънце само два месеца след сватбата си?

— Не е никакво агънце! — процеди Дженифър, преди да може да се въздържи, и видя как лицето на лейди Мелбрук помръква.

— Аз… моля да ме извините, Джени, сигурно се чувствате ужасно… Всички знаем колко ви е тежко…

Очите на херцогинята се разшириха от тревога, че хората се досещат за чувствата й към Ройс. Въпреки проблемите двамата съпрузи бяха решили да се държат пред хората така, все едно нищо не се е случило.

— Всички знаете какво? — попита тя.

— Ами за турнира… Колко ще ви бъде трудно — да седите в павилиона на съпруга си и да му оказвате подкрепа, докато всичките ви роднини ви гледат…

— Нямам такова намерение! — с леден тон отвърна херцогинята.

Лейди Катрин беше изумена:

— Джени, не можете да направите това! Да не искате да кажете, че ще седите при шотландците?

— Аз съм шотландка! — гордо заяви Дженифър, усещайки как в същия момент стомахът й се свива на топка.

— Но сега сте Уестморланд! Дори Господ ни учи, че съпругата трябва да остава винаги вярна на мъжа си! — Преди да съумее да й отговори, лейди Мелбрук сложи ръце на раменете й и я погледна в очите. — Нямате представа какво ще предизвикате, ако се присъедините публично към неговите опоненти! Това е Англия, Джени, а вашият съпруг е… той е легенда! Ще го направите за посмешище! Всеки, който ви е харесвал, ще започне да ви презира, да не говорим как ще се подиграват на Ройс, задето не е могъл да спре собствената си жена! Моля ви, Джени, умолявам ви с цялото си сърце — не правете това!

— Аз… аз трябва да напомня на съпруга си, че е време за… — опита се да се измъкне тя. — …Преди да разберем, че към церемонията ще има толкова голям интерес, бяхме определили тази вечер за васалите, които трябва да дойдат в „Клеймор“ и да положат клетва за вярност пред мъжа ми…

Двама от крепостните селяни, стоящи наблизо, се загледаха в отдалечаващия се гръб на Джени — изглеждаха така, сякаш някой ги бе зашлевил през лицето. След секунда обаче се поокопитиха и се втурнаха към ковача, който бе заобиколен от дузина коняри.

— Нейна светлост — извика разтревожено единият селянин — утре ще седи при шотландците! Ще вика срещу нас!

— Лъжеш! — изрева насреща му едно младо конярче, за чиято изгорена ръка Дженифър собственоръчно се беше погрижила, превързвайки я предния ден. — Тя никога не би направила това! Тя е една от нас!

* * *

— Милорд! — извика Дженифър на съпруга си, когато се доближи до него.

Ройс говореше с лорд Мелбрук, но щом чу гласа й, веднага се обърна към нея. Мъжът на Катрин Мелбрук зяпна удивено.

— Какво има? — попита херцогът.

Приятелката й беше права. Наистина имаше нещо в очите му, когато я гледаше. Пропъждайки тази мисъл, тя рече:

— Беше казал, че всеки трябва да си легне рано в нощта преди турнира, за да се наспи добре — започна да обяснява, слагайки си онази маска на безизразна учтивост, зад която се прикриваше всеки път, когато говореше с него след смъртта на Уилям. — Ако искаш да стане така, трябва да побързаш да приключиш с клетвите на васалите, преди да е станало твърде късно.

— Да не би да не се чувстваш добре? — попита я загрижено.

— Не — излъга съпругата му. — Просто съм уморена.

За тази церемония бе предвидена голямата зала на „Клеймор“, където васалите вече очакваха своя лорд. След час и нещо, когато и това мероприятие завърши, Дженифър се извини на лорд и лейди Мелбрук и се качи в стаята си, където Агнес й помогна да се приготви за сън, обличайки я в бяла ленена нощница, избродирана с розови копринени рози. Младата жена тъкмо щеше да се пъхне под завивките, когато на вратата се почука и Ройс пристъпи в помещението.

— Ще отида да видя дали лейди Елинор има нужда от нещо — каза притеснено камериерката, оставяйки двамата съпрузи насаме.

Съзнавайки, че ленената нощница е прозрачна Джени грабна един сребрист кадифен пеньоар и набързо го облече. Вместо да се пошегува за срамежливостта й, както би направил по времето на щастливите им дни, тя забеляза, че лицето на херцога остана съвършено безизразно.

— Дойдох, защото исках да си поговорим за някои неща — започна той, докато тя завързваше колана си. — Първо, за емблемите, които си раздала на селяните…

— Ако ми се сърдиш за това, не те обвинявам — открито каза херцогинята. — Наистина първо трябваше да попитам теб или сър Албърт… Теб обаче те нямаше, а сър Албърт изобщо не го… харесвам, ето защо…

— Изобщо не ти се сърдя, Дженифър — нежно рече Ройс. — Що се отнася до сър Албърт, след приключването на турнира той ще бъде уволнен. Исках да ти благодаря, задето забеляза проблема и го разреши по толкова находчив начин. А най-много от всичко искам да ти благодаря за това, че не издаваш омразата си към мен пред прислугата.

Стомахът й се сви болезнено при думата „омраза“. Той продължи:

— Точно обратното. — Херцогът погледна към вратата и добави иронично: — Никой вече не се прекръства, когато мине покрай мен. Дори твоята камериерка.

Младата жена, която нямаше никаква представа, че съпругът й е забелязал тези неща, кимна, без да знае какво да каже.

Ройс се поколеба за момент, после язвително изрече:

— Баща ти, брат ти и още трима рицари от „Мерик“ ме предизвикаха на бой за утрешния ден. И аз приех.

— Естествено — отвърна жена му.

— Нямах избор — вдигна рамене херцогът. — Кралят ми заповяда да не отхвърлям нито едно предизвикателство от твоя клан.

— Ще имаш доста натоварен ден, милорд — отбеляза тя и го изгледа ледено. Всички знаеха, че Шотландия и Франция вече бяха избрали най-добрите си рицари и Ройс трябваше да се изправи срещу тях в първия ден от турнира. — Колко единоборство ти предстоят?

— Единайсет — отвърна той — плюс груповия бой.

— Единайсет — повтори тя, а гласът й бе изпълнен с омраза и горчивина. — Обикновено рицарите имат по три. Предполагам, че имаш нужда от четири пъти повече насилие от другите мъже, за да се почувстваш силен и смел?

Лицето му пребледня.

— Приех само тези предизвикателства, за които изрично ми беше заповядано. Отказал съм повече от двеста други.

Поне дузина саркастични отговори се въртяха в главата й, но Дженифър беше твърде уморена, за да спорят. Искаше й се мъжът й да се махне час по-скоро от стаята й — докато го гледаше, имаше чувството, че умира. Ройс й обърна гръб, насочвайки се към вратата, и в същия момент си припомни Уилям, с кинжала, стърчащ от гърдите му. Решила да защити действията на мъртвия си брат, тя изведнъж изтърси:

— Разсъждавах много по този въпрос и си мисля, че Уилям е посегнал за кинжала си не защото е искал да те убие, а защото се е притеснявал за сигурността си — все пак е щял да остане насаме с теб в коридора… А може би се е тревожел и за моята сигурност — всички видяха колко ядосан беше тогава. Ала той никога не би се опитал да те нападне — никога, още по-малко пък в гръб!

Макар че тези думи не бяха произнесени с обвинителен тон, Дженифър забеляза как тялото на Ройс изведнъж се сковава, като че ли пронизано от внезапна болка.

— И аз стигнах до същия извод в онази злополучна нощ — заговори той, обръщайки се. — С периферното си зрение видях как зад гърба ми проблясва кинжал и реагирах инстинктивно. Беше рефлекс. Съжалявам, Дженифър!

— Благодаря ти — хладно произнесе съпругата му, — задето не се опитваш да ме убедиш, че той е възнамерявал да те убие. Това ще направи нещата по-лесни за нас — за теб и мен да… — Гласът й заглъхна, когато тя се опита да си представи какво ги чака, ала единственото, за което можеше да мисли, беше онова, което някога бяха споделяли… и изгубили. — …да се отнасяме любезно един към друг — завърши неуверено.

Ройс си пое дълбоко дъх.

— Това ли е всичко, което искаш от мен занапред? Да се отнасяме любезно един към друг?

Младата жена кимна, неспособна да продума каквото и да било.

— Това е всичко, което искам — промълви след известно време.

Някакво мускулче на лицето му потрепна, сякаш съпругът й искаше да каже нещо, обаче той само кимна и излезе от стаята.

Щом вратата се затръшна зад гърба му, Дженифър се хвърли на леглото, а сълзите й рукнаха като два горещи потока. Раменете й се разтърсиха от конвулсивни, неконтролируеми ридания, докато гърдите й пламтяха като адски пещи от ужасната болка, която вече не можеше да сдържа в себе си.