Към текста

Метаданни

Данни

Серия
В смъртта (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Glory in Death, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 100 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
ultimat (2008)
Допълнителна корекция
ganinka (2014)

Издание:

ИК „Златорогъ“, София, 1996

Оформление и рисунки на корицата Кръстьо Кръстев

Редактор Иглика Василева

Технически редактор Йордан Зашев

ISBN 954–437-М5–5

Формат 84×108/32. Печатни коли 22

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция

Трета глава

Веднъж взела решение, Ив не обичаше да губи време. Щом се озова в кабинета си, първата й работа беше да се обади на Надин Фарст. Включи аудио телефона в космическия канал и дочу пращене и пропукване. В продължение на няколко минути не можа да се свърже — вероятно причината беше в тъмните петна по слънцето, в движението на спътниците или в остарялата техника. Най-сетне на екрана се появи разкривен образ, който постепенно се фокусира.

Ив имаше удоволствието да види бледото, изморено лице на Надин. По дяволите, беше забравила разликата във времето!

— Далас! — По принцип мелодичният глас на Надин прозвуча пресипнало и немощно. — Господи, та тук е посред нощ!

— Извинявай. Разсъни ли се вече?

— Достатъчно, за да се изпълня с омраза към теб.

— Научи ли последните новини от Земята?

— Напоследък бях доста заета. — Репортерката отметна разрошената си коса и посегна към кутията с цигари.

— Откога си започнала да пушиш?

Надин се намръщи и жадно вдъхна дима, сетне заяви:

— Ако някое ченге от Земята се осмели да дойде тук, положително ще пропуши, макар че цигарите, които се продават в това забравено от бога място, са истински фъшкии. Както между впрочем и всички останали стоки. Истински позор! — Тя отново дръпна от цигарата си. — Затворниците са наблъскани по трима в килия, повечето са тук заради контрабанда на дрогиращи химикали. Медицинското обслужване е като през двайсети век. Представи си, все още зашиват с конци раните на оперираните.

— Освен това затворниците не могат да гледат видео — прекъсна я Ив. — С убийците се отнасят като с престъпници — срамота! Знаеш ли, сърцето ми се къса.

— В цялата колония не можеш да откриеш свястна храна — сопна се Надин. — По дяволите, по-добре кажи защо се обаждаш.

— За да те развеселя. Колко време ще ти отнеме работата в колонията и кога смяташ да се върнеш в Ню Йорк?

— Зависи. — Думите на Ив очевидно й помогнаха да се събуди напълно и сега инстинктът й подсказваше, че става дума за нещо необичайно. — Нима имаш нещо за мен?

— Прокурор Сисли Тауърс беше убита преди трийсетина часа. — Без да обръща внимание на изненаданото възклицание на репортерката, Ив продължи: — Открили я с прерязано гърло на тротоара на 144-та улица, между Девето и Десето авеню.

— Тауърс? Мили боже! Два месеца след случая Деблас вечерях с нея и си говорихме по женски. Казваш, че била заклана на 144-та улица, така ли? — Очевидно репортерката обмисляше потенциалните причини за убийството. — Навярно е била ограбена?

— Не. Бижутата и кредитните й жетони не бяха докоснати. Ако в подобен квартал убият човек с цел грабеж, няма да оставят дори обувките му.

— Права си. — За миг Надин затвори очи. — По дяволите, беше страхотна жена! Ти ли водиш разследването?

— Позна.

— Добре. — Репортерката въздъхна. — Тогава позволи ми да попитам защо ченге, натоварено с най-важния случай в кариерата си, търси някаква си журналистка?

— Отлично знаеш отговора. Великият ти колега Морз ми диша във врата.

— Педераст! — изруга Надин и нервно загаси цигарата си. — Ето защо не съм чула новината. Мръсникът ме е държи настрана.

— Ако играеш честно с мен, ще ти отвърна със същото.

Надин пресметливо присви очи, ноздрите й сякаш се разшириха.

— Ще получа изключителни права за репортажи, така ли?

— Ще обсъдим подробностите, когато се върнеш. Побързай!

— Вече съм на път.

Ив се усмихна на потъмнелия екран и си каза: „Хубав номер ти погодих, алчен пор такъв!“. Тананикаше си, когато излезе от службата. Предстоеше й да се срещне с много хора.

 

 

В девет часа вече чакаше във великолепно обзаведения хол в дома на Джордж Хамет, намиращ се в един от най-луксозните квартали. Мислено отбеляза, че вкусът на собственика е доста странен, склонен към мелодраматизъм. Подът беше застлан с пурпурни и бели плочки, образуващи огромни квадрати. Откъм холограмата с тропически пейзаж, заемаща едната стена, се разнасяше звукът на падаща вода. Върху дългия, нисък диван проблясваше сребриста възглавница и когато Ив я натисна с пръст, тя поддаде като мека плът.

Младата жена реши, че е по-безопасно да остане права.

Различни предмети на изкуството бяха пръснати из помещението: издялана от мрамор кула, напомняща руините на древен замък; маска, изобразяваща женско лице и монтирана в розова стъкленица, наподобяваща бутилка. Щом Ив я докосна, тя взе да се облива в различни цветове.

Когато Хамет се появи, младата жена си каза, че външността му е не по-малко драматична от обзавеждането на апартамента.

Беше блед, с подпухнали очи, но това само подчертаваше изключителната му привлекателност. Бе висок и слаб, страните му бяха хлътнали, което му придаваше вид на поет. За разлика от повечето си връстници — Ив знаеше, че той наближава шейсетте — Хамет не беше боядисал косата си. Младата жена мислено го поздрави — гъстата му грива блестеше като старо сребро.

Очите му бяха със същия необикновен цвят, макар в момента да бяха помътнели от мъка или от умора.

Той прекоси хола и се ръкува с нея, като промълви името й. Когато леко я целуна по бузата, Ив потръпна. Хамет се преструваше, че срещата им е само приятелска, макар и двамата да знаеха, че е точно обратното.

Младата жена леко се отдръпна и каза:

— Джордж, радвам се, че успя да ми отделиш малко време.

— Глупости. Извинявай, че се наложи да ме почакаш, трябваше да довърша делови разговор по видеотелефона. — Посочи към канапето и ръкавите на широката му риза се издуха от движението му. Ив се престраши да седне. — Какво ще пиеш?

— Нищо, благодаря.

— Няма да откажеш едно кафе. — Той се усмихна. — Доколкото си спомням, имаш изключителна слабост към тази напитка. И моето кафе е от плантациите на Рурк. — Той натисна някакво копче на страничната облегалка на дивана. Изскочи малък екран и домакинът нареди: — Две чаши от „Аржентинско злато“. — Сетне, все още леко усмихнат, се обърна към младата жена и обясни: — Действа ми отморяващо. Слушай, Ив, не се учудвам, че си тук тази сутрин. Или при дадените обстоятелства трябва да те наричам лейтенант Далас?

— Значи се досещаш за причината на посещението ми?

— Разбира се. Господи, все още не мога да свикна с мисълта, че Сисли е мъртва. — В изключително мелодичния му глас се прокрадна дрезгава нотка. — Чух го безброй пъти по телевизията, разговарях с децата й и с Марко. Но не мога да приема факта, че е мъртва.

— Имали сте среща вечерта, когато е била убита.

Едно мускулче на бузата му трепна.

— Да, вечеряхме заедно. Правехме го поне веднъж седмично. Някога, когато бяхме по-свободни, се срещахме и по-често. Бяхме много близки.

Замълча, когато в хола безшумно се появи дроид с поднос, върху който бяха подредени кана с кафе и две чаши. Хамет го отпрати и се зае с наливането на кафето, преструвайки се, че цялото му внимание е погълнато от това занимание.

— Ще попиташ какво означава „много близки“? — промълви и Ив забеляза, че ръката му трепери, когато взе чашата си. — Бяхме любовници в продължение на няколко години. Обичах я много.

— Но живеехте отделно.

— Тя… всъщност и за двама ни беше по-удобно. Предлогът бе, че вкусовете ни по отношение на обзавеждането са напълно различни, ала всъщност предпочитахме да бъдем независими. Това само подсилваше връзката ни. — Дълбоко въздъхна и продължи: — И двамата предпочитахме да не се набиваме в очите на хората. Навярно сега това ще бъде невъзможно.

— Прав си.

Хамет поклати глава.

— Няма значение. Най-важното би трябвало да бъде залавянето на убиеца. Странно, но това не ме вълнува особено много. Нищо не ще промени факта, че тя е мъртва. Сисли беше най-възхитителната жена, която съм познавал.

Инстинктът на Ив й подсказваше, че човекът срещу нея е обхванат от дълбока скръб, ала работата й в полицията я беше научила, че и убийците скърбят за жертвите си.

— Кога за последен път я видя, Джордж? Имай предвид, че разговорът ни се записва.

— Разбира се. Беше около десет часа. Вечеряхме в ресторанта „При Робърт“ на Дванайсето авеню. След това взехме такси, което закара първо нея до дома й. Наближаваше десет — повтори той. — Сигурен съм, че съм бил в къщи в десет и петнайсет, тъй като заварих няколко съобщения.

— По принцип така ли протичаха срещите ви?

— Моля? О, извинявай. — Той сякаш се изтръгна от някакъв свой, вътрешен свят. — Не спазвахме строго установен ред. Понякога се връщахме тук или отивахме в апартамента й. От време на време, за разнообразие, наемахме стая в хотел „Палас“. — Гласът му внезапно пресекна, очите му изразяваха невъобразима печал. Той удари с юмрук по сребристия диван. — О, боже, мили боже!

— Много съжалявам — промълви Ив, макар да знаеше, че думите й не ще намалят скръбта му.

— Знаеш ли, едва сега започвам да осъзнавам, че е мъртва — произнесе той с дрезгав глас. — И това е много по-страшно и по-мъчително. Когато слезе от таксито, Сисли се засмя и ми изпрати въздушна целувка. Имаше красиви ръце. А аз се прибрах вкъщи и моментално я забравих, защото ме очакваха важни съобщения. Легнах си към полунощ и взех леко приспивателно, тъй като на следващия ден имах среща в относително ранен час. Не мога да понеса мисълта, че докато съм бил в леглото, в безопасност, тя е лежала мъртва под дъжда. — Извърна се, по бледото му лице не беше останала и капчица кръв. — Не мога да се примиря.

Макар мъката му да беше почти осезаема, Ив знаеше, че не може да му помогне.

— Съжалявам, че не можах да отложа разговора ни за след няколко дни, но не разполагам с никакво време, Джордж. Доколкото ни е известно, ти си последният, който я е видял жива.

— Забравяш убиеца. — Той се изправи. — Освен ако смяташ, че аз съм я убил.

— От взаимен интерес е бързо да докажа обратното.

— Естествено… лейтенант.

Ив долови горчивината в гласа му, но нямаше друг избор, освен да продължи разпита.

— Ако обичаш, съобщи ми името на таксиметровата компания, за да потвърди показанията.

— Портиерът на ресторанта повика таксито. Струва ми се, че компанията се наричаше „Рапид“.

— Дали си се срещал или разговарял с някого в интервала от полунощ до два сутринта?

— Вече ти казах, че взех приспивателно и си легнах към дванайсет. При това сам.

Ив можеше да сравни показанията му с охранителните дискове на сградата, макар да знаеше, че и те биха могли да бъдат подправени.

— В какво настроение беше госпожа Тауърс, когато се разделихте?

— Малко разсеяна или по-точно — погълната от мисли за работата си. Беше оптимистично настроена за изхода на делото, в което беше обвинител. Поговорихме за децата й. По-специално за дъщеря й. Мирина възнамерява да се омъжи през есента. Сисли беше много доволна и бих казал развълнувана, тъй като дъщеря й настоявала за голяма сватба със спазване на всички старовремски ритуали.

— Спомена ли, че нещо я тревожи? Че се безпокои за някого?

— Абсолютно нищо. Говореше, че трябва да изберат подходяща булчинска рокля, да поръчат цветята предварително. Сподели, че се надява да получи максимална присъда за обвиняемия, с чието дело се занимава.

— Може би се е оплакала, че я заплашват, че получава странни съобщения?

— Не. — За миг той закри очите си с ръка. — Нали знаеш, че бих споделил с теб всичко, ако имах дори най-малката представа защо са я убили.

— Но какво е правела в онзи квартал посред нощ?

— Нямам представа.

— Имаше ли навика да се среща с доносници или шпиони?

Хамет понечи да отговори, но замълча за момент, след което промърмори:

— Не знам. И не би ми минало и през ум… но Сисли беше толкова упорита, толкова самоуверена.

— Какви бях отношенията между нея и бившия й съпруг?

— Приятелски. Малко резервирани, но все пак дружелюбни. Свързваше ги любовта към децата им. Той беше леко шокиран, когато разбра за връзката ни, но… — Хамет млъкна и се втренчи в Ив. — Да не би да подозираш… — Изсмя се нервно и закри лицето си с длани. — Марко Анджелини се промъква въоръжен с нож в онзи квартал, за да убие бившата си съпруга? Не, лейтенант. — Отново отпусна ръце и продължи: — Марко си има своите недостатъци, но никога не би причинил зло на Сисли. Проливането на кръв би накърнило чувството му за благоприличие. Той е прекалено консервативен, за да прибегне до насилие. Освен това няма никакъв повод, абсолютно никакъв мотив, за да я убие.

Ив си каза: „Позволи ми аз да преценя това.“

 

 

След посещението при Хамет Уест Енд й се стори като друг свят. В тукашните жилища нямаше сребристи канапета и ромолящи водопади. Навсякъде се виждаха тротоари с напукана настилка, забравени по време на последната кампания за разкрасяване на града, сгради с надраскани стени, приканващи минувачите да се чукат със себеподобните си и с животни. Витрините на магазините бяха защитени с охранителни решетки, много по-евтини и по-неефективни от силовите полета, използвани в по-богатите квартали.

Нямаше да се учуди, ако зърнеше и плъхове, които котките дроиди бяха пропуснали да унищожат.

За сметка на това плъховете с човешки образ бяха в изобилие. Някакъв наркоман й се усмихна, разкривайки едрите си зъби, и гордо потърка чатала си. Уличен пласьор на химическа дрога я огледа от глава до пети, и очевидно отгатнал професията й, сведе глава, украсена с корона от пера върху пурпурната му коса, и побърза да изчезне.

Съществуваше списък на наркотици, които все още бяха забранени от закона. Някои ченгета упорито преследваха нарушителите.

В момента обаче на Ив Далас не й беше до това. Освен ако чрез заплаха съумееше да получи необходимите отговори.

Дъждът почти беше измил кръвта. „Метачите“ от лабораторията бяха претърсили всичко наоколо за улики. Ив спря за миг там, където Тауърс бе убита и с лекота си представи цялата сцена като на филм.

А сега трябваше „да върне лентата обратно“. Дали прокурорката е стояла с лице към убиеца? Най-вероятно — да. Видяла ли е ножа, преди да пререже гърлото й? Твърде възможно. Но не е имала време да реагира, освен да се отдръпне и ужасено да извика.

Ив вдигна очи и огледа улицата. Усети, че цялата настръхва, но се престори, че не забелязва погледите на хората, облегнати на съседните сгради или лениво крачещи сред коли, като че задигнати от автомобилното гробище.

С какво е дошла тук Сисли Тауърс? Не и с такси. В дневниците на нито една компания не беше записано повикване от името на прокурорката. Ив се съмняваше, че може да е била толкова глупава, за да използва услугите на някой циганин.

Внезапно й хрумна: „Метрото!“. Пътуването с метро беше бързо и благодарение на дроидите ченгета и на скенерите, абсолютно безопасно, поне преди да се озовеш на улицата. Ив забеляза наблизо сигнала, обозначаващ вход към подземната железница.

Точно така, взела е метрото. Може би е бързала? Била е нервирана, че трябва да излиза в проливния дъжд. Хамет спомена, че била самоуверена. Едва ли се е страхувала от нещо. Изкачила е стълбите, водещи към улицата, издокарана с елегантния си костюм, потрепвайки с токчетата на скъпите си обувки…

Ив се вцепени и присви очи. На местопрестъплението не беше открит чадър. По дяволите, нима не е носела чадър? Една практична, организирана жена никога не излиза в дъжда без чадър. Тя извади записващото устройство и продиктува напомняне до себе си да провери за чадър. Сетне продължи да размишлява.

Къде е чакал убиецът? На улицата? В някаква стая? Обгърна с поглед съседните рушащи се, необитавани къщи и отхвърли втората версия. Тогава в някой бар? Или в клуб за стриптийз?

— Хей, ти, белокожото сладурче.

Ив сбърчи вежди и се обърна към човека, прекъснал размишленията й. Беше огромен на ръст и с много тъмна кожа, което означаваше, че е чистокръвен негър. Подобно на много хора в този квартал, носеше забучени пера в косата си. Върху едната му буза беше татуиран ухилен човешки череп в зелено. Носеше разкопчана червена риза и тесни панталони, подчертаващи големия му член.

— Хей, ти, чернокожо сладурче — отвърна му тя със същия пренебрежителен тон.

Върху невероятно грозното му лице засия ослепителна усмивка.

— Да не би да търсиш работа? — Той кимна към безвкусната неонова реклама на клуба за стриптийз, намиращ се на отсрещната страна на улицата. — Малко си кльощава, ама може да те вземат. Нямат много бели гаджета като теб. Повечето са мулатки. — Негърът повдигна брадичката й с дебелите си като наденички пръсти. — Аз съм от охраната. Мога да ти ходатайствам.

— И от какъв зор?

— Защото имам добро сърце и защото ще ми даваш пет процента от бакшишите, нали, готина. Хубаво, бяло момиче като теб може да изкара доста, ако умее да си върти задника.

— Много съм ти задължена, обаче не търся работа. — Почти със съжаление тя му показа значката си.

Негърът подсвирна през зъби.

— Мама му стара, минах се. Слушай, малката, изобщо не вониш на ченге.

— Сигурно причината е в новата марка сапун, който използвам. Имаш ли си име?

— Викат ми Крак. Тоя звук се чува, когато троша глави. — Отново се ухили и илюстрира думите си като удари един в друг огромните си юмруци. — Крак! Загря ли?

— Опитвам се. Ти ли беше на смяна по-предишната нощ, Крак?

— За съжаление имах друг ангажимент и пропуснах веселбата. Това беше почивният ми ден, който посвещавам на културни мероприятия.

— И какви бяха те?

— Онази вечер, заедно с най-новото ми гадже, бяхме на фестивал за вампирски филми. Адски ме кефят тия кръвопийци. Ама чух, че и тука е имало представление. Пречукали някаква адвокатка. Говори се още, че била важна клечка. Белокожа, също като тебе, готина.

— Точно така. Какво още си чул?

— Аз ли? — Негърът прокара пръст надолу по ризата си. Нокътят на показалеца му беше заострен като бръснач и боядисан в черно. — Под достойнството ми е да слушам клюки.

— Бас ловя, че е така. — Ив знаеше правилата на играта и извади от джоба си кредитен жетон, равняващ се на стотарка. — Какво ще кажеш да си купя малко от достойнството ти?

— Ами, струва ми се, че си налучкала цената. — Жетонът изчезна в огромната му длан. — Чух, че се навъртала в „Петте луни“ около полунощ, плюс-минус няколко минути. Изглежда е чакала някой, който не се е явил. После се чупила. — Впери поглед в тротоара и отбеляза: — Не е успяла да стигне далеч, нали?

— Прав си. Разпитвала ли е за някого?

— Доколкото разбрах, не.

— Видели ли са я с някого?

— В такава нощ хората гледат да не са на улицата. Само дрогарите се мотаят навън, но по принцип бизнесът не върви.

— Познаваш ли някой тукашен, който си пада по клането?

— Мнозина носят ножове, сладурче. — Той развеселено вдигна очи към небето. — Защо да ги носят, ако няма да ги използват?

— Някой, който обича да коли — повтори тя. — На когото не му пука за плячката.

Негърът отново се ухили и черепът на бузата му сякаш кимна.

— Всеки обича да си прави актив. Нали и ти се опитваш да направиш същото?

Ив мълчаливо се съгласи с него, сетне попита:

— Познаваш ли някой от тукашните хора, който е излязъл наскоро от пандиза?

Смехът му прозвуча като картечен откос.

— По-добре ме попитай дали познавам някой, който да не е бил там наскоро. Толкова от мен за стотачката.

— Добре. — За негово разочарование младата жена извади от джоба си картичка, вместо нов жетон. — Ще получиш още, ако научиш нещо, което да ми е от полза.

— Ще го имам предвид. А пък ти ако решиш да изкараш нещо отгоре, като раздрусаш хубавите си цици, обади се на чичо Крак. — С тези думи негърът прекоси улицата с неочакваната грация на черна газела.

Ив се обърна и реши да опита късмета си в „Петте луни“.

Кръчмата може би познаваше и по-хубави дни, макар младата жена да се съмняваше в това. Очевидно заведението беше само за сериозни пиячи: нямаше танцьорки, нито телевизори или сепарета с видео магнетофони. Клиентите на „Петте луни“ не бяха тук, за да водят светски разговори. От миризмата, която я блъсна в носа, щом застана на прага, й стана ясно, че тук са си поставили за цел да изгарят стомашната лигавица на клиентите.

Дори в този ранен час малката, квадратна зала беше почти пълна. Мълчаливи типове седяха на малки маси и се наливаха с любимото си питие. Други се бяха скупчили на бара, по-близо до бутилките. Неколцина благоволиха да погледнат Ив, докато тя предпазливо пристъпваше по мръсния под, после отново се заеха със сериозните си занимания.

Както в повечето подобни заведения и тук барманът беше дроид, ала Ив се съмняваше, че този е програмиран да изслушва съчувствено разказите на клиентите за сполетелите ги неволи. Докато вървеше към бара, Ив си помисли: „Май е от онези, дето чупят ръце“. Производителят го беше дарил с дръпнати очи и със златиста кожа, характерна за смесените раси. За разлика от повечето посетители, дроидът не носеше в косата си украшения от пера и мъниста, а беше облечен с бяла престилка, подчертаваща атлетичното му тяло.

Младата жена със съжаление си каза, че дроидът не може да бъде подкупен. А заплахите, които ще му отправи, трябва да бъдат хитро измислени и логични.

— Ще желаете ли едно питие? — попита той. В гласа му се долавяше странно кънтене, подсказващо спешна необходимост от ремонт.

— Не. — Ив ценеше здравето си. Извади значката си и при вида й неколцина от клиентите се шмугнаха в тъмните ъгли. — Преди две вечери тук е имало убийство.

— Не беше в заведението.

— Но жертвата е била тук.

— Тогава беше жива. — В отговор на жеста на човек, седнал към средата на бара, дроидът взе мръсната му чаша, наля в нея някаква пагубна за стомаха течност и я плъзна обратно.

— Бил си на смяна.

— Аз съм модел 24/7 — обясни той, което означаваше, че е програмиран да работи непрестанно, без необходимост от почивка или презареждане.

— Виждал ли си преди жертвата в този квартал?

— Не.

— С кого се срещна тя тук?

— С никого.

Ив забарабани с пръсти по мръсния плот.

— Добре, ще те попитам нещо съвсем лесно. Кога е дошла, как се е държала, кога и как е напуснала заведението.

— Не ми е наредено да шпионирам клиентите.

— Така е. — Тя потърка с пръст плота и смръщи вежди при вида на полепналата мръсотия. — Работя в отдел „Убийства“, но не ми е наредено да си затварям очите пред очевидни нарушения на здравните норми. Мисля си, че ако повикам бригадата със сензорни устройства, те ще бъдат толкова шокирани, че ще ти отнемат разрешителното за продажба на алкохол.

Заплахата не беше особено умно измислена, но в нея имаше логика.

За миг дроидът обмисли алтернативите, сетне заговори:

— Жената дойде в нула часа и шестнайсет минути. Не пи нищо. Напусна в един и дванайсет. Сама.

— Разговаря ли с някого?

— Не.

— Търсеше ли някого?

— Не я попитах.

Ив повдигна вежди.

— Очевидно си я наблюдавал. Стори ли ти се, че търси някого?

— Да, но не го намери.

— Все пак е останала близо час. Какво правеше през това време?

— Стоеше права, оглеждаше се, мръщеше се. Често си поглеждаше часовника. После си отиде.

— Някой последва ли я навън?

— Не.

Ив разсеяно изтри изцапания си пръст в джинсите.

— Носеше ли чадър?

Въпросът й изненада дроида, доколкото дроидите са способни да изразяват емоции.

— Да, виолетов, като костюма й.

— Когато си тръгна, носеше ли го?

— Да, навън валеше.

Ив кимна, сетне се залови да разпитва клиентите, които не бяха особено въодушевени от вниманието й.

 

 

Когато се върна в управлението, единственото й желание беше да вземе душ. Имаше чувството, че след единия час, прекаран в „Петте луни“, върху кожата й, дори върху зъбите й, се е наслоил дебел пласт мръсотия.

Но първо трябва да подготви доклада си. Влезе в кабинета си и застина, вперила очи в човека с щръкнала коса, който седеше зад бюрото й и похапваше захаросани бадеми.

— Виждам, че добре се храниш.

Фийни кръстоса краката си, които беше вдигнал на бюрото й.

— Радвам се да те видя, Далас. Много си работна.

— Някои ченгета си изкарват прехраната с къртовски труд, а други по цял ден се занимават с компютърни игри.

— Трябваше да послушаш съвета ми и да усъвършенстваш компютърните си познания.

С престорено възмущение тя блъсна краката му от бюрото и седна върху плота.

— Какво е това, посещение на добра воля?

— Дойдох да предложа услугите си, мила ми приятелко. — Той благосклонно й подаде пакетчето с бадеми.

Докато дъвчеше, Ив го гледаше внимателно, Фийни беше невероятно грозен, но така и не коригира недостатъците си чрез пластична операция. Под очите му имаше торбички, бузите му бяха някак провиснали, ушите му — прекалено големи за главата му. Ала Ив все пак го харесваше.

— Защо?

— Поради три причини. Първо, командирът ме помоли неофициално; второ, изпитвах голямо уважение и възхищение към прокурорката.

— Уитни ти се е обадил?

— Да, но ме помоли да не го разгласявам. Смята, че ако човек с моите невероятни способности ти помага при събирането на данни, разследването ще върви по-бързо. Не е зле да имаш директна връзка с отдела по електронна обработка.

Младата жена се замисли и преценявайки, че Фийни е прав относно способностите си, кимна одобрително, сетне попита:

— Как ще се включиш в разследването — официално или не?

— Както кажеш.

— В такъв случай нека всичко бъде по каналния ред.

Той се усмихна и й намигна.

— Очаквах да кажеш точно това.

— Първото, което искам от теб, е да прослушаш аудиотелефона на жертвата. Нито в дневника й, нито в охранителните дискове е записано, че някой я е посетил в нощта на убийството. Следователно някой й се е обадил и е уредил среща с нея.

— Готово.

— Освен това ми трябват сведения за всеки, когото е изпратила в затвора…

— За всеки? — прекъсна я той, но очевидно не беше особено стреснат от перспективата.

— Да. — Ив лъчезарно му се усмихна. — Положително ще ти отнеме два пъти по-малко време, отколкото на мен. Плюс сведения за роднините на Тауърс, за мъжете, в които е била влюбена, за колегите й. Също и за делата, гледащи се в момента, и предстоящите.

— Господи, Далас! — възкликна Фийни, ала опъна рамене и раздвижи пръстите си като пианист, готвещ се да свири. — Ще липсвам на жена си.

— Цяло нещастие е да си женен за полицай. — Тя окуражително го потупа по рамото.

— Така ли твърди Рурк?

— Ние не сме женени.

Фийни многозначително се изкашля. Доставяше му удоволствие да я дразни.

— Как е той?

— В момента е в Австралия. — Младата жена пъхна ръце в джобовете си.

— Преди няколко седмици ви видях по телевизията на някакво шикозно парти в „Палас“. Изглеждаш страхотно в рокля, Далас.

Ив потръпна притеснено, овладя се и вдигна рамене.

— Не знаех, че се интересуваш от клюкарската хроника.

— Обожавам я — заяви той с присъщото си нахалство. — Светският живот навярно е много вълнуващ.

— Понякога не е толкова лошо — промърмори Ив. — Какво, ще обсъждаме моя живот или ще разследваме убийство?

— И двете. — Той се изправи и се протегна. — Първо ще проверя аудиотелефона, сетне ще се заема със стотиците престъпници, които е вкарала в панделата. Щом имам нещо налице, ще ти се обадя.

— Фийни! — Компютърният специалист спря на прага. — Каза, че ще ми помогнеш по три причини, но спомена само две.

— Третата е, че ти ми липсваше, Далас. — Фийни се ухили. — И то адски много.

Когато се залови за работата, Ив още се усмихваше. Той също й липсваше. Адски много.