П. Г. Удхаус
Има нещо гнило в Бландингс (10)

10.

След отминаването на бурята Достопочтеният Галахад Трипуд установи, че го стяга шапката. Той не можеше да реши къде точно иска да отиде и какво именно иска да прави. Знаеше, че любимата му морава ще е твърде мокра за ходене, а любимият шезлонг — твърде мокър за сядане. Всъщност макар слънцето да светеше ярко, целият свят навън беше прекалено прогизнал и капещ, за да прелъсти мъж с неговата котешка неприязън към влагата.

След оттеглянето на Бийч той остана още известно време в малката библиотека. Когато му писна, тръгна да броди безцелно из къщата, навивайки всички часовници, които срещаше по пътя си. Откакто се помнеше, той бе ненадминат навивач на часовници. В крайна сметка скитанията му го отведоха във фоайето, където сега се бе изпружил на едно канапе с надеждата, че ако се пружи достатъчно дълго, в крайна сметка ще мине някой, с когото да си побъбри, докато дойде време да се преоблича за вечеря.

Досега обаче късметът му изневеряваше. По някое време по стълбите слезе Монти Бодкин, но след разкритията на Бийч Галахад нямаше желание да го употребява за нещо друго освен изпепеляване с поглед. Без да направи опит да го въвлече в разговор, макар че току-що си бе припомнил един трийсетгодишен виц, който умираше от желание да сподели, той го изгледа с омерзение как влиза в билярдната зала, през чиято отворена врата за миг се мярна упражняващият се в карамболи Рони. Не след дълго Монти излезе отново и се качи нагоре, сподирен, както и преди, от същия гибелен взор.

— Младото му влечуго! — промърмори сурово Достопочтеният. Той бе шокиран и разочарован от Монти. Искаше му се никога да не му бе подсказвал за Свирещия Руфус.

Скоро след това се появи Пилбийм, усмихна се гузно и се скри в пушалнята. С него Достопочтеният отново изтегляше празно билетче. Идеята да разказва вицове на Пилбийм не му се усмихваше. Дори ако се изключеше фактът, че ситният мазньо заговорничеше със сестра му Констанс да му краде ръкописа, той пак не харесваше детектива. Възпитан в строгите стандарти на старата фризьорска школа, той не одобряваше ония съвременни млади мъже, които носеха теменното си окосмение навито на лепкави букли.

Започваше да изглежда, че изборът му на компания е ограничен до две възможности. Кларънс, който би оценил вица по достойнство, стига да стигнеше до съзнанието му, най-вероятно се навърташе край кочината и се прехласваше по своята свиня, а Сю, с която действително му се искаше да поговори, като че ли бе изчезнала от лицето на земята. Тъй че, доколкото можеше да прецени, не му оставаше друго, освен да се присъедини към Рони в билярдната или пък да се качи в салона и да размени няколко думи със сестра си Констанс, която в този час без съмнение пиеше там чай. Той вече клонеше към втория вариант, понеже имаше да каже на едно-друго на Констанс относно аферата Пилбийм, когато откъм градината се зададе Сю.

Примамливата идея да насоли подобаващо Кони го напусна незабавно. Време за това щеше да се намери винаги, докато сега той бе настроен за нещо по-приятно от кучешки бой между брат и сестра. Лъчезарната личност на Сю бе тъкмо тоникът, от който се нуждаеше в тази мъртва точка от дългия следобед. Естествено, нямаше как да й разкаже вица, който не бе подходящ за млади момичета, но поне можеха да си побъбрят за това и онова.

Той я повика и тя се приближи. Във фоайето цареше сумрак, но му направи впечатление, че момичето изглежда по-различно. Походката му не пружинираше както, друг път, нямаше я онази напета гъвкавост, на която се бе възхищавал навремето у Доли. Но може би това се дължеше изцяло на въображението му. Той бе наясно със своята склонност да вижда нещата в мрачна светлина, когато сенките започваха да се спускат над света, а все още бе твърде рано за коктейл.

— Е, момичето ми?

— Здравей, Гали.

— Къде се губиш цял ден?

— Бях излязла да се разтъпча по терасата.

— Измокри ли си краката?

— Не. Но може би все пак няма да е зле да се кача горе да се преобуя.

На Достопочтения тези не му минаваха. Той я улови и я дръпна до себе си на канапето.

— Разсей ме — помоли. — Чувствам се отегчен.

— Горкичкият Гали. Съжалявам.

— Това — каза Достопочтеният — е оня час от деня, от който човек не може де се скрие. Той го кара да изследва душата си. А аз не искам да изследвам своята. Допускам, че мяза на стар чехъл. Тъй че, както казах, разсей ме, дете. Изпей ми нещо. Потанцувай. Задавай ми гатанки.

— Боя се, че…

Достопочтеният й отправи остър взор през монокъла си. Да, подозренията му се оправдаха. Момичето не преливаше от бодрост.

— Случило ли се е нещо?

— А, не.

— Сигурна ли си?

— Напълно.

— Една цигара?

— Не, благодаря.

— Да пусна ли радиото? Може да има лекция за тритоните.

— По-добре недей.

Галахад смръщи вежди. После му хрумна едно възможно обяснение.

— Сигурно е от жегата.

— Да, днес беше горещо. Чак сега се разхлади.

— Бурите често потискат хората. Да не би да те е страх от гръмотевици?

— Не.

— Защото много момичета се боят от тях. Познавах едно, което имаше навика всеки път, щом се разрази буря, да се хвърля на врата на най-близкия мъж и да го прегръща и целува, докато всичко не свърши. Изцяло психична реакция, разбира се, но трябваше да видиш каква тълпа се трупаше край нея, щом небето започнеше да се заоблачава. Гладис й беше името. Гладис Туистълтън. Такова едно хубаво момиче, с големи морни очи. Омъжи се за офицер от Гвардейския конен полк, на име Харингей. Разправяха, че начинът, по който в ранните години на брака им Харингей опразвал гостната при най-малкото съмнение за дъжд, бил рядка и запомняща се гледка.

Достопочтеният видимо се ободри. Като всички заклети разказвачи, той се раждаше наново, започнеха ли анекдотите да му идват един подир друг.

— Като се отвори дума за гръмотевици — продължи той, — разказвал ли съм ти някога историята за Пъфи Бенгър и бурята?

— Не, не мисля.

— Това се случи, когато Плъг Башъм, моя милост и още неколцина гостувахме в имението му в Съмърсетшир, да половим риба. Пъфи, трябва да се признае, обичаше да прави от мухата слон. Очарователен мъж, но лъжеше като дърт циганин. Имаше една племенница, с която се фукаше наляво и надясно. Племенницата му можела това, племенницата му можела онова. Тя беше от деловите, работещи момичета — трябва да е била първата — и той страшно се гордееше с нея. И ето че един ден, когато навън имаше буря и щем не щем, трябваше да стоим в къщата и да си чешем езиците, той спомена, че племенницата му била най-бързата машинописка в Англия.

Сю се бе привела напред, подпирайки брадичката си с ръце.

— Е, казахме ние по едно „Ами!“, „Гледай ти!“ и тъй нататък — все пак човекът ни беше домакин — и всичко несъмнено щеше да свърши дотук, ако Пъфи, който никога не знаеше мярка, не бе добавил, че уменията на това момиче като машинописка имали невероятен ефект върху свиренето й на пиано. Не че го подобрили — то открай време си било съвършено, — но му придали съществена бързина. „Фактически — каза Пъфи — знам, че ще ви се стори невероятно, но честен кръст, тя вече може да изсвири Погребалния марш на Шопен за четирийсет и осем секунди!“ Това, разбира се, ни дойде малко множко. „Стига бе, за четирийсет и осем секунди?“ — обади се някой. „За четирийсет и осем секунди,“ — повтори твърдо Пъфи. Той самият често го бил засичал с хронометъра си. И тогава Плъг Башъм, който винаги си е бил пряма душа, си позволи волността като стар приятел да каже на Пъфи, че е най-големият лъжец в страната, без да се изключва дори Уийкс Кучата Муцуна, тогавашният шампион на клуб „Пеликан“. „Да знаеш, че не е безопасно да се стои в една къща с теб по време на буря,“ — завърши Плъг. „И защо, ако смея да попитам, не е безопасно да се стои в една къща с мен по време на буря?“ — попита Пъфи. „Защото — отвърна Плъг — съществува голяма вероятност всеки миг Всевишният да я порази с гръм, ето защо.“ „Слушайте — рече тогава Пъфи, който доста се беше навил, — ако племенницата ми Мъртъл не изсвири Погребалния марш на Шопен за четирийсет и осем секунди, то аз наистина се надявам тази къща да бъде поразена от гръм в същия този миг.“ И — по едно доста странно съвпадение, както винаги съм смятал — така и стана. Всичко сякаш лумна в бели пламъци, разнесе се адски трясък и следващото, което видях, беше как Пъфи изпълзява изпод масата. Помня, че изглеждаше повече огорчен, отколкото уплашен. Вдигна укорителен поглед към тавана и изрече с един такъв кисел глас: „То пък човек да не се пошегува с Теб!“

Галахад направи полагаемата се в такива случаи пауза.

— Да? — каза Сю.

Повечето заклети разказвачи биха намерили репликата за обезкуражаваща. Достопочтеният Галахад не направи изключение.

— Какво „да?“ — попита той със заядливостта, показана в описания случай от Пъфи Бенгър.

— О, съжалявам — рече сепнато Сю. — Боя се, че… Каза ли нещо, Гали?

Достопочтеният я улови здраво за брадичката и като повдигна лицето й към себе си, се вторачи обвиняващо в нейните очи.

— Слушай — произнесе бавно, — не искам да чувам повече никакви глупости, че всичко било наред. Хайде, какво има?

— О, Гали! — продума Сю.

— О, Господи! — изпъшка Достопочтеният, обзет от ледения ужас на мъж, който е открил, че държи брадичката на плачещо момиче.

 

 

Десетина минути по-късно в билярдната зала влезе един суров Галахад Трипуд със стиснати устни и вирната брадичка. Косата му бе наежена като бодлите на ехидна, а от монокъла му струеше пламък.

— А, ето те и теб! — рече той, затваряйки вратата.

Рони вдигна изнурен взор. Откакто Монти Бодкин си бе отишъл, той седеше спаружен в един ъгъл и зяпаше в нищото.

— Здрасти — насили се да каже той.

Въпреки че не намираше никаква радост в своята собствена компания, той не приветства появата на вуйчо си. Макар да обичаше Достопочтения Галахад, в този миг на Рони не му се общуваше с него. Един разпънат на кръст мъж търси самотата. Той подозираше, че другият е дошъл да му предложи приятелска партия билярд, а самата мисъл да играе приятелски партии билярд с когото и да било му причиняваше спазми в стомаха.

— Тъкмо си тръгвах — заяви той, за да попари перспективата в зародиш.

Достопочтеният се разду под жилетката си. Монокълът му сега представляваше същински прожектор.

— Ще си тръгнеш друг път — изръмжа той. — Сядай и ме слушай. Тръгвал си, как пък не! Ще си тръгнеш, когато свърша да говоря, и нито миг по-рано.

Рони отхвърли предположението за приятелската партия. Тя явно не се покриваше с фактите. Вкиснатостта му се примеси с почуда. Много години бяха минали, откакто за последен път бе видял своя добросърдечен роднина в подобно настроение. То сякаш връщаше привкуса на славните отминали дни на комини и бамбукови бастуни. Но той напразно търсеше в поведението си напоследък нещо, което би могло да предизвика катаклизъм с такива измерения.

— Е — започна Достопочтеният Галахад, — казвай какво става.

— Точно това се канех да попитам и аз — отвърна Рони. — Какво, по дяволите, става?

— Не се прави, че не знаеш.

— Но аз наистина не знам.

— Това увъртане с нищо не помага. — Достопочтеният боцна с палец по посока на вратата. — Току-що говорих отвън с горката Сю.

Тънка корица от лед се разпростря по повърхността на Роналд Фиш.

— Нима? — осведоми се учтиво той.

— Тя плаче.

— Нима? — запита Рони все тъй учтиво, но чувстваше как онези нажежени шишове пак се залавят с душата му. Същността му бе разделена въпреки самата себе си. Едната й половина страстно изтъкваше, че е кошмарно да си представя Сю обляна в сълзи. Другата само повдигаше вежди, опъваше ръкавели и отбелязваше със сарказъм, че ще го вземат мътните, ако може да разбере тя пък за какво има да плаче.

— Плаче, казвам ти! Направо се скъсва от рев!

— Нима?

Достопочтеният Галахад и сам бе стар итънец и навремето често бе имал повод да прилага изпитания Итънски подход, вгорчавайки живота на своите ближни. И до ден-днешен из улиците на Лондон можеха да се срещнат сивокоси букмейкъри и комарджии с бастунчета, които още усещаха пробождане като от стара рана, колчем си припомнеха агонията да виждат стъкления му поглед, подобен на този на Рони сега, и да го чуват как казва „Нима?“ по начина, по който го произнасяше Рони. Но от това държането на племенника му не ставаше по-поносимо. Цялата концепция на Итънския маниер, също както и на чифтето, е в това да се намираш откъм правилния му край.

Той стовари с трясък юмрука си върху билярдната маса.

— Значи не те е грижа, а? Пет пари не даваш? Е, нека ти кажа тогава, че аз пък давам. Майката на това момиче беше единствената жена, която някога съм обичал, и аз нямам намерение да стоя и да гледам със скръстени ръце как щастието на дъщеря й се съсипва от някакъв недорасъл тапишник с лице като ягодов сладолед, комуто е хрумнало да я прави на шашава — ясно?

В тази обида се съдържаха толкова много разклонения, че Рони се видя принуден да ги отбива подред.

— Ако лицето ми е като ягодов сладолед, то аз нищо не мога да сторя по въпроса — рече той, избирайки си да започне оттук.

— Ягодовият сладолед ти е малко. Ти би трябвало да се червиш до припадък.

— А що се отнася до недораслия тапишник — продължи Рони, чувствайки се вече на сигурна почва, — мога ли да ти напомня, че съм с около два сантиметра по-висок от теб?

— Глупости! — олюля се Достопочтеният, уязвен до много дебелите подметки на елегантните си обувки.

— Два сантиметра, ако не и повече.

— Долна лъжа.

— Да се премерим на стената — настоя Рони.

— Няма да правя нищо подобно. И какво общо има тук ръстът, по дяволите? — запита Достопочтеният, внезапно доловил, че спорът започва да се измества от главната тема. — Ако ще и жираф да си, това хич не ме вълнува. Друго се опитвам да ти набия в главата, а именно че няма да те търпя да си играеш с чувствата на това момиче. Тя ми каза, че сте развалили годежа.

— Съвсем вярно.

Галахад стовари юмрук върху зеленото сукно.

— Ще потрошиш масата — предупреди Рони.

За миг в съзнанието на Достопочтения проблесна случката, при която Бийфи Мъспрат, макар и с известна помощ, действително бе потрошил една билярдна маса през деветдесет и осма година, и воден от непреодолимата страст на заклетия разказвач, насмалко не поспря, за да я опише. Но бързо се стегна.

— По дяволите масата! — изрева той. — Не съм дошъл тук да говоря за маси. Дойдох да ти кажа, че ако ти е интересно да разбереш какво мисли за теб един хладен, непредубеден страничен наблюдател, то ти си гнусен млад сноб… и презрян пес…

— Какво!

— И червей — продължаваше Достопочтеният, самият той вече не по-малко розов от племенника си. — Мислиш ли, че не разбирам какво е станало? Ако искаш да знаеш, Сю сама ми го каза отвън във фоайето преди няма и пет минути. Каза ми го ясно и просто. Ти си една слузеста, безгръбначна, тресяща се медуза, щом си оставил майка си да те накара да развалиш годежа. Допуснал си да те убеди, че това бедно дете не е достойно за теб.

— Какво!

— Като че ли дъщерята на Доли Хендърсън не е достойна и за най-доблестния мъж в кралството, да не говорим за някакъв…

Достопочтеният тъкмо щеше да мине отново на по-личен план, когато тирадата му се оказа прекъсната. Този път по масата бе треснал Рони.

— Не ми дрънкай глупости! — викна той. — Аз съм бил развалил годежа, как не! Сю беше тази, която го развали.

— Да, защото е видяла, че се чудиш как да се измъкнеш, и тъй като е момиче с достойнство, не е искала да се унижава и да виси като воденичен камък на шията на мъж, който явно дава мило и драго да се отърве от нея.

— Кой, аз? Да давам мило и драго да се отърва!… Та аз… Аз… По дяволите, вуйчо Гали!

— Да не искаш да кажеш, че все още изпитваш чувства към нея?

— Какво значи „все още“? И какво значи „изпитваш чувства“? Чувства! Боже мой!

Достопочтеният Галахад беше сразен.

— Ами за какъв дявол тогава през последните дни се влачиш като настъпана жаба? И се държиш с нея тъй, сякаш…

Тонът му видимо се смекчи. Той започваше да проглежда. Беше му трудно да сложи ръка върху рамото на племенника си, тъй като двамата бяха разделени от билярдна маса със стандартни размери, но затова пък думите му преливаха от вуйчовско съчувствие.

— Всичко ми е ясно! Ти си бил угрижен за нещо друго, нали? Или е било от жегата? Тъй или иначе, поради някаква причина си се държал нетипично. Скъпо момче, на твоите години и аз не знаех какъв риск крие това. Никога не се дръж по различен начин с една жена. Нима не съзнаваш, че дори при най-благоприятни условия няма нещо, което да не може да накара едно крехко чувствително момиче да развали годежа си? Примерно не харесва новата си шапка… или пък на чорапа й се е пуснала бримка… или някоя сутрин закъснява за закуска и открива, че бърканите яйца са привършили. Това е като с оставките на прислугата. През деветдесетте години имах един камериер — Спачет му беше името, — който имаше навика да ми дава предупреждение за напускане всеки път, щом конят, на който заложеше, не се класираше в първата тройка. А веднъж го направи, защото балдъзата му беше родила. Аз, разбира се, никога не го вземах на сериозно. Знаех, че за него това е само начин да даде израз на силните си чувства. В случаите, когато ти или аз бихме запалили цигара, Спачет си подаваше оставката. Същото е и с жените. Без съмнение Сю те е видяла с провиснал нос и е решила, че любовта е мъртва. Е, Рони, моето момче, сега вече ми олекна. Веднага отивам да й разясня как стоят нещата.

— Една секунда, вуйчо Гали.

— Да?

Достопочтеният се спря на път към вратата и видя, че върху лицето на племенника му се е появило характерното изражение на млад хиндуистки факир, който, лягайки върху първата си дъска с гвоздеи, започва да се разкайва, задето не си е избрал някоя по-умерена религия.

— Боя се, че нещата не са чак толкова прости — издума Рони.

Достопочтеният обра хлабината на монокъла си, който във вълнението на последните минути се беше поизместил. Тикна го здраво в очната си кухина и огледа изпитателно племенника си.

Какво искаш да кажеш?

— Нищо не си разбрал. Цялата работа е там, че Сю не ме обича.

— Глупости!

— Не са глупости. Тя е влюбена в Монти Бодкин.

— Какво!

— И ще се омъжи за него. Всичко е вече уредено.

— Никога не съм чувал по-…

— Самата истина — настоя Рони, изкривявайки устни в горчива усмивка. — И аз не й се сърдя. Никой не е виновен. Просто така става в живота. Тъй или иначе, факт е, че е луда по него. В мига, в който аз напускам замъка, тя хуква към Лондон, за да се срещнат. Не е могла да издържи повече, без да го види. Толкова силно е копняла той да бъде край нея, че го подучила дори да кандидатства за мястото на Хюго като секретар на вуйчо Кларънс. Вчера е била цял следобед с него горе на покрива. И освен това — тук Рони трябваше да млъкне за миг, за да овладее гласа си — той е татуирал името й на гърдите си, със сърце наоколо. Пронизано от стрела.

— Шегуваш ли се?

— Видях го с ей тези тук очи.

— Да пукна дано! Да се докара дотам, кучият му син. За последен път съм чул някой да си татуира име на момиче през деветдесет и девета, когато Джак Белами-Джонстън…

Рони вдигна възпираща длан.

— Не сега, вуйчо, ако не възразяваш.

— Крайно забавна история — намуси се Достопочтеният.

— Някой друг път.

— Е, сигурно имаш право. Предполагам, че не си в настроение за анекдоти. Щях само да ти кажа, че бедният стар Джак хлътна по Есмералда Паркинсън-Уилоуби и си беше татуирал цялото й име, от едната ключица до другата. Болките му тъкмо бяха постихнали, когато двамата се скараха и той се сгоди за друго момиче, което се казваше Мей Тод. Тъй че, ако само мъничко беше почакал… Но, както казваш, това е ни в клин, ни в ръкав. Рони, скъпото ми момче — каза Достопочтеният, — ти направо ме хвърли в тъч. Винаги съм гледал на теб като на посредствена млада ливада, но никога, никога не съм допускал, че можеш да повярваш на такава дивотия!

— Дивотия!

— От начало до край. Ти виждаш нещата в съвсем погрешна светлина. Дори да предположим, че Сю наистина е ходила в Лондон…

— Няма какво да предполагаме. Майка ми ги е видяла да обядват с Монти в „Баркли“.

— Виж, това може да се очаква от нея. Проклетата хрътка. Съжалявам, момчето ми. Забравих, че ти е майка. Но все пак ми е сестра отпреди да се родиш и един мъж има право да нарече собствената си сестра „проклета хрътка“. Та какво ти е казала?

— Каза ми, че…

— Добре, добре. Няма значение. Мога да се досетя. Не се съмнявам, че ти е пропищяла ушите с какви ли не глупости. Е, сега най-сетне ти се удава да чуеш истината. Твоята Сю няма никакъв пръст в идването на Монти тук. Тя за пръв път разбра за назначаването му като секретар на Кларънс от мен и трябва да знаеш, че новината й дойде като студен душ. И сега я виждам как ме гледа като ранена сърна и казва, че тоя път вече сме оплескали всичко, защото навремето, едва ли не още дете, тя била сгодена за него…

— Какво?

— Да, да, точно така. Преди много години. Когато още дори не е подозирала за съществуването ти. Всичко продължило само седмица или две, доколкото разбрах, и тя с радост се отървала от него. Но фактът си оставаше факт. Той щеше да дойде тук, да я види, и ако някой не го предупредеше да си държи езика зад зъбите — неминуемо щеше да изтърси нещо за добрите стари дни, от което ти щеше да се запениш край устата, защото си малоумен ревнивец, винаги готов да направи сцена и за най-малкото нещо. Тя ме попита как да постъпи и аз й дадох единствения възможен съвет. Казах й незабавно да отпраши за Лондон, преди да си се върнал, да изкопае Монти и да му каже да се прави на умряла буболечка. Което тя и стори. Ето как се е озовала в Лондон през оня ден и ето защо е обядвала с Монти. Това е цялата история. Както виждаш, всичко от начало до край е издържано в най-чист дух на алтруизъм, без никакъв друг мотив освен запазването на твоя душевен покой. Може би това ще ти послужи за урок в бъдеще да обуздаваш у себе си ревността, за която винаги съм твърдял и ще твърдя, че е едно от най-проклетите…

— Рони, смутен отвъд всякакви граници, го гледаше като треснат.

— Вярно ли е това?

— Разбира се, че е вярно. И ако досега не си разбрал, че Сю е не момиче, а злато, и че ти се държиш с нея като последен…

— Но тя е била с него на покрива.

Заявлението прозвуча толкова детински, че Достопочтеният Галахад едва се сдържа да не кипне. Той само нададе звук, сходен с познатото „Небеса!“ на лорд Тилбъри.

— И защо, по дяволите, да не бъде на покрива с него? Трябва ли хората да са влюбени един в друг, само защото са на един и същи покрив? Навремето аз също бях заедно с теб на покрива, но ако си си въобразявал, че съм луд по теб, много си се лъгал. Години след това проклинах онова твое чевръсто припкане около комина. Сю била влюбена в младия Бодкин, дрън-дрън! Отгоре на всичко Монти Бодкин е сгоден, тя самата ми го каза. За някоя си Гъртруд Бътъруик. Бътъруик — повтори замислено Достопочтеният. — Навремето познавах няколко души с това име. Интересно дали не е роднина на стария Леге Бътъруик, дето си рисуваше червени точки по лицето, та кредиторите, които идваха да го търсят в квартирата му, да мислят, че има едра шарка. Покъртителен стон се изтръгна от устните на Рони Фиш.

— Господи, какъв съм глупак!

— Да.

— Говедо и долен пес.

— Съвършено вярно.

— Заслужавам да ме наритат отзад.

— Напълно.

— От всички…

— Задръж — призова го Галахад. — Недей да прахосваш всичко това по мен. Кажи го на Сю. Аз ей сега ще я доведа.

И той изхвърча от стаята, за да се върне миг по-късно, влачейки момичето след себе си.

— Хайде! — нареди властно. — Покажи сега какво можеш. Просвай се в краката й и я моли да те ритне в лицето! Влачи се пред нея върху окаяния си стомах. Въргаляй се по пода и лай. А в това време аз ще се кача в салона да разменя няколко думи с твоята майка и с Констанс.

Суров, решителен израз се спусна връз чертите на Достопочтения Галахад.

— Ще им разваля следобедния чай! — каза доволно той.

 

 

Но в салона, където нахлу, вземайки стъпалата по три наведнъж в оня свой младежки стил, който така вгорчаваше дните на скованите му от подагра връстници, той завари единствено сестра си Джулия. Тя седеше в едно кресло, пушеше цигара и четеше илюстриран седмичен вестник. Чаят, който се бе надявал да развали, се намираше в процес на отсервиране от Бийч и един лакей.

Сестра му Джулия изглеждаше доволна и се чувстваше доволна. Растящата навъсеност на Рони през последните два дни не й беше убягнала и в желанието си да бъде радушна към всички, дори и към онзи, когото винаги бе разглеждала като семейно леке, тя приветства Достопочтения Галахад със сърдечно кимване.

— Ако идваш за чай, закъснял си — рече.

— Чай! — изсумтя презрително брат й.

Той остана да пуска пара на мястото си, докато вратата не се затвори.

— Слушай, Джулия — каза тогава, — искам да разменя няколко думи с теб.

Лейди Джулия повдигна изящните си вежди.

— Скъпи Галахад! Това звучи тъй заплашително и злокобно. Случило ли се е нещо?

— Много добре знаеш какво се е случило. Къде е Кони?

— Ако не се лъжа, отиде да се обади по телефона.

— Е, като за начало и ти ще ми свършиш работа.

— Галахад, наистина!

— Остави тоя вестник.

— Добре, добре.

Достопочтеният отиде до камината и застана с гръб към празното огнище. Наследеният от дедите инстинкт го караше да се чувства по-сигурен в тази позиция. Той свъси неприязнено вежди.

— Джулия, повдига ми се от теб.

— Нима? И защо?

— Какво, по дяволите, целиш, като тровиш съзнанието на Рони срещу Сю Браун?

— Наистина, Галахад!

— Нима ще отречеш, че тъкмо това правиш от мига, в който пристигна тук?

— Може и да съм му изтъкнала веднъж или два пъти неуместността на един брак с момиче, което очевидно е влюбено в друг мъж. Ако това е грях, готова съм да чуя обвиненията ти. Вярвам, че ще ги обосновеш блестящо.

— Мислиш, че тя е влюбена в младия Бодкин?

— А не е ли?

— Ако отскочиш до билярдната — подхвърли Галахад, — допускам, че може и да промениш мнението си.

Част от самоувереността на лейди Джулия се спаружи.

— В какъв смисъл?

— Беше направо трогателно — рече мазно Достопочтеният. — Точно така. Трогателно. Едва сдържах сълзите си. Никога не съм виждал по-сплотена двойка. Две млади сърца, разчистили помежду си всички съмнения и грижи…

— Какво?

— Сключени обятия, щастливи въздишки, просълзени очи… Трябва да им хвърлиш едно око, Джулия. Впрочем има време. Представлението се очертава да не е от краткотрайните. Е, тъй или иначе, това беше първото нещо, което се качих да ти кажа. През последните дни ти се върза на фльонга, за да провалиш щастието на това момиче, и сега получаваш официално съобщение, че не си успяла. С онези двамата всичко е наред. Гукат си като гугутки.

Достопочтеният Галахад разпери полите на сакото си срещу въображаемия пламък в камината и продължи.

— Другото, което искам да знаеш, е, че за в бъдеще да не съм видял подобни глупости. Ако имаш някакви възражения момчето да се ожени за Сю, не ги споменавай пред него. Те го тревожат и той провесва нос, а това тревожи Сю и я прави нещастна, което пък тревожи мен и ми разваля деня. Ясно?

Позициите на лейди Джулия бяха поразклатени, но бойният й дух бе несломим.

— Боя се, че ще трябва да понесеш някой и друг развален ден, Галахад.

— Да не искаш да кажеш, че след всичко това пак ще продължиш да си вреш гагата?

— Изразяваш се тъй несполучливо. Предполагам, смисълът на въпроса ти е дали все тъй имам намерение да давам на детето си майчински наставления. Естествено, че да. Не си ли се замислял понякога, че най-добрият приятел на едно момче е неговата майка? За момента Рони, възпрепятстван от обстоятелството, че е на практика полуумен и донякъде невменяем, може и да не намира за уместно да се вслуша в съветите ми, но ако навремето ти случайно си успял да отделиш някой час от основното си занимание да бъдеш изхвърлян от нощни клубове с неароматна репутация, за да надникнеш в „Аделфи“^[1], то вероятно си спомняш израза: „Ще удари и тоя час!“

Достопочтеният Галахад впери в тая несломима жена взор, изпълнен едва ли не с възхита.

— Да пукна дано!

— Няма да е зле.

— Ти винаги си била костелив орех, Джулия.

— Благодаря.

— Дори като дете. Помня, че умирах да гледам как поредната гувернантка постепенно проумява що за стока си. Всичко можеше да се прочете по лицето й, бедната. Първо вижда Кони и човек направо я чува как си казва: „Опа! На ти сега едно прегадно екземплярче.“ А после се появяваш ти с големите сини очи и ленени къдрици и тя, заляна от огромна вълна на облекчение, те грабва в обятията си с мисълта: „Слава Богу, поне с това ангелче всичко ще е наред!“ И дори не подозира, че току-що е стоплила в гръдта си най-коравосърдечната, злонравна и изобщо отровна във всяко едно отношение малка гърмяща змия в цял Шропшир.

Лейди Джулия изглеждаше искрено поласкана от тази характеристика. Тя се засмя звънливо.

— Колко си глупав, Галахад.

Достопочтеният намести монокъла си.

— Значи не сваляш гарда?

— Нито за миг, миличък.

— Но какво толкова имаш против Сю?

— Не си падам по кабаретните танцьорки в ролята на мои снахи.

— Но в името на всичко свято, Джулия, нима не виждаш, че Сю изобщо не е такова момиче, каквото имаш предвид, като казваш „кабаретни танцьорки“ по тоя противен надут начин?

— Не бива да очакваш от мен умения да оценявам и класифицирам кабаретния персонал. Все пак не разполагам с твоя опит. За мен всички те са вземи едната и удари другата.

— Има мигове, Джулия — произнесе мечтателно Достопочтеният Галахад, — когато ме сърбят ръцете да те удавя в кофа вода.

— Бъчонка отлежало вино би била повече по твоята част, струва ми се.

— Твоето отношение към младата Сю ме вбесява. Как не проумяваш, че това е едно мило… сладко… хубаво момиче… и истинска дама, ако става за въпрос.

— Кажи ми, Галахад — заинтересува се лейди Джулия, — просто между другото, тя твоя дъщеря ли е?

Достопочтеният се наежи.

— Не, не е. Баща й се е казвал Котърли и е бил офицер от Ирландския гвардейски полк^[2]. Доли се омъжила за него, докато аз съм гниел в Южна Африка.

Той замълча за миг, отдаден на спомените си.

— Някакъв най-случаен човек ми го каза между другото един ден, както си седях в бара в Йоханесбург — рече с отнесен поглед. — „Чувам — казва, — че Доли Хендърсън, дето пееше в «Тиволи», се омъжила.“ Като гръм от ясно небе…

Джулия вдигна вестника си.

— Е, ако нямаш нищо интересно за добавяне…

Достопочтеният се върна към настоящето.

— О, напротив имам.

— Тогава побързай, моля те.

— Имам да ти кажа нещо, което вярвам, че силно ще те заинтригува.

— Няма да е зле за малко разнообразие.

Достопочтеният направи кратка пауза. Сестра му се възползва от нея, за да вмъкне един въпрос.

— Да не би случайно да се каниш да ме уведомиш, че ако женитбата на Рони бъде спряна, ти ще публикуваш ония свои „Спомени“?

— Същото.

Лейди Джулия за сетен път изви кръшния си смях.

— Виж, скъпи, това го научих от Констанс още в деня на пристигането си и кожата ми ни най-малко не настръхна. Тя, изглежда, страшно се вълнува от този въпрос, но ако питаш мен, и дузина книги със спомени да издадеш, все ми е едно. Хубаво ще е да знам, че и ти веднъж през живота си си спечелил някоя лира с честен труд, а що се отнася до накърнените чувства на аристокрацията и дворянството…

— Една секунда, Джулия — каза Достопочтеният Галахад.

Той я изгледа напрегнато. Тя отвърна на взора му с израз на отегчено любопитство.

— Е?

— Ти си вдовица на покойния гвардейски генерал-майор, сър Майлс Фиш.

— Никога не съм го отричала.

— Да поговорим тогава — нежно предложи Достопочтеният — за покойния генерал-майор сър Майлс Фиш.

В сините очи на лейди Джулия бавно се прокрадна ужас. Също тъй бавно тя се изправи от креслото, в което се бе отпуснала. Съзнанието й се изпълваше от зловещо подозрение.

— Когато Майлс Фиш се ожени за теб — продължи брат й, — той беше един порядъчен до клисавост полковник. Помня как първия път, когато го видя, самата ти каза, че ти се видял заспал. Повярвай ми, Джулия, когато аз познавах добрия стар Фиши Фиш като млад подпоручик, докато ти още тровеше живота на гувернантките в замъка, той съвсем не можеше да се нарече заспал. Напротив, будната му игривост бе радост и утеха за цял Лондон.

Тя го гледаше втрещена. Цялата й жизнена позиция търпеше революционен обрат. Допреди минути отношението й към прословутите „Спомени“ бе, общо взето, повърхностно… незаангажирано… абстрактно може би е най-точната дума. Мисълта за смута, който те щяха да всеят сред приятелите й, искрено я забавляваше. Но тогава тя съвсем естествено бе предполагала, че този човек ще прояви елементарна сдържаност, що се отнася до миналото на собствената му плът и кръв.

— Галахад! Нали не си…

Историкът изправи пръст срещу нея, подобно на пръст на съдбата.

— Кой мина на велосипед по Пикадили в небесносиньо бельо в късното лято на ’97-а?

— Галахад!

— Кой, прибирайки се в апартамента си в новогодишното утро на 1902-ра, взе кофата с въглища за бясно куче и я простреля в сърцето?

— Галахад!

— Кой…

Достопочтеният замлъкна. В стаята бе влязла лейди Констанс.

— А, Кони — рече той радушно. — Ние с Джулия тъкмо си бъбрехме за туй-онуй. На всяка цена я накарай после да ти разкаже. А аз трябва да сляза да проверя как се справят младите.

На прага той се поспря.

— Допълнителен материал по темата — рече, фокусирайки монокъла си върху лейди Джулия, — може да се открие в глави трета, единайсета, шестнайсета, седемнайсета и двайсет и първа. Най-вече в двайсет и първа.

И с ослепителна прощална усмивка излезе пружиниращо от стаята и се спусна надолу по стълбите.

 

 

В билярдната зала сцената, правдиво описана от него като трогателна, все още беше в разгара си. Достопочтеният съжали, че няма фотоапарат, за да я запечата за вечен спомен на сестра си Джулия.

— Много добре, момчето ми — каза сърдечно той. — Така те искам.

Рони се отлепи неохотно от годеницата си и си заоправя вратовръзката. Той не бе чул отварянето на вратата.

— А, вуйчо Гали. Откога си тук?

Сю изтича до литератора и го целуна.

— Аз ще се въздържа — отстъпи назад ощастливеният, но предпазлив Гали. — Иначе, току-виж, взел да те ревнува и от мен.

— Не е нужно да натякваш — отбеляза с достойнство Рони.

— Тогава няма. Ще се задоволя само да отбележа, че от всички млади ливади, които съм видял през живота си…

— Той не е ливада! — пламенно изрече Сю.

— Скъпо мое момиче — възрази Достопочтеният. — Аз съм роден и отрасъл сред ливади. Бил съм член на клубове, състоящи се изключително от зелени ливади. Затова позволи ми да съм по-наясно от теб кога един млад мъж е ливада. Но сега няма да спорим по въпроса. Онова, за което съм дошъл да поговорим, е моят ръкопис.

Безотчетен вик се изтръгна от устните на Рони.

— Ливада или не — продължи Достопочтеният, — той трябва да пази този документ като зеницата на очите си. Защото, ако някога на света е имало две жени, готови да паднат до нивото на зверове от джунглата, за да го докопат в костеливите си лапи…

— Вуйчо Гали!

— Рони, миличък! — извика Сю. — Какво ти е?

Тя имаше всички основания за този въпрос. Очите на младия мъж бяха оцъклени в нездрав взор. Обикновено безукорната му прическа бе разрошена там, където бе заровил трескави пръсти в нея. Дори жилетката му изглеждаше измачкана.

— … то това са майка ти и лейди Констанс — говореше Достопочтеният, който не бе от мъжете, оставящи се лесно да ги прекъснат. — А ето и нещо, което сигурно ще те изненада. Младият Монти Бодкин също е в играта. Със съжаление трябва да отбележа, че той се оказа змия номер едно в тревата. Получил е инструкции от собственика на фирмата, която щеше да издаде книгата ми, да я задигне и да му я отнесе. Името на човека е лорд Тилбъри. Лично аз навремето го познавах като Фарфалака Пайк. Защо им е притрябвало да правят от младия Фарфалак лорд…

— Вуйчо Гали!

Малко сприхаво Достопочтеният най-сетне разреши потокът на красноречието му да бъде отклонен.

— Е, добре, какво има?

Едно ледено спокойствие — спокойствието на осъдения на смърт — се бе спуснало над Рони Фиш.

— Монти Бодкин беше тук преди малко — рече той. — Искаше ръкописа. Аз му казах къде е. И той отиде да го вземе.