Хал Клемент
Огнен цикъл (2)

II. Дипломация

Свести го вкусът на водата, чийто мирис бе усетил преди няколко минути. Остави течността да се изцежда продължително в устата му, без да отвори очи или да забележи нещо особено в нейния вкус. Долавяше как силите му се връщат обратно в тялото заедно със скъпоценната течност и се наслаждаваше на това усещане, без дори да се опита да погледне.

Разбира се, това положение можеше да продължи само докато очите му бяха затворени; най-после той ги отвори. Онова, което зърна, бе достатъчно да накара ума му да заработи с пълна сила.

Причината не бе в необикновеното лице, което той видя съвсем близо до себе си; неговият вид се бе вдълбал в паметта му още преди да припадне, затова то никак не го изненада сега. Бяха му достатъчни само няколко секунди, за да долови със съзнанието си, че съществото не бе човек според собствените му представи за това понятие, но очевидно то не бе настроено враждебно и не бе напълно лишено от разум. Все пак то му бе дало водата, която го свести. Нервното напрежение, което Дар Ланг Ан почувствува в този миг, не бе резултат от присъствието или вида на Крюгер, а от удивлението му от източника на водата. Необикновеното същество продължаваше да изстисква в отворената му уста едно от онези меки растения. Това породи първото от недоразуменията, които щяха да пречат дълго време на приятелството между двамата.

Дар Ланг веднага реши, че Крюгер бе обитател на района около вулканите, след като познаваше така изненадващо добре тукашните растения. И напълно естествено в отношенията му с момчето имаше немалко тревога. От своя страна Крюгер бе вървял след туземеца от мястото на катастрофата и бе видял как той упорито отбягва растенията, които приличаха така много на земните кактуси; ето защо му бе изключително трудно да повярва, че жаждата бе причина за бедата на малкото същество.

В случай че ролите им бяха разменени, Крюгер несъмнено щеше да бъде благодарен на всичко или всеки, който би му дал вода, независимо дали е човек, или крачещ ананас, но той знаеше прекалено добре, че „истинската благодарност“ не бе характерна черта дори на собствената му раса. Ето защо той остави смачкания плод до ръката на туземеца и отстъпи назад в мига, в който очите на Дар Ланг Ан се отвориха. Предпазливостта бе само част от неговите подбуди; той не искаше да събужда никакъв страх у това същество.

Дар Ланг Ан веднага спря вниманието си върху най-важните неща. Погледът на едното му око не се отделяше от необикновения спасител, защото за дълго не успя да си отговори какво впечатление ще му направи със своето движение; с помощта на другото око и едната си ръка той намери, вдигна и сложи в устата си плода, чиито сокове го бяха съживили. Задържа го там дълго време, за да изсмуче и последните капки от него, но още преди да ги погълне, бе поразен от друга мисъл. Тя го накара да замре неподвижно.

Крюгер видя как смачканият плод излиза след дълго, както му се стори, време от устата на неговия нов познайник и зачака с известно безпокойство следващото му движение. В същност не се страхуваше, защото туземецът бе много по-дребен от него, но той имаше достатъчно опит или по-точно непредубеденост, за да знае, че ръстът и възможната опасност не вървят винаги ръка за ръка. Надяваше се да му хрумне някакъв жест, който всеки би изтълкувал като знак на приятелство, но в този миг просто не можа да се сети за движение, лишено напълно от двусмисленост. Дар Ланг Ан го намери пръв.

Той се изправи, макар и с усилие, което бе съвсем очевидно дори за човешкото същество, и едва не стана причина за нов припадък на малкия преносвач. Внимателно и без да изпуска Крюгер от едното си око, той излезе на слънце и се отдалечи на двайсетина ярда от сянката на скалата. Там спря за миг, събра сили, за да се наведе, откъсна друг кактус, смукна от сълзящата му долна част, за да се убеди, че бе същото растение, от което току-що бе пил, върна се при скалата и… го подаде на Крюгер. Момчето мислено сне шапка на ума, който очевидно работеше по-бързо от неговия, прие подаръка и смукна на свой ред. След пет минути двамата седяха един до друг и всеки се опитваше да долови някакъв смисъл в звуците на своя събеседник.

Всеки от тях имаше, разбира се, скрити резерви към зараждащото се приятелство. Дар Ланг Ан не можеше да забрави за подозрението, появило се при очевидните познания на неговия събеседник върху растителността из полето от лава; на свой ред Крюгер се опитваше да съчетае невежеството на туземеца към същите растения с не по-малко очевидната му интелигентност. Дойде му наум, че Дар не е местен жител, също като него, но той бе видял катастрофата на планера и бе разглеждал известно време летателния апарат, след като пилотът го бе изоставил. Просто бе извън границите на правдоподобното, че посетител от друг свят ще тръгне с подобно превозно средство; той трябваше да бъде с кораб, с модул от него или пък да върви пеша също като Крюгер. Все пак в този ход на мисли имаше още една възможност. Може би малкото човекоподобно същество бе изоставено като Крюгер, но се бе оказало по-изобретателно от момчето и бе построило само планера. Това съвпадаше с бързината на мисълта, която то — а защо не той или пък тя — бе вече показало, макар че Нилс изпита известно неудобство от подобна възможност.

Човешките същества са твърде склонни да се придържат упорито към всяка хипотеза, с която са успели да си обяснят нещо ново. Ето защо това хрумване остана в съзнанието на Крюгер и почти се затвърди през следващите дни, макар че идеята за Дар Ланг Ан като представител на раса от друг свят, която е мисловно по-надарена от собствения му род, бе обида за неговата гордост.

В този смисъл Дар имаше преимущество пред новия си познайник. Колкото и да бяха силни, предразсъдъците му не подкрепяха неговите собствени идеи, а само мислите, внушени му от Учителите и техните книги. Никой от тях не бе споменавал за същество като Нилс Крюгер, така че той бе свободен да променя непрекъснато идеите си за природата на странното създание. Нито една от тях не му хареса. Ето защо той продължи да мисли, докато силите постепенно се връщаха в мускулите му.

Едно нещо бе очевидно: съществото бе интелигентно и притежаваше естествени средства за общуване. Досега то не бе показало, че може да говори, но това щеше лесно да се провери. Дар Ланг Ан изрече колебливо няколко думи, обръщайки се към по-голямото същество.

Крюгер му отговори веднага с поредица от напълно безсмислени, както се стори на Дар, звуци, но все пак той показа, че наистина може да разговаря. Това бе едно от малкото неща, които и двамата разбраха еднозначно. То ги остави с едно и също впечатление — уроците по език бяха възможни и те се заловиха за тях. Освен това бе прекалено топло, а и силите на Дар бяха все още малко.

Сянката на скалния ръб ставаше все по-тясна, защото двете слънца се разделиха (частичното затъмнение бе преминало, докато Дар чакаше смъртта), но тя все още бе достатъчно широка, за да запази и двамата. Крюгер седна с гръб към скалата; Дар знае предишното си положение с вързопа под главата.

Има различни начини да се учи език. За жалост тук изборът се свеждаше до една възможност, като материалът бе недостатъчен дори за нея. Едно поле от лава с по някой и друг кактус, известен брой сенки и две блеснали отгоре слънца предлага нагледен материал за няколко съществителни и за нито един глагол. Вярно е, че за това поле има голям брой прилагателни, но никак не е лесно да се разбере за кое от тях става дума в даден момент.

Крюгер помисли за рисунки, но не разполагаше нито с молив, нито с хартия, така че скиците, които направи върху лавата с парче, отчупено от скалата, не казваха почти нищо дори на техния автор. За Дар това важеше изцяло.

И все пак няколко звука постепенно придобиха повече или по-малко еднакво значение и за двамата. Да се каже, че размяната на мисли между тях бе разговор, означава да се направи грешка в категорията на понятията, макар че наистина имаше такава размяна. Когато червеното слънце изчезна зад югоизточния хоризонт, двамата се бяха разбрали да продължат заедно до края на полето от лава, за да намерят нещо, което е по-приятно за пиене от сока на кактусите и е по-подходящо за ядене от доста отвратителната мека част на тези растения.

В същност не може да се каже, че залязлото светило зарадва много Крюгер. През месеците, прекарани на планетата, той бе изминал около три хиляди мили на север, за да избяга от периодичната нетърпима горещина на червеното слънце, но в последните няколкостотин мили бе разбрал, че синият му събрат започва да грее все по-силно. Причината бе съвсем очевидна: синята звезда бе „околополярна“ в северната част на северното полукълбо, или, както би се изразил щурманът на „Алфард“, нейната деклинация, видяна от тази планета, бе най-малкото няколко градуса в северна посока. Бедата бе в това, че Крюгер не знаеше съвършено нищо за движението на планетата спрямо синята звезда; той не можеше да разбере дали тя предизвиква забележими сезонни изменения и каква е тяхната евентуална продължителност.

От няколко седмици насам той бе обмислял идеята да поеме отново на юг; после видя планера на Дар в полет. Това бе първото доказателство, че на планетата живеят някакви хора, ако не се броят доста съмнителните съобщения на неколцина наблюдатели от „Алфард“ за светлини, забелязани от космоса; тогава той се отправи в посока, в която се движеше планерът. Бе наистина чиста случайност, че той се намираше така близо и успя да види катастрофата на Дар, или, казано по-точно, че катастрофата стана в непосредствена близост до мястото, където случайно се намираше Крюгер. Той вървя няколко дни след малкия летец, прескочи същите пукнатини, приемайки по-голям риск със значителната разлика в техните тегла и не така значителната разлика в силите им, но не се осмели да изгуби следата на малкото същество; ето защо бе съвсем смаян, когато откри своя водач паднал и очевидно безпомощен посред пустинята от лава. Макар и противно на всякаква логика, той се бе надявал да разбере от това същество дали на юг и по-далече от упорития блясък на синьото слънце има място, където би могъл да намери подслон и цивилизовано общество, защото планерът, отправен на север, все пак трябваше да е тръгнал отнякъде.

И сега, след като летецът искаше да продължи на север, не му оставаше нищо друго, освен да върви с него. Можеше да се предположи, че целта му бе да стигне до някое по-приятно място; Крюгер съзнаваше, че не бе в състояние да си отговори какво може да се очаква от това място от гледна точка на температура, храна и вода, но поне бе сигурен, че спътникът му се чувствува не по-добре от всяко човешко същество, попаднало сред поле от лава. След като имаха поне този общ интерес, струваше си да поеме риска и да тръгне с него.

Когато червеното слънце най-сетне залезе, стана доста по-хладно, а Крюгер знаеше от досегашния си опит, че на тази ширина то трябваше да се появи след седем или осем земни дни. Двамата бяха гладни, макар и далече от пълно изтощение; Дар Ланг Ан възстанови по-голямата част от силите си по време на тези шейсет-седемдесет часа от срещата с Крюгер. Синята звезда бе отишла на югоизток, но според земните измерения щяха да минат още много дни, преди тя да заблести в лицата им и да затрудни тяхното пътуване.

Сега се придвижваха по-бавно в сравнение с Дар, преди той да разбере, че не бе сам. Главната причина за това бе телосложението на Крюгер; никое човешко същество не бе така подвижно, както малките местни жители на Абиормен с техните гъвкави стави. В по-голямата част от пътя трябваше да се катерят; на Дар му бе почти все едно, защото си помагаше с ноктите на ръцете и краката, така че независимо от слабостта си той често спираше, за да почака по-масивния си спътник.

Въпреки всичко те напредваха. Не се виждаха пукнатини, а няколко десетки часа по-късно из полето от лава започнаха да се появяват отделни петна от почва. Растителността стана по-плътна и тук-там из лавата се виждаха локви вода. Очевидно те приближаваха към края на полето, тъй като самата лава е прекалено шуплеста, за да задържи някаква течност. Локвите бяха покрити с пяна и обрасли с доста миризлива растителност, подобна на водораслите, които Крюгер познаваше, така че двамата пътници предпочетоха да останат още малко на кактусов сок, отколкото да пият от нея; самото присъствие на водата обаче повдигна духа им. Дар намести по-удобно вързопа с книгите и почти удвои скоростта. Вече вървяха по-лесно, защото все по-голяма част от насечената лава бе покрита със земя, макар че растителността по нея се сгъстяваше непрекъснато. Отначало растенията бяха ниски и напомняха на Крюгер шубраци около някоя поляна, но постепенно, когато локвите започнаха да се увеличават, а парчетата лава по повърхността на почвата ставаха все по-малки, те извисиха ръст, а на края се превърнаха в същински дървета.

Крюгер познаваше повечето от тези растения не по-зле от Дар. Момчето бе виждало много от тях, докато бе вървяло от юга дотук; сега то затърси внимателно стъблата и листата на тези, за които знаеше, че не са отровни. Нямаше желание да опитва другите и затова поклати отрицателно глава, когато Дар му предложи нещо, което пък той познаваше.

— В никакъв случай. Отначало трябваше да опитвам всяка хапка, без да знам дали щеше да ме нахрани, или. да ме убие; в два от петте опита стомахът ме заболя страшно, но за щастие това бе всичко. Благодаря ти, но ще почакам да видя нещо, което познавам.

Дар не разбра нито дума освен отказа, но му намери място в паметта си като нещо, което има нужда от допълнително обяснение. Според неговата работна хипотеза момчето познаваше, но не обичаше въпросния лист; това предположение поне съвпадаше с теорията, че Крюгер бе местен жител от района на полето от лава.

Синьото слънце се претърколи на запад, но дърветата бяха вече достатъчно дебели, за да ги пазят през повечето време; растителността под тях обаче ставаше все по-плътна и пречеше сериозно и на двамата. Никой от тях нямаше остро сечиво, с изключение на малкия нож от комплекта към скафандъра на Крюгер, но той бе съвсем неподходящ за пресичане на пътека.

Ето защо те се движеха твърде бавно. Дар не показваше външно своето нетърпение поне за човек като Крюгер, който не знаеше нищо за израза на лицето му.

По време на пътя езиковото обучение продължи малко по-бързо, тъй като обектите бяха повече. Според Крюгер досега трябваше да се стигне до истинска размяна на мисли и той не разбираше защо това почти не се получи. Голям брой съществителни бяха вече разбираеми и за двамата, а така също и немалко глаголи. Увеличаваха се и прилагателните, защото нарастваше количеството на предметите, подходящи за сравнение. Когато има дървета с различна височина, лесно се стига до понятията за „голямо“ и „малко“; ако за тази цел се използват някоя голяма скала и малък кактус, невъзможно е да се каже дали става дума за размера, цвета, формата или някое съвсем друго качество на предметите.

И все пак нещо не бе в ред. В Крюгер се засилваше подозрението, че езикът на неговия спътник има само неправилни глаголи и че всяко съществително е от различно склонение. От своя страна Дар бе почти сигурен, че езикът на Крюгер е по-богат на омоними, отколкото трябва да бъде един добър език: например звукът „дърво“ изглежда се отнасяше и за едно растение с дълги и перести тъмночервени листа, и за друго с много по-късо стъбло и почти кръгли листа, а така също и за още едно, чиито отделни образци се различаваха по големина помежду си.

Те не се осмеляваха да съсредоточат цялото си внимание върху езиковите проблеми. В джунглата имаше животни и не всички от тях бяха безобидни. Обонянието на Дар предизвестяваше за някои от хищниците, макар и не за всички; наложи се той да ползва многократно арбалета, а Крюгер изваждаше ножа, надявайки се, че няма да се стигне до него. Няколко пъти животните очевидно бяха пропъдени от непознатата човешка миризма. Крюгер се питаше дали някое от тях би се отказало и от плътта му по същата причина, но не чувствуваше никакво желание да стигне до отговора по експериментален път.

По време на първите сто часа в джунглата Дар уби някаква средно голяма твар, която наряза с ножа на своя спътник и започна да яде с голяма охота. Крюгер прие парчето сурово месо и реши да го опита, въпреки някои вътрешни съмнения. Разбира се, че това бе противно на всички правила, но ако той се бе подчинявал само на правилата да опитва всяка храна, преди да я яде, щеше да умре от глад още преди няколко месеца. Макар и да не се оказа някакво лакомство, месото можеше да се яде и след като почака осемдесет часа, той реши, че е прибавил още един артикул към ограничената листа на храните, които си позволяваше.

Когато влязоха в джунглата, Дар промени курса на североизток. Крюгер се опита да разбере причината и тъй като техният запас от взаимно разбираеми думи нарастваше, той стигна до заключението, че спътникът му си бе поставил за цел някакво езеро или море — във всеки случай му се стори, че ставаше дума за голямо количество вода. Тази идея му се видя привлекателна, въпреки че въпросът с водата за пиене бе вече разрешен благодарение на многобройните потоци, които пресичаха пътя им. Крюгер бе разбрал, че тук, на север, можеше да се очакват доста редовни валежи стотина часа преди и навярно два пъти по-малко време след изгрева на червеното слънце. Неговото пътешествие бе започнало много по-далече на юг, където тази звезда стоеше през цялото време на небето, а синята изгряваше и залязваше по собствено разписание, така че там бе много по-трудно да се правят прогнози за времето.

Очакваният дъжд все още не бе дошъл, когато Крюгер разбра, че нещо бе привлякло вниманието на Дар. Той знаеше, че спътникът му чува, макар и да не бе сигурен къде са ушите му и затова се ослуша. Отначало долавяше единствено обичайните горски звуци — шума на вятъра в клоните, бързите стъпки на хиляди мънички живи същества или падащите от листата капки вода, които сякаш никога не спираха, независимо откога не бе валяло; но след като Дар смени леко посоката, сигурно бе чул нещо. След половин миля Крюгер също го чу.

А когато напълно се убеди в това, той възкликна и спря. Дар Ланг Ан обърна едното си око към него и също спря. Той познаваше израза на човешкото лице толкова, колкото и Крюгер бе запознат с неговия израз; въпреки това той забеляза промяната в цвета на момчето.

— Какво? — произнесе Дар звука, на който се бяха спрели като общ въпрос.

— Мисля, че е по-добре да не приближаваме.

— Какво? — просто повтори същия въпрос Дар, без да промени начина на запитване, от което да се разбере, че е схванал думите на Крюгер.

— Звучи като… — спря момчето, защото необходимите думи просто липсваха.

Той се върна отново към знаците. За съжаление първият му жест бе отправен в посоката, от която идваха; от това Дар разбра, че Крюгер е виждал същото нещо каквото и да бе то, още преди тяхната среща. Той имаше право, но не можа да схване причината за абсолютното нежелание на своя спътник да го види отново. Мълчаливо погледа още малко знаците на момчето, но накрая се отказа и тръгна отново напред.

— Спри!

Това бе още една дума, за която се бяха споразумели, и Дар се подчини, макар и с учудване. Полето от лава бе останало далече назад; нима бе възможно това същество да знае за джунглата нещо, което самият Дар не знаеше? Той наистина не познаваше звука и затова искаше да го провери. Нима гигантът се страхуваше от него? Ако това бе вярно, имаше върху какво да се замисли. След като причината за звука можеше да напакости на Крюгер, не оставаше почти никакво място за съмнение, че същото се отнасяше и за него. А от друга страна, може би всичко бе въпрос на лична неприязън. В такъв случай Дар щеше да пропусне възможността да научи нещо подходящо за някоя от книгите. Следователно въпросът, изглежда, бе в границите между опасността да загуби книгите, които носеше, и възможността да пропусне да ги попълни с нещо ново. Опасността за собствения му живот, изглежда, не влизаше в сметката, но другите две обстоятелства бяха много важни.

Може би щеше да схване по-добре размера на риска, ако успееше да разбере докъде бе готов да стигне Крюгер, за да запази и двамата от непознатото явление. Решил да действува, Дар се обърна с подчертан жест и тръгна отново към неравномерното и глухо „пльок, пльок, пльок“, което вече се долавяше между дърветата.

Крюгер изпадна в затруднение. Той никога не бе мислил, че ще трябва да налага на Дар своето мнение със сила, а и не бе сигурен какво може да произлезе от подобен опит. Във всеки случай той не желаеше да предприема нищо, което би могло не само да породи вражда, но дори да засили недоверието между двамата, тъй като не бе сигурен дали ще успее да го разпръсне. При създалите се обстоятелства той направи единственото, което можеше. Дар завъртя едното си око към човешкото същество и когато видя, че то го последва, продължи пътя си, уверен в отсъствието на истинска опасност. Той дори ускори крачките си, доколкото растителността не му пречеше. След няколко минути тя се разреди дотолкова, че позволяваше нормален ход, наместо уморителното отстраняване на клони и пълзящи растения. За Дар това се оказа помощ, а за Крюгер — потвърждение на същия факт, който вече му бе подсказал засилващият се звук.

— Дар, спри!

Туземецът спря, питайки се каква бе причината за тази промяна на обстановката, а после с изненада видя как Крюгер минава покрай него, за да поеме водачеството. Той го последва с жест, който за него бе равнозначен на свиване на рамене. Човешкото същество вървеше по-бавно, отколкото бе неговото желание, но може би то имаше някаква причина за това.

Причина наистина имаше. След стотина ярда храсталакът изчезна; почти до същото място стигаха и дърветата. Пред тях лежеше голо пространство с равна повърхност, широко почти петдесет ярда.

За Дар това бе само място, където можеше да се върви бързо; навярно той щеше да се втурне през откритото пространство, за да го прекоси и да продължи към източника на загадъчния шум. За първи път, откакто бяха заедно, Крюгер не само го докосна, но и препречи пътя му, като в неговата ръка се чувствуваше повече сила, отколкото бе нужна в случая. Дар погледна изненадано своя спътник и се взря отново в празното пространство. А когато прекрати усилията си да премине, той закова погледа и на двете си очи в центъра на празното място.

Източникът на звука бе там. По-голямата част от това пространство, изглежда, бе покрита с някаква гладка и твърда материя, но центърът му бе в непрекъснато движение — същински широк казан, пълен с течна, лепкава кал, която през няколко секунди се издигаше нагоре и образуваше голям мехур; той се пукаше с вече познатия им звук и изпускаше облак пара, който се разсейваше мързеливо встрани.

Крюгер остави спътника си да гледа една-две минути; после повтори думата „спри!“ и се върна няколко крачки назад. Обикновено в джунглата рядко се срещат камъни, но те се намираха все още близо до голямото поле от лава, от което тук-там се виждаха отделни петна. Крюгер приближи до едно от тях, откърти с усилие голям, ъгловат къс, върна се и го хвърли върху привидно твърдата повърхност. Кората от изсъхнала кал поддаде и парчето лава изчезна с плясък.

— Не обичам такива места — каза твърдо Крюгер, без да се съобразява, че Дар не го разбира. — Преди няколко месеца се вмъкнах в друга такава дупка, а когато успях да изляза оттам благодарение на корена на едно дърво, който ме задържа да не потъна по-надолу, но между другото ме бе лишил от съзнание известно време, видях името си издълбано върху дървото с няколко забележки за това, че съм бил чудесен млад човек. Не се сърдя на другите, че ме изоставиха, защото те и сега имат всички основания да предполагат, че аз все още продължавам да потъвам. Но това, че веднъж съм оживял в подобно място, съвсем не е причина да опитвам отново; скафандърът ми остана много, много далече оттук!

Дар не каза нищо, но в себе си реши да се вслушва в съветите на своя голям приятел, докато бяха в района на вулканите, където той очевидно живееше. Това наистина бе нещо подходящо за книгите.