Дамян Дамянов
Късно

Защо си тук сега, едва сега?

Защо чак днес със погледа си, с тоя,

със който някога пропъди ме така,

че аз с години бягах, цял — тъга,

се сещам да ми кажешж: „Аз съм твоя!“

Защо чак днес, кажи, защо чак днес

се сещаш пак за любовта ми стара?

Тя бе до теб, но ти с нехаен жест

вместо в сърцето си да я поканиш — „влез!“,

вратата и затръшна с толкоз ярост.

Тогаз бе лято… С думи и снага

и аз бях ленет. Ти бе също лятна.

Сега е вече есен. Закога?

Не миждаш ли — наблизо е снега.

До теб. До мен. И пътя към вратата

полека-лека ще затрупа той.

И с него — нас. И двамата. До пояс.

Защо едва сега си тук? Защо? Защо?

И да си моя днес, не съм аз твой.

Снегът е мой. И преспата му — моя.

Ах, късно си се сетила. И път

отдавна помежду ни няма.

Кога му беше времето, светът

гореше в зной. Днес иде с бяс снегът.

Преди да ни е скрил той, скрий се…

Късно!