Стивън Кинг
Сърца в Атлантида (5)

V. БОБИ ЧЕТЕ ВЕСТНИКА. КАФЯВО С БЯЛО НА КОРЕМЧЕТО. ГОЛЯМА ВЪЗМОЖНОСТ ЗА ЛИЗ. ЛАГЕРЪТ НА БРОУД СТРИЙТ. ЕДНА ТРУДНА СЕДМИЦА. ПЪТУВАНЕТО ДО ПРОВИДЪНС

В понеделник майка му отиде на работа и Боби се качи на горния етаж, за да прочете вестника на Тед (старият човек беше казал, че харесва да слуша гласа на Боби, докато се бръсне). Тед стоеше в малката баня, чиято врата беше широко отворена, а Боби четеше заглавията на статиите.

— Сраженията във Виетнам зачестяват?

— Преди закуска? Не, благодаря.

— Изчезват колички. Местен мъж е заподозрян?

— Прочети първия абзац, Боби.

— Когато полицията пристигна в дома на Джон Т. Андерсън от Харуич, той разказа за своето странно хоби да събира колички от супермаркетите. „Той е направо обсебен от това — заяви полицай Кърби Малой от харуичката полиция, — но ние не бяхме доволни от изявлението му, че повечето от количките е намерил случайно.“ Оказа се, че офицер Малой е прав. Повечето от петдесетте колички, които откриха в задния двор на Андерсън, бяха откраднати от супермаркетите в Харуич и дори от магазините в Стансбъри.

— Добре, достатъчно — каза Тед и вдигна бръснача към брадата си. — Провинциален хумор в отговор на жалките прояви на принудителна кражба.

— Какво? Нищо не разбрах.

— Господин Андерсън е клептоман, с други думи, има психически проблеми. Мислиш ли, че психическите проблеми са смешни?

— Не, разбира се. Съжалявам хора, на които им хлопа дъската.

— Радвам се да го чуя. Познавам хора, на които не само им хлопа дъската, ами направо целият втори етаж им липсва. Всъщност познавам доста такива хора. Някои са жалки, други — мъдри или дори страшни, но не са смешни. И затова изчезват колички. Какво друго пише във вестника?

— Звезда почина след автомобилна катастрофа в Европа.

— Не, благодаря.

— Янките се опитват да вкарат свои хора в търговията със сенаторите?

— Не ме интересува какво правят янките и сенаторите.

— Албини ще влезе в ролята на умряло куче?

— Да, добре. Това ми се струва интересно.

Тед слушаше напрегнато, докато внимателно се бръснеше. Боби не намираше статията за чак толкова интересна — не беше за Флойд Петерсън и Ингемар Джонсън, когото Съли наричаше Бебето Инги. Дванайсетрундовият мач между Томи „Ураганът“ Хейууд и Еди Албини беше насрочен за следващата сряда в Медисън Скуеър Гардън. И двамата боксьори имаха добри резултати от предишните мачове, затова решаващ фактор щеше да е възрастта. Сигурният фаворит Хейууд беше на двайсет и три, а Албини — на трийсет и шест. Победителят щеше да получи възможност да излезе срещу носителя на титлата в тежка категория през есента, горе-долу по времето, когато Ричард Никсън щеше да спечели президентските избори (майката на Боби беше сигурна, че ще го направи и въпреки че беше католик, Кенеди си оставаше твърде млад).

В статията Албини казваше, че разбира защо го наричат „умряло куче“. С годините започнал да излиза от форма, а някои негови почитатели му обърнали гръб, защото изгубил последния си мач. Той също бил сигурен, че Хейууд е много добър за възрастта си и до известна степен го превъзхожда. Напоследък обаче тренирал усилено, скачал много на въже и се биел със своя приятел, който се движел точно като Хейууд на ринга. Статията беше пълна с думи като „мотивиран“ и „мач“. Албини беше описан като „изпълнен с решителност“. Боби чувстваше, че авторът си представя как Албини ще бъде нокаутиран от новака, и му стана мъчно за него. „Ураганът“ Хейууд не беше разговарял с репортерите, но неговият мениджър, някой си И. Клейндайст (Тед каза на Боби как да произнесе това име) беше казал, че може би това е последният мач на Албини. „Той имаше своя звезден миг, но това беше отдавна — заявил Клейндайст. — Ако Еди издържи до шестия рунд, ще накарам сина си да си легне без вечеря.“

— Ървин Клейндайст е ka-mai — рече Тед.

— Какво е…

— Глупак. — Тед се взираше през прозореца. Не беше изпаднал в транс, но в мислите си явно беше далеч.

— Познаваш ли го? — попита Боби.

— Не, не — отвърна Тед. Отначало се стресна от идеята, а после се учуди. — Чувал съм за него.

— Като чета статията, си мисля, че този Албини ще изяде боя.

— Никога не можеш да бъдеш сигурен. Затова е толкова интересно.

— Какво искаш да кажеш?

— Нищо. Сега искам да ми прочетеш комиксите, Боби. Виж Флаш Гордън и искам съвсем точно да ми опишеш как е облечена Дейл Ардън.

— Защо?

— Защото мисля, че е страхотна жена — отговори Тед, а момчето избухна в смях. Не можа да се сдържи. Понякога този човек беше много забавен.

 

Един ден по-късно, когато се прибираше от къщата „Стърлинг“, където беше попълнил молбата, че иска да играе бейзбол през лятото, Боби попадна на внимателно напечатано съобщение, закрепено с кабърчета за едно дърво в парка „Комънуелт“.

На обявата нямаше снимка на Фил.

Боби дълго време стоя и гледа обявата. Искаше му се да изтича и да каже на Тед не само за това съобщение, но и за звездата и луната на тротоара. Същевременно си мислеше, че в парка разлепяха какви ли не обяви и че ако кажеше, Тед щеше съвсем да се побърка. Видя, че на едно друго дърво имаше афиш за предстоящ концерт на градския площад. Тези мисли се търкаха като пръчки и Боби усещаше как скоро в главата му ще лумне огън.

„Няма да мисля за това“ — каза си. И когато един глас — глас, който много приличаше на гласовете на възрастните — заговори, че му плащат именно за това, Боби просто му нареди да замълчи. И гласът го направи.

Щом се прибра вкъщи, майка му седеше на верандата и шиеше ръкава на една от домашните си рокли. Тя вдигна глава и Боби забеляза, че очите й са зачервени, а в ръката си държи кърпичка.

— Мамо…

„Какво се е случило?“ — мислеше да продължи, но не беше разумно да го прави. Щеше да си има неприятности. Боби не й каза как е минал денят му в Сейвин Рок, но познаваше добре майка си — начина, по който го гледаше, когато беше ядосана; начина, по който стискаше кърпичката; начина, по който си поемаше въздух и стоеше изправена, готова да започне поредната кавга.

— Какво? — попита го тя. — Да не би да си намислил нещо?

— Не — отвърна някак притеснен и засрамен. — Бях в къщата „Стърлинг“. Попълвах молбата за бейзбола и — отново съм в отбора на вълците.

Тя кимна и сякаш вече беше по-спокойна.

— Сигурна съм, че следващата година ще си в отбора на лъвовете. — Премести кутията с конци и игли от пейката и потупа мястото до себе си. — Седни до мен за минута, Боби. Трябва да ти кажа нещо.

Боби седна. Очевидно беше, че е плакала, а и гласът й беше много тъжен. Накрая обаче се оказа, че проблемът не е чак толкова голям (поне според Боби).

— Господин Бидърман — Дон — ме покана да отида с него, с господин Къшман и с господин Дийн на семинар в Провидънс. Това е добра възможност за мен.

— Какво е това семинар?

— Нещо като конференция. Хората се събират, за да научат нещо ново по определена тема и да обсъдят наученото. Този семинар е на тема „Недвижимите имоти през шейсетте“. Бях много изненадана, че Дон ме покани. Знаех, че Бил Къшман и Къртис Дийн ще заминат, защото са агенти. Но Дон да кани и мен… — Замълча, обърна се към Боби и се усмихна. Той си помисли, че усмивката й е искрена, но същевременно му се струваше неуместна. — Винаги съм искала да стана агент и сега тази възможност сякаш ми падна от небето… Това е голям шанс за мен, Боби, голям шанс за нас.

Момчето знаеше, че майка му иска да стане агент по недвижими имоти. Тя имаше книги на тази тема и всяка вечер ги четеше и често подчертаваше. Това беше голяма възможност за нея, но тогава защо беше плакала?

— Ами, радвам се — рече Боби. — Надявам се да научиш много. Кога ще заминеш?

— Следващата седмица. Четиримата заминаваме във вторник сутринта и се връщаме в четвъртък вечерта към осем часа. Всички срещи ще са в хотел „Уоруик“, където ще отседнем. Дон е направил резервации. От дванайсет години не съм отсядала в хотел. Малко съм изнервена.

„Заради това, че си изнервена ли си плакала?“ — зачуди се Боби. Може би възрастните и по-специално жените понякога реагират така.

— Искам да попиташ Си-Джей, дали ще можеш да спиш у тях във вторник и в сряда. Сигурна съм, че госпожа Съливан няма да има…

— Няма да стане — поклати глава Боби.

— Как така няма да стане? — строго го погледна Лиз. — Госпожа Съливан никога не е имала нещо против това да останеш да спиш у тях. Нали не си направил някоя глупост?

— Не, мамо. Просто Съли-Джон заминава в лагера „Уини“. — Името на лагера го накара да се засмее, но той се сдържа. Майка му продължаваше да го гледа по същия строг начин, но… нямаше ли в този поглед и паника?

— Какъв е този лагер „Уини“? Какви ги приказваш?

Боби обясни, че Съли-Джон е спечелил пътуване до лагера „Уиниуиная“, а майка му щеше да замине по същото време при родителите си в Уисконсин.

— По дяволите, такъв ми е бил късметът — каза майка му. Тя почти никога не ругаеше и това, което наричаше „мръсни думи“, според нея беше езикът на неграмотните. После сви ръката си в юмрук и удари по пейката. — По дяволите!

Тя седя няколко минути и трескаво се опитваше да измисли нещо. Бяха приятели и с Каръл, но той се съмняваше, че майка му ще помоли Анита Джърбър Боби да преспи у тях. Оставаше да се обади на някой от нейните приятели. Само че тя нямаше такива… с изключение на Дон Бидърман (и може би и другите двама, които заминаваха с тях). Имаше много познати, които поздравяваше, когато се връщаше от супермаркета или когато отиваха в петък на кино, но сред тях нямаше нито един, който да се съгласи да приюти единайсетгодишния й син за два дни (или поне Боби не знаеше да има такива сред тях).

Като хора, които се движеха по два пресичащи се пътя, Боби и майка му мислеха за едно и също нещо. Боби се беше сетил може би няколко секунди преди нея.

— Ами Тед? — попита той.

Майка му го гледаше, като не преставаше иронично да се усмихва, както го правеше, когато искаше да каже: „Трябва да се потопиш в мръсотията поне веднъж, преди да умреш!“ Двама мъже се взирали през решетките на прозореца на килията си. Единият погледнал към калта, а другият — към звездите! А нейната любима фраза беше: „Животът не е справедлив!“

— Ти да не мислиш, че не знам, че го наричаш Тед, когато оставате само двамата? — попита тя. — Може би си въобразяваш, че взимам хапчета за затъпяване, така ли, Боби-О? — каза тя и погледна към улицата. Един крайслер модел „Ню Йорк“ се движеше бавно покрай тротоара. Беше сребристосив, а страничните му лайстни бяха хромирани. Мъжът зад волана беше възрастен и носеше синьо палто. Боби си помисли, че вероятно не е от онези. Беше стар, но не и от отрепките.

— Може и да стане — каза Лиз най-сетне. Тя сякаш говореше повече на себе си, отколкото на сина си. — Хайде да се качим и да поговорим с Бротиган още сега.

Докато вървеше след нея по стълбите към третия етаж, Боби се чудеше откога тя знае как точно се произнася името на Тед.

„Още от първия ден — помисли си той. — Още от първия ден.“

 

Боби предложи Тед да си седи в апартамента на третия етаж, а той да е долу на първия. Щяха да държат вратите отворени и ако някой от тях има нужда от нещо, просто щеше да извика.

— Не мисля, че на семейство Килгален или семейство Проски ще им хареса да викаш отдолу господин Братиган в три часа посред нощ, ако имаш кошмар — рече Лиз. Семействата Килгален и Проски живееха в апартаментите на втория етаж. Лиз и Боби не се обичаха нито с едните, нито с другите.

— Няма да сънувам кошмари — отвърна той, възмутен, че се отнасяха с него като с малко дете. — Искам да кажа, защо ще го правя!

— По-тихо — каза майка му. Седяха край масата в кухнята на Тед. Двамата възрастни пушеха, а пред Боби имаше безалкохолна бира.

— Идеята ти не е съвсем добра, Боби. Все пак ти си на единайсет години и си още малък, за да бъдеш оставян сам.

Боби реши, че не му е неприятно, когато неговият приятел го нарича „малък“. Също така трябваше да се съгласи, че си беше малко страшничко да остане съвсем сам през нощта в апартамента. Той щеше да се справи, беше сигурен, но въпреки всичко си беше страшничко.

— А какво ще кажете за дивана? — каза той. — Той се разтяга и става на легло, нали? — Никога не го бяха разпъвали, но Боби си спомняше, че веднъж майка му му беше казала, че е възможно. Беше прав и предложението му реши проблема. Тя определено не искаше Боби да спи в нейното легло, както не желаеше да спи и тук, в тази гореща стая на третия етаж. Обаче тя толкова трескаво се опитваше да намери някакво решение, че беше пропуснала очевидното.

Така решиха, че Тед ще прекара нощта във вторник и сряда на дивана в гостната на семейство Гарфийлд; Боби се вълнуваше от предстоящите дни: щеше да остане сам два дни, дори три, ако броеше и четвъртъка, а и през нощта щеше да има някой при него, и то не някоя бавачка, а неговият възрастен приятел. Нямаше да му е толкова забавно, колкото на Съли-Джон в лагера „Уини“, но все пак щеше да е добре. „Лагерът на Броуд Стрийт“ помисли си Боби.

— Ще си изкараме чудесно — рече Тед. — Ще ти направя от любимия си пържен боб. — Той се пресегна и разроши късо подстриганата коса на Боби.

— Ако ще правите пържен боб, най-добре ще е да вземете със себе си и това — каза майка му и посочи с цигарата си вентилатора на Тед.

Тед и Боби се засмяха, а на лицето на Лиз се появи нейната цинична усмивка. После тя допуши цигарата си и я загаси в пепелника на Тед.

Докато слизаха по стълбите, Боби си спомни за обявата в парка — онази за изчезналото кученце, което щяло да донесе топка, ако му кажат: „Побързай, Фил“. Щеше да каже на Тед за обявата. Но ако го направеше и Тед си заминеше, кой щеше да остане с него следващата седмица. Какво щеше да стане с „Лагера на Броуд Стрийт“? Нямаше да ядат любимия пържен боб на Тед и нямаше да разговарят до късно.

Боби си обеща, че ще разкаже на Тед всичко следващия петък, след като майка му се прибереше от конференцията или семинара, както му беше там името. Щеше да направи пълен доклад, а Тед щеше да направи каквото необходимо. Може би въпреки всичко щеше да остане ще малко тук.

Щом взе това решение, умът на Боби сякаш се прочисти и когато видя една закачена бележка на таблото в бакалията — която предлагаше съдомиялна машина — не се подвоуми нито за миг как да постъпи.

 

Следващата седмица обаче се превърна в една от най-трудните за Боби. Той видя още две обяви за изгубени животни. Едната беше в центъра на града, а другата край киното (вече не беше достатъчно да обикаля само в квартала, а трябваше да ходи много по-надалеч). Тед започна все по-често да изпада в неговите състояния. Когато беше в транс, понякога говореше и не винаги на английски. Освен това в думите му не винаги имаше смисъл. През по-голямата част от времето Боби си мислеше, че Тед е един от най-умните, нормални и спретнати хора, които познава, но когато изпадаше в транс, беше много страшно. Поне майка му не знаеше за това. Тя едва ли щеше да се зарадва, ако разбереше, че старият човек изпада в транс и говори несвързани неща на английски или на някакъв непознат език.

След един от тези моменти, когато Тед за повече от минута се взира в пространството, без да отговаря на въпросите му, Боби си помисли, че старият човек вероятно не е тук, а е на някакво друго място. Спомни си за паралелните светове в „Пръстен около слънцето“ и за това как хората напускаха земята и откриваха, че могат да се движат по спиралите до всяка точка в пространството.

Когато веднъж бе изпаднал в транс, Тед продължи да държи цигарата между пръстите си. Пепелта ставаше все по-дълга и накрая падна на масата. Въгленчето се приближи към пръстите му и когато вече беше прекалено близо, Боби се пресегна и издърпа цигарата, за да я загаси в препълнения пепелник. Точно в този момент Тед дойде на себе си.

— Пушиш ли? — попита го намръщено той. — Твърде млад си, за да пушиш, Боби.

— Аз само издърпах цигарата от пръстите ти. Помислих си, че… — смути се той.

Тед погледна към пръстите на дясната си ръка, които бяха пожълтели от никотина. После невесело се засмя.

— Помислил си, че ще се изгоря, нали? — Боби кимна.

— Какво си мислиш, когато изпадаш в такова състояние? Къде отиваш?

— Трудно е да ти обясня — отговори Тед и после го помоли да му прочете хороскопа.

Мисълта за транса, в който изпадаше Тед, беше доста потискаща, а нещата, за които трябваше да се оглежда, бяха още по-неприятни. Като резултат от това Боби, който беше прекрасен бейзболист, направи четири грешки в мача на вълците в къщата „Стърлинг“. След това загуби няколко пъти подред, когато играеха със Съли-Джон на морски шах в петък.

— Какво ти става? — попита го Съли. — За трети път изброяваш квадратчета, които вече си казвал преди това. Освен това трябва да ти изкрещя в ухото, преди да ми отговориш. Какво ти става?

— Нищо.

Каръл също го питаше дали е добре. Госпожа Джърбър се обезпокои, дали няма някакви проблеми, а Ивон Ловинг искаше да знае дали не е изпаднал в депресия и след това едва се беше сдържала да не се разсмее с глас.

Единственият човек, който не забеляза странното държание на Боби, беше майка му. Лиз Гарфийлд беше напълно обсебена от предстоящото пътуване до Провидънс. Вечер говореше по телефона с господин Бидърман или с някой от другите двама (единият се казваше Къшман, а името на другия Боби беше забравил). После изваждаше дрехи от гардероба си и ги слагаше на леглото в стаята си, докато го покриваше цялото, след това им се мръщеше и ги прибираше обратно. Беше си запазила час във фризьорския салон, за да си оправи прическата и маникюра. Боби не беше сигурен какво е това маникюр и трябваше да попита Тед.

Тя се вълнуваше от приготовленията, но същевременно беше и някак умислена. Чувстваше се като войник, който се впуска в битка, или като парашутист, който скоро ще скочи от самолета, за да се приземи в тила на противника. Един от вечерните й телефонни разговори се беше превърнал в тих спор. Боби си беше помисли, че говори с господин Бидърман, но не беше сигурен. В събота момчето влезе в спалнята на майка си и я завари да стои пред две нови рокли. Едната имаше тънки презрамки, а другата беше без презрамки. Кутиите, в които бяха опаковани, бяха захвърлени на пода. Майка му гледаше роклите със съвсем непознат за Боби израз: с широко отворени очи и сбърчено чело, а по бледите й страни имаше следи от руж. Пепелникът на тоалетката й беше препълнен. Големите й очи се местеха от едната на другата рокля.

— Мамо — каза Боби и тя подскочи. После се завъртя към него и направи гримаса.

— Господи, Боби — почти извика тя. — Не знаеш ли да чукаш?

— Съжалявам, мамо — отвърна той и заотстъпва към вратата. Досега майка му никога не беше казвала, че трябва да чука, преди да влезе. — Мамо, добре ли си?

— Добре съм! — Тя извади цигара, запали я и започна нервно да вдишва дима. Издишваше със същата сила, с която вдишваше, и Боби очакваше скоро да започне да излиза дим и от ушите й. — Ще съм щастлива, ако успея да открия една рокля за коктейли, в която да не изглеждам като Елза Кравата. Знаеш ли, че преди да се омъжа за баща ти, носех шеста мярка! Погледни ме сега! Елза Кравата! Направо приличам на проклетия Моби Дик!

— Мамо, ти не си дебела. Всъщност напоследък изглеждаш…

— Излез, Боби. Моля те остави майка си сама. Имам главоболие.

Тази нощ той отново я чу да плаче. На следващия ден тя внимателно прибра едната от роклите в багажа си — тази с тесните презрамки. Другата постави в кутията, на която пишеше: „Рокли от магазина на Люси в Бриджпорт“.

В понеделник вечерта Лиз покани Тед Бротиган на вечеря. Боби обожаваше печеното на майка си, но този път трябваше да се задоволи само с едно парче. Беше ужасен, че Тед може да изпадне в транс пред майка му.

Страховете му обаче се оказаха неоснователни. Тед разказа за детството си в Ню Джърси и за работата си в Хартфорд. Боби предпочиташе да слуша за работата му в Хартфорд, а не за трудното му детство. Накрая Тед поиска още едно парче от печеното.

Щом вечерята приключи, Лиз подаде на стария човек списък с телефонни номера. Сред тях бяха номерата на доктор Гордън, на къщата „Стърлинг“ и на хотел „Уоруик“.

— Ако има някакъв проблем, непременно ми се обадете. Ще го направите, нали?

— Разбира се — кимна Тед.

— Боби? Никакви глупости, нали? — Припряно постави ръка на челото му, както го правеше, когато имаше треска.

— Няма. Ще си изкараме страхотно. Нали, господин Бротиган?

— Можеш да му казваш Тед — заяви майка му. — Щом ще спи в нашата гостна, мисля, че и аз мога да започна да го наричам така. Може ли?

— Разбира се. От този момент нататък ме наричайте Тед.

Той се засмя. Боби си помисли, че това е една прекрасна усмивка, искрена и приятелска. Не разбираше как може да има хора, които да й устоят. Майка му обаче можеше и го направи. Дори и сега, докато се усмихваше на Тед, Боби можеше да види как стиска кърпичката в юмрук, което означаваше, че е изнервена. Веднага се сети за една от любимите й фрази: „Вярвам му (или вярвам й), колкото мога да свиря на пиано.“

— И отсега нататък аз съм Лиз. — Тя протегна ръка и двамата си стиснаха ръцете като че ли се срещаха за пръв път… Обаче Боби знаеше, че тя има особено мнение за Тед Бротиган. Ако не беше принудена от обстоятелствата, никога нямаше да повери сина си на него. Никога. Тя отвори чантата си и извади бял плик.

— Вътре има десет долара — каза тя и го подаде на Тед. — Предполагам, че вие, момчета, ще искате да излезете някъде да хапнете. Боби харесва храната в ресторанта на Колонията, а също можете да отидете и на кино. Не се сещам за нещо друго, но е по-добре човек да е подготвен, нали?

— Винаги е по-добре така — съгласи се Тед и постави внимателно плика в предния джоб на сакото си, — но не мисля, че ще изхарчим чак десет долара само за три дни. Нали, Боби?

— Да, не виждам как бихме могли да го направим.

— Направете си сметката и не ги пилейте — каза Лиз. Това беше друга нейна любима фраза заедно със: Глупакът бързо се разделя с парите си. После извади цигара и я запали с треперещи ръце. — Знам, че ще се оправите, момчета. Може би дори ще си изкарате по-добре от мен.

Поглеждайки към изгризаните нокти на едната й ръка, Боби си помисли: „Можеш да бъдеш сигурна.“

 

Майка му щеше да пътува за Провидънс с колата на господин Бидърман и на следващата сутрин в седем часа Лиз и Боби стояха на верандата и го чакаха да се появи. По Ашър Авеню движението беше натоварено, защото всички минаваха оттам за работа, но тук на Броуд Стрийт беше спокойно. Минаваха по няколко коли и камионите за доставки. Боби ясно чуваше шума от косачките за трева, а зад него Баузър не преставаше да лае. За Боби това куче се беше превърнало в нещо непроменимо и вечно, какъвто беше и Господ.

— Не е необходимо да стоиш тук с мен — рече Лиз. Беше облякла шлифер и пушеше цигара. На лицето й имаше малко повече грим от необходимото, но Боби забеляза, че очите й са подпухнали. Явно и тази нощ не беше спала.

— Нямам нищо против.

— Надявам се, че постъпвам правилно, като те оставям с него.

— Не се тревожи. Тед е добър човек, мамо.

Тя поклати глава.

Слънцето се отрази в нещо сребристо. Това беше автомобилът на господин Бидърман.

— Ето го, идва — каза майка му нервно и развълнувано. После се наведе. — Дай една целувка, Боби. Не искам аз да те целувам, за да не си размажа червилото.

Боби постави ръка на рамото й и леко я целуна. Долови мириса на парфюма й и на гримовете й. Никога вече след това нямаше да я целуне с толкова открита и искрена обич. Тя му се усмихна, но не го погледна, а вместо това гледаше към колата на господин Бидърман, която плавно зави и спря край моравата пред къщата им. Тя посегна към двата куфара („Твърде много багаж само за два дни“ — си мислеше Боби. Смяташе, че в единия от куфарите е само новата рокля), но той вече ги беше взел.

— Много са тежки, Боби. Ще се спънеш на стълбите.

— Не — отвърна той. — Няма.

Тя го погледна притеснено, след това махна на господин Бидърман и тръгна към колата. Боби я последва, като се опитваше да не показва, че куфарите наистина му тежат. Какво беше сложила вътре? Дрехи или тухли?

Той занесе куфарите чак до улицата и ги остави край колата. Господин Бидърман беше излязъл от колата и стоеше отстрани. Целуна майка му по бузата и извади ключовете, за да отвори багажника.

— Здрасти, шампионе! Как я караш? — Господин Бидърман винаги наричаше Боби „шампионе“. — Дай да ги сложим в багажника. Жените винаги взимат целия гардероб, когато заминават някъде, нали? Знаеш какво казват старите хора: не можеш да живееш с тях, но не можеш и без тях. — Той разкри зъбите си в нещо като усмивка, която напомни на Боби за Джак от „Повелителят на мухите“. — Искаш ли да ти помогна?

— Не, държа ги — отвърна Боби. Той се обърна и едва повдигна куфарите, за да ги занесе отзад при багажника. Раменете го боляха, а вратът му гореше от напрежение.

Господин Бидърман отвори багажника, взе куфарите от Боби и ги сложи вътре. Зад тях майка му се беше навела към задната седалка и говореше с другите двама мъже. Засмя се на нещо, което й каза единият от тях. За Боби този смях беше толкова истински, колкото е истински дървен крак.

Господин Бидърман затвори багажника и погледна Боби. Беше слаб човек с едро кръгло лице. Бузите му винаги бяха зачервени. Човек можеше да види розовото му теме под рядката коса, грижливо сресана назад. Носеше кръгли очила с тънки златни рамки. Усмивката му беше толкова истинска, колкото смеха на майка му.

— Ще играеш ли бейзбол това лято, шампионе? — Той се наведе малко напред и зае поза все едно държи бейзболна бухалка. Момчето си помисли, че прилича на пълен глупак.

— Да, сър. Това лято ще съм в отбора на вълците в къщата „Стърлинг“. Надявах се да ме вземат в отбора на лъвовете, но…

— Добре, браво. — Господин Бидърман погледна часовника си, направи гримаса все едно вече съвсем са закъснели и потупа Боби по бузата. Момчето трябваше да положи огромни усилия, за да не се отдръпне от ръката му. — Трябва да потегляме! Умната и благодаря, че ни отпускаш майка си, шампионе!

Той придружи Лиз до предната врата. Беше долепил ръка до гърба й. Това направи още по-лошо впечатление на Боби, отколкото целувката отпреди малко. Погледна към двамата мъже, облечени в елегантни костюми на задната седалка и си спомни, че единият се казваше Дийн точно в момента, в който те се побутваха с лакти. И двамата се хилеха.

„Тук има нещо гнило“ — помисли си момчето, докато господин Бидърман отваряше вратата на майка му и докато тя благодареше, придърпваше роклята си да не се измачка и сядаше в колата, той искаше да й извика да не заминава с тях за Роуд Айлънд.

Обаче не каза нищо. Стоеше на тротоара и гледаше как господин Бидърман затвори вратата и отиде към шофьорското място. Преди да влезе в колата, отново зае глупавата поза все едно, че държи бейзболна бухалка. Този път тя беше придружена и от малка дяволита усмивчица. „Какъв глупак“ — помисли си Боби.

— Не прави нищо, което аз не бих направил, шампионе — рече той.

— Но ако направиш нещо такова, наречи го с моето име — провикна се Къшман от задната седалка. Боби не разбра точно какво трябваше да означава това, но очевидно беше смешно, защото Дийн се засмя, а Бидърман се обърна с една от онези усмивки, които разбираха само мъжете.

— Бъди добро момче, Боби — каза майка му. — Ще се прибера в четвъртък не по-късно от десет вечерта. Всичко е наред, нали?

„Не е наред. Не заминавай с тях, мамо. Не заминавай с господин Бидърман и другите двама, които постоянно се хилят зад гърба ти. Онези двамата мръсници. Моля те, не заминавай!“

— Разбира се, че всичко е наред — каза господин Бидърман. — Той е шампион. Нали така, шампионе?

— Боби — извика майка му, без да поглежда мъжа. — Наред ли е всичко?

— Да — отговори той. — Аз съм шампион.

Господин Бидърман избухна в буен смях и после включи на първа. „Убийте прасето, прережете му гърлото“ — мислеше си Боби.

— Провидънс, ние идваме! — изкрещя Бидърман, а колата бавно се отдели от бордюра и се насочи към Ашър Авеню. Боби остана на тротоара и продължи да маха, докато колата бавно подмина къщите на Каръл и Съли-Джон. Чувстваше се така, все едно в сърцето му бяха забили остра пръчка. Не знаеше дали това беше някакво предупреждение — тръпка — но не искаше да го усеща отново.

Усети ръка върху рамото си. Обърна се и видя зад себе си Тед. Беше облечен в домашния си халат, все още беше по пантофи и пушеше цигара. Косата около ушите му някак смешно стърчеше.

— Значи това беше шефът, а? — каза той. — Господин… Бидърмайер, нали?

— Бидърман.

— Харесваш ли го, Боби?

— Вярвам му толкова, колкото мога да свиря на пиано — отвърна момчето.