Катрин Каултър
Съдби в окови (15)

ЧЕТИРИНАДЕСЕТА ГЛАВА

Нортклиф Хол

Близо до Ню Ромни, Англия

 

Александра Шербрук, графиня Нортклиф се излежаваше в сладка дрямка през топлия следобед на третия ден от седмицата. Свекърва й даде съгласието си, че това удоволствие й е позволено. Дори я погали но бузата но начин, който можеше да се определи като израз на обич. Всичко това се дължеше на обстоятелството, че тя носи следващото дете на Дъглас — като че ли съм съд за лично ползване на съпруга си, помисли Алекс, но въпреки това съблече роклята си и бързо заспа.

Сънува Мелисанда, своята невероятно красива сестра, която съвсем скоро бе родила момиченце, което много приличаше на Алекс, въпреки че имаше златисто-червеникава коса и сиви очи. Дъглас бе казал, че това е напълно справедливо, след като техните близнаци бяха копия на славната Мелисанда — факт, който продължаваше да дава повод на съпруга на Мелисанда Тони Периш да се перчи глуповато и самодоволно да се хвали пред Дъглас. Но в съня на Алекс Мелисанда имаше някакъв проблем. Тя лежеше неподвижно по гръб, красивата й черна коса бе разпиляна като копринено ветрило върху белите възглавници. Лицето й беше бледо, под затворените й очи се виждаха синкави сенки, дишаше тежко.

Изведнъж косата й вече не беше черна. Стана кестенява и се сплете в дебела дълга плитка. Това повече не беше лицето на Мелисанда. Не, това беше лицето на Синджан.

Алекс потрепери и се събуди. Колко странен сън, помисли тя й отново затвори очи. Току-що бе писала писмо до снаха си и сигурно затова тя бе заела мястото на Мелисанда в съня й.

Алекс се успокои. Бързо се унесе в дрямка, но този път не я споходи никакъв сън, а един тих нежен глас, който се приближаваше все повече и повече до нея, и повтаряше непрестанно.

— Синджан е болна… Синджан е болна. Тя е в беда. Помогни й, трябва да й помогнеш…

Алекс свъси вежди и простена. Събуди се мигновено. До леглото й спокойна и безмълвна стоеше Невестата-дева и бялата й рокля леко шумолеше в тишината на стаята. Тя заговори отново, но думите й звучаха само в главата на Алекс, призракът не отвори устни. Тя чуваше нежните и тихи, но настойчиви слова.

— Синджан е болна… в беда… Помогни й, помогни й!

— Какво има? Моля те, кажи ми какво е станало със Синджан?

— Помогни й — нежният глас този път прозвуча почти умоляващо. Красивата млада жена пред нея чупеше тревожно ръце. Странно колко дълги и тънки бяха пръстите й. Въпреки това приличаха на истински и костите прозираха под кожата като тъмни сенки. Изящната й дълга коса беше толкова руса, че блестеше като сребърна на следобедната светлина.

— Помогни й. Изпаднала е в голяма беда.

— Да, ще й помогна — каза Алекс, претърколи се в леглото и се изправи на крака. Видя, че призракът й кимва и след това се оттегля с леки стъпки към ъгъла на спалнята на графинята. Алекс наблюдаваше как постепенно избледнява и се превръща във все по-светло и ефирно отражение на самата себе си, докато накрая от нея нищо не остана. Абсолютно нищо.

Алекс пое дълбоко въздух. От много месеци насам призракът не й се бе появявал. Последния път Девата бе дошла да й съобщи с усмивка, че кравата на фермера Елиъс вече няма колики и може да дава мляко за болното бебе в къщата. Тя беше дошла и тогава, когато Алекс имаше нужда от нея — когато раждаше близнаците и пищеше измъчена от непоносимата болка и за нищо на света не вярваше, че ще остане жива. Тогава Невестата-дева бе дошла при нея и й бе казала, че ще се оправи и не трябва нито за миг да се съмнява в това. Алекс можеше да се закълне, че една нежна ръка я бе докоснала по челото, след това по корема и болката беше утихнала. Разбира се Дъглас обясни това — била в унес и имала видения. Не трябваше да го споделя с него. Той проявяваше магарешко упорство по въпроса с призрака и тя знаеше защо. Мъжете не могат да приемат нещо, което не разбират. Те не могат да приемат нещо, ако не го усетят в устата си, ако не го видят с очите си, ако на глас не разговарят с него и най-накрая — да го смачкат, ако не го харесват. Появяването на Невестата-дева не можеше да бъде обяснено, следователно тя не съществуваше.

Сега тя отново й се бе явила, за да й каже, че Синджан е болна и е изпаднала в беда. Алекс усети стаята да се върти пред очите й, но бързо й мина. Сърцето й биеше лудо. Тя спря да мисли и пое дълбоко въздух. Дъглас не беше у дома. Преди няколко дни се бе върнал в Лондон, за да се срещне с лорд Евъри във Форин Офис.

Но и без това от него не би имало полза. Ако тя споделеше с него думите на Невестата-дева, той щеше да я изгледа презрително, да се засмее и да се държи идиотски. Не, беше добре дошло, че го няма. Тя знаеше, че той не би й позволил да предприеме каквито и да било действия — беше стигнал чак дотам, че преди да тръгне, накара я да се закълне, че докато той отсъства от дома, тя ще бъде в пълен покой. А тя беше убедена, че непременно трябва да направи нещо.

Алекс уведоми, че заминава на гости при зет си и сестра си в Котсуолдс. Верният Холис я погледна така, сякаш си беше загубила разсъдъка си, а не само една закуска. За сметка на него, свекърва й остана много доволна, че няма да й се мярка пред очите известно време.

Алекс знаеше, че през последните пет години Невестата-дева беше посещавала и Софи. Двете заедно щяха да решат какво да правят.

 

 

Замъкът Вер

 

Филип се измъкна от замъка в десет часа същата нощ. Наистина беше изплашен, но не чак дотам, че да не може трезво да разсъждава. Безпокойството за живота на Синджан надделя над загнездилия се в него страх.

Той успя да си свърши работата в конюшнята с такава ловкост, че дори Джордж II не излая нито веднъж. Беше го видял тъкмо навреме, за да го почеше зад проскубаните уши, преди да е вдигнал на крак цялата къща с лая си.

Филип не се задържа в конюшнята. Момчетата спяха в помещенията зад сайванта. Той оседла своето пони Брекън, бързо го изведе навън, прекоси алеята и чак тогава го възседна.

Предстоеше му дълъг път, но той беше твърдо решена да го измине. Молеше се само да успее да стигне навреме.

Искаше му се да уведоми Дулчи какво е решил да направи, но дълбоко в себе си знаеше, че не трябва, защото тя нямаше да държи устата си затворена. Вместо това я помоли с широка прозявка, облечен в нощницата си, да отиде и да види как е мащехата му, да й даде вода и да я завие с толкова одеяла, колкото намери.

Дулчи беше обещала да направи това. Той се помоли на Бога и пришпори понито си в галоп. Молеше се леля Арлет да не спипа Дулчи в господарската спалня и да я изгони, или още по-лошо — да я удари и нарани.

Имаше пълнолуние. Тъмните дъждовни облаци, които покриваха небето през последните три дни, бяха изчезнали. На тяхно място в небето плуваха бели облаци, през които луната и звездите хвърляха своя блясък. Той виждаше ясно пътя пред себе си.

Когато чу тропот на конски копита зад гърба си, Филип помисли, че сърцето му ще се пръсне. Бързо насочи Брекън към гъстите храсталаци край пътя и затисна с пръсти ноздрите на кончето, за да му попречи да изцвили.

Конниците бяха трима. Когато наближиха, той вече ясно различаваше говора им.

— Да, голяма сладурана е тя. Ще видиш, че ще е моя.

— Не, тя ще бъде моя, нахалнико. Баща й ми обеща, а и господарят също даде съгласието си.

Третият мъж избухна в силен смях — самодоволен и тържествуващ смях. Изплю се и каза:

— И двамата не сте в сметката. Не знаете ли, че аз вече спах с нея и че тя ми принадлежи. Ще кажа за това на господаря и всичко ще се уреди. И още нещо ще ви кажа, момчета, циците й никак не са малки.

Разнесе се залп от крясъци и псувни, конете започнаха да цвилят. Филип стоеше като каменна статуя на мястото си, чакаше и се молеше най-силният да си получи сладураната, а другите двама да вървят по дяволите.

Борбата продължи още десетина минути. Накрая Филип чу как някой високо изпсува, а миг след това отекна пистолетен изстрел. Мили Боже, каза си той и преглътна толкова напрегнато, че едва не се задави.

Чу се вик и след това настъпи гробна тишина.

— Уби Дингъл, глупако.

— Да, той е спал с нея. Заслужаваше си го мръсникът!

Другият мъж се завайка и закрещя.

— А какво ще стане, ако вече е взела да издува корема? Голям глупак си, Алфи. Сега Макферсон ще си поръча нашите карантии за закуска.

— На никого няма да казваме. Все едно, че го е убил проклетият Кинрос. Давай да се махаме! Мятай се на коня!

Те се отдалечиха в галоп, а третият мъж остана на пътя. Филип стоеше, без да знае какво да направи. После върза Брекън за едно дърво и излезе тихо от скривалището си. Мъжът лежеше проснат по гръб, с широко разкрачени крака и разперени ръце. Върху гърдите му имаше огромно червено петно. Очите му бяха широко отворени и пълни и с изненада. Зъбите му бяха оголени, сякаш всеки миг щеше да изръмжи. Нямаше съмнение, че е мъртъв.

Филип повърна. След това изтича обратно при Брекън и го върна на пътя.

Беше разпознал мъжа. Един побойник на име Дингъл, който беше от най-злобните момци на Макферсонови.

Баща му веднъж му го бе показал, когато бяха на посещение в Двореца Кълрос и беше казал, че този е отличен образец на калибъра на макферсоновите воини.

Филип, галопираше, докато Брекън се задъха от умора. После спря да починат и заспа върху гърба на коня си. Когато понито се размърда, той се събуди и изпадна в паника, защото не знаеше колко време е проспал. Но животното не можеше да поддържа галопа постоянно и той беше принуден да не го пришпорва. Видя още няколко мъже и селянки. Какво правеха те в полето посред нощ, щеше да си остане загадка. Той сви встрани от пътя, за да не го забележат, но въпреки това чу единият от мъжете да вика след него.

Качи се на ферибота за Единбург в четири часа сутринта и отброи на стария моряк всичките шилинги, които беше взел от сейфа на баща си. Сгуши се между два чувала със зърно, за да се стопли. Пристигна пред къщата на баща си на площад Аботсфорд малко след шест часа сутринта. Беше му отнело почти час да открие къщата и когато най-после застана пред входа, очите му бяха пълни със сълзи.

На вратата застана Енгъс с широко отворена в прозявка уста, която забрави да затвори, като видя момчето.

— О, вие ли сте, млади господарю! Господарят сигурно страшно ще се зарадва. С кого сте дошъл, с госпожата ли?

— Бързо ме отведи при баща ми, Енгъс. Трябва да говоря с него.

Докато Енгъс го зяпаше и се опитваше да си събере ума, Филип го заобиколи и се стрелна нагоре по стълбата. Не спря да тича, докато не стигна господарската спалня и не разтвори със замах вратата, която се блъсна с трясък в стената.

Колин моментално се събуди и седна в леглото.

— Мили Боже, Филип! Какво, по дяволите, правиш тук?

— Татко, бързо, трябва да се върнеш у дома. Заради Синджан. Много е болна.

— Синджан? — попита недоумяващо Колин.

— Твоята съпруга, татко, жена ти. Бързо, тръгвай — Филип издърпа завивките от леглото. Трепереше от срах и от облекчение, че е успял да открие баща си.

— Джоан е болна?

— Не Джоан, татко. Синджан. Моля те да побързаш, леля Арлет ще я остави да умре. Сигурен съм, че ще го направи.

— Проклета да е преизподнята! Не ти вярвам. Кой е с теб? Какво става, по дяволите? — въпреки недоверието, още докато засипваше момчето с въпросите си, Колин отмести завивките и скочи гол от леглото. Кожата му настръхна от студа на сивата утрин.

— Отговори ми, Филип.

Филип наблюдаваше как баща му светкавично се облича, как плиска с шепи вода лицето си и как отпраща Енгъс, когато старият прислужник се появи на вратата.

Момчето му разказа за Кравешкото блато и за дъжда, който се бе изсипал върху тях по обратния път към замъка. Разказа му за това как Синджан си свалила жакета и го облякла с него. Каза му и за студената стая, и за отворените прозорци, и за лъжите на леля Арлет. Когато свърши, впи изплашени очи в баща си и започна неудържимо да хлипа. Бащата за миг се озова до него и силно го прегърна.

— Всичко ще се оправи, Филип. Ще видиш, че ще се оправи. Наистина си постъпил много правилно. Скоро ще бъдем у дома и Джоан ще бъде добре.

— Името й е Синджан.

Колин насили капналия си от умора и тревога син да хапне от набързо приготвената каша. След половин час те вече бяха на конете. Колин предложи на Филип да остане, защото момчето беше капнало, но той не искаше и да чуе за това.

— Трябва да се уверя, че е добре — каза той. При тези думи Колин видя бъдещия мъж в сина си и остана много доволен.

 

 

Синджан се чувстваше странно спокойно. В същото време беше така необичайно изморена, толкова отпаднала, че й се искаше да спи — часове наред, може би цяла вечност. Не усещаше болка, а само изпитваше сладостното желание да не мисли за нищо и да се отдаде изцяло на умората, която я бе завладяла. Тя простена тихо и чу гласа си някъде отдалеч, сякаш това не бе нейният глас, а на някой друг човек. Беше изморена, страшно изморена. Как можеше да е толкова изморена, а да е будна? След това чу мъжки глас, който отекна в главата й така, сякаш идваше от много далеч. Зачуди се дали не чува отново своя собствен глас и ако беше така, защо говореше. Не виждаше никакъв смисъл да говори в този миг, а и въобще. Не, този глас беше силен, плътен, нетърпелив, заповеднически — глас на мъж, който е недоволен от нещо. Беше чувала същата интонация достатъчно много пъти от братята си. Но това не беше нито Дъглас, нито Райдър. Не, не бяха те. Сега мъжът говореше от по-близо, беше до нея, но тя не разбираше думите му. Тези думи нищо не означаваха, нищо не й говореха. Различи гласа на още един мъж, и това беше глас на стар човек, беше по-мек и едва достигаше до нея. Не я смущаваше, а само се плъзгаше в съзнанието й, след това сякаш се търкулваше нанякъде и неусетно отзвучаваше.

Най-после суровият мъжки глас започна да се отдалечава. Скоро тя щеше да се освободи от него. Вече беше заминал и главата й се отпусна на една страна, напрегнатото й съзнание се успокои. Почувства как дишането й става по-леко, все по-леко.

— По дяволите, събуди се! Няма да ти повтарям повече това, Синджан. Събуди се! Ти не можеш да се предадеш по този начин. Събуди се, проклета глупачке!

Виковете я свестиха и тя отново почувства болката. По този начин крещеше Дъглас, но тя знаеше, че сега не крещи той. Не, той беше далече от тук. Имаше чувството, че е на ръба на нещо, което беше много близо до нея, но още не го виждаше. То я привличаше и в същото време тя се страхуваше от него. Но изкушението беше много силно.

Мъжкият глас отново прозвуча — силен, ужасно остър глас, който се заби в мозъка й като нож. Тя го мразеше. Искаше да му изкрещи да млъкне. Отстъпи от ръба, раздразнена от вмешателството. Дори отвори очи — да възроптае и да се скара на мъжа. Отвори устни, но от тях не излезе никакъв звук. Виждаше надвесен над нея най-красивият мъж, когото някога бе срещала. Съзнанието й погълна образа му, черната му коса, невероятните му тъмносини очи и трапчинката на брадичката. Тя успя да произнесе с дрезгав шепот.

— Ти си толкова красив — след това отново затвори очи, защото знаеше, че той сигурно е ангел, а тя е на небето. Не беше сама и беше благодарна за това.

— По дяволите, отвори очи! Не съм красив, малка глупачке. Мили Боже, дори не съм бръснат!

— Ангелите не ругаят — каза тя и отново се опита да отвори очи.

— Не съм никакъв ангел, а твоят проклет съпруг! Събуди се, Синджан, и то веднага! Няма да те оставя повече да се излежаваш! Никакви преструвки повече, чуваш ли ме? Събуди се! Отвори проклетите си шербруковосини очи! Върни се при мен и то моментално, иначе ще те набия.

— Проклет съпруг — повтори бавно тя. — Не, ти наистина си прав. Трябва да се върна. Не мога да оставя Колин да умре. Не искам той да умира, никога. Той трябва да бъде спасен й аз съм единственият човек, който може да го спаси. Твърде е почтен, за да се спаси сам. Той е милостив и само аз мога да го спася.

— Тогава не ме напускай! Не можеш да ме спасиш, ако умреш. Разбираш ли ме?

— Да — отвърна тя, — разбирам те.

— Добре. Сега ще те повдигна малко и искам да отпиеш малко вода. Разбра ли ме?

Тя успя да кимне. Усети една силна ръка под гърба си. Усети и студения ръб на чашата, когато се опря до устните й. Тя пиеше ненаситно, а водата беше като амброзия. Стече се по брадичката й, намокри нощницата й, но тя беше толкова жадна, че нищо нямаше значение освен сладката вода, която се стичаше в гърлото й.

— Достатъчно засега. Чуй ме. Ще те изкъпя и ще сваля температурата ти. Разбра ли? Температурата ти е много висока и аз трябва да я сваля. Но ти не бива да заспиваш отново. Разбра ли? Кажи ми, че си разбрала.

Тя каза, че е разбрала, но след това отново се отнесе. Мислите й поеха в друга посока, докато чу един писклив женски гласа да казва:

— Тя се влоши съвсем неочаквано. Тъкмо щях да пратя да повикат онзи стар глупак Чайлдрис, когато пристигна ти, Колин. Не съм виновна аз, че състоянието и й се влоши. Почти беше оздравяла преди този внезапен пристъп.

Синджан простена от страх. Опита се да се измъкне от тази жена, опита се да се свие на кълбо и да се скри от нея. Красивият мъж, който не беше ангел, каза със спокоен глас.

— Напусни стаята, Арлет. Повече не искам да влизаш тук. Махай се.

— Тази малка мръсница ще те излъже. Познавам те откакто си се родил. Ти не можеш да застанеш на нейна страна срещу мен!

Тя отново чу мъжкия глас, но сега той се отдалечаваше от нея.

След това настъпи благословена тишина. Изведнъж усети върху лицето си студена влажна кърпа и се опита да се надигне, за да притисне още повече горещата е глава към нея. Отново чу гласа му, този път успокояващ и нежен. Той й каза да лежи кротко и че той ще се погрижи тя да се почувства по-добре.

— Довери ми се — настояваше той. — Довери ми се.

И тя му се довери. Той щеше да се погрижи жената да бъде далеч от нея.

Тя чу другия мъж, този със старческия кротък глас да казва.

— Не я оставяйте без кърпите, милорд. Сменяйте ги, докато температурата спадне. На всеки няколко часа и давайте да пие толкова вода, колкото може да поеме.

Тя почувства студен полъх да гали кожата й. Смътно осъзна, че някой събличаше потната нощница от тялото й и благодари за това облекчение, защото кожата изведнъж започна да я сърби. Усети студената кърпа върху гърдите си. Но тази хладина не беше достатъчна, не навлизаше навътре в тялото й. Дълбоко там беше много горещо и вълшебната прохлада на кърпата не достигаше. Опита се да извие гръб, за да поеме повече от хладината на кърпата.

Усети върху раменете си мъжки ръце, които я притиснаха към възглавницата. Красивият мъж сега тихо й говореше.

— Успокой се. Знам, че гори. Веднъж, както ти е известно, и аз преживях силна треска и се чувствах така сякаш огньове изгаряха вътрешностите ми и с нищо не можех да ги изгаси. А пламъците им като че ли пълзяха навсякъде и търсеха изход навън.

— Да — каза тя.

— Ще продължа да правя това, докато загася този огън. Обещавам ти.

— Колин — каза тя, отвори очи и му се усмихна. — Ти не си ангел. Ти си моят проклет съпруг. Толкова се радвам, че си тук.

— Да — каза той и почувства как нещо вътре в него се размърда. — Повече никога няма да те оставя, по никакъв повод.

Изглеждаше, че тя го разбира. Опита се да вдигне ръка и да докосне лицето му, за да привлече вниманието му. Гласът й се давеше в гърлото й, думите й излизаха дрезгави.

— Трябва да заминеш. Така ще е по-безопасно за теб. Не искам да се връщаш, преди да съм се погрижила да го премахна. Той е хамелеон и ще те нарани. Аз трябва да те защитя.

Щом чу думите й, Колин се намръщи. За какво, по дяволите, говореше тя? Кого имаше предвид, за Бога? Тя отново затвори очи и той продължи да я увива в кърпи — от главата до петите. Когато я обърна по корем, тя леко простена, след това се отпусна върху чаршафа.

Той продължи да сменя мокрите кърпи, докато тялото й повече не пареше при докосване. Затвори за миг очи и се помоли за нея и за себе си, помоли се Господ да го изслуша, да получи Божията милост.

— Моля те, Господи, моля те тя да оздравее — произнесе гласно той в тихата спалня и след това продължи молитвата си. Когато чу вратата на спалнята да се отваря, метна завивката върху нея.

— Милорд?

Беше лекарят. Колин се обърна и каза:

— Температурата спада.

— Отлично. Няма съмнение, че отново ще се покачи, но вие ще се справите. Синът ви спи на пода пред вратата. Дъщеря ви е седнала до него, смуче си палеца, а личицето и е доста разтревожено.

— Веднага щом облека нощница на жена си, ще се погрижа за децата. Благодаря, Чайлдрис. Ще останете ли в замъка?

— Да, милорд. Утре вече ще знаем дали ще оживее.

— Ще оживее. Тя е жилава. Ще видите. Освен това има много важен стимул да го направи — трябва да ме защитава! — каза Колин и се засмя.

 

 

Синджан чу гласа на жената и в същия миг се смръзна от страх. Страхуваше се да помръдне, страхуваше се да отвори очи. Гласът беше пълен с ненавист й злоба. Беше леля Арлет.

— Значи още не си умряла, кучко. Добре, ей сега ще се погрижим това да стане. Не, не се опитвай да се съпротивляваш. Слаба си като мушица. Безценният ти съпруг, този малък глупак, те остави. Да, остави те на моите грижи и ти ще ги имаш, момичето ми, о да ще ги имаш

— Лельо Арлет — прошепна Синджан и отвори очи. — Защо искаш да умра?

Леля Арлет продължи да говори, но гласът й вече звучеше по-топло. Говореше ли, говореше, думите и почти се сливаха.

— Трябва да действам бързо, много бързо. Малкият глупак ще се върне. В това няма съмнение. Той не те иска и как би могъл да те иска? Ти си долна англичанка, ти не си една от нас. Да, може би трябва да натисна тази пухена възглавница върху главата ти. Да, това ще свърши чудесна работа. Това ще те изпрати далеч от тук. Не, ти не принадлежиш на това място, тук си чужда, никой не се интересува от теб. Да, възглавницата. Не, така ще бъде прекалено очевидно. Трябва да бъда по-хитра. Но трябва да действам, иначе може и да останеш жива и да продължиш да ме нервираш. Да, можеш да направиш още по-нещастен и без това съсипания ми живот, нали? Знам какъв чешит си ти — подла и злобна, на теб човек не може да ти вярва. Да, ти си нахална — отнасяш се с всички нас като с нищожества! И ни тъпчеш. Трябва да направя нещо, иначе всички сме загубени. Дори и в този миг ти кроиш планове как да ме премахнеш.

— Лельо Арлет, защо си в стаята?

Тя се извъртя и видя Филип, застанал на прага на отворената врата със свити в юмруци ръце на кръста.

— Татко ти каза да стоиш далече от нея. Махни се оттук, лельо.

— Ах, ти, малки проклетнико. Всичко опропасти. Ужасно съм разочарована от теб, Филип. Естествено съм тук, за да се погрижа за нея. За какво друго мога да дойда? Махни се от тук, момче, просто се махни. Можеш да доведеш баща си, ако искаш. Да, можеш да доведеш проклетия господар.

— Не, ще остана. Ти си тази, която ще се махнеш, лельо. Баща ми не е проклет господар. Той е господарят и е най-добрият.

— Ха! Ти нищо не знаеш за него. Не знаеш как неговата майка — да, моята собствена сестра и твоя баба — е измамила съпруга си и се е любила с келпи^[1], да, с истински келпи и е измолила от самия дявол той да дойде да живее в Лок Левън. Той се превърнал в човек с образа на нейния съпруг, защото дядо ти обичаше мен, а нея въобще не я поглеждаше. Не, мъжът, с когото тя развратничеше, не й беше съпруг, защото истинският господар беше само мой. Само мой! Неин беше този келпи, който беше слуга на Сатаната. Само беше приел човешки образ, целия изтъкан от зло. И синът, който тя роди от този фалшив съпруг, беше Колин и той също е зъл и извратен до мозъка на костите си като своя баща келпи.

Филип естествено не разбираше приказките й. Той се молеше баща му да дойде, да дойде по-скоро. Или пък да се появи мисис Ситън, Крокър или който и да е друг. Моля те. Господи, изпрати някого тук, говореше си той наум. Леля Арлет е откачена, както обича да казва старият бъчвар Алгер.

Филип се страхуваше. Горещите му молби явно нямаха ответ. Леля Арлет се приближаваше към Синджан. Той се стрелна напред, метна се върху леглото до мащехата си и я покри с тялото си, за да прегради пътя на леля Арлет до нея.

— Синджан! — изкрещя той, сграбчи ръцете й и ги разтресе. Отново извика името й. Този път тя отвори очи и се взря в него.

— Филип? Ти ли си? Тя отиде ли си вече?

— Не, Синджан, тук е. Не трябва да заспиваш. В никакъв случай.

— Махай се от тук, момче.

— Мили Боже! — прошепна Синджан.

— Известно ли ти е на теб, глупаво момче, че нейния истински съпруг — твоят дядо — сложи кръст от самодивско дърво над вратата, за да не й позволи да влиза. Той знаеше, че тя блудства с този келпи. Но Сатаната й бе дал амулет, който я предпази дори от самодивския кръст…

— Моля те напусни стаята, лельо.

Леля Арлет се изправи и бавно отмести поглед от момчето към жената в леглото, която беше завита до брадичката с проклетите одеяла. Очите й бяха широко отворени и пълни със страх. Арлет остана доволна, като видя този страх.

— Ти доведе баща си. Прогърмя ушите му с твоите лъжи. Да, ти го върна тук с лъжи, накара го да се чувства виновен. Той не искаше да се връща. Той иска тя да се махне от тук. Вече е получил парите й. Повече не е необходимо да я търпи.

— Моля те да излезеш, лельо.

— Чух ви да говорите за кръст от самодивско дърво и келпи. Здравей, лельо, здрасти, Филип. Как е Джоан?

Филип подскочи, когато чу гласа на Сирена. Тя се бе промъкнала безшумно като призрака бе застанала до него в края на леглото.

— Името й е Синджан. Отведи леля Арлет от тук, Сирена.

— Защо трябва да го правя, скъпото ми момче? А сега ми кажете за самодивския кръст. Това е нещо противно, нали знаеш, лельо. Аз ненавиждам тези кръстове. Защо трябваше да говорите за тях? Аз наистина съм магьосница, но самодивският кръст въобще не ми влияе.

Филип започна да се съмнява дали не се е побъркал! Вече не се страхуваше. Независимо каква беше истинската същност на Сирена, тя никога не би позволила на леля Арлет да нарани Синджан.

— Махай се, Сирена. Ако не го направиш, ще ти сложа самодивски кръст.

— О, не, лельо. Ти няма да направиш това. Не можеш да ми причиниш нищо лошо и това ти е пределно ясно. Твърде силна съм, за да се справиш с мен. Освен това съм много добра.

Леля Арлет пребледня. Изглеждаше разярена и по-леденостудена от водите на езерото през януари.

След това Филип съвсем се успокои. Видя баща си да прекрачва прага на стаята. Той спря и при вида на сина си, надвесен над Синджан в леглото, сякаш се опитваше да я защити, лицето му се сгърчи и потъмня. Сирена изглеждаше отнесена и красива като приказна принцеса, която по грешка се бе озовала в лудница и се чудеше какво да прави там.

Що се отнася до леля Арлет — сухото й лице беше съвсем безизразно. Тя гледаше надолу към бледите си, покрити с кафяви старчески петна ръце.

— Колин?

Той се усмихна и пристъпи към леглото. Синджан беше будна и най-после в съзнание.

— Здравей, Джоан. Вече си на себе си. Много съм доволен от теб.

— Какво е това келпи?

— Зъл дух, който живее в езерото. Може да приема най-различни форми. Силата му идва направо от дявола. Откъде ти дойде на ума да питаш за това?

— Не знам. Непрекъснато ми се въртеше тази дума в главата. Благодаря ти. Би ли ми дал малко вода?

Филип й помогна да утоли жаждата си.

— Здравей и на теб — каза му тя. — Какво има, Филип! Нима изглеждам толкова зле?

Момчето нежно докосна бузата й с връхчетата на пръстите си.

— О, не, Синджан. Много добре изглеждаш. Вече не се чувстваш зле, нали?

— Да. Знаеш ли, гладна съм — тя погледна леля Арлет и каза. — Ти ме мразиш и ми желаеш злото. Не те разбирам. Не съм ти направила нищо лошо.

— Това е моята къща, госпожичке! Аз ще…

Колин спокойно я прекъсна.

— Не, лельо Арлет. Не се бъркай. Повече нямаме нужда от теб — той я проследи с поглед, докато тя бавно и неохотно напускаше стаята. Страхуваше се, че силно разстроеният й мозък вече не се контролира. Той си обърна назад и чу жена си да казва на Филип.

— Донеси ми пистолета, Филип. Той е в джоба на амазонката ми. Пъхни го под възглавницата ми, ако обичаш.

Колин нищо не каза. Искаше да й каже да не се държи като глупачка, но всъщност въобще не беше сигурен, че водена от някаква маниакална идея за преданост към него, леля Арлет няма да се опита да я убие.

Сега, като видя, че синът му изгаряше от желание да й даде пистолета, той каза:

— Ще кажа на мисис Ситън да ти приготви нещо леко за хапване, Джоан.

— Спомням си, че ме беше нарекъл Синджан.

— Не отговаряше на истинското си име. Нямах друг избор.

Синджан затвори очи. Беше страшно изморена. Тялото й беше сякаш налято с олово и тя дори не беше убедена, че ще има сили да вдигне и най-лекия пистолет, ако се наложи да се защити. Температурата й отново започна да се покачва и започна да я тресе. Беше жадна, ужасно жадна.

— Татко, ти остани при Синджан. Аз ще говоря с мисис Ситън. Ето пистолета, Синджан. Внимавай да бъде винаги под възглавницата ти.

Колин й даде да пие вода, после седна на леглото и се загледа в нея. Тя усети дланта му на челото си и го чу как тихичко изруга.

Температурата обаче рязко спадна и тя имаше чувството, че ако помръдне, тялото й ще се разпадне, направо ще стане на парченца, все едно натрошен лед. Чувстваше се чуплива. Мислеше си, че може да види струйките въздух, когато издиша, защото дъхът в дробовете й беше леденостуден.

— Всичко ми е ясно — каза Колин. Той съблече дрехите си и се качи на леглото при нея. Притегли я към себе си, като я притискаше все повече и повече към тялото си, за да й даде от своята топлина. Щом усети разтърсващото се от конвулсии тяло, той изпита болка заради страданието й. Искаше да разбере много неща, но сега не му беше времето.

Продължаваше да я притиска към себе си, дори когато започна да се поти. Тя най-после се отпусна и заспа, но той продължи да я държи в прегръдката си и галеше нежно гърба й.

— Съжалявам, че не бях тук — прошепна той, заровил устни в косите й. — Много съжалявам — усещаше как гърдите и бедрата й се притискат в него, коремът й… не, не трябваше да мисли за това. Беше странно, че е възбуден, защото изпитваше повече желание да я покровителства, отколкото да й се наслаждава. Беше странно, но беше така. Искаше тя отново да е здрава. Искаше да крещи насреща му, когато отново легне с нея, но той беше сигурен, че тя повече нямаше да има нищо против той да я има, защото щеше да бъде много мил. Тя щеше да го приеме с готовност.

 

 

На следващия ден треската премина. Колин, изтощен повече от всякога, се усмихна на доктора:

— Нали ви казах, че ще оживее. Много е жилава.

— Странно — отвърна Чайлдрис. — Тя е англичанка.

— Каквато и да е, сър, тя е моя съпруга. Следователно вече е шотландка.

През нощта в замъка пристигна един от селяните. Макферсон беше откраднал две крави и беше убил Макбейн и двамата му сина. Колин чак се разтрепери от ярост.

— Жената на Макбейн каза, че убийците поръчали да ви предаде, че това било отмъщение — око за око — за живота на Дингъл, когото вие сте убил.

— Дингъл! Как ли не, не съм виждал този нещастник от сума ти време… — Колин изруга. — Не помня кога го видях за последен път. Какво има, Филип? Какво става? Нещо с Джоан ли?

— Не, татко. Аз знам всичко за смъртта на Дингъл.

И той разказа на Колин какво се бе случило. Когато разбра, че синът му е бил на косъм от смъртта по време на пътуването си до Единбург, стомахът на Колин се сви на топка. Въпреки това намери сили да потупа сина си по рамото. След това се качи в кабинета си в кулата.

Не виждаше никакъв изход. Искаше да сложи край на родовата вражда. Трябваше да разговаря с Макферсон. Но какво да му каже? Може би, че наистина нищо не помни за смъртта на Фиона, нито пък защо е лежал в безсъзнание на ръба на скалата?

 

 

Синджан спеше на пресекулки. Смътно долавяше присъствието на някаква странна светлина — много мека и много бяла светлина, която блестеше топло и ясно, и в същото време беше пълна с тайни, които тя искаше да разгадае. Опита се да я заговори, но знаеше, че това няма да свърши работа. Лежеше, без да помръдва, тялото и съзнанието й бяха напълно спокойни. Тя чакаше. Черен лъч премина през бялата светлина, след това се стопи и отново проблесна — като свещ, която немирно мъждука на лекия ветрей. По-късно черният лъч се открои по-ясно и заблестя по неповторим, свой собствен начин. Появи се някаква женска фигура, съвсем нормално тяло на жена, с добронамерен израз на лицето и рокля, цялата обшита в перли. Синджан никога през живота си не бе виждала толкова перли, събрани на едно място. Навярно роклята беше много тежка.

Перлената Джейн, помисли Синджан и се усмихна. Беше се разделила с Невестата-дева, за да попадне на друг призрак, с когото сега й предстоеше да се запознае. Не изпитваше никакъв страх. Нито тя, нито Колин бяха сторили нещо лошо на този дух, за да се страхуват от него. Тя чакаше.

Светлината, която струеше от перлите, ставаше все по-ярка и по-ярка, докато така ослепително заблестя, че болка прониза очите на Синджан. Перлите искряха и пръскаха светлина. Призракът не правеше нищо, само я гледаше с изпитателен поглед, като че ли се опитваше да прозре що за човек беше Синджан.

— Той се опита да ме купи — промълви най-после тя и на Синджан й се стори, че видя как устните на жената се раздвижиха. — Наистина го направи, този предател. Опита се да ме купи с една единствена перла, но аз добре знам какво искаше той. Той ме уби, нали? Не му мигна окото, когато ме изхвърли от каретата си, а в същото време до него седеше любимката му, вирнала гордо нос, сякаш аз бях една купчинка боклук, захвърлен на пътя. Тогава поисках за себе си толкова перли, колкото са необходими, за да покрия цялата рокля с тях. Само тогава щях да го оставя на мира.

Това обяснява защо по нея има толкова много перли, помисли Синджан и отново се запита — Но нали вече си била мъртва?

— Да, мъртва като умряла мишка под ламперията. Но се погрижих за този проклет мерзавец. Добре се погрижих за него. Направих живота му истински ад. Неговия и на сладката му женичка. Тормозих тази кучка, докато накрая тя не можеше дори да го понася. Видях, че портретът ми отново е свален. Върни го на мястото му. Той трябва да бъде между тях двамата, винаги между тях, да ги разделя и в смъртта, така както ги разделях в живота. Там е мястото на моя портрет. Погрижи се да бъде пак там. Не знам защо е свален. Върни го на мястото му. Вярвам, че ще го направиш.

— Добре. Моля те да идваш винаги, когато пожелаеш.

— Знаех, че няма да се изплашиш от мен. Добре е, че си тук.

Синджан потъна в дълбок, оздравителен сън и когато се събуди късно на следващата сутрин, тя седна в леглото и се протегна. Чувстваше се прекрасно.