Хедър Кулман
По-силна от магия (19)

Глава 18

Твърде замаяна, за да говори, Алис лежеше неподвижно, взирайки се в Алура. Феята обаче изглеждаше не по-малко изненадана и това силно я обезпокои. Ако Алура не я бе пренесла обратно в света на духовете, тогава значи бе Ангъс. А това означаваше, че е в беда.

Ужасът бавно пропълзя по гърба й и тя страхливо огледа кабинета на Алура, очаквайки разгневеният крал на феите и духовете всеки миг да се материализира и да я осъди, както бе сторил в нощта на смъртта на Лусън. И какво би могла да каже тя в своя защита? И сега, и тогава бе причинила зло на сина му. Ала този път може би нямаше да избегне проклятието му. Завинаги.

Както често ставаше, Алура отново прочете мислите й.

— Ангъс не е тук — промърмори тя, а мелодичният й глас раздвижи натежалата като олово тишина. — Той изчезна, откакто ти отиде в света на смъртните.

— Не е тук? Тогава кой…?

— О, права си да предполагаш, че Ангъс е отговорен за връщането ти тук, макар че това не е съзнателно действие от негова страна. Ти си тук заради нещо, което той направи към магията по-късно. Нещо като защита.

— Защита? Не разбирам!

— Как ще разбираш. Но преди да ти обясня, позволи ми да ти задам един въпрос: влюбена ли си в Лусиън Уор?

Нещастната Алис само кимна.

— И призна ли му чувствата си?

По начина, по който феята оглеждаше раздърпания й външен вид, бе ясно, че знае отговора.

Алис се смути, седна и припряно се загърна с пеньоара. Нямаше смисъл да отрича очевидното, затова отново кимна.

Алура въздъхна.

— Ангъс се страхуваше, че това може да се случи. — В следващия миг феята се озова на тапицирания в златно и пурпурно диван на срещуположната стена. — Ела. Седни. Ще ти обясня. Доколкото мога.

Алис се подчини.

— Алис, въпреки лошото ти държание спрямо неговия син, Ангъс вярва, че ти искрено си го обичала. Независимо, че това е било повърхностна и егоистична любов, недостатъчна, за да спаси живота му, ала все пак е било любов. А когато хората се обичат, независимо дали като приятели, или с обожанието на детето към родителите му, или пък със страстта между мъж и жена, техните души остават свързани завинаги.

— Значи затова аз бях толкова силно привлечена от Лусиън още в началото, въпреки че той се държеше доста отблъскващо?

Феята кимна.

— Ангъс се опасяваше, че ти ще се влюбиш, както се страхуваше, че душата на сина му ще разпознае твоята и ще реши, че ти си предопределената му от съдбата жена. Затова, когато те омагьоса, за да те изпрати обратно в света на смъртните, той направи едно допълнение — да бъдеш незабавно върната обратно, ако предчувствията му се оправдаят.

— И те наистина се оправдаха… — В очите на Алис запариха горчиви сълзи. — О, Алура! Какво да правя? Толкова го обичам!

Феята поклати тъжно глава.

— Но трябва да има някакъв начин да поправя грешката си… Някакъв начин да го спася! Трябва да има! Ако Ангъс е подозирал, че това може да се случи, той сигурно е измислил план, за да се заличи сторената беда. Моля те, Алура… — От гърдите й се изтръгна ридание и тя се вкопчи в ръката на феята. — Моля те, кажи ми какво да направя. Ще сторя всичко, за да го спася. Всичко! Без значение какво ще ми струва. Само ми дай възможност да оправя нещата!

Погледите им се срещнаха и Алис можеше да се закълне, че видя нещо подобно на човешко състрадание в обикновено безизразните очи на феята.

— Съжалявам, Алис, наистина съжалявам. Но не е в моята сила да ти дам друга възможност. Само Ангъс може да го стори.

— Тогава го призови и ми позволи сама да го помоля. — Алис се вкопчи още по-силно в ръката й.

Феята отново въздъхна и сведе поглед.

— Бих го направила, ако можех, но аз не знам къде е той. Никой не знае.

— Изпрати някой да го намери!

— Няма да има никаква полза. Никой не би открил Ангъс, ако той не го желае. Би трябвало да го знаеш след всички векове, които си прекарала в света на духовете и феите.

— Но откъде си сигурна, че той не желае да бъде намерен? Особено сега? Със сигурност са го осведомили за опасността, която застрашава сина му.

Последва злокобна тишина, сетне Алура бавно вдигна глава. Втренчи се в очите й с поглед, който смрази цялото й същество, и тихо отвърна:

— Защо ще пожелае да го осведомят, когато това ще му причини само страдание?

— За да му помогне! — Алура я погледна така, сякаш бе пълна глупачка.

— Спасяването на душата на Лусиън Уор е твой дълг. Само твой! Ангъс не би могъл да помогне по никакъв начин.

— Но защо? — проплака Алис.

Алура въздъхна.

— Нима забрави това, което ти казах, преди да те изпратя в света на смъртните? След като ти си прекъснала веригата на съдбата на Лусън, ти си тази, която трябва да я възстанови. Затова Ангъс изчезна. Не би могъл да гледа безпомощно как синът му умира, ако ти се провалиш. Реши да бъде далеч, докато настъпи зората на двадесет и пети юни. Тогава ще се появи или да те възнагради, или да те накаже.

— Но ние не можем да оставим Лусиън да умре — проплака Алис и по страните й се застичаха сълзи. — Трябва поне да се опитаме да го спасим!

Феята я изгледа замислено.

— И какво предлагаш? Знаеш последствието, ако те върна в света на смъртните без разрешението на Ангъс.

Раменете на Алис се отпуснаха безсилно. О, много добре го знаеше. И Алура, и Ангъс я бяха предупредили. При първите лъчи на зората щеше да се превърне в това, което отдавна трябваше да бъде, ако преди петстотин години бе останала в света на смъртните — в кости и пепел.

— Точно така. В пепел — съгласи се Алура, сякаш Алис бе изказала мислите си на глас. — Което по никакъв начин няма да помогне на Лусиън Уор.

— В противен случай бих направила тази жертва, без да се замисля нито за миг — заяви Алис и избърса сълзите с опакото на дланта си. — О, Алура! Наистина ли няма никаква надежда за него?

По тъжното изражение на феята бе ясно, че тя не вярва в спасението.

— Поне аз не виждам. Освен… — Смръщи вежди и присви очи, сякаш току-що бе осенена от някаква идея.

— Освен? — Ръката на Алис толкова силно се вкопчи в рамото й, че ако бе човешко същество, щеше да се намръщи от болка.

— Освен ако намеря някакво разрешение в свитъците.

Алис повдигна вежди.

— Свитъци?

— Тайните на нашия крал са записани в стотици свитъци. Като заместник на Ангъс, на мен също ми е разрешено, ако се наложи, да потърся съвет в тях.

— И мислиш, че те може да съдържат нещо, което да ни помогне? — Алис се улавяше като удавник за сламка.

— Не на нас. На теб. Аз не мога да ти помогна нито със съвет, нито с магия. Отговорността от решението, което евентуално ще вземеш, след като ти дам сведенията, ще бъде единствено твоя.

Алис отвори уста, за да я увери, че усилията й няма да отидат напразно, но Алура злокобно добави:

— Длъжна съм да те предупредя, че дори и по някакво чудо да спасиш Лусиън Уор, това не означава, че ще се освободиш от гнева на Ангъс. Всъщност ти се провали в мисията си и с безразсъдството си застраши душата на сина му.

— Знам и съм готова да понеса наказанието. Така да бъде.

Феята понечи да стане, но Алис я хвана за ръката.

— Алура, каквото и да реши Ангъс по отношение на мен, аз винаги ще съм ти благодарна за добротата.

Изпълнена с искрено съжаление, Алура покри ръката й със своята и нежно я стисна.

— Моя скъпа смъртна, ще направя всичко, което е по силите ми, за да убедя Ангъс да прояви снизхождение към теб. — С тези думи тя отстъпи назад и вдигна ръце, за да изпрати Алис във влажните подземия.

Но тя още не бе готова да си тръгне. Не и докато не зададе въпроса, който тежеше на душата й, затова отново спря феята.

— Моля те! Може ли да поискам още една малка услуга, преди да ме отпратиш?

Алура застина.

— Ако си сигурна, че мога да удовлетворя молбата ти.

Алис кимна.

— Тогава искай.

— Питах се дали можеш да ми кажеш какво ще си помисли Лусиън за моето странно изчезване? Сигурно е потресен от начина, по който се изпарих пред очите му?

— А! Това ли! — Алура отпусна ръце. — За неговите смъртни очи ти не се стопи в нищото, просто ей така. Ти се изтръгна от прегръдките му, обзета от внезапния ужас на една девственица пред необузданата му мъжка страст. — Спря и се взря някъде в далечината. След миг очите й избухнаха в зловещи зелени пламъци. Гледката бе смразяваща. — Точно в този миг той отчаяно копнее да те последва и да успокои страховете ти, но, хмм… виждам, че притежава доста от галантността на Лусън, защото превъзмогва желанието си, за да ти даде време да преосмислиш чувствата си. Той… — Както обикновено, очите й се присвиха и заприличаха на тънки цепки, изпускащи пламъци. — Той е решил да те потърси на сутринта и да ти предложи да се омъжиш за него.

Клепачите й се спуснаха и когато ги вдигна, очите й отново бяха обикновени, толкова обикновени, колкото бе възможно за една фея.

— Не се съмнявам, че когато открие, че си изчезнала, ще те търси дълго и упорито. Но, разбира се, никога няма да те намери. А бих искала да можеше…

 

 

Шарлот спря на прага на кабинета на брат си и се намръщи. Както всеки ден през изминалите три седмици от изчезването на Алис, той седеше прегърбен зад бюрото си с чаша порто в едната ръка и почти празна гарафа в другата. По запуснатия му външен вид, зачервените очи и разрошените коси, тя започна да подозира, че противно на уверенията на Тидзъл, Лусиън прекарва цялото си време в това състояние.

Не че го упрекваше. А и как би могла? Той искрено обичаше Алис и бе напълно естествено да е съсипан от загубата й. А още по-ужасно бе, че обвиняваше себе си за това, че я бе прокудил от дома си.

Както често през последните три седмици, Шарлот отправи мълчалива молба към Бога за благополучното завръщане на момичето. И както всеки път и сега очите на младата жена плувнаха в сълзи.

Бе започнала да гледа на Алис като на сестрата, за която винаги бе копняла и която никога не бе имала. Обичта и привързаността й бяха толкова силни, че когато Лусиън й довери чувствата си към момичето в навечерието на неговото изчезване, тя бе неспособна да сдържи радостта си. Когато брат й се оженеше за Алис, щяха да станат истински сестри! Толкова го желаеше…

Желанието й обаче с всеки изминал ден ставаше все по-малко и по-малко осъществимо. Защото въпреки усилията на десетте частни детективи и обявената щедра награда, досега не бяха открили никаква следа. Сякаш момичето просто бе изчезнало от лицето на земята. И макар че Лусиън не го изричаше, тя подозираше, че и той като нея започва да се страхува, че Алис е сполетяна от най-лошото.

Упорито отказвайки да го повярва, Шарлот преглътна сълзите си и влезе в кабинета. Заради Лусиън трябваше да бъде силна и изпълнена с вяра. Как иначе би могла да го измъкне от дълбоката бездна на отчаянието, в която той бавно, но сигурно пропадаше?

— Лус? — тихо рече тя и спря пред разхвърляното му бюро.

Той дори не я погледна. Вече близо седмица брат й се бе оттеглил в някакъв далечен свят и бе много трудно да се изтръгне и дума от него.

Шарлот заговори високо, сякаш се обръщаше към глух.

— Погледни ме, Лус! Трябва да поговорим!

Никаква реакция.

— Лусиън? Чуваш ли ме?

Отново нищо.

— Хайде съвземи се! Можеш поне да направиш усилие да ме гледаш, докато ти говоря! — Протегна ръка и повдигна леко брадичката му. Брат й не реагира. — Какво е станало с прочутата издръжливост на Уор? Един истински Уор никога не би се предал… — Млъкна по средата на изречението, смаяна от изражението му.

Мили боже! Та той изглеждаше по-зле от вчера. Кожата му, която предишния ден бе бледа, сега бе придобила болезненосивкав оттенък, подчертаван още повече от дълбоките тъмни кръгове под очите. Слабото му лице бе станало почти прозрачно, а когато нежно отметна един кичур от челото му, видя, че слепоочията му сребреят.

Тъкмо когато вече бе започнала да се бои, че той завинаги е изгубил разсъдъка си, напуканите му устни се разтвориха и с дрезгав шепот промълвиха името й. Шарлот се насили да се усмихне.

— Да, аз съм, Лусиън.

Устните му отново се раздвижиха и дрезгаво изрекоха:

— Алис?

— Още няма новини. Обаче съм сигурна, че много скоро ще има! — Дори в собствените й уши думите прозвучаха неубедително. — А дотогава, наистина трябва да се опиташ да си починеш. Изглеждаш изтощен.

— Не мога… — В тези две единствени думи имаше толкова чувства! Усещаше силната му болка, ала не знаеше как да му помогне.

— Трябва поне да опиташ…

— Опитах, но нищо не се получи. — Въздъхна дълбоко, отдръпна се и с трепереща ръка поднесе чашата към устните си. Макар че този път гласът му прозвуча по-силно, все още бе дрезгав и измъчен. — Май единствено в гроба ще намеря покой.

— Недей! Да не си посмял да се отдаваш на такива ужасни мисли! Ще намерим Алис. И то много скоро! Сигурна съм. А дотогава ти си длъжен да направиш всичко, за да бъдеш силен и да продължиш да я търсиш. Значи трябва да си починеш. Ако не можеш да заспиш, изпрати някой при доктор Радклиф, за да ти предпише таблетки.

Лусиън я изгледа намръщено и пресуши чашата си на един дъх. Без да обръща внимание на неодобрителния поглед на сестра си, той я стовари върху бюрото си и вдигна гарафата, за да я напълни отново.

— Моля те, Лус! — Шарлот сложи ръка върху неговата, за да го спре. — Позволи ми да извикам Тидзъл, за да ти помогне да си легнеш. Изглеждаш така, сякаш всеки миг ще припаднеш.

— Не!

— Лусиън…

— Казах не! — Трясна гарафата върху бюрото.

— А аз казвам да! Нито миг повече няма да стоя и да те гледам как се самоубиваш. Ако не желаеш доброволно да си легнеш, ще повикам двама лакеи насила да те отнесат в леглото. И ако откажеш да изпиеш хапчетата за сън, сама ще ги натикам в гърлото ти! Съмнявам се, че в сегашното си състояние ще можеш да ми се противопоставиш.

Лицето му потъмня от гняв. Шарлот нямаше да се изненада, ако й хвърли рицарската си ръкавица и я предизвика на дуел. Всъщност искрено се надяваше да го направи. Това щеше да означава, че духът му не е напълно стъпкан.

Ала както надеждите й за Алис, така и тези за Лусиън явно бяха обречени, защото от гърдите му се изтръгна мъчителен стон и той зарови лице в шепите се.

— Как бих искал всичко да е толкова просто — да отида да си легна в леглото и да глътна няколко хапчета за сън.

— Но то е! Доктор Радклиф миналия месец ми даде такива чудотворни таблетки за сън, че оттогава спя като бебе.

Брат й поклати глава.

— Хапчетата може и да ми помогнат да заспя, но няма да ми дадат покой. И как биха могли! Всеки път щом затворя очи, виждам Алис такава каквато бе през онази последна нощ. Ужасена! Ужасена от мен! От моята чудовищна похот… Тя плачеше. — Цялото му тяло потръпна. — Аз я накарах да плаче.

— Лусиън, недей! Не започвай отново! — Шарлот сложи ръка на рамото му, опитвайки се да го успокои.

— Мили боже! Как можах да се отнеса към нея толкова… непочтително и безсрамно, сякаш е една от проститутките от Ковънт Гардън? Нищо чудно, че избяга от мен.

Отпусна безсилно ръцете си.

— За всичко е виновно проклетото ми мъжко сладострастие! — изрева той и стовари юмрука си върху бюрото. — Проклето да е, задето ме накара така да се нахвърля върху нея! Ако това може да възстанови доверието й в мен, ще си отрежа проклетата мъжественост и ще й я поднеса на сребърен поднос!

Последва нов удар върху бюрото.

— Не мисля, че ще са необходими чак такива драконовски мерки. — Шарлот се пресегна да улови ръката му, за да му попречи отново да я стовари върху полираното дърво. — Едно извинение и предложение за брак ще оправят всичко, а аз се надявам, че за в бъдеще ще бъдеш по-нежен и внимателен.

Лусиън издърпа ръката си.

— Но дали само страхът я е накарал да избяга от мен?

Шарлот изненадано примигна.

— От това, което ми разказа, не виждам какво друго би могло да бъде.

— Ако е била отвратена от ласките ми? Може би са й се сторили толкова противни, че е предпочела да се изправи срещу опасностите на улицата, отколкото да бъде принудена да се омъжи за мен!

— О, не, Лусиън! Не! — възкликна тя, потресена от омразата, с която той говореше за себе си. — От начина, по който лицето й светваше всеки път, щом те зърнеше, аз съм сигурна, че целувките ти в никакъв случай не са й се сторили противни. Всъщност по-вероятно е тя да ги е харесала прекалено много и да е избягала, страхувайки се от себе си и собственото си желание, а не от теб. Не забравяй, че последните няколко години е прекарала в училище с много строги порядки. Сигурно са й втълпили в главата, че ще отиде направо в ада, ако изпита някаква страст, каквато със сигурност е усетила към теб.

Лусиън поклати глава.

— Ако беше така, то тя щеше да потърси опрощение на греховете си от някой свещеник или от учителите си в „Уикингтън“. А аз съм сигурен, че не се е върнала там. Вчера сутринта получих доклада на един от детективите.

Шарлот махна безпомощно с ръка.

— Не е изключено тепърва да отиде.

Лицето му придоби още по-мрачно изражение.

— Детективът се опасява, че… — Лусиън затвори очи, сякаш нямаше сили да продължи, — че навярно е попаднала в ръцете на някоя банда престъпници.

— Не! О, не! Отказвам да повярвам в подобни ужасии! — енергично разтърси глава Шарлот. — Алис е разумно момиче. Тя никога няма да се озове в опасните части на Лондон.

— Това невинно дете, което аз прогоних на улицата! И двамата много добре знаем, че едно красиво и девствено момиче като Алис не е нужно да ходи никъде, за да срещне опасността. Тя е навсякъде, дебне я зад всеки ъгъл, готова е да я сграбчи в гадните си нокти…

— Но ако е била отвлечена, досега щяха да поискат откуп, не смяташ ли? За красиво момиче като Алис могат да се получат много повече пари от близките й, отколкото, ако я продадат в някой публичен дом.

— Истина е — мрачно се съгласи той. — Точно това ме кара да се страхувам…

Шарлот се втренчи ужасено в него. Макар че брат й бе изразил на глас собствените й тайни притеснения, които не смееше да признае дори пред себе си, думите му все пак я потресоха. В очите й запариха сълзи и тя задавено промълви:

— Нали не вярваш наистина, че тя е…

Той вдигна ръка, за да й попречи да изрече ужасната дума.

— А какво друго ми остава?

 

 

— Как е Лусиън? — извика Алис и рязко се надигна от сламеника, върху който лежеше през последните дни, потънала в мрачни мисли. Или може би бяха седмици? Не бе сигурна, понеже, за разлика от повечето неща в света на духовете и феите, времето тук не съответстваше на това в света на смъртните. Поради непостоянството и изменчивостта му възможно бе да е лежала само няколко минути. — Хедли, моля те! Кажи ми за Лусиън! — Отпусна се на колене. Виждаше духчето за пръв път, откакто я бяха върнали обратно, и изгаряше от нетърпение да узнае нещо ново за мъжа, когото толкова обичаше.

Той я изгледа замислено за миг, после изкряка и заби поглед в краката си, клатейки глава.

— Нали не… не искаш да ми кажеш…? Не! Не може да е свършило! Не може! — Гласът й пресекна от обзелата я паника. — О, моля те! Моля те, кажи ми, че той не е погубен навеки!

— Още не — промърмори Хедли, — но утре в полунощ ще бъде.

— Утре? Значи днес е двадесет и трети юни? — Беше обзета от безнадеждно отчаяние. Оставаше само един ден, а още нямаше никаква вест от Алура. Един ден! Дори и Алура да е открила нещо в свитъците, навярно вече бе твърде късно.

Сърцето й, което през последните седмици таеше някаква надежда, сякаш спря да тупти.

— О, Хедли — прошепна тя с плувнали в сълзи очи, — той е осъден на вечно проклятие! Аз съм виновна за всичко! Ако бях положила малко повече усилия да свържа съдбата му с тази на Даяна, вместо да мечтая за неговата любов, сега щеше да е спасен.

— И да се беше опитала, едва ли щеше да има някаква полза. Изглежда, че в крайна сметка Даяна не е неговата истинска любов.

Алис се намръщи озадачено и преглътна сълзите си.

— Защо смяташ така?

— След всичкото това време, което прекараха заедно, откакто той се завърна от Тистълуд, вече трябваше да са се обяснили и да си гукат като гълъбчета. — Въздъхна тъжно. — Но не. Тя е влюбена в лорд Конски. Двамата ще се оженят в края на лятото.

— Лорд Конски? О! Ти имаш предвид Стивън Рандолф, лорд Марчланд?

— Лорд Марчланд, лорд Конски — сви рамене Хедли. — Не виждам какво значение има.

— Но как е могло да се случи подобно нещо? Искам да кажа… — Махна безпомощно с ръка. — Двамата с Лусиън се разбираха толкова добре. Бях сигурна, че са създадени един за друг.

Духът отново сви рамене.

— Те все още се разбират. Е, поне се разбираха, преди той да спре да говори. Сега Даяна плаче на гърдите на лорд Конски всеки път щом го види.

— Какво? Какво искаш да кажеш с това, че е спрял да говори?

— Каквото казах! Че той вече не говори. Понякога дори не мига с клепачи. Просто седи в западната кула неподвижен като статуя, втренчил поглед в тавана.

Алис потрепери от ужас.

— Да не би да ми казваш, че е болен?

— Разбира се, че е болен! — Хедли я изгледа така, сякаш бе задала най-глупавия въпрос на земята. — Той умира.

— Но как е възможно? Искам да кажа… Чувала съм, че феите издъхват без никаква болка и страдание.

— Да, но ти изглежда си забравила, че лорд Надут пуяк е от плът и кръв, което го прави почти човек. А всички човешки същества страдат, когато срещат смъртта си. Спомняш ли си колко много страда Лусън?

Силна болка прониза сърцето й. Не можеше да понесе мисълта, че и Лусиън е осъден да преживее същите неописуеми мъки.

— Хедли, моля те, кажи ми, че той не страда колкото Лусън. — Дълго сдържаните сълзи най-после рукнаха по страните й.

Изведнъж духът протегна тънката си костелива ръка и я сложи върху нейната, за да я успокои.

— Него тялото не го боли, както беше при Лусън. То просто е отслабнало и постепенно спира да функционира. Всички казват, че е заради разбитото му от теб сърце, но вярват, че ще успеят да го убедят да не се предава.

Лицето му изразяваше пълно презрение към невежеството на човешките същества.

— Разбира се, ние двамата с теб знаем, че те могат да си го убеждават до посиняване, но всичко ще бъде напразно.

— Не и ако не намерят неговата истинска любов и не я пъхнат в леглото му. — Смигна й похотливо. — Обзалагам се, че тя много бързо ще го убеди да се върне към живота.

Алис подсмъркна и избърса сълзите с опакото на ръката си.

— Ако той е толкова болен, както казваш, съмнявам се, че ще има сили за любовни игри.

— Е, малко цуни-гуни и той за нула време ще събере сили — доволно изкряка Хедли.

Алис му метна изпепеляващ поглед, макар очите й да бяха плувнали в сълзи.

— Как можеш да се шегуваш в подобен момент, и то по такъв просташки начин?

Хедли я изгледа обидено.

— А кой е казал, че се шегувам? Не знаеш ли, че това помогна на Езмънд и Мъртайс?

— Езмънд и Мъртайс?

— Никой ли не ти е разказвал тази история?

Алис се замисли за миг, после поклати глава.

— Мислех, че Ангъс и Алура отдавна са ти я предали. Е, добре. Явно аз ще трябва да го свърша. — Измърмори нещо, подскочи и се настани в скута й. Облегна се удобно и заразказва: — Езмънд бил половин фея. Той живял преди повече от хиляда години. Мисля… — намръщи се, — мисля, че е бил син на прачичото на Ангъс, Ринън, и на някаква келтска принцеса. — Замисли се за миг и кимна. — Да! Ринън. Както и да е, този Езмънд се озовал в същото затруднено положение, в което сега се намира и лорд Надут пуяк. И той не могъл да намери истинската си любов.

— Искаш да кажеш, че всичко това се е случвало и преди? — Не смееше да повярва на ушите си.

Хедли възмутено изръмжа.

— Нали точно това ти казах току-що?

— И как е бил спасен Езмънд?

— Остави ме да довърша! — Хедли почака няколко секунди и тогава продължи: — Случило се така, че неговата истинска любов, Мъртайс, била слугиня от селото, която работела в кухнята на господарския замък. Също като лорд Надут пуяк, и той бил високомерен безделник, който никога не забелязвал тези, които стояли по-долу от него. Мъртайс обаче от пръв поглед се влюбила. Затова изпаднала в отчаяние, когато той се разболял и легнал на смъртно легло.

— По същия начин като Лусиън ли?

Хедли кимна.

— И той лежал неподвижен като статуя пред камината в голямата зала и бавно гаснел. Както и да е, в нощта, в която трябвало да умре, Мъртайс отишла да сложи още дърва в огъня. Докато хвърляла цепениците, забелязала, че Езмънд трепери, сякаш зъзне от студ. И понеже го обичала с цялото си сърце, се пъхнала под одеялото му, за да го стопли. — Хедли млъкна и силно се изкиска. — И високомерният Езмънд не могъл да устои. След това съдбата поела всичко в свои ръце. И когато Ринън се появил на сутринта, за да оплаче сина си, той го заварил да се люби с Мъртайс.

— Възстановил се е толкова бързо?

— Нали ти казах! Същото ще стане и с лорд Надут пуяк, ако се появи истинската му любов и се нахвърли отгоре му.

— Хедли! Много добре, че си тук. Може би ще се нуждаем от помощта ти.

Гласът на Алура накара Алис тутакси да скочи, без да обръща внимание на недоволните писъци на духа, който се търкулна на пода.

— Какво ново? Откри ли нещо в свитъците?

Алура я изгледа тъжно за миг, после бавно кимна.

— Да, намерих нещо, макар че не мога да обещая, че то ще спаси Лусиън Уор.

— Но има някакъв шанс?

— Много малък. Съвсем нищожен.

— Дори и да е едно на милион, ние сме длъжни да опитаме!

— Ти си длъжна. Но ентусиазмът ти може тутакси да се изпари, ако чуеш какво трябва да направиш.

— Ще го направя, каквото и да е то — твърдо заяви Алис, вирна брадичка и изпъна рамене.

— Дори и ако това означава да пожертваш себе си?

— Дори и тогава! — Алис срещна погледа на феята, без да трепне. — Не излъгах, когато казах, че обичам Лусиън Уор. И понеже го обичам, няма нищо, което да не бих пожертвала за спасението му. Нищо! Дори и себе си…

Феята се усмихна тъжно, но в погледа й се четеше гордост, която Алис никога не бе очаквала да види.

— След всичките тези векове ти явно най-после си разбрала какво означава любовта…

— Да, изглежда, че съм разбрала. И сега знам отговора на въпроса на Ангъс на какво ме е научил моят сватовнически опит.

— Дрън-дрън ярина! Ще ни кажеш ли най-после какво трябва да направим, за да спасим лорд Надут пуяк? — прекъсна ги Хедли, притича през стаята и се настани с подскок върху един стол.

Алура поклати глава, без да отмества поглед от лицето на Алис.

— Не. Ще кажа на Алис какво съм открила в свитъците и ще я оставя сама да реши как да действа. Не мога да й дам съвет.

— Очаквам да чуя какво си открила.

Алура кимна.

— Първото нещо, което узнах, е, че съдбата е отредила само една истинска любов на човешките същества, независимо колко пъти ще се прераждат.

— Искаш да кажеш, че когато умрат, смъртните не отиват направо на небето или в ада? — смаяно попита Алис.

— О, не. За един живот повечето от тях не са направили достатъчно добри или лоши неща, за да бъдат изпратени на небето или в ада. Обикновено са необходими няколко. Предопределените от съдбата да се обичат, се прераждат отново и отново и в повечето случаи са заедно във всеки живот. Истинската любов остава във вечността.

Хедли шумно се прозя.

— Това е много хубаво и затрогващо, обаче аз не виждам какво общо има с лорд Надут пуяк и неговия проблем.

— Ако това, което подозирам, е вярно, има много общо — продължи Алура, без да откъсва поглед от Алис. — Лусиън Уор не е могъл да открие истинската си любов, понеже тя не е била преродена заедно с него.

— Не е била преродена? Не разбирам…

— Очевидно и Ангъс не го е разбрал. В противен случай нямаше да бърза да те отвлича, а щеше да обмисли вероятността ти да си истинската любов на сина му.

— Аз? — едва чуто прошепна Алис.

— Да, ти. Ако се замислиш сама ще разбереш, че е така. Това обяснява защо е отнело толкова много време на половината душа на Лусиън да се прероди.

— Наистина ли? — дрезгаво попита Алис, твърде смаяна, за да разбере каквото и да било.

Алура кимна.

— Разбира се. Бог очевидно е чакал Ангъс да се осъзнае, да те освободи и да те върне на земята, за да изживееш живота си, а накрая да умреш като всички смъртни и да се преродиш отново заедно с Лусиън. След като минаха толкова много векове и Ангъс не го е разбрал, на Него не Му е оставал никакъв избор, освен да върне половината душа на Лусиън на земята, макар да е знаел, че тя вероятно е предварително осъдена.

— Но ако Ангъс ме беше освободил и аз се бях преродила, както казваш ти, откъде щях да знам, че тъкмо аз съм предопределена да възстановя веригата на съдбата на Лусиън? — Объркването на Алис растеше с всяка изминала секунда.

— Не е било нужно да го знаеш. Всичко, което се е изисквало от теб, за да поправиш скъсаната нишка, е да дариш Лусиън Уор с истинска любов, от която твоят егоизъм го е лишил в предишния му живот. Твоята искрена любов в този му живот, е щяла да го спаси.

— Но аз наистина го обичам — прошепна Алис, макар да разбираше, че това вече няма никакво значение.

— Знам — съчувствено кимна феята. — И ако смъртната ти същност не бе променена от магията на Ангъс, той щеше вече да е спасен.

Отчаянието обгърна Алис като плътна пелена.

— Но аз съм омагьосана и… — Гласът й замря. Сълзите рукнаха. — О, каква полза да го обсъждаме! Цялата ситуация е невъзможна!

— Казах, че има някакъв шанс, нали? — спокойно й напомни Алура.

Алис й хвърли невярващ поглед.

— Не виждам никаква надежда за спасението му, освен ако ти не намериш начин да развалиш магията на Ангъс и да ми върнеш смъртната същност.

— Не, за съжаление никъде в свитъците не се казва как се развалят магии. Обаче… — Алис отвори уста да я прекъсне, но Алура вдигна ръка. — Открих нещо. То потвърди онова, което отдавна подозирах: ако някой успее да избяга от света на духовете и феите, преди напълно да изгуби душата си, той отново става смъртен, но с първите лъчи на зората ще се превърне в пепел.

Сърцето на Алис замря.

— Значи ако успея да избягам и да прекарам часовете до настъпването на зората, обичайки Лусиън, аз ще спася и живота, и душата му.

— Да, ако си истинската му любов, предопределена от съдбата. Ако аз греша и това не си ти, е… — Алура тъжно поклати глава, — тогава твоята жертва ще е напразна.

— Няма да е напразна. За Лусиън. Той напълно я заслужава. А и какво толкова ще изгубя? Само векове на нещастие и страдание.

— Може да изгубиш шанса си да бъдеш напълно възстановена и върната на земята.

Алис се втренчи във феята.

— Ангъс никога няма да ме освободи. Не и след като се провалих с Лусиън. И двете го знаем.

Алура поклати глава.

— Не разбираш ли? Ако това, което подозирам, е истина, не ти си се провалила, а Ангъс. Когато му го кажа, той сигурно ще обвини себе си за смъртта на сина си и ще те пусне да се завърнеш в света на смъртните. Така отново ще станеш Алис Феър, любимката на висшето общество, свободна да изживее живота си както намери за добре.

— Но без Лусиън — изтерзано прошепна Алис, неспособна да понесе дори мисълта за това.

— Да. Вече ще бъде твърде късно, за да бъде спасен. Затова ти трябва да решиш чий живот да спасиш: неговия или своя?