Хедър Кулман
По-силна от магия (20)

Глава 19

— Тук те оставям — промърмори Хедли и спря пред моста.

Алис го погледна замислено. Духът стоеше в позата, в която го бе виждала толкова пъти — навел глава, с изправени рамене и подритващ прашния път, сякаш обиден от самото му съществуване. Макар че се опитваше да скрие чувствата си зад маската на безразличието, от пресипналия му глас бе ясно, че и за него моментът е също толкова тежък и мъчителен, колкото и за самата нея.

И наистина им бе тежко, защото, въпреки че никой от двамата не го бе изразил на глас, през изминалите седмици те бяха станали приятели. Добри приятели.

Алис коленичи пред него, решена да признае чувствата си, преди смъртта и съдбата да ги разделят завинаги. С мъка сдържаше напиращите си сълзи. Не бе сигурна какво да каже, знаеше само, че трябва по някакъв начин да изрази обичта си. Протегна ръка и отпусна длан върху слабичките му прегърбени рамене.

— Хедли? — Надяваше се да я погледне. Откакто напуснаха света на духовете и феите, той почти не я бе удостоил с поглед. И явно нямаше намерение да го стори дори и сега, ако се съдеше по начина, по който продължаваше да се взира в прахта под краката си.

Обзе я тъга. Е, добре. Поне я слушаше. Преглътна с усилие и рече:

— Без значение къде ще отида — на небето или в ада, или ще бродя като призрак по земята — ти винаги ще ми липсваш, Хедли. През последните седмици ми беше добър приятел… Най-добрият! И искам да знаеш, че те обичам…

— Ти ме обичаш? — Думите му бяха придружени със звук, който би трябвало да бъде презрително изсумтяване, но повече приличаше на подсмърчане. — Глупава жена! Никога не съм направил нещо, за да ме обичаш. Е… освен че ти помогнах да избягаш от света на феите и духовете, но не си заслужава да ми благодариш.

Велият му протест предизвика лека усмивка на устните й.

— Обичта между приятели не се доказва с някакви показни жестове или постъпки. Тя се гради бавно, с търпение, с разбиране… И с дребни, на пръв поглед незначителни прояви на доброта. През изминалите седмици ти ми даде всичко. Така че как бих могла да кажа, че не си направил нищо, за да спечелиш обичта ми?

Хедли ритна толкова яростно в крайпътния прахоляк, че надигналият се облак се посипа върху бялата й муселинена пола. За миг остана неподвижен и с нещастно изражение, сякаш това бе най-голямата злочестина на земята, после се втурна и започна да изтърсва прахта, като непрекъснато ругаеше:

— О, по дяволите! Дяволите да ме вземат!

— Шшт, Хедли. Няма нищо. — Алис постави двата си пръста на главата му, за да го усмири. — Остават ни само няколко минути, през които ще бъдем заедно, и бих искала да се сбогуваме както подобава.

Той се намръщи и бутна пръстите й.

— Не искам да се сбогуваме! — Думите му приличаха повече на ридание.

Ако беше с човешки размери, Алис щеше да го привлече в обятията си и да го успокои с приятелска прегръдка. Вместо това трябваше само да се задоволи с нежно погалване по главата.

— О, Хедли, моля те, не бъди тъжен. Искам да си щастлив. Аз съм. Моето най-голямо желание е да обичам Лусиън и през следващите няколко часа ми предстои тъкмо това.

— Тогава върви! — сопна й се той и рязко се дръпна. — Върви да обичаш онзи проклет лорд Надут пуяк и ме остави! Не съм тъжен и не ме е грижа, ако се превърнеш на пепел! — тропна с крак. — Чу ли ме? Не ме е грижа!

— Хедли, моля те…

Духът отново се отдръпна.

— Глуха ли си или просто глупава? Казах ти — върви! Писна ми от теб! Ти си само една дяволска напаст и аз нямам търпение да се отърва от теб!

Алис отвори уста, за да направи последен опит, но размисли и се отказа. Въздъхна примирено. Какъв смисъл имаше? Когато изпаднеше в едно от лошите си настроения и започнеше да се цупи, само времето можеше да го излекува, а тя не разполагаше с никакво време.

Не й се искаше да се разделят по този начин, но явно нямаше друг избор.

— Сбогом, мой скъпи приятелю. Обичам те и ще се помоля да се случи някакво чудо и отново да се срещнем. — С тези думи тя се изправи на крака, макар че сърцето я болеше, че се разделяха по този начин.

Тогава чу:

— Алис?

Спря.

— Аз също те обичам — изхлипа духът.

Алис се извърна рязко, падна на колене и протегна ръце. Няколко мига Хедли се взира в нея и сълзите се стичаха по червендалестото му личице, а после се хвърли в прегръдките й. Зарови се в гънките на полите й и избухна в неистов плач, а малкото му тяло се затресе от дълго сдържаната мъка. Страните на Алис също бяха мокри от сълзи. Тя погали гърба му. Мълвеше утешения.

Накрая, когато избликът премина, той се отдръпна, седна на пети и се втренчи в нея със замъглени очи.

— Ще се моля за теб. Ще се моля много, макар да се съмнявам, че Бог ще се вслуша в молитвите на някакъв зъл дух.

Трогната от думите му, Алис се усмихна. Дух да се моли на Бог? Нечувано! Сигурно наистина беше много загрижен за нея, за да направи подобно нещо. С преизпълнено от нежност сърце Алис го целуна по главата.

— Бог чува молитвите на всички, дори и на феите, ако са изречени с искрена вяра.

— Заради теб ще повярвам. — С тези думи Хедли лепна звучна целувка на бузата й. — Пожелавам ти успех, приятелко — прошепна той и се стопи във въздуха.

Алис бавно се изправи, а погледът й се зарея към обвития в мрак замък. Видя слабо осветения прозорец в западната кула. Това бе стаята, където бе умрял първият Лусън, а сега чезнеше от мъка и Лусиън Уор.

Лусиън. Нейната любов. Алис хукна по моста. Прелетя високите порти и вътрешния двор. Когато потропа на масивната дъбова врата, сърцето й щеше да се пръсне от вълнение.

Вратата се отвори и на прага се появи Тидзъл. Щом видя кой е, челюстта на обикновено невъзмутимия иконом увисна от смайване.

— Мили боже! Госпожица Феър! Но къде бяхте? — Старият прислужник се олюля, сякаш всеки миг щеше да припадне.

Алис се промъкна край него и нетърпеливо махна с ръка.

— Ще обясня… После… Точно сега… трябва да видя Лусиън…

Икономът тутакси се намери до нея и я хвана под ръка, за да я подкрепи. Верният Тидзъл потисна любопитството си и я поведе през лабиринта от коридори, а по пътя я осведоми за влошаващото се с всеки изминал ден здраве на господаря му. Когато най-после стигнаха до подножието на стълбата, водеща към западната кула, Тидзъл рязко спря. Взе ръцете й в своите и тъжно рече:

— Трябва да бъдете подготвена за гледката, скъпа моя. Страхувам се, че Негова Светлост е много променен от болестта.

Алис безмълвно кимна.

Той се усмихна с нежна и състрадателна усмивка и леко докосна бузата й. За нейна изненада по пръстите му заблестяха сълзи. Не бе усетила, че плаче.

— Хайде, хайде, успокойте се, госпожице. Сигурен съм, че всичко ще бъде наред — промърмори икономът и пъхна носната си кърпичка в ръката й. — Изобщо няма да се учудя, ако Негова Светлост се излекува само като ви види.

След като тя избърса сълзите си, Тидзъл я хвана за раменете и я обърна към извитите стълби.

— А сега, вървете госпожице! Негова Светлост ви очаква.

Алис се обърна и импулсивно го прегърна.

— Благодаря ти, Тидзъл… за всичко… — В сърцето си се сбогуваше завинаги с възрастния човек.

Той с обич отвърна на прегръдката й.

— И аз ви благодаря, че се завърнахте при нас. Надявам се, че много скоро ще имам честта да ви служа вече като лейди Тистълуд.

— Няма нещо, което да желая по-силно! — Прегърна го още веднъж, докосна с устни сбръчканата му буза, извърна се и хукна нагоре.

Нямаше търпение да притисне Лусиън до гърдите си. Тази нощ той щеше да бъде неин, само неин. За да го целува и гали. Да го люби. Ще бъде неин до първите лъчи на зората…

Но само ако наистина е предопределена от съдбата за него.

Алис потрепери, смразена от внезапно предчувствие. Ами ако Алура бе сгрешила? Ако тя не бе неговата истинска любов? Нима щеше да понесе да го гледа как умира? Наистина страданието й щеше да продължи само няколко часа, но за нея те щяха да бъдат цяла вечност, най-ужасното наказание, по-страшно дори от мрачното було на смъртта.

Толкова бе потънала в мъчителните си мисли, че не забеляза малката фигурка, сгушена пред вратата на Лусиън.

— Дявол да ме вземе! — извика тя, когато Алис се препъна в нея.

— Барт? Какво правиш тук по това време?

Детето се втренчи ужасено в нея, после се притисна към дъбовата врата, а от гърдите му се изтръгна дрезгав вик. Вдигна юмрук, оголи зъби и изрева:

— Не! Няма да го вземеш! Първо ще трябва мен да вземеш!

— Да го взема? — Алис пристъпи и смръщи вежди. — Барт? За какво говориш?

Момчето се озъби като уловено в капан животно.

— Много добре знаеш какво говоря. Дошла си, за да вземеш душата на Негова Светлост и да я отнесеш в царството на мъртвите.

Думите му я смаяха. Пратеничка на смъртта? Откъде му бе хрумнало такова ужасно нещо? Реши, че момчето не я вижда добре в полумрака на коридора, затова застана под една от свещите на стената.

— Това съм аз, Алис.

— Знам коя си и знам, че си мъртва — Барт още по-силно се притисна към вратата. — Всички го казват. Ти си призрак! Призрак, който е дошъл да вземе душата на Негова Светлост!

Мъртва? Тидзъл не бе споменал, че всички я смятат за мъртва. Разтърси глава, коленичи пред момчето и възкликна:

— Не! О, не, Барт! Аз съм жива… също като теб.

Детето я гледаше подивяло.

— Ето. Ако не вярваш на думите ми, докосни ме и сам се увери.

— О, не, няма да го направя. Всички знаят, че който докосне призрак, начаса ще умре.

— Истина е. Всички знаят, че човек си има свой определен дух, който отнася душата му. Ако наистина съм призрак и ти ме докоснеш, ще бъда принудена да взема теб вместо лорд Тистълуд и така ще спасиш живота му. А ако наистина съм живо същество от плът и кръв нищо лошо няма да стане. И в двата случая Негова Светлост ще е в безопасност.

Момчето се замисли за миг, докато погледът му се местеше от лицето й към протегнатата й ръка. Накрая затвори очи и подаде своята.

Трогната от геройската му саможертва, Алис я пое. Детето не помръдваше, със застинало от ужас лице. После бавно отвори очи и засия в усмивка.

— Дявол да ме вземе! — възкликна Барт и се спусна да я прегърне. — Наистина си ти! Жива!

Тя кимна и го притисна до гърдите си.

— Да. И съм дошла не за да отведа Негова Светлост, а да му помогна.

Малкото личице веднага помръкна.

— Не можеш да му помогнеш. Никой не може. Чух докторът да го казва тази сутрин на лейди Лоти. Той рече, че Негова Светлост е толкова зле, че ще бъде истинско чудо, ако изкара до сутринта.

— Е, всеки ден се случват чудеса. И ако съществува някой, който да е в състояние да направи чудо, то това е тъкмо Негова Светлост — заяви тя с убеденост, каквато не чувстваше.

Барт я изгледа подозрително.

— Наистина ли?

— Той направи чудна промяна в живота ти, когато те спаси, нали?

Момчето се замисли за миг и кимна.

— Пак чудото на неговата любов ме доведе тук, в Тистълуд. — Погледна тъжното личице и се усмихна. — Виждаш ли? Негова Светлост е истински вълшебник. — Канеше се да добави още нещо, когато масивната дъбова врата се отвори.

— Барт, искам да изтичаш… — Шарлот млъкна и очите й се разшириха. — Мили боже! Нима е възможно? Наистина ли си ти, Алис? — извика тя и се свлече на колене.

Алис стисна за последен път Барт и се спусна към Шарлот. Взе треперещите й ръце в своите и промълви:

— Да, Лоти. Наистина съм аз.

Шарлот остана втренчена в нея, после лицето й се сгърчи и от очите й рукнаха сълзи. Тя рязко отдръпна ръцете си.

— Лошо и безразсъдно момиче! Къде беше? Защо не прати поне една кратка вест, че си добре? Не ти ли мина през ума, че може да се тревожим за теб? — Сграбчи ръцете на Алис и здравата ги разтърси. — Нима не помисли за Лус? Той те обича, знаеш го. Нито за миг ли не ти мина през ума, че глупавата ти постъпка може да го нарани? По дяволите, Алис! — Отново я разтърси. — Той бе напълно съсипан, когато разбра, че си си отишла. Съсипан! Отказа да се храни, да спи, търсеше те ден и нощ, докато… — Риданията задавиха гласа й и тя безсилно отпусна ръце.

— Лоти…

— Той е болен! О, Алис! Лусиън е много болен. Лекарят каза, че… каза… — Шарлот поклати глава, а сълзите продължаваха да се стичат по бледото й лице.

— Шшт! Лусиън ще се оправи. Той е силен мъж и ще победи болестта. Сигурна съм. — Прегърна ридаещата жена.

Тя застина за миг и Алис помисли, че ще се отдръпне. После нададе дрезгав вик и с такава сила обви ръце около приятелката си, че я остави без дъх. Зарови лице в рамото й и задавено изрече:

— Няма да говориш така, ако го видиш. Той е в ужасно състояние. Ако не знаех, щях да си помисля, че вече е…

— Не! Лусиън няма да умре! Аз няма да му позволя!

— Ако страдаше само от разбито сърце, както подозирахме в началото, можеше и да му помогнеш. Но това… това… — Ново ридание заглуши думите й. — Лекарят каза, че има нещо лошо вътре в него, нещо, което… което изяжда живота му. Пусна му кръв. Даде му очистително. Предписа лекарства. Дори му сложи пиявици. Нищо не помогна. Лус слабее все повече и повече.

Алис погледна към Барт, за да се увери, че не ги чува, и прошепна:

— А опита ли с магия?

— С магия? — Шарлот вдигна глава и смаяно я погледна.

Алис кимна многозначително към издутия корем на приятелката си.

— Да, магия.

Шарлот сведе глава и лицето й омекна при мисълта за детето, което растеше под сърцето й. Сложи ръка върху корема си и отново погледна към Алис. Очите й заблестяха от надежда.

— О, Алис! Наистина ли знаеш магия, която може да го спаси?

— Вероятно… Но преди да опитам, трябва да приемеш едно условие.

— Готова съм на всичко! Само кажи!

— Да ме оставиш насаме с Лусиън до сутринта и да се погрижиш никой да не ни безпокои.

— Смятай го за изпълнено.

Не й се искаше да го прави, но бе длъжна да предупреди Шарлот.

— Магията е единственият му шанс. Аз ще направя всичко, което е по силите ми, но не обещавам, че ще успея.

— С магия или без магия, аз вярвам, че е достатъчно Лусиън само да те види отново, за да се спаси. Той наистина те обича, знаеш го.

— Аз също го обичам с цялото си сърце. — Прегърна Шарлот и горещо я целуна. — Обичам и теб, Лоти, като моя най-скъпа сестра. — Извърна се, за да не се разплаче. Това бе сбогуването й с Шарлот.

Лоти се приближи към Барт, който стоеше малко настрани, и го хвана за ръката.

— Ела, Барт. Време е да си лягаш.

— Няма дъ ида никъде! Трябва да остана и да пазя Негова Светлост от проклетия призрак на смъртта.

— Казва се „да отида“ и „трябва“ — нежно го поправи Шарлот.

— Извинете ме — смутено се усмихна момчето. — Толкова съм разтревожен за Негова Светлост, че забравям да говоря правилно.

Тя разроши и без това разрошената му коса.

— Знам. Ти почти не си спал, откакто Негова Светлост се разболя.

— Е, някой трябваше да стои и да го пази от страшния призрак — заяви Барт, но страхливо се озърна, сякаш очакваше всеки миг да изплува от сенките.

— Тази нощ ще го пази Алис. Хайде, ела с мен. Вече стана единадесет. И за двама ни е време да си лягаме.

— Единадесет? — ужасено повтори Алис. Това означаваше, че й остава само един час, за да спаси любимия си.

Барт и Шарлот се обърнаха и учудено я изгледаха. Тя се опита да се усмихне.

— Не бях разбрала, че е толкова късно. Лека нощ. — С тези думи влезе в стаята и затвори вратата.