Джудит Макнот
Кралството на мечтите (17)

Седемнайсета глава

Бурята, която от два дни се готвеше да се разрази, накрая връхлетя с такава сила, че цели два часа след разсъмване небето остана черно. Дъждът се лееше и шибаше лицата им, превивайки младите дървета почти на две, но въпреки всичко групата продължаваше да се движи напред.

Прегърбил рамене, оставил дъждът да се лее по широкия му гръб, Ройс се ядосваше, че осигуряваше защита и за изтощената жена, която сега спеше, облегнала глава на гърдите му. Когато слънцето напълно прогони тъмните облаци, на херцога му се стори, че яздят от незапомнени времена през някакъв безкраен изгрев. Ако не беше проливният дъжд, отдавна щяха да са стигнали до мястото, към което се стремяха. Ройс потупа Зевс по лъскавата шия. Беше доволен от сина на Тор, който се справяше с носенето на двойния си товар с лекотата на баща си. Движението му, изглежда, събуди Дженифър, която се поразмърда, притискайки се до рицаря, търсейки топлинка. Някога подобно движение би го накарало да я прегърне силно. Когато изпиташе нужда от тялото й, щеше да го използва, но никога вече с нежността и вниманието, които й отделяше преди. Щеше да си позволи да изпитва сласт към лъжливата малка уличница, но нищо повече. Никога. Нейната младост, големите й сини очи и трогателните лъжи го бяха заблудили веднъж, но Ройс нямаше да попадне в същия капан за втори път.

Като че ли изведнъж осъзнавайки къде се намира и какво става с нея, Дженифър се размърда, отвори очи и се огледа наоколо, опитвайки се да разбере какво се е случило.

— Къде сме? — попита тя. Гласът й беше прегракнал, понеже това бяха първите думи, които изричаше, откакто Ройс я бе спуснал с въжето по каменната стена. По същия начин бе звучал гласът й, когато я бе събудил да се любят повторно в онази безкрайна, изпълнена със страст нощ, която бяха прекарали заедно в „Хардин“.

Той стисна устни, опитвайки се да прогони спомена. Погледна надолу и видя лицето й, на което бе изписано учудване, заменило обичайната й надменност.

Младата жена не получи отговор и отново попита:

— Къде отиваме?

— Движим се на северозапад — отвърна й студено той, без да й дава никаква друга информация.

— Толкова ли те затруднява да ми кажеш накъде всъщност сме поели?

— Да — процеди през зъби лордът.

Тя бързо се разсъни, щом осъзна какво се бе случило с нея през изминалата нощ. Дъждовните капки я шибаха в лицето, докато погледът й обхождаше загърнатите в наметала мъже, прегърбили се над конете, движещи се под прикритието на дърветата. Стефан Уестморланд яздеше от дясната им страна, а Арик — от лявата. Леля Елинор седеше гордо изправена на седлото си и щом усети, че я наблюдава, й се усмихна окуражително. Изражението й недвусмислено показваше, че е радостна да отиде където и да е, само и само да не се налага да се връща в наследствения си замък в Гленкарин. Докато бяха на сала, възрастната жена бе прошепнала на Джени, че е успяла да убеди херцога да я вземе с тях, но тя не можа да узнае нищо повече от това. Всъщност дори превръзката на устата й бе махната едва когато бе заспала.

— Къде е Брена? — запита момичето. — Освободихте ли я?

Точно сега обаче, когато Дженифър изобщо не очакваше отговор, го получи.

— Че ние изобщо не сме я пленявали — заяви й Ройс.

— Копеле такова! — изсъска тя, след което изохка от изненада, когато ръката на Черния вълк се заби в диафрагмата й, изкарвайки въздуха й.

— Да не си посмяла — нареди й той — да ми говориш някога по този начин или с такива думи, разбра ли?

Навярно херцогът щеше да каже и още нещо, но млъкна, забелязал голямата каменна постройка, кацнала на билото на един хълм пред тях. Обръщайки се към Стефан, той извика:

— Това изглежда точно като мястото, което ни трябва! — Произнасяйки тези думи, рицарят заби шпори в хълбоците на коня си. Копитата на Зевс зачаткаха по земята, а останалите мъже го последваха. Изглежда, само леля Елинор не беше доволна, защото не спря да се оплаква, че седлото й било твърде неудобно.

Вълкът се спря пред постройката, която очевидно беше манастир, скочи от коня си и се обърна към брат си:

— Арик ще остане тук с нас. Оставете ни един резервен кон.

— Ами леля Елинор? Какво да правим, ако тя не издържи на темпото ни?

— Ако не издържи, ще трябва да потърсите някаква къщурка и да я оставите там.

— Ройс — каза Стефан, — не върши глупости. Хората на Мерик сигурно са по петите ни.

— Едва ли. Той ще изгуби по-голямата част от днешния ден, опитвайки се да убеди Хейстингс и Дугъл, че не е замесен в заговора. После ще трябва да се досети накъде сме се насочили, понеже дъждът и бурята ще заличат следите ни. Това ще му коства доста време. Ако пък греша, нашите хора там знаят какво да направят. Ти трябва да стигнеш колкото се може по-бързо до „Клеймор“ и да се погрижиш всичко да е готово за възможно нападение.

Кимайки неохотно, Стефан обърна коня си и потегли. Мъжете от отряда безмълвно го последваха.

— Заговор? — попита Дженифър учудено. — Какъв заговор?

— Каква хитра лъжкиня си само! — изгледа я с презрение Черният вълк. — Много добре знаеш за какво става дума. Ти също си била част от него. — Мъжът я хвана за ръката и я задърпа към вратата на постройката. — Макар че — продължи след малко — ми е трудно да си представя, че жена с толкова буйна кръв като теб би се посветила на живот в манастир, вместо да се омъжи за някого — за който и да е мъж, включително и за мен.

— Нямам представа за какво говориш! — извика Джени, чудейки се какъв ли ужас я очаква сред стените на този манастир, — който изглеждаше доста запустял.

— Говоря за игуменката от Лъндъган, която пристигна в замъка по време на празненството снощи, ескортирана от малка своя армия… Не се преструвай, че не знаеш за какво говоря.

Той вдигна юмрук и похлопа на масивната дъбова врата.

— Оказа се, че дъждът ги е забавил — ето защо вашият благочестив отец Бенедикт взе, че се разболя точно навреме, за да се отложи церемонията.

Възмутена, Дженифър се обърна към него и впери поглед в лицето му.

— Първо на първо, никога не съм чувала за Лъндъган или за някакъв манастир там! Второ, какво от това, че тамошната игуменка пристигнала? Сега — повиши тон тя — ти ми кажи нещо. Трябва ли да разбирам, че ме измъкна от леглото ми, спусна ме по стената на замъка, прекара ме през цяла Шотландия в тази ужасна буря и ме замъкна тук само защото не можа да изтърпиш един-единствен ден повече, преди да се ожениш за мен?

Дръзкият му поглед се стрелна към мократа й пазва, карайки Джени да потръпне от отвращението, което се четеше в него.

— Ласкаеш се — промърмори ехидно. — Единствено заплахата от смърт и конфискуване на имуществото ми ме накараха да се съглася на тази стъпка.

Той отново похлопа по портата и тя се отвори, разкривайки благото лице на стъписан свещеник.

— Дойдохме тук, защото двама крале решиха да се оженим колкото се може по-бързо, така че именно това и ще направим. Дойдохме и защото не ми допада перспективата да бъда обезглавен. Но най-вече дойдохме, защото намирам за неустоимо предизвикателство да осуетя пъклените планове на баща ти по отношение на мен — й заяви Ройс, изпепелявайки я с поглед.

— Ти си луд! — извика момичето, а гърдите й се издигаха и спускаха от обхваналата я ярост. — Ти си истински дявол!

— Ти също, скъпа — отвърна й херцогът, — си голяма кучка. — След тези думи той се обърна към стъписания свещеник и му заяви: — С дамата бихме искали да бъдем венчани.

На лицето на слисания божи служител се изписа почти комичен израз на неверие. Бялото расо и черното наметало недвусмислено заявяваха принадлежността му към доминиканския орден. Той отстъпи назад — повече от изненада, отколкото от учтивост — позволявайки им да влязат в запустялата обител.

— Аз… аз сигурно не съм ви чул добре, милорд — каза, запъвайки се.

— Напротив — отсече Вълкът, като влезе, повлякъл Дженифър след себе си. Пръстите му се бяха впили в рамото й, причинявайки й силна болка. Той се спря и огледа красивите витражи на прозорците горе, след което веждите му се сключиха нетърпеливо.

— Е? — попита.

Възстановявайки се от първоначалния шок, свещеникът, който изглеждаше около двайсет и пет годишен, се обърна към Дженифър и спокойно изрече:

— Аз съм отец Грегъри, дете мое. Би ли ми казала каква точно е тази работа?

Момичето, на което светата обител вдъхваше респект, за разлика от Ройс, понижи гласа си и зашепна:

— Отец Грегъри, трябва да ми помогнете. Този човек ме отвлече от собствения ми дом. Аз съм лейди Дженифър Мерик, а баща ми е…

— Едно вероломно и подло копеле — довърши херцогът и стисна силно ръката й.

— Хъм… разбирам… — каза замислено свещеникът. Той повдигна вежди и изгледа Ройс. — След като установихме самоличността на дамата, както и изненадващо позорните обстоятелства около раждането на баща й, ще бъде ли твърде нахално от моя страна да ви попитам и за вашето име, милорд?

За секунда гневът на рицаря бе заменен от нещо като уважение към младия свещеник, който бе по-нисък и дребен от него, но въпреки това не показваше никакъв страх.

— Аз съм… — започна той, но в следващия миг Дженифър го прекъсна:

— Той е Черният вълк! Бичът на Шотландия! Звяр и безумец!

Очите на отец Грегъри се разшириха от изумление, но той остана учудващо спокоен. Кимайки с глава, божият служител потвърди:

— Да, херцогът на Клеймор.

— Е, след като бяхме представени, както си му е редът — с рязък тон изрече Ройс, — казвай си там каквото имаш за казване и да приключваме.

Отецът вдигна гордо глава и заяви:

— Обикновено има доста формалности, които трябва да се спазят. Обаче според онова, което чух — както в този манастир, така и на други места, — Църквата и крал Джеймс вече са изразили одобрението си към този съюз. Следователно няма никакви пречки да ви венчая.

После обаче свещеникът се обърна към Дженифър и я попита:

— Обаче имам чувството, дете мое, че не изгаряш от желание да се омъжиш за този човек. Така ли е?

— Да! — извика тя.

След момент на колебание, през който отецът се опита да събере смелост, той се обърна към внушителния, неумолим мъж до нея и рече:

— Милорд Уестморланд, ваша светлост, не мога да ви венчая без съгласието на… — той се запъна смутен, докато лордът го наблюдаваше мълчаливо, а на лицето му бе изписано подигравателно изражение, сякаш спокойно чакаше свещеникът да си спомни нещо важно — нещо, което нямаше да му остави друг избор, освен да извърши бракосъчетанието.

Изведнъж очите на божия служител помръкнаха.

— Лейди Дженифър — започна несигурно той, — изобщо не искам да ви причиня допълнително страдание, споменавайки това унизително обстоятелство, обаче на всички е известно, че вие сте… били… заедно с този мъж няколко седмици и той… и вие сте…

— Не беше по моя воля! — извика тя, обзета от вина и срам.

— Известно ми е това — успокои я отецът. — Но преди да откажа да извърша церемонията, трябва да ви попитам дали сте сигурна, че не сте заченали в резултат на това… ъ-ъ-ъ… време, което сте прекарали като негова заложничка. В случай че не сте сигурна, ще се наложи да ми позволите да ви бракосъчетая заради бъдещото ви дете. Просто няма как да постъпя другояче.

Лицето й стана алено от насоката на разговора и отвращението й от Ройс Уестморланд надмина всякакви граници.

— Не — заяви дрезгаво тя накрая. — Няма никакъв шанс.

— В такъв случай — каза отец Грегъри, обръщайки се смело към херцога — трябва да разберете, че не мога да…

— Разбирам ви напълно — рече с възможно най-любезния си тон Ройс, а пръстите му увеличиха натиска си върху ръката на девойката. — Ако ни извините, ще се върнем след около четвърт час и тогава вече ще можете да извършите церемонията.

Очите на Дженифър се бяха разширили от паника, докато се взираше в рицаря.

— Къде ме водиш?

— Към колибата, която видях точно зад това място — отговори й спокойно той.

— Защо? — извика тя, а гласът й бе изтънял от страх, докато се опитваше отчаяно да се освободи от хватката му.

— За да направя бракосъчетанието ни неизбежно.

Дженифър не изпитваше никакви съмнения какво можеше — и щеше — да направи лордът с нея в колибата. След като я насилеше, навярно щеше да я завлече обратно тук, оставяйки свещеника без никакъв друг избор, освен да ги бракосъчетае. Надеждата й за избавление умря заедно с желанието й за съпротива и раменете й се приведоха под бремето на срама и поражението.

— Мразя те — изрече тя.

— Идеалната основа за идеалния брак — отвърна й саркастично херцогът. После се обърна към свещеника и рязко му нареди: — Хайде, започвай. И без това изгубихме прекалено много време тук.

Няколко минути по-късно, вече обвързани в скверен брачен съюз за вечни времена, с взаимна омраза вместо любов и привързаност за основа на съжителството им, Джени беше замъкната навън и хвърлена на гърба на коня на Ройс. Вместо да се качи на резервния кон обаче, съпругът й се обърна към Арик и бързо му нареди нещо. Исполинът кимна и младата жена, която не беше успяла да чуе за какво става дума, го видя как се обръща и се запътва към портите на манастира.

— Защо отива там? — попита тя, спомняйки си казаното от отец Грегъри по-рано през деня — че в момента е сам в светата обител. — Свещеникът едва ли ще представлява някаква заплаха за теб. Пък и нали ти каза, че се е отправил на дълго пътешествие и само е спрял тук да си почине…

— Млъквай! — отсече Ройс и се метна зад нея.

Следващият час й се стори като забулен в мъгла, а единственият звук, който си спомняше, беше трополенето на копитата по калния път. Когато наближиха до едно разклонение, Черният вълк изведнъж насочи коня си към укритието на дърветата, след което спря, като че ли чакаше някого. Изминаха няколко минути, по време на които тя се питаше защо ли спряха точно на това място. После отговорът се появи сам — препускащ в лудешки галоп, Арик се носеше към тях с главоломна скорост, а в протегнатата си ръка стискаше поводите на резервния кон, който тичаше след него. На гърба му, подскачайки и клатушкайки се по много смешен начин, се виждаше отец Грегъри. Изглеждаше така, все едно никога не беше яздил досега, и стискаше с всички сили предния рог на седлото.

Дженифър не повярва на очите си. Побесняла от гняв, тя се обърна към херцога и му изкрещя:

— Ти… ти си луд! Този път отвлече свещеник! Отвлече свещеник от една свята обител!

Отклонявайки поглед от приближаващите се ездачи, Ройс само я изгледа и това я изнерви още повече.

— Сега вече наистина ще те обесят за това! Папата лично ще поиска да види екзекуцията ти с очите си! Ще те обезглавят, ще те изтърбушат, ще те разкъсат на четири части, ще забият главата ти на кол и ще хвърлят вътрешностите ти на…

— Моля те — престори се на уплашен рицарят, — спри! Ще сънувам ужасни кошмари!

Способността му да се подиграва на съдбата и да гледа с леко око на престъпленията си беше повече от това, което тя можеше да понесе. Гласът й се понижи до шепот и тя го изгледа така, все едно Ройс беше някакво чудовищно, нечовешко същество, дошло от незнайни светове.

— Има ли изобщо нещо, което не би извършил?

— Не. — Той подръпна поводите на Зевс и красивото животно излезе на пътя, след което го пришпори напред в същия момент, в който покрай тях профучаха Арик и изплашеният от бясната езда божи служител. Джени се вкопчи с всички сили в развяващата се грива на черния жребец и отправи един изпълнен със съчувствие поглед към горкия отец Грегъри, който едва се държеше на коня си до нея. Той отвърна на погледа й с взор, в който се четеше както безмълвна благодарност, така и неподправен ужас.

Продължиха с бясната езда, докато не се свечери, правейки малки почивки единствено заради конете. Когато Ройс най-накрая даде знак на Арик да спрат, бяха стигнали до малка горска полянка, закътана сред гъстите дървета. Дженифър беше изтощена до смърт. Дъждът бе спрял по-рано тази сутрин и сега се беше показало необичайно яркото за това време на годината слънце, обсипващо долините с жарките си лъчи. От земята започваше да се издига влажна пара и тя се почувства ужасно в мократа, тежка кадифена рокля.

С уморено лице се измъкна от гъсталака, който използваше като прикритие от мъжете, за да извърши ежедневните си нужди. Прокара пръсти през разрошената си коса, приближи се до огъня и хвърли убийствен поглед на Ройс, за когото като че ли не съществуваше такова нещо като умора. Той хвърляше съчки в огъня, който току-що бе запалил.

— Трябва да ти кажа — заяви младата жена на широкия му гръб, — че ако това е животът, който си водил през всичките тези години, направо те съжалявам.

Тя не очакваше отговор, нито пък и получи, и изведнъж разбра защо леля Елинор, която бе лишена от човешка компания за двайсет години, изпитваше неистова нужда да бъбри с всекиго — независимо дали човекът го искаше или не. След цял ден на мълчание от страна на съпруга й в момента тя изгаряше от желание да излее гнева си върху него.

С натежало от умора тяло се отпусна върху купчина листа недалеч от огъня, наслаждавайки се на възможността да седи на нещо меко и сухо. Притисна крака към гърдите си и ги обгърна с ръце.

— От друга страна — продължи тя, — навярно ти доставя голямо удоволствие да препускаш из гората и клоните да те шибат в лицето, докато се мъчиш да спасиш живота си. А пък щом това ти дотегне, винаги можеш да се поразсееш с някоя обсада или кървава битка, или пък да поотвлечеш малко беззащитни и невинни хора. Това наистина е идеалният начин на живот за човек като теб!

Черният вълк се обърна и я изгледа. Тя седеше на земята, брадичката й бе опряна на коленете, а изящните й вежди бяха вдигнати предизвикателно. Ройс не можеше да повярва, че тя се осмелява да го дразни след всичко, което й беше причинил. Едва ли друга жена бе способна като Дженифър Мерик — не, поправи се той, Дженифър Уестморланд — да си седи спокойно на купчина шума и да му се надсмива.

Тя би казала и още неща, но точно в този момент горкият отец Грегъри се заклатушка между дърветата, видя я и се просна върху покритата с листа полянка близо до нея. Вече седнал, той започна да се мести от хълбок на хълбок, като през цялото време стенеше тихо от болки.

— Не съм яздил много преди — призна си унило той.

Момичето си даде сметка, че сигурно цялото тяло го боли, и му се усмихна състрадателно. После й хрумна, че горкият свещеник беше пленник на мъжа, за чиято жестокост и свиреп нрав се носеха какви ли не легенди. Тя реши да поразсее страховете му:

— Не се бойте! Не мисля, че ще ви убие или ще ви измъчва — започна Джени, а божият служител я изгледа подозрително.

— Вече изтърпях достатъчно мъки покрай този кон — заяви той. — Обаче изобщо не смятам, че ще бъда убит. Това ще бъде една абсолютно безразсъдна постъпка, а аз не мисля, че вашият съпруг е глупак. Дързък — да, но глупав — не.

— Значи не сте уплашен за живота си? — попита тя, изучавайки внимателно свещеника. Припомни си своя страх, когато за пръв път се срещна с Вълка, и се възхити още повече на смелостта на младия божи служител.

Отец Грегъри поклати глава.

— От трите думи, които ми избоботи русият великан ей там, разбрах, че съм отвлечен, за да мога да свидетелствам при неизбежното бъдещо проучване дали нещата в брака ви се развиват както трябва. Нали разбирате — призна печално той, — че както ви обясних в манастира, аз само минавах оттам; игуменът и другите братя бяха отишли в близкото село да отслужат някаква церемония. Ако бях потеглил сутринта, както възнамерявах, нямаше да има кой да засвидетелства истинността на обетите, които направихте.

Очите на Дженифър внезапно пламнаха от гняв.

— Ако той — тя погледна злобно към съпруга си — толкова държеше да има свидетел на брака ни, трябваше просто да ме остави на спокойствие през изминалата нощ и да почака до днес, когато отец Бенедикт щеше да ни венчае.

— Да, знам това, и ми изглежда доста странно, че не е постъпил по този начин… Всички в Англия и Шотландия знаят, че той изобщо не искаше… какво ти не искаше, направо побесняваше при мисълта да се ожени за вас.

Дженифър почувства как я обливат горещи вълни на срам и се загледа настрани, преструвайки се на ужасно заинтересована от изпопадалите листа. До нея отец Грегъри продължи:

— Говоря ви съвсем откровено, понеже още от първата ни среща в манастира разбрах, че не сте малодушна и боязлива по характер и че ще предпочетете да знаете истината, колкото и болезнена да е тя.

Младата жена кимна в отговор, потрепервайки от унижение при мисълта, че навярно всеки жител на двете кралства знае, че е нежелана съпруга. На всичкото отгоре и не беше девствена. Чувстваше се безкрайно омърсена и унизена — омърсена и унизена пред цялото население на Англия и Шотландия.

— Не мисля, че действията му от последните два дни ще останат ненаказани — заяви тя. — Той ме измъкна от леглото ми и ме спусна с въже по стената на замъка, а ето че сега отвлече и вас! Смятам, че Макферсън и другите кланове могат спокойно да нарушат примирието и да го атакуват! — завърши тя злорадо.

— О, съмнявам се, че отмъщението ще бъде официално — все пак Хенри му заповяда да се ожени за вас. Лорд Уестморланд — тъй де, негова светлост — вече стори това, което искаше неговият крал. Е, крал Джеймс може и да вдигне малко врява заради начина, по който го направи, но по-важното според мен е това, че желанието на крал Хенри е изпълнено и той навярно ще бъде доволен от поданика си.

— Доволен?

— Най-вероятно — вдигна рамене свещеникът. — На теория Хенри изпълни условията по съглашението между двамата крале — също като Вълка. Неговият васал Ройс Уестморланд се ожени за вас, и то много бързо. Дори е успял да проникне тайно в замъка, който без съмнение е бил строго охраняван, и да ви отвлече от собствената ви спалня. Да — продължи той повече на себе си, отколкото на нея, — според мен един англичанин би останал доста доволен от случилото се.

В гърлото на младата жена заседна буца и тя имаше чувството, че ще се задуши. Припомни си събитията от предишната нощ и стигна до заключението, че свещеникът е прав. Омразните англичани се обзалагаха помежду си, обзалагаха се дори и в голямата зала на „Мерик“, че съпругът й скоро ще я постави на мястото й, а горките й сънародници няма да могат да сторят нищо. Само ще се взират в нея с гордите си, сурови лица, приемайки срама й като свой, но през цялото време щяха да се надяват, че тя ще съумее по някакъв начин да възстанови както своята, така и тяхната чест.

— Макар че — отец Грегъри продължаваше с разсъжденията си — още не мога да разбера защо херцогът постъпи по този начин, излагайки се на толкова рискове и проблеми.

— Той говореше за някакъв заговор — прошепна момичето. — Откъде знаете толкова много за нас — за всичко, което се е случило?

— Новините, засягащи известните хора, се разпространяват от замък на замък с учудваща бързина. Като монах от ордена на Свети Доминик, мое задължение и право е да обикалям сред божиите чеда пеша — той произнесе кисело последната дума. — Движа се предимно сред бедните хора, а те живеят в селата. Там, където има села, има и замъци, и новините бързо стигат от покоите на знатните особи до колибите на селяните. Особено пък когато става дума за новини, засягащи човек, превърнал се в легенда, какъвто е Черният вълк.

— Значи сега всички знаят за моя срам — отчаяно промълви Дженифър.

— Не е тайна, наистина — призна той, — но не мисля, че става дума за вашия срам. Не трябва да се обвинявате за… — Отец Грегъри видя мъката й и изведнъж изпита угризения, че се държи с нея по този начин. — Дете мое — започна той, — моля ви за прошка. Вместо да ви говоря за опрощение и покой, аз обсъждам вашия срам и само ви наранявам.

— Няма нужда да се извинявате — изрече тя с треперещ глас. — Все пак вие също сте жертва на това чудовище и негов пленник — той ви накара насила да ни венчаете, а после ви отвлече от манастира, точно както отвлече и мен от леглото ми, и…

— Стига, стига! — рече й успокоително той. — Не бих казал, че съм негов пленник… Не съвсем. Нито пък че съм отвлечен от манастира. Всъщност по-скоро бях поканен от най-огромния човек, който някога съм виждал, да ви придружа… Беше чиста случайност, че тогава той носеше със себе си бойна брадва, чиято дръжка имаше размерите на дървесен ствол. Така че когато той любезно ме покани с думите: „Ела без бой“, веднага се съгласих.

— Ах, колко го мразя и него! — прошепна Дженифър, докато гледаше как Арик се появява сред дърветата, понесъл два тлъсти заека, които беше обезглавил с брадвата си.

— Наистина ли? — Отец Грегъри изглеждаше смаян. — Струва ми се много странно да мразиш човек, който не говори много. Винаги ли е толкова мълчалив?

— Да! — процеди тя. — Всичко, което му трябва да н-н-нап-рави — сълзите, които се опитваше да задържи, я задушаваха, — е д-да те п-погледне със смразяващите си сини очи и т-ти веднага разбираш к-какво иска да направиш, защото също е ч-чудовище. — Отец Грегъри я прегърна през раменете. — Мразя го! — извика тя, без да обръща внимание на отеца, който беше сложил пръст пред устните си, давайки й знак да бъде по-тиха. — Мразя го! Мразя го!

Отблъсна ръката му и се отдръпна от него. Докато правеше това, случайно забеляза черни ботуши. Вдигна глава и видя пред себе си Ройс. Погледът й срещна неговия и тя му изкрещя:

— Мразя те!

Херцогът я изгледа мълчаливо, след което се обърна към божия служител:

— Както виждам, добре се грижите за стадото си, отче. Проповядвате любов и опрощение…

За изумление на Дженифър отец Грегъри изобщо не се засегна.

— Боя се — започна той, докато се изправяше на крака, — че едва ли съм по-добър в тази работа, отколкото в язденето на коне. Лейди Дженифър е от първите божии чеда в „стадото“ ми, понеже съвсем отскоро служа на Господ, ваша светлост.

— Наистина не сте добър — отсече Ройс. — Не трябва ли да утешавате, вместо да подстрекавате? Не искате ли да понапълните малко кесията си за сметка на вашия благодетел? Тогава би било мъдро от ваша страна да убедите жена ми да се опита да ми се хареса, вместо да я окуражавате да демонстрира ненавистта си към мен.

Какво ли не би дала Дженифър в този момент пред Ройс Уестморланд да стои не отец Грегъри, а отец Бенедикт!

Обаче се оказа, че е подценила младия божи служител. Въпреки че не отвърна на словесните обвинения на Черния вълк, той нито отстъпи, нито се уплаши от него.

— Виждам, че изобщо не изпитвате уважение към онези от нас, които са се посветили в служба на Бога…

— Изобщо — гласеше краткият отговор.

— И мога ли да попитам защо?

Отец Бенедикт съвсем не би постъпил така. Девойката си го представи как стои на тази полянка с очи, изгарящи като въглени, разгневен и намръщен, сипещ огън и жулел — досущ като ангела на смъртта.

— Презирам лицемерието, особено когато е маскирано като святост — отвърна Ройс на въпроса на свещеника.

— Бихте ли ми дали някакъв пример?

— Тлъстите свещеници — изсъска херцогът. — Тлъстите свещеници с дебели кесии, които изнасят лекции на гладуващите селяни за греховността на лакомията и достойнствата на бедността. — Казвайки това, той рязко се обърна и се приближи до огъня, където Арик вече печеше зайците, набол ги на набързо приготвени шишове.

— Мили Боже! — възкликна момичето след минута, без да осъзнава, че е изпитала внезапен страх за безсмъртната душа на човека, чиято гибел бе желала преди малко. — Та той говори като същински еретик!

Отец Грегъри й отправи особен, замислен поглед.

— Ако е такъв, то е достоен за уважение еретик. — Той се вгледа в Черния вълк, който се бе привел над огъня до Арик. — Наистина достоен за уважение.