Мария Илиева
Скитникът цитираше Вапцаров!

Петък вечер е.

Делникът прихърква…

Невиждащи очи подпрени

в автобусно ежедневие.

Тръгващо по разписание…

В което аз съм част.

И просто пътник.

Както сме и всичките във времето.

Свободно място…

На него, до прозореца седи

един подпийнал скитник.

Странно!

— очилата са със златни рамки.

Повдигна лапата нагоре

(ръкавът беше скъсан):

— „Наздраве, българи!“

И аз се спрях.

Гласът му беше грапав

Но после кротнах се до него.

Присмех…

Автобусът беше пълен с пътници,

еднакви, като вестници.

Просъкаха очите…

Шепот тих… Излязоха езици.

Като плъхове от дупки

замърдаха очите…

Прилични господа и домакини

се взираха във него…

А той погледна през стъклото,

за нещо кимна,

и после ги разгледа като стадо.

Усмихна се и викна,

(оттекна до тавана):

— Кой от вас ще каже, мили…

Кой е писал:

„Човекът е човек тогава,

когато е на път…“?

Седалките мълчат.

Спогледаха се

стреснато костюмите,

обиците на госпожите,

очилата на чиновници

Замлъкнаха интригите.

Автобусът млъкна,

                        сякаш спря.

Кондукторът почти оказа се човек!

Отвърна:

— Пеньо Пенев!

А скитникът засмя се и го тупна:

— Ех, братле, ще пия и за теб!

Един със куфар, чиста кожа,

го дръпна, тихо съсна:

— Остави го, виждаш че е луд!

Кондукторът въздъхна.

А скитникът помръкна.

Не изпитах страх, а само болка,

дори посегнах към дланта му

и кимнах благодарно…

Промълвих му:

— Остави ги,

няма кой да чуе твоя глас…

Очите станаха големи.

Залюля се той,

надигна се и каза:

— И да ме убиете,

от мене полза няма,

ще ми вземете опинците съдрани!!!

Доволно се захили с беззъбата уста

и се обърса с опакото на ръкава.

Обърнаха се шлиферите.

Възмутено дадоха му гръб.

А той, разпери дланите към тях

и с блеснал поглед ревна:

— Нощта е черна и зловеща,

но нека бъде ден за вас,

негодници такива…!

И после на седалката се свлече,

със шише ракия и червено вино.

Ръцете му напукани и жълти,

приличаха на старо злато.

Заблестяха във очите ми сълзи,

докато го слушах как примира.

В съня му чувах, как шепти…

Скитникът цитираше Вапцаров…

Седалките се свиха

празни, зли

изпълнени с господа и домакини.