Франсис Пол Уилсън
Крепостта (14)

13

Крепостта

Вторник, 29 април

17.52

 

— Не виждате ли, че е изтощен? — извика Магда, чийто страх се бе сменил от гняв и яростен инстинкт за съхранение.

— Не ме интересува дали ще издъхне — отвърна есесовският офицер, когото наричаха майор Кемпфер. — Искам да ми каже всичко, което знае за крепостта.

Пътуването от Кампина до крепостта бе направо кошмарно. Наблъскаха ги безцеремонно в каросерията на един покрит с платнище военен камион, където ги охраняваха двама войници със свирепи лица, докато другите двама се настаниха в кабината. Баща й бе разпознал в тях щурмоваците-есесовци и се бе постарал да й обясни с какво точно се занимават. Но дори без неговите обяснения тя ги намираше за отблъскващи — отнасяха се с нея и баща й като с багаж. Не говореха румънски, а вместо него използваха езика на грубостта и ударите с приклади. Но Магда почти веднага долови още нещо зад стената на обичайната им бруталност — преумора. Изглеждаха сякаш са доволни, че са далеч от прохода Дину и никак не горят от желание да се върнат там.

Особено тежко бе пътуването за баща й, който с мъка се крепеше на тясната скамейка в каросерията. Машината се тресеше и подскачаше по пътя, който изглежда никога не е бил предвиждан за подобни превозни средства. Всяко раздрусване беше агония за баща й, а Магда трябваше безпомощно да наблюдава как потръпва и стиска болезнено зъби. На едно място камионът спря, защото пътят бе запречен от волска талига и Магда използва отдалата й се възможност за да премести баща си обратно в количката. Действаше бързо, не знаеше колко ще се задържат, но бе сигурно, че докато шофьорът натиска така ядно клаксона, колата няма да потегли. Когато потеглиха отново, единственото което трябваше да върши бе да прикрепя количката за да не се изтърколи назад и същевременно да се държи на скамейката. Войниците от охраната не откъсваха очи от нея, но не направиха и най-малък опит да й помогнат. Когато пристигнаха в крепостта, Магда бе изтощена до смърт.

Крепостта… тя сякаш се бе променила. Изглеждаше добре поддържана както винаги, когато по здрач я наближиха, но като че ли бе обвита в някакъв злокобен воал и дори въздухът, докосващ с хладни пръсти откритите части на лицето й изглеждаше по-смразяващ от обикновено.

Баща й също долови промяната, разбра го по това как вдигна глава и се огледа, мъчейки се да класифицира усещането.

Вътре германците се мятаха като в развълнуван кошер — едните бяха облечени в черни униформи, но имаше и други — в сиви. Двама от тези в сиви униформи свалиха капака на камиона и замахаха с ръце повтаряйки кресливо:

— Schnell! Schnell!

Магда им заговори на немски, език който не само разбираше, но и говореше добре.

— Той не може да ходи! — за момента това бе самата истина. Баща й бе на границата на припадъка.

Войниците не се поколебаха за миг. Те скочиха на платформата и свалиха баща й направо с количката, но през двора оставиха тя да го бута. Докато ги следваше, усещаше как сенките над нея се сгъстяват.

— Нещо не е наред тук, татко! — прошепна в ухото му. — Нима не го чувстваш?

В отговор само бавно кимване с глава.

Магда го избута до първия етаж на кулата. Тук я очакваха двама немски офицери — единият в сиво, а другият в черно, застанали до празна маса, над която от тавана гореше самотна крушка.

Вечерта едва бе започнала.

— Първо, — произнесе баща й в отговор на заповедта на есесовеца да разкаже каквото знае, — това не е крепост, а твърдина или както я наричат по тези места — доньон. С други думи, това е сърцевината на укреплението, най-защитеното място, предназначено за господаря и неговите близки. Тази сграда, — той си позволи да махне с ръка, — е уникална. Не знам как е най-правилно да се нарече. Твърде стилна и масивна е за да бъде обикновен наблюдателен пост, от друга страна е прекалено малка, за да е била построена от някой влиятелен феодален болярин. Открай време я наричат „крепостта“, може би поради липса на по-добро название. Предполагам, че за момента ще свърши работа.

— Не ме интересува какво предполагате! — кресна майорът. — Искам да знам всичко, което вие знаете! Историята на крепостта, легендите свързани с нея — всичко!

— Не може ли да почака до сутринта? — намеси се Магда. — Баща ми едва ли е в състояние дори да разсъждава. Може би утре…

— Не! Трябва да ни разкаже всичко тази нощ!

Магда премести поглед от русокосия есесовец към другия офицер — когото наричаха капитан Вьорман. Беше с обгоряла от слънцето кожа, значително по-едър и до момента бе запазил мълчание. Надникна в очите и на двамата и съзря същото, което бе видяла в погледите на чакащите я на гарата войници. Изведнъж осъзна какво бе общото между тях. Тези хора бяха изплашени. Офицери, войници и щурмоваци — всички те се бояха.

— За какво по-точно става дума? — запита баща й.

Капитан Вьорман най-сетне проговори.

— Професор Куза, през изминалата седмица, откакто сме тук, бяха убити осем от хората ни — майорът хвърли свъсен поглед на капитана, но той продължи да говори, сякаш не го забелязваше. — По едно убийство всяка нощ, с изключение на последната, когато на двама войници едновременно бяха разпорени гърлата.

Отговорът почти се беше оформил на устните на Куза. Магда се молеше да не изрече нещо, с което да разгневи германците. Но изглежда баща й бе претеглил внимателно думите си.

— Нямам никакви политически връзки и не знам в този район да действа терористична група. Не мога да ви помогна.

— Ние не мислим, че тук става дума за терористична група — произнесе капитанът.

— Тогава какво? Кой?

Отговорът като че ли причиняваше болка на капитан Вьорман.

— Не сме сигурно дори, че става дума за човек.

За миг думите увиснаха във въздуха и тогава Магда забеляза, че баща й е разтворил уста в онзи мъртвешки изглед, който напоследък при него означаваше усмивка.

— Господа, да не би да смятате, че тук имат пръст свръхестествени явления? Убити са няколко от хората ви и тъй като не можете да откриете убиеца, нито пък бихте признали, че румънските партизани са по-хитри от вас, търсите обяснение в свръхестественото. Ако наистина ви трябва моята…

— Млъквай, чифут! — изрева ненадейно майорът от SS, с изкривено от гняв лице. — Единствената причина, поради която си тук, единствената причина, поради която не съм наредил да застрелят теб и дъщеря ти е фактът, че си обикалял из тези места и си експерт по местния фолклор. Колко дълго ще останеш жив зависи само от това колко полезен можеш да ни бъдеш. До този момент не си произнесъл и една дума, с която да ме убедиш, че не съм си изгубил времето като съм наредил да те докарат тук!

Магда видя, че усмивката от лицето на баща й се изпарява, заместена от маска на ужас. Заплахата бе оказала необходимото въздействие.

— Ще направя каквото мога — произнесе тихо той, — но първо ще трябва да ми разкажете за всичко, случило се тук. Може би ще намеря някое по-правдоподобно обяснение.

— Надявам се, защото е за твое добро.

Капитан Вьорман разказа, че двама войници открили на една от стените кръст от злато, а не от мед и никел като останалите, пробили отвор в нея и попаднали в тесен тунел, който водел до някакво плътно затворено помещение, разказа за пробива в стената на коридора, за срутването на част от пода в подземията, за съдбата на редник Лутц и останалите. Капитанът описа също така поглъщащата вълна от мрак, която бе забелязал на крепостната стена преди две нощи и за двамата есесовци, които неизвестно как бяха стигнали до стаята на майор Кемпфер с разпрани гърла.

Разказът му смрази Магда. При други обстоятелства вероятно би й се сторил забавен. Но обстановката в крепостта през тази нощ и мрачните лица на германските офицери му придаваха достоверност. Вслушана в гласа на капитана, тя изведнъж осъзна, че нощта на първата смърт в крепостта съвпада с пробудилия я кошмарен сън за пътуване на север.

Може би бе само една случайност. Не това бе важно — трябваше да направи нещо за татко. С всяка нова невероятна подробност от ужасния разказ смъртната умора от лицето му сякаш се стопяваше. И към края на разказа съсипаният от болестта и изтощението старец се беше превърнал в професор Теодор Куза, експертът, призован да свидетелства в своята любима област. Той помисли малко преди да отговори:

— Очевидното заключение от чутото е, че нещо е било освободено от помещението в стената при отварянето му. До колкото ми е известно, няма описан случай на смърт в крепостта преди този. Но от друга страна, в тази крепост никога не се е настанявала чужда армия. Ако не бяха събитията от предишната нощ, бих отдал случаите на смърт, на някой патриотично настроен румънец. Ала няма никакво научно обяснение за изчезването на светлината, нито пък за раздвижването на обезкървени трупове. Затова може би ще трябва да потърсим обяснение отвъд границата на естественото в природата.

— Затова си тук, чифут — рече майорът.

— Най-простото решение е да си тръгнете.

— Невъзможно!

— Господа — заговори баща й. — Аз не вярвам във вампири. Във всеки случай… не вярвам вече. Нито пък в таласъми и духове. Но винаги съм вярвал, че в тази крепост има нещо особено. За мен тя открай време е била една загадка. Има уникална архитектурна структура, но не съществуват никакви записи за това кой я е построил. Поддържана е в идеално състояние, но никой не е обявил официално, че я притежава. Трябва да призная, че години наред се рових в архивите с надежда да намеря някакъв документ за притежателя й или за онзи, който се грижи за поддръжката й.

— Работим по този въпрос в момента — рече кратко майор Кемпфер.

— Вероятно имате пред вид, че сте влезли във връзка със Средиземноморската банка в Цюрих? Не си губете времето, вече съм бил там. Парите идват от сметка, разкрита през миналия век, когато е било основана банката — по-точно от лихвите по този влог. А по-рано, склонен съм да вярвам, източник на заплащането по поддръжката е била някоя друга банка, вероятно в друга страна… Но истината е, че никъде не може да бъде открита връзка с конкретна личност, която е разкрила тази сметка. Парите са вложени, тече им лихва и заплащането трябва да се извършва in perpetum^[1].

Майор Кемпфер блъсна с юмрук по масата.

— Проклятие! За какво си ни тогава, изкуфял старец!

— Аз съм всичко, с което разполагате, хер Майор. Но позволете ми да продължа с разказа си: преди три години ми хрумна да отправя петиция до румънското правителство — и тогавашния крал Карол — в която обявявах крепостта за национална ценност и заявявах, че бих желал да поема грижата за нея. Надявах се, че подобна национализация ще накара собственикът да излезе на бял свят. Но на петицията ми бе отказано. Крепостта е построена в затънтен край, към който няма определен интерес, а освен това не съществуваха конкретни източници, които да доказват, че крепостта е свързана с румънската история. Последно, но и най-важно — национализацията щеше да изисква отпускане на държавни средства за поддръжка. А защо да го правят, след като някой вече се бе заел с тази работа и то така добре? Нямах с какво да оборя подобни аргументи. Ето защо, господа, се отказах. Влошеното ми здраве ме принуди да се установя за постоянно в Букурещ. Не ми стана нищо друго, освен да се задоволявам с тъжната мисъл, че съм най-големият жив експерт по въпросите на крепостта. Което за останалите не значеше нищо.

Магда сведе глава. Тя бе извършила по-голямата част от работата. Знаеше почти толкова за крепостта, колкото и той. Но предпочете да замълчи. Нямаше право да противоречи на баща си, особено в присъствието на непознати.

— А какво ще кажете за това? — капитан Вьорман посочи натрупаните в ъгъла обвити в кожа книги и свитъци.

— Книги? — Куза вдигна учудено вежди.

— Наредих да се започне разрушаването на крепостта. Не след дълго това… нещо… което търсим, няма да има къде да се скрие. Камък по камък ще извадим това съоръжение на дневна светлина. Къде ще отиде тогава?

— Добър план — Куза вдигна рамене. — Стига да не освободите нещо още по-лошо.

На лицето на Кемпфер се изписа изненада — изглежда не му бе хрумвала подобна възможност. Магда забеляза, че баща й поглежда с любопитство към купчината с книги.

— Къде намерихте книгите? В крепостта никога не е имало библиотека, а местните селяци не могат да разчетат дори имената си.

— В една ниша в стената — обясни капитанът.

— Виж какво има сред тях — нареди й Куза.

Магда коленичи до книгите, щастлива поне за малко да свали тежестта от изнурените си крака. Количката на баща й бе единственият стол в стаята и никой не й бе предложил да седне някъде. Огледа купчината, вдъхвайки позната миризма на стара хартия — обичаше книгите, обичаше и миризмата им. Трябва да бяха поне дузина, някои съвсем изгнили, една от тях — изцяло на свитъци. Магда внимателно ги разрови, използвайки възможността да се поразкърши. После взе една от тях. Заглавието бе на английски — „Книга на Ейбон“. Погледна я изумена. Невъзможно… трябва да е някаква шега! Разгледа и другите, превеждайки заглавията им от различните езици, на които бяха написани, а объркването й растеше. Всички до една бяха оригинални! Тя се изправи рязко и едва не падна от припряността си.

— Какво има? — попита баща й като видя израза на лицето й.

— Тези книги! — възкликна тя, неспособна да сподави вълнението си. — Невъзможно е дори да съществуват!

Куза придърпа количката към масата.

— Дай ги тук!

Магда вдигна горните две. Едната беше „De Vermis Mysteriis“ от Лудвиг Прин, другата — „Cultes des Goules“ на Комт Д’Арлет. И двата тома бяха необичайно тежки и тя настръхваше само от докосването до тях. Заинтригувани, немските офицери се приближиха и прехвърлиха останалите книги на масата.

Разтреперан от вълнение, Куза мърмореше неразбрано под носа си и от време на време произнасяше поредното заглавие, на което бе спрял поглед.

— „Пнакотическия ръкопис“, на свитък! Преводът на дю Норд на „Книга на Ейбон“! „Седемте загадъчни книги на Хсан“! А ето и „Неизречени култове“ на фон Юнц! Тези книги са безценни! Били са анатемосани и изгорени още през средните векове и са останали само мълвите за тях. Някои дори се съмняват, че въобще са съществували! Но ето ги тук, може би единствените оцелели копия!

— Може би с право са били забранени, татко — рече Магда, която никак не харесваше блясъка в очите му. Знаеше, че в тези книги се описват правила и инструкции за връзка със сили, далеч отвъд границите на разумното и рационалното. Фактът че съществуват, че авторите им са били нещо повече от персонажи от зловещи мълви, беше крайно обезпокояващ. Това променяше смисъла на всичко.

— Може би — кимна Куза без да вдига глава. Беше свалил ръкавиците си, а на показалеца си бе надянал гумен напръстник. След като нагласи очилата си той се зае да прелиства страниците. — Но това е било в друго време. Сега сме двайсети век. Не вярвам, че в тези книги има нещо, с което да не можем да се правим.

— Какво толкова страшно може да има в тях? — запита Вьорман, придръпвайки обкованото с железни катарами копие на „Неизречени култове“. — Вижте, тази е на немски. — Той отгърна корицата, прехвърли няколко страници и зачете нещо по средата.

Магда посегна да го спре, но се отказа. Нищо не дължеше на тези германци. Видя как побледнява лицето на капитана, той преглътна сподавено и захлопна книгата.

— Що за болен, побъркан ум би написал подобно нещо? То е… то е… — изглежда не можеше да намери подходящия израз.

— Какво имаме тук? — рече баща й вдигайки една книга, чието заглавие още не бе прочел. — О, това е книгата на ван Юнц. Издадена е за пръв път в Дюселдорф през 1839г. Съвсем ограничен тираж, частно издание, не повече от дузина копия… — той млъкна.

— Нещо не е наред? — попита Кемпфер. Стоеше малко встрани от тях, без да проявява особен интерес.

— Да. Тази крепост е било построена през петнадесети век… поне доколкото ми е известно. И всички книги, с изключение тази на Юнц са били написани преди това. А това означава, че някъде през миналия век и дори по-скоро някой е посетил крепостта и е подредил книгата при останалите.

— Не виждам как този факт може да ни помогне — отбеляза Кемпфер. — Нито пък да предотврати смъртта на някой от хората ми… или на теб и дъщеря ти.

— Но затова пък хвърля нова светлина върху проблема — отвърна Куза. — Книгите пред вас са били забранени през миналите векове като изрази на злото. Но аз твърдя, че те не са израз, а изследване на злото. Ето тази, която в момента държа в ръцете си е била особено строго преследвана — „Ал Азиф“ — оригиналното арабско издание.

— О, не! — не можа да сдържи възклицанието си Магда. Тази книга бе най-страшна от всички!

— Така е! Не разбирам много арабски, но знам достатъчно за да преведа заглавието и името на поета, който я е създал — той премести поглед от Магда към Кемпфер. — Отговорът на вашите проблеми може би се крие между страниците на тези книги. Ще се заема с тях още тази нощ. Но първо искам да видя труповете.

— Защо? — намеси се капитан Вьорман. Най-сетне бе възстановил самообладание, след уплахата от надникването в книгата на Юнц.

— Искам да разгледам раните им. Така ще разбера, дали смъртта им има някакъв ритуален характер.

— Веднага ще те отведем при тях — майорът повика двама есесовци за ескорт.

Магда нямаше никакво желание да разглежда труповете на убитите войници, но страхувайки се да остане сама, постави ръце на дръжката и забута количката по коридора. Когато стигна стълбите, двамата есесовци я изблъскаха и понесоха количката надолу по нареждане на майора. Долу в подземията беше хладно. Отново съжали, че е дошла тук.

— А какво ще ни кажете за кръстовете, професоре? — запита капитан Вьорман докато крачеха край стената. — Какво значение са имали те?

— Не зная. По тия места няма дори легенда, в която да се споменават, освен може би мълвата, че крепостта била построена по нареждане на папата. Но известно е, че петнадесети век е бил критичен за Свещената Римска империя, а крепостта е разположена в район, намиращ се под постоянната заплаха на отоманските турци. Така че, папската теория е най-малкото смешна.

— Възможно ли е да са я построили турците?

Куза поклати глава.

— Невъзможно. Крепостната постройка няма нищо общо с техния архитектурен стил, а и кръстовете със сигурност не са турски мотив.

— А какво бихте казали за формата на кръстовете?

Капитанът изглежда бе дълбоко заинтригуван от историята на крепостта и този път Магда изпревари баща си — тайната на кръстовете възбуждаше любопитството й от години.

— Никой не знае. Двамата с баща ми прегледахме безчислено количество книги по история на християнството, римска история, славянска история, но никъде не намерихме кръстове, които да наподобяват тези. Ако бяхме открили исторически прецедент за подобен вид кръстове, несъмнено щяхме да го свържем със строителя на крепостта. Но не открихме нищо. Уникални са като структурата, в която са вградени.

Готова беше да продължи — така поне умът й бе далеч от гледката на подземията — но капитанът като че ли не й обърна никакво внимание. Би могло да е защото стигнаха до разклонението, но Магда долови истинската причина — източникът на информацията беше само една жена. И друг път се бе сблъсквала с подобно отношение, познаваше добре признаците. По всичко изглежда, че немските мъже имаха много общо с румънските. Запита се дали всички мъже са еднакви.

— Още един въпрос — обърна се капитанът към баща й. — Как мислите, защо в крепостта никога не идват птици?

— Да си призная, не съм забелязал подобно нещо.

Магда осъзна, че никога при предишните посещения не бяха виждали птици над крепостта, но сега за пръв път липсата им й се бе сторила странна.

Парчетата от разбитата стена бяха прилежно подредени. Докато приближаваха, откъм отвора полъхна студен вятър. Магда бръкна в джоба на количката и извади отвътре чифт кожени ръкавици.

— Сложи си ги, — поръча тя на баща си, спря и му ги подаде една по една.

— Но той вече има ръкавици! — изръмжа Кемпфер, недоволен от забавянето.

— Ръцете му са много чувствителни — заобяснява Магда. — Вследствие на заболяването.

— И какво по-точно е това заболяване? — запита Вьорман.

— Нарича се склеродермия.

Лицата им останаха безизразни.

Баща й се зае с обясненията докато си нагласяваше ръкавиците.

— Не бях чувал за него, преди да ми поставят диагнозата. В интерес на истината, първите двама лекари, при които отидох на преглед не го разпознаха. Не искам да изпадам в подробности, но трябва да знаете, че не засяга само ръцете.

— Но как по-точно е засегнало ръцете ви? — запита Вьорман.

— Всяка внезапна промяна на температурата повлиява драстично кръвообращението на пръстите ми, което се свежда до минимум. Предупредиха ме, че ако не внимавам, мога да получа гангрена и да ги загубя. Ето защо нося ръкавици денем и нощем и ги свалям само в най-горещите дни на лятото. Не се разделям с тях дори в леглото — Куза се огледа. — Готов съм да ви последвам.

Магда се присви от хладния полъх, идещ отдолу.

— Мисля, че е прекалено студено за теб, татко.

— Е, нямаме намерение да пренасяме труповете дотук, за да бъдат разгледани — вметна Кемпфер. Той даде знак на есесовците, те вдигнаха количката на ръце и се промъкнаха в отвора на стената. Междувременно капитан Вьорман вдигна от пода газовата лампа, запали я и ги поведе. Отзад, майор Кемпфер запали друга. Магда закрачи неохотно в колоната, стараейки се да е близо до баща си. Страхуваше се, че някой от войниците ще се подхлъзне и ще го изпусне. Въздъхна с облекчение едва когато колелата на количката легнаха на каменния под в подземието.

Един от войниците забута количката зад офицерите, които крачеха към подредените на пода и покрити с чаршафи трупове. Магда се спря в осветеното петно край стълбището. Нямаше сили за подобни гледки.

Въпреки объркването си забеляза, че капитан Вьорман оглеждаше разтревожен телата. После се наведе и пооправи чаршафите. Това подземие… толкова пъти бяха идвали с баща й в крепостта, но нямаха и най-малка представа за съществуването му. Тя потърка ръце, мъчейки се да запази чезнещата в тях топлина.

Огледа се уплашено, взирайки се в мрака за плъхове. Квартала в Букурещ, където ги бяха разквартирували насила беше пълен с огромни плъхове. Магда осъзнаваше, че ужасът й от противните същества е преувеличен, но не беше в състояние да се владее. Изпълваха я с такова отвращение… от начина по който се движеха, с оголените си опашки, влачещи се отзад… от вида им й се повръщаше.

Но не забеляза прокрадващи се сенки. Извърна се тъкмо когато капитанът повдигаше един по един чаршафите на труповете, за да ги покаже на баща й. Не чуваше добре разговора, но и не изпитваше желание да се приближи.

Най-сетне мъжете се обърнаха и поеха към стълбището. С приближаването, долови слабия глас на професор Куза:

— … наистина, в момента не мога да твърдя, че раните имат ритуален характер. Като изключим обезглавения войник, всички останали са починали от масивни наранявания в областта на шията. Няма следи от зъби, животински или човешки, но въпреки това, тези рани не са от остри предмети. Били са разкъсани, отхапани по начин, който дори не бих могъл да си представя.

Заплашително прокънтя гласът на майор Кемпфер.

— И този път не ни каза нищо съществено!

— Твърде малко е информацията, която ми предоставяте. Нищо повече ли нямате да ми кажете?

Майорът избърза напред без да си даде труд да отговори. Капитан Вьорман обаче, щракна с пръсти.

— Посланието на стената! Написано с кръв, на език, който никой не знае.

Очите на Куза блеснаха.

— Трябва да го видя!

Отново вдигнаха количката на ръце и я изнесоха на двора. Едва тук дадоха възможност на Магда да я бута. Не след дълго стигнаха в края на слепия коридор и се спряха пред ръждиво-кафявите букви, надраскани на стената.

Макар с различна плътност, на дебелина щрихите бяха приблизително колкото човешки пръст. Магда потрепери при тази мисъл и се зае да разглежда буквите. Почти веднага разпозна езика и би могла да преведе посланието, ако не бе толкова съсредоточена върху онова, което бе използвано вместо мастило.

???

— Имате ли представа какво означава това? — запита Вьорман.

Баща й кимна.

— Да, — проговори той, разглеждайки замислено надписа.

— Е? — настоя Кемпфер.

За Магда нямаше никакво съмнение, че майорът кипи от гняв, при мисълта, че трябва да се довери на един евреин. И което бе още по-лошо — да чака заключението му. За миг съжали, че баща й се държи така предизвикателно.

— Тук пише: „Странници, оставете дома ми!“ Написано е в заповедна форма — гласът му звучеше механично, докато превеждаше. Нещо в тези думи го бе смутило.

Кемпфер плесна с ръка по кобура.

— Аха! Значи все пак, убийствата са имали политически характер!

— Може би. Но това предупреждение, заплаха или както щете го наречете е изписано на чист старославянски — един мъртъв език. Като латинския. А буквите са изрисувани точно както се е пишело на времето. Сигурен съм — виждал съм ги в не един от старите ръкописи.

Едва сега, когато баща й заговори за езика умът на Магда се съсредоточи върху думите. Помисли малко и осъзна, какво е смущаващото в тях.

— Вашият убиец, господа, — говореше Куза, — или е високо ерудиран учен, или е бил замразен за половин хилядолетие.