Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Hail and Farewell, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,4 (× 5 гласа)
Сканиране
Mandor (2008)
Разпознаване и корекция
moosehead (2009)

Издание:

Рей Бредбъри. 100 разказа

Американска, първо издание

ИК „Бард“, София, 2008

Редактор: Иван Тотоманов

Художествено оформление на корица: „Megachrom“

ISBN: 978-954-585-949-6


Естествено, че заминаваше, и нямаше какво да се прави — времето бе настанало, обратното броене бе завършило и той заминаваше наистина надалеч. Куфарът е приготвен, обувките — лъснати, косата е сресана, измил се е набързо зад ушите и остава само да слезе по стълбите, да излезе на улицата и да стигне до малката гара; влакът щеше да спре специално заради него. И Фокс Хилс, Илинойс, щеше завинаги да остане в миналото. А той щеше да продължи към Айова, Канзас или дори Калифорния — дванайсетгодишно момче с акт за раждане, според който се е родил преди четиридесет и три години.

— Уили! — повика го глас отдолу.

— Ида! — Взе куфара. В огледалото на бюрото видя лице от юнски глухарчета, юлски ябълки и топло сутрешно мляко през лятото. Както винаги, от огледалото го гледаше невинно ангелско лице, което може би нямаше да се промени до края на живота му.

— Време е! — извика женският глас.

— Добре!

Пое надолу, като пъшкаше и се усмихваше. В дневната седяха Ана и Стив, и двамата безупречно облечени и спретнати.

— Ето ме! — извика Уили на прага.

Ана сякаш щеше всеки момент да се разреве.

— Боже мой, Уили, нима наистина ни напускаш?

— Хората започват да приказват — тихо рече Уили. — Тук съм вече цели три години. А зная, че когато хората започнат да говорят, е най-добре да си събера багажа и да си купя билет за влака.

— Толкова е странно всичко това. Не разбирам. Толкова внезапно — каза Ана. — Уили, ще ни липсваш.

— Ще ви пиша всяка Коледа, честна дума. Вие недейте да ми пишете.

— Беше огромно удоволствие — обади се Стив. Думите някак трудно излизаха от устата му. — Жалко, че всичко трябва да приключи. Много жалко, че трябваше да ни разкажеш за себе си. Ужасно жалко, че не можеш да останеш.

— Вие сте най-страхотните родители, които съм имал — каза Уили. Бе висок четири стъпки, с непознаващо бръснача лице, озарено от лъчите на слънцето.

И тогава Ана наистина се разплака.

— Уили, Уили… — Седеше и сякаш искаше да го прегърне, но вече се боеше да го прави; гледаше го с потрес и изумление, ръцете й бяха празни, не знаеше как да се държи с него.

— Трудно е да заминаваш — каза Уили. — Свикваш с нещата. Искаш да останеш. Но не се получава. Веднъж опитах да остана, след като хората бяха започнали да подозират нещо нередно. „Какъв ужас! — казваха те. — Всичките тези години да си играе с невинните ни деца, а ние да не разберем! Ужас!“ — така казваха. И накрая се наложи да напусна града една нощ. Никак не е лесно. Сами знаете колко много ви обичам. Благодаря ви за трите чудесни години.

Всички заедно тръгнаха към вратата.

— Сега накъде отиваш, Уили?

— Не зная. Просто ще тръгна нанякъде. Видя ли градче, което изглежда зелено и приятно, ще спра.

— Ще се върнеш ли някога?

— Да — сериозно отвърна той с тънкото си гласче. — След двайсетина години вече би трябвало да започне да ми личи. Стане ли това, ще направя голяма обиколка на всички майки и бащи, които съм имал.

Стояха на прохладната лятна веранда, обхванати от нежелание да изрекат последните думи. Стив не откъсваше поглед от един бряст.

— Колко други родители си имал, Уили? Колко пъти са те осиновявали?

Въпросът не го засегна, тъкмо обратното.

— Пет града, пет семейства и повече от двайсет години, откакто започнах да обикалям.

— Е, няма какво да ревем — каза Стив. — По-добре да имаш син трийсет и шест месеца, отколкото нито един.

— Е — каза Уили, целуна бързо Ана, взе багажа си и излезе на улицата в зелената обедна светлина под дърветата — съвсем малко момче, което вървеше забързано, без да се обръща.

 

Момчетата играеха бейзбол в парка. Той постоя малко в сенките на дъба, гледаше как хвърлят снежнобялата топка в топлия летен въздух, как сянката й се носи като тъмна птица по тревата, как ръцете се отварят като уста, за да хванат бързото парче лято, което сега изглеждаше най-важното нещо на света. Всички викаха. Топката кацна в тревата до Уили.

Докато излизаше с нея от сенките, си помисли за последните три години, изразходвани вече до последния ден, и за петте години преди това и преди това, и така нататък, до времето, когато бе наистина на единайсет, дванайсет и четиринайсет. Чу гласове да питат: „Какво му е на Уили, госпожо?“ „Госпожо Б., да не би Уили да расте по-бавно напоследък?“ „Уили, да не си почнал да пушиш?“ Ехото им заглъхна в лятната светлина и цветове. После се разнесе гласът на майка му: „Днес Уили става на двайсет и една!“ И хиляди гласове казват: „Синко, ела щом станеш на петнайсет. Тогава може и да ти намерим някаква работа“.

Взираше се в топката в треперещата си ръка, сякаш не бе топка, а собственият му живот — безкрайна топка години, навити стегнато отново и отново, но винаги връщащи се обратно към дванайсетия му рожден ден. Чу децата да вървят към него; усети как закриват слънцето, когато заставаха около него. Вече бяха пораснали.

— Уили! Къде си тръгнал? — Някой подритна куфара му.

Колко високи са станали! През последните няколко месеца слънцето сякаш бе прокарало ръка над главите им, беше ги подканило, а те бяха от разтопен метал и се източваха нагоре; бяха златен карамел, теглен от някаква огромна привличаща сила към небето — тринайсет-четиринайсет годишни, гледащи надолу към Уили, усмихващи се, но вече започващи да се отнасят леко пренебрежително. Бе започнало преди около четири месеца:

— Хайде, всеки да си избере отбор! Кой ще вземе Уили?

— О, Уили е много дребен; не играем с „деца“.

И те го изпреварват, теглени от луната, слънцето и сменящите се сезони, а той си остава на дванайсет и те вече не са му връстници. И други гласове отново започват стария, ужасно познат и смразяващ рефрен: „Стив, давай повечко витамини на това момче“. „Ана, в твоя род дребни ли са?“ И студеният юмрук стиска отново сърцето ти и осъзнаваш, че корените трябва отново да се изтръгнат след толкова чудесни години с „родителите“.

— Уили, накъде си тръгнал?

Той тръсна глава. Отново се озова сред извисяващите се момчета, които закриват слънцето, мотаят се наоколо и трябва да се навеждат като някакви великани над чешмичката, за да пият.

— Отивам за няколко дни на гости на един братовчед.

— Така значи.

Преди година наистина щеше да ги е грижа. Сега обаче единственото им любопитство е насочено към багажа, към магията на влаковете, пътуването и далечните места.

— Да помятаме няколко бързи? — предложи Уили.

Не изглеждаха особено ентусиазирани, но кимнаха предвид обстоятелствата. Той изостави куфара и се затича; бялата топка полетя към слънцето и се устреми към пламтящите им бели фигури в отсрещния край на поляната, после отново полетя нагоре. По същия начин идваше и си отиваше животът. Насам — натам! Господин Робърт Ханлън и госпожа Ханлън, Крийк Бенд, Уисконсин, 1932 — първото семейство, първата година! Насам — натам! Хенри и Алис Болц, Лаймвил, Айова, 1935! Топката лети. Смит, Итън, Робинсън! 1939! 1945! Съпруг и съпруга, съпруг и съпруга, съпруг и съпруга, бездетни, бездетни, бездетни! Чукаш на тази врата, чукаш на онази.

— Извинете. Казвам се Уилям. Може ли…

— Искаш ли сандвич? Влез, седни. Откъде си, синко?

Сандвич, висока чаша студено мляко, усмивки, кимане, спокоен приятен разговор.

— Синко, май си хванал пътя. Да не би да си избягал отнякъде?

— Не.

— Момче, да не би да си сираче?

И още една чаша мляко.

— Винаги сме искали деца. Така и не се получи. Неизвестно защо. Случва се. Е, виж ти. Става късно, синко. Не е ли по-добре да се прибираш у дома?

— Нямам дом.

— Момче като теб? Все още с жълто около устата? Майка ти ще се тревожи.

— Нямам нито дом, нито родители на този свят. Може ли… може ли да пренощувам при вас?

— Ох, синко, просто не знам. Никога не сме обмисляли… — започва съпругът.

— Имаме пиле за вечеря — прекъсва го жена му. — Щом има достатъчно за двама, ще има и за трима…

И така се сменят и отлитат години, гласове, лица и хора, след което отново идва ред на същите първи разговори. Гласът на Емили Робинсън от люлеещия се стол в летния сумрак, последната вечер, която прекара там, когато научи тайната му:

— Колко дечица съм виждала. И понякога си мисля — колко жалко, колко жалко, че всички тези цветя трябва да се откъснат, всички тези ярки пламъчета трябва да угаснат. Колко жалко, че всички, които виждаш в училищата или изтичват край теб, трябва един ден да пораснат, да погрознеят, да се сбръчкат, да побелеят или да оплешивеят, а накрая да станат кожа и кости, да умрат и да бъдат погребани. Когато ги чувам да се смеят, не мога да повярвам, че ще тръгнат по пътя, по който вървя и аз. А ето че става точно това! Още си спомням стихотворението на Уърдзуърт: „Веднъж видях тълпа, букет от нарциси златисти, край езерото под дървета да потрепват чисти“. Точно така си мисля за децата. Понякога могат да са жестоки, дори зли; но въпреки това в очите им няма да откриеш нито злина, нито умора. Толкова са изпълнени с интерес към всичко! Може би именно това ми е липсвало у възрастните — интересът е угаснал у девет от десетима, не им е останала нито свежест, нито енергия, нито живот. Обожавам да гледам как свършва последният час в училище. Сякаш някой хвърля букет цветя от вратата. Какво е усещането, Уили? Какво е да бъдеш вечно млад? Да приличаш на току-що изсечена монета? Щастлив ли си? Наистина ли ти е така добре, както изглежда?

 

Топката изсвистя от небето и ужили дланта му като огромно бледо насекомо. Докато я разтриваше, споменът продължаваше да говори:

— Оправях се с това, с което разполагам. След като родителите ми умряха, след като открих, че никъде няма да мога да си намеря работа, направих опит в цирка, но само ме взеха на подбив. „Синко — казваха ми, — та ти не си джудже, а дори и да беше, изглеждаш като момче! На нас ни трябват джуджета с лица на джуджета! Съжалявам, синко, съжалявам“. Така напуснах дома, започнах да скитам, да си мисля — какво съм аз? Момче. Приличам на момче, гласът ми е като на момче, така че спокойно мога да си бъда момче. Няма смисъл да се съпротивлявам. Няма смисъл да надавам писъци. Какво да правя в такъв случай? Коя работа ми подхожда? И ето че един ден видях в един ресторант мъж да показва на свой познат снимки на децата си. „Как ми се иска да имах деца“ — каза приятелят му. „Как само ми се иска…“ Все това повтаряше и клатеше глава. А аз седях на няколко маси от него с хамбургер в ръце направо замръзнал! И тогава разбрах каква ще е моята работа до края на живота ми. В края на краищата за мен все пак имаше работа. Да правя самотните хора щастливи. Да не спирам. Завинаги да играя. Знаех, че трябва завинаги да играя. Разбира се, можех да разнасям вестници, да изпълнявам дребни поръчки, да окося някоя и друга градина. Но истинска работа? Не. Трябваше само да бъда синът на мама и гордостта на татко. Обърнах се към онзи мъж. Извинете, казах му. Усмихнах му се…

— Но, Уили — бе казала преди много години госпожа Емили, — не си ли се чувствал самотен? Не си ли пожелавал… нещата, които пожелават големите?

— С това се справям сам — бе отвърнал Уили. — Казвам си: аз съм момче. Трябва да живея в момчешки свят, да чета момчешки книги, да играя момчешки игри, да се откъсна от всичко друго. Не мога да бъда едновременно възрастен и дете. Мога да бъда само едно нещо — момче. И си играя ролята. О, никак не беше лесно. Има моменти…

— А семействата, при които живееше, нищо ли не научаваха?

— Не. Да им разкажа означаваше да разваля всичко. Обяснявах, че съм избягал от къщи; оставях ги да проверяват чрез полицията и официалните канали. И когато не откриваха никакво досие, се съгласяваха да ме осиновят. Така бе най-добре — докато не подозираха нищо. Но след три или пет години нещо започваше да ги гризе, случайно ме виждаше някой, който ме е познавал от по-рано, може би дори някой от цирка — и всичко свършваше. Рано или късно винаги свършва.

— И щастлив ли си? Хубаво ли е да си дете четиридесет години?

— Както се казва, трябва да се живее някак. А когато правиш другите щастливи, самият ти също едва ли не изпитваш щастие. Имам си работа и си я върша. Пък и без това след още няколко години ще започне второто ми детство. Всичките трески, всички несбъднати мечти и блянове ще ме напуснат. Тогава може би ще успея да се отпусна и да си доиграя спокойно ролята.

Хвърли за последен път топката и се отърси от унеса. Затича към багажа си. Том, Бил, Джейми, Смит — устните му мълвяха имената им. Смутиха се, когато стисна ръцете им.

— Стига де, Уили, нали не заминаваш за Китай или Тимбукту.

— Нали така?

Уили не помръдна.

— Довиждане, Уили! Ще се видим след седмица!

— Довиждане, довиждане!

И той отново вървеше с куфар в ръка, гледаше дърветата, отиваше си от момчетата и улицата, на която бе живял. Зави зад ъгъла, чу писъка на локомотива и се затича.

Последното, което видя, бе бялата топка, летяща над високия покрив напред-назад, напред-назад. И гласовете, викащи „Раз-два, край! Раз-два, край!“, подобно на прощалните викове на отлитащи далеч на юг птици.

 

Ранно утро, изпълнено с миризма на мъгла и студен метал, с желязната миризма на влака и нощното пътуване, от което цялото тяло го боли, с миризмата на все още скритото зад хоризонта слънце. Събуди се и погледна през прозореца към едва събуждащото се градче. Светваха светлини, долитаха приглушени гласове, червен сигнал се люлееше напред-назад в студения въздух. Цареше сънена тишина, в която ехото сякаш е облагородено, в която ехото изпъква ярко и ясно. Стюардът на вагона мина край него като сянка в сенките.

— Сър — повика го Уили.

Стюардът спря.

— Кой е този град? — прошепна момчето в мрака.

— Валивил.

— Колко е населението му?

— Десет хиляди. Защо? Тук ли слизаш?

— Изглежда зелен. — Уили се загледа към сгушеното в студеното утро градче. — Изглежда приятно и тихо.

— Синко, знаеш ли накъде си тръгнал? — попита стюардът.

— За насам — каза Уили, стана тихо и започна да събира нещата си в неподвижното, хладно, миришещо на желязо утро.

— Дано знаеш какво правиш, момче — каза стюардът.

— Да, сър — отвърна Уили. — Зная какво правя.

Пое по тъмния коридор, следван от стюарда с багажа, и излезе навън в мъглата и развиделяващото се утро. Стоеше и гледаше към стюарда и черния метален влак на фона на малкото все още блещукащи звезди. Локомотивът изсвири пронизително, стюардите по перона извикаха, вагоните тръгнаха и стюардът се усмихна надолу към малкото момче с големия багаж, което му крещеше нещо през свирката.

— Какво? — викна мъжът и допря длан до ухото си.

— Пожелай ми късмет! — извика Уили.

— Късмет, синко! — викна стюардът, усмихна се и му махна. — Късмет, момче!

— Благодаря — каза Уили сред грохота на влака и свистящата пара.

Остана да гледа черния влак, докато не изчезна в далечината. През цялото време не помръдна от мястото си. Стоеше мълчаливо — дванадесетгодишно момче на овехтелия дървен перон — и изминаха цели три минути, преди да се обърне и да погледне към празните все още улици.

Слънцето изгряваше. Той закрачи бързо, сякаш искаше да се стопли, към новия град.

Край
Читателите на „Здравей и сбогом“ са прочели и: