П. Г. Удхаус
Има нещо гнило в Бландингс (14)

14.

Приблизително по същото време, когато лорд Емсуърт чукаше на вратата на Пърси Пилбийм, за да се осведоми за здравето му и да направи любезното си предложение за глътка свеж въздух, неговата сестра лейди Констанс Кийбъл, другата му сестра лейди Джулия Фиш и неговият съсед и гост сър Грегъри Парслоу-Парслоу се събраха в салона, за да обсъдят заедно нещата и да намерят най-добрия начин за излизане от създалото се положение.

Тонът на съвещанието се очерта като бурен още от самото начало. Поради внезапния характер на повикването си в замъка и невъзможността да се обяснят някои неща по телефона, единственото, което сър Грегъри знаеше до момента, бе, че Пилбийм се е сдобил с ръкописа и възнамерява да го предаде на лорд Тилбъри. Информиран по време на кафето от лейди Джулия, че природното бедствие се дължи на нетактичното отношение на сестра й Констанс към детектива, той си пое рязко дъх, вторачи се много изразително във виновницата и взе да цъка с език.

Всеки по-просветен наблюдател би могъл да отгатне последвалия развой на събитията. Няма жена с характер, която да стои безропотно, докато някакъв си мъж цъка насреща й с език. Няма добра домакиня, от друга страна, която да си позволи да бъде открито груба към собственоръчно поканен гост. В търсене на отдушник за своите чувства, лейди Констанс влезе в люта сестринска препирня с лейди Джулия. И тъй като Лейди Джулия, стар любител и голям ценител на хубавата семейна свада, не закъсня да вдигне хвърлената ръкавица, сър Грегъри, преди да успее да каже „Британска енциклопедия“, се озова в положението на човек, който безотговорно е посял ветрове и сега жъне ли, жъне бури и урагани.

Споменаваме всички тези неща, за да обясним известното закъснение, с което Генералният щаб стигна до очевидния маньовър — а именно да се опита да установи връзка с Пърси Пилбийм. Повече от четвърт час изтече, преди сър Грегъри да произнесе съдбовните слова, укротили жарта на битката:

— Добре де, по дяволите, защо не го потърсим тоя човек?

Те подействаха като заклинание. Гневните страсти бяха обуздани, хубавите, уместни, тъкмо дошли на езика думи — преглътнати и съхранени за подходящи бъдещи случаи. Беше позвънено на Бийч. Той бе делегиран в стаята на Пилбийм с указания да го покани да бъде така любезен да слезе в салона за минутка. В крайна сметка операцията приключи с това, че Бийч се върна и обяви, че господин Пилбийм го няма. Възцари се смут и паника.

— Няма го? — извика лейди Констанс.

— Няма го? — извика и лейди Джулия.

— Трябва да го има — запротестира сър Грегъри. — Когато един човек се качва в стаята си с главоболие, за да поспи — продължи той, построявайки внимателно доводите си, — него не може просто ей тъй да го няма.

— Сигурно не си почукал достатъчно силно, Бийч — каза с надежда в гласа лейди Констанс.

— Върви и почукай пак — нареди лейди Джулия.

— Издумкай на проклетата врата един хубав ритник — посъветва сър Грегъри.

Маниерът на Бийч бе почтителен, но лишен от съчувствие.

— Като не получих отговор на своето чукане, милейди, аз си позволих волността да отворя вратата и да вляза. Стаята беше празна.

— Празна?

— Празна!

— Искаш да кажеш — рече сър Грегъри, който държеше да си изяснява тези неща, — че вътре в стаята не е имало никой?

Икономът кимна.

— Спалнята беше незаета — потвърди той.

— Може да е в пушалнята — предположи лейди Констанс.

— Или в билярдната зала — допълни лейди Джулия.

— Той се къпе! — извика сър Грегъри, вдъхновен. — Един човек с главоболие като нищо може да отиде да се окъпе. Ще му се отрази добре на главоболието.

— Вече посетих пушалнята и билярдната зала, милейди. Вратата към банята на етажа на господин Пилбийм беше отворена, разкривайки празнота в помещението. Склонен съм да мисля, милейди — довърши Бийч, — че джентълменът е излязъл да се поразходи.

Ужасните думи предизвикаха кънтяща тишина. Тримата съзаклятници твърде добре си представяха посоката, в която един разхождащ се Пърси Пилбийм би отправил своите стъпки.

— Благодаря ти, Бийч — изпъшка глухо лейди Констанс.

Икономът се поклони и се оттегли. Тишината остана да виси над салона. Сър Грегъри приближи с тежки стъпки прозореца и се загледа навън в нощта. Почти му се струваше, че вижда върху звездното небе, изписана с огнени букви, историята със стридите.

Лейди Констанс изпусна тътнеща въздишка.

— Сега вече ще останем без нито един приятел!

Лейди Джулия запали цигара.

— Бедният стар Майлс! Отиде му на кино доброто именце!

Сър Грегъри се извърна от прозореца.

— Ония момчета от Местния комитет сега навярно ще дадат номинацията на стария Билингс. — Лицето му на готвач от епохата на Регентството^[1] се изкриви от болка и гняв. — И къде, по дяволите, се е разбързало това човече? Толкова ли не можа да изчака поне да поговорим? Че аз специално заради него си взех чековата книжка. Той знае, че съм готов да му дам петстотин лири. Обзалагам се, че никога няма да получи толкова от оня негов Тилбъри. Аз познавам Тилбъри. Чувал съм какво се говори за него. Скръндза. Пилбийм ще хвърля шапка, ако успее да му измъкне и две стотачки.

— Жалко, че го подразни така, Кони — ласкаво издума лейди Джулия. — Предполагам, че сега не го е грижа за парите. Това, което всъщност иска, е да бъде гаден и да си го върне претъпкано.

— А според мен жалкото е — парира лейди Констанс с несъкрушимия дух на една Кийбъл, — че сър Грегъри изобщо се е доверил на личност като Пилбийм. Можел е да се досети, че не бива да го прави.

— Именно — съгласи се лейди Джулия. — Напълно безумна постъпка от негова страна.

Този неочакван съюз обърка редиците на сър Грегъри Парслоу. Той взе да пелтечи.

— Вижте, човекът ми е вършил работа преди по… по един личен въпрос и тогава ми се стори буден и предприемчив. Затова отидох и го наех напълно естествено, както би сторил всеки на мое място. И през ум не ми е минавало, че не бива да му се доверявам.

— Дори и след като видяхте тия негови мустачки? — попита лейди Джулия. — Е, какво пък, Кони, всяко зло за добро. Сега поне, ще можем да говорим с Кларънс и да му избием от главата всякакви мисли да дава парите на Рони.

— Вярно — съгласи се лейди Констанс и живна.

Докато изговаряше тези думи, вратата се отвори и в стаята влезе Пърси Пилбийм.

Всеки, както добре го е казал поетът, е обичан от някого на този свят, от което би следвало да се очаква, че нейде по света се намираха лица, грейващи дори и при появата на Пърси Пилбийм. Но никога, дори от родната си майка, ако имаше родна майка, или от любящата си леля, ако имаше любяща леля, той не би могъл да получи по-любвеобилен прием от този, с който сега го удостоиха лейди Констанс Кийбъл, лейди Джулия Фиш и сър Грегъри Парслоу-Парслоу, баронет, от Мачингъм Хол. Самият Дядо Коледа можеше само да мечтае за по-топло посрещане.

— Господин Пилбийм!

— Ама господин Пилбийм!

— Пилбийм, стари приятелю!

— Влезте, господин Пилбийм!

— Седнете, господин Пилбийм!

— Пилбийм, драги, заповядайте столче.

— Как е главоболието ви, господин Пилбийм?

— По-добре ли се чувствате вече, господин Пилбийм?

— Пилбийм, старче, тук ми се намира една пура, която мисля, че ще ви хареса.

Погледът на детектива обикаляше троицата с нарастващо изумление. Всичките му дедуктивни способности бяха безсилни да обяснят подобен изблик на радушие. Той бе дошъл насам в очакване на десетина крайно тягостни минути, подтикван единствено от обстоятелството, че бизнесът все пак си беше бизнес, и след като омразното хайванче се бе нагостило с, кажи-речи, целия ръкопис на Галахадовите „Спомени“, тази група тук се очертаваше като единствения възможен източник на парични постъпления.

— Благодаря — каза той, приемайки стола.

— Благодаря — каза, вземайки пурата.

— Благодаря — каза, в отговор на запитването за здравето си. — Да, вече съм доста по-добре.

— Това е чудесно — потупа го по рамото сър Грегъри.

— Отлично — обади се лейди Констанс.

— Превъзходно — допълни лейди Джулия.

Когато тези химни на радостта утихнаха, настъпи онова моментно смълчаване, което неизбежно обхваща всяка група хора, канещи се да пристъпят към делови въпрос. Очите на Пилбийм щъкаха напрегнато от лице на лице. Той трябваше да изиграе един перфектен блъф и събираше сили да го стори.

— Дойдох във връзка с… онова — рече накрая.

— Да, да, да — извика сър Грегъри. — Вие сте премислили всичко, и…

— Боя се, че бях малко рязка при последния ни разговор, господин Пилбийм — усмихна се подкупващо лейди Констанс. — Не се чувствах напълно добре. От времето, предполагам.

— Казахте, че носите чековата си книжка, нали, сър Грегъри? — запита лейди Джулия.

— Разбира се, разбира се. Ето я тук.

В очите на Пилбийм се появи оня мазен блясък, който не пропускаше да ги огрее всеки път при вида на чекова книжка.

— Е, аз го направих — рече той, мъчейки се да докара свеж, непринуден тон.

— Направили сте го? — изпищя в ужас лейди Констанс. Тя бе изтълкувала думите в смисъл, по-различен от онзи, който говорещият влагаше в тях. — Да не искате да кажете, че сте отнесли…

— Вие искахте ръкописът да се унищожи, нали така? — попита Пилбийм. — Е, готово.

— Кое?

— Унищожих го. Скъсах го. Всъщност, строго погледнато, го изгорих. Тъй че… — Пилбийм прекъсна изказването си на половин дума, запълвайки празнотата с многозначителен поглед към чековата книжка. Едновременно с това облиза неспокойно устни. Той ясно съзнаваше, че дискусията е достигнала точка, която Монти Бодкин с присъщия си усет към точната дума би нарекъл ядка или сърцевина.

Тричленката очевидно бе подвластна на същото усещане. Настъпи нова тишина — този път неловка, пулсираща от съмнение и неудобство. Защото за хора от сой винаги е неудобно да кажат на един свой ближен, че му нямат вяра за пет пари. Още повече, че всеки намек за недоверие от страна на тези конкретни хора от сой можеше да нарани крехките чувства на техния ближен, а това беше крайно опасно и нежелателно.

От друга страна, можеха ли да снесат крупна сума пари на човек с подобни мустачки, разчитайки единствено на шанса, че този път той за разнообразие казва истината? Комитетът бе раздиран от сурова дилема.

— Хаакахъм! — каза сър Грегъри, изразявайки доста удачно настроенията сред своя лагер.

В тази деликатна ситуация обаче Пърси Пилбийм показа неочаквано разбиране.

— Разбира се, аз не разчитам, че ще повярвате на голите ми думи — рече той. — Естествено е да поискате някакво доказателство. Ето, тук съм запазил нещичко, за да ви го покажа. Останалото е купчина пепел.

Той извади от горния джоб на сакото си съдрано парче хартия и го връчи на сър Грегъри. Сър Грегъри, след като подскочи леко, тъй като по странно стечение на обстоятелствата откъсът бе посветен на историята със стридите, го подаде на лейди Констанс. Лейди Констанс го пое, погледна го и го връчи на лейди Джулия. Напрежението спадна.

— Това не е точно каквото очаквахме — обади се лейди Констанс. — Естествено, нашето желание бе да ни донесете ръкописа, за да го унищожим собственоръчно. И все пак…

— Крайният резултат е същият — довърши вместо нея Пилбийм.

— Да, предполагам, че разликата не е голяма.

Погледи запърхаха напред-назад като волнокрили пеперуди. Сър Грегъри погледна лейди Констанс, търсейки напътствие. Лейди Констанс безмълвно се консултира с лейди Джулия. Лейди Джулия отвърна с едва забележимо кимване. Сър Грегъри го забеляза и след повторна безмълвна консултация с лейди Констанс и кимване и от нея отиде при писалището и се залови е перото и мастилницата.

Езиците се развързаха. Стаята се изпълни с типичната атмосфера на заседателна зала след приключване на важно съвещание.

— Всички ние със сигурност сме ви крайно задължени — изгука лейди Констанс.

— Но кажете ми, господин Пилбийм — попита нежно лейди Джулия, — кое предизвика тази рязка промяна в отношението ви?

— В смисъл?

— Ами когато ни напуснахте преди вечеря, вие изглеждахте толкова решен да…

— О, Кларънс! — извика лейди Констанс с оня мъчно сдържан бяс, който появата на главата на семейството тъй често или по-скоро неизменно предизвикваше у нея. Напълно в негов стил бе, чувстваше тя, да избере тъкмо този момент, за да влезе и да започне да се потрива из салона.

Но за разлика от обикновено, този път деветият граф не беше в настроение за потриване и сестра му трябваше да го забележи още по бурното му нахлуване. Сега неговото държане и тонът на забележките му го демонстрираха с недвусмислена яснота. Без съмнение се бе случило нещо, което да го изкара от обичайния му завеян унес.

— Кой пак ми е местил тефтерите? — запита свирепо той.

— Какви тефтери?

— Аз държа едно малко тефтерче с телефонни номера на масата в библиотеката, а сега го няма. А! — досети се лорд Емсуърт. — Бийч сигурно ще знае.

Той се метна към камината и натисна звънеца.

— Ще си счупиш врата, ако подскачаш така по този излъскан паркет — отбеляза лениво лейди Джулия. — Време е най-сетне да улегнеш.

Лорд Емсуърт се завърна в центъра на стаята. Очите му се блещеха срещу лейди Констанс по начин, който тя намери за изключително неподобаващ. По всичко личеше, че брат й съвсем се е самозабравил.

— Хайде иди си, Кларънс — нареди тя. — Тук говорим за важни неща.

— Аз също говоря за нещо важно. Настоявам веднъж и завинаги да се научите на уважение към моите лични вещи. Няма да търпя да ми се местят нещата. Ето, тефтерчето ми с телефони го няма. Сигурно е у теб, Кони. Взела си го да погледнеш някой номер и после не си си направила труда да го върнеш на мястото му. Ама ха! — рече лорд Емсуърт.

— Изобщо не съм ти пипала глупавото тефтерче — каза уморено лейди Констанс. — За какво ти е притрябвало?

— Искам да се обадя на оня човек.

— Кой човек?

— Онзи, как му беше името? Ветеринарят. Въпросът е на живот и смърт. А не му помня телефонния номер.

— Защо ти е ветеринар? — попита лейди Джулия. — Да не си болен?

Лорд Емсуърт се втрещи.

— Защо ми е нужен ветеринар? Когато Императрицата цяла вечер яде хартия?

— Какви ги говориш, Кларънс? — раздразни се лейди Констанс.

— Такива, че Императрицата изяде книгата на Галахад, ето какви. Нима Пилбийм не ви е казал?

— Моля?

— Ами да. Ей сега бях в кочината й и тъкмо я заварих да довършва последните глави. И как й е попаднал ръкописът, умът ми не го побира. Хартия и мастило! Като нищо може да е отровно. А, Бийч!

— Милорд?

— Бийч, как му беше телефонът на оня ветеринар? Нали се сещаш какво имам предвид. Телефонният, номер на оня, как му беше името, ветеринаря.

— Мачингъм 221, милорд.

— Тогава бързо го набери. Ще говоря от библиотеката. Кажи му, че свинята ми току-що е погълнала пълния ръкопис на спомените на брат ми Галахад.

Като изрече това, лорд Емсуърт направи висок старт по посока на вратата. Срещайки на пътя си Бийч, той ловко финтира вдясно. Икономът също се отмести вдясно. Лорд Емсуърт отскочи вляво. Същото стори и Бийч. От своето място над камината портретът на шестия граф гледаше одобрително тези модерни танци. Приживе той много си бе падал по менуета.

— Бийч! — извика лорд Емсуърт със страстен зов в гласа.

— Да, милорд?

— Застани мирно, човече! Какво си се разподскачал като пуканка?

— Моля за извинение, ваша светлост. Не прецених добре посоката, в което ваша светлост възнамеряваше да се придвижи.

Забавянето в такъв сюблимен миг лиши лорд Емсуърт и от последните му останки на самообладание и предпазливост. Върху огледално лъснатия под на салона само професионален акробат можеше да остане невредим след скока, който той изпълни. Мярнаха се мършави крайници, по паркета профуча ръбесто длъгнесто тяло и се спря с трясък в един бюфет с порцелан, потривайки левия си глезен.

— Казах ти, че ще стане играчка-плачка — обади се лейди Джулия със задоволството на Касандра, видяла как най-сетне едно от предсказанията й се е сбъднало. — Удари ли се?

— Май си навехнах глезена. Бийч, помогни ми да се добера до библиотеката.

— Много добре, милорд.

— Ако не се лъжа, Рони имаше някакъв мехлем — каза лейди Джулия.

— Не ми трябва мехлем — озъби се пострадалият, докато подрипваше на куц крак към вратата, опрян върху лакътя на иконома. — Трябва ми доктор. Бийч, веднага щом се обадиш на ветеринаря, повикай и доктор.

— Много добре, милорд.

Вратата се затвори. И още със затварянето й лейди Констанс, с пламнал взор и здраво стиснати устни, отиде до писалището, където още зееше с увиснало чене сър Грегъри, взе чека от ръката му и го скъса на две.

Агонизиращ вопъл проехтя в стаята. Той, както можеше да се предположи, произхождаше от устата на Пърси Пилбийм.

— Ей!

Лейди Констанс му отправи характерния Кийбълов поглед.

— Вие положително не очаквате да ви се плати за нещо, което не сте свършили, нали, господин Пилбийм? Инструкциите ви бяха да доставите ръкописа на мен или на сър Грегъри. Вие не го сторихте, поради което уговорката ни губи валидност.

— Това е мъжка приказка, Кони — рече одобрително лейди Джулия.

Детективът се озърна безпомощно.

— Но нали ръкописът е унищожен?

— Не от вас.

— Разбира се, че не — намеси се разпалено сър Грегъри. Той умееше да вижда аргументите не по-зле от всеки друг. — Вие нямате абсолютно никаква заслуга. Онова прасе го е изплюскало.

— Пръст свише — вмъкна набожно лейди Джулия.

— Именно — съгласи се сър Грегъри. — Много точно казано. Пръст Божий. Ние от своя страна не ви дължим нито пени.

— Но…

— Съжалявам, господин Пилбийм — рече лейди Констанс, изправяйки се царствено. — Мисля, че имаме всички основания да смятаме въпроса за приключен.

— Особено като се има предвид неотложният разговор, който ни предстои с Кларънс, Кони — додаде лейди Джулия.

— Но да, разбира се. Все забравям.

— А аз не — каза лейди Джулия. — Ще ни простите ли, ако ви изоставим, сър Грегъри?

Сър Грегъри Парслоу изглеждаше като придворен готвач от епохата на Регентството, който е изкормил шарана за вечеря и е открил вътре диамантен пръстен.

— Естествено, лейди Джулия. Дума да не става. Всъщност аз бездруго мислех вече да си ходя.

— Ще поръчам да изкарат колата.

— Не се притеснявайте — промълви галантно сър Грегъри. — Не ми е нужна кола. Ще се поразходя. Като си помисля само, че тази пъклена книга не ми виси вече над главата… пфу, чувствам се като нов. Бих могъл да измина и десет мили.

В този миг погледът му се спря върху сдъвкания къс хартия на масата. Той го взе, скъса го на две и прибра половинките в джоба си. После с доволния вид на мъж, зачеркнал всякакви стриди от своя живот, закрачи енергично към вратата.

Само Пърси Пилбийм продължаваше да седи на своя стол и да гледа като натровен от гъби.