Франсис Пол Уилсън
Крепостта (6)

5

Букурещ, Румъния

Сряда, 23 април

04.55

Магда осъзна какво върши едва когато до нея достигна гласът на баща й.

— Магда!

Тя вдигна глава и зърна лицето си в огледалото. Косите й бяха разхвърляни, блестящ водопад от тъмно-кафяви къдрици, които се сипеха по раменете й назад към гърба. Не беше свикнала да се вижда такава. Обикновено косата й бе плътно привързана с кърпа, с изключение на няколко немирни кичура, които също се стараеше да прикрие. Никога не разпускаше косата си през деня.

Всъщност, какъв ден беше днес? — запита се тя объркана. И колко ли е часът? Магда погледна към часовника. Пет без пет. Невъзможно! Събудила се бе преди петнадесет-двадесет минути. Сигурно часовникът е спрял през нощта. Тя го грабна, но още преди да го разтърси почувства потракването на малкия механизъм. Странно…

Две бързи стъпки към прозореца. Внимателно надзъртане иззад дебелите завеси. Навън е Букурещ, притихнал, потънал в сън.

Магда погледна надолу и забеляза, че все още е по нощница, синята, без ръкави, дълга чак до пода. Под тънкия, размъкнат плат стърчаха малките й, твърди гърди. Внезапно засрамена, Магда побърза да скръсти ръце върху тях.

Магда беше мистерията на местната общност. Въпреки меките, нежни черти на лицето, бледата кожа и големите, кадифени очи, на тридесет и една тя все още не беше омъжена. Магда — учителката, любещата дъщеря, грижовната помощница. На път да се превърне в стара мома. Но не една и две от по-младите и вече задомени девойки завиждаха на гърдите й — свежи, зрели, недокосвани и нецелувани. Самата Магда не гореше от желание да променя своя начин на живот.

Отново до нея долетя гласът на баща й:

— Магда! Какво правиш?

Тя погледна към набързо събрания куфар на леглото и думите от само себе си бликнаха на устните й:

— Приготвям малко топли дрехи, татко!

След кратка пауза баща й отвърна:

— Ела тук, не искам да будя целия блок с виковете си.

Магда направи няколко предпазливи крачки в тъмното към леглото на баща си. Апартаментът бе разположен на приземния етаж и се състоеше от четири стаи — два спални, непосредствено една до друга, миниатюрна кухня със зидана печка и една малко по-голяма стая, която служеше едновременно за предверие, дневна, столова и кабинет. Ужасно й липсваше старата им къща, но трябваше да се преместят тук преди шест месеца за да има с какво да живеят. Продадоха дори мебелите.

Кварталът бе доста неспокоен, но един от циганите — приятели на баща й — бе нарисувал отвън на вратата патрински кръг, който означаваше „приятел“.

Малката лампа на лавицата до леглото на баща й гореше със слаб огън. Вляво, дървеното кресло с високи облегалки пустееше. Притиснат между завивките на леглото като някакво бледо, измъчено цвете, лежеше баща й. Той вдигна една сгърчена, хилава ръка и й направи знак да се приближи, мръщейки се от болката, която му причиняваше дори това минимално усилие. Магда сграбчи ръката, приседна до баща си и се зае да я масажира, стараейки се да прикрие мъката при мисълта, че баща й чезне с всеки изминат ден.

— Какво чух за събиране на багажа? — попита той, като я разглеждаше с блестящите си, влажни очи. Сетне примижа късогледо. Очилата му лежаха на шкафчето, а без тях беше почти сляп. — Не си споменавала нищо за тръгване.

— И двамата заминаваме — отвърна усмихнато тя.

— Къде?

Магда почувства как усмивката й се топи от смущение. Къде всъщност щяха да отидат? Тя изведнъж осъзна, че нямаше ясна цел, а само смътна представа за белеещи снежни върхове и пронизващ вятър.

— В Алпите, татко.

Устните на баща й се разтвориха в мъчителна усмивка, от която сухата, изпъната кожа по скулите му сякаш щеше да се нацепи.

— Сигурно пак си сънувала, мила. Никъде няма да ходим. Аз, във всеки случай, едва ли ще стигна много надалеч. Било е сън. Един хубав сън и нищо повече. Забрави го, иди и си легни.

Магда се намръщи от примирението, което звучеше в гласа на баща й. Винаги е бил толкова борбен. Но изглежда с времето болестта все повече черпеше от силите му. Сега не бе моментът да спори с него. Тя го потупа по ръката и се протегна към шнура на нощната лампа.

— Мисля, че си прав. Било е само сън — Магда го целуна по челото, изключи лампата и излезе, оставяйки го в мрака.

След като се прибра в стаята си, тя огледа отчасти подредения куфар на леглото й. Разбира се, онова което я е накарало да подрежда багажа е бил само някакъв сън. И какво друго? Изключено бе да отидат където и да е.

И все пак, чувството бе останало… по-скоро това бе неясна, но твърда увереност, че трябва незабавно да заминат на север. Сънищата не оставяха след себе си подобни внушения. Изпитваше някакво странно усещане… сякаш нечии хладни пръсти се плъзгаха по кожата на ръцете й.

Все още не можеше да се отърси от преживяното. Затвори куфара, пъхна го под леглото, като остави дрехите вътре… топлите дрехи… все още бе доста хладно в Алпите по това време на годината.