Франсис Скот Фицджералд
Леденият дворец (1)

I

Слънчевата светлина капеше на къщата като златна боя върху антична ваза и пъстрите сенки тук-таме само подсилваха яркостта на светлинната баня. Встрани къщите на Бътъруъртови и Ларкинови се бяха окопали зад големи кичести дървета; единствено домът на Хапърови бе изложен на свирепото слънце и през целия ден гледаше с благосклонно търпение към прашната улица. Действието се развиваше през един септемврийски следобед в град Тарлтън, в най-южната част на Джорджия.

На горния прозорец на своята спалня Сали Каръл Хапър бе опряла деветнайсетгодишната си брадичка на петдесет и две годишния перваз и следеше как допотопният форд на Кларк Дароу се задава от ъгъла. Колата се беше напекла, металическата й повърхност поемаше или изпускаше цялата топлина, а Кларк Дароу, щръкнал на кормилото, имаше измъчен и напрегнат вид, сякаш се смяташе за резервна част, която всеки миг можеше да се счупи. Той пресече с мъка два прашни коловоза, при съприкосновението колелата изпищяха възмутено, после с ужасяващо изражение завъртя за последен път кормилото и спря — себе си и колата — пред външните стъпала на Хапърови. Чу се жална сподавена въздишка, предсмъртно хъркане, последвано от кратка тишина, и после въздухът бе раздран от смразяващо изсвирване.

Сали Каръл се взираше сънливо надолу. Тя понечи да се прозее, но като разбра, че това е невъзможно без да вдигне брадичката си от перваза, промени намерението си и продължи да гледа мълчаливо колата, чийто собственик седеше изящно, макар и пренебрежително притихнал, докато чакаше отговора на своя сигнал. Миг след това ново изсвирване разцепи прашния въздух.

— Добро утро.

Кларк с мъка изви дългото си тяло и насочи малко изкривения си поглед към прозореца.

— Отдавна не е утро, Сали Каръл.

— Така ли?

— Какво правиш?

— Ям ябълка.

— Хайде да отидем да плуваме, искаш ли?

— Май че да.

— Не можеш ли да побързаш?

— Разбира се.

Сали Каръл въздъхна издълбоко и стана съвсем лениво от пода, където бе заета с методичното унищожаване на част от една зелена ябълка и с рисуването на книжни кукли за своята по-малка сестра. Приближи огледалото, погледна лицето си с доволна и приятна замечтаност, сложи две чертички червило на устните, малко пудра на носа и покри късо подстриганата си, с царевичен цвят коса с шапчица за слънце на розички. После ритна чашата с вода за боите и извика: „О, по дяволите!“, но не я вдигна и излезе от стаята.

— Как си, Кларк? — попита тя след минута, като пъргаво се вмъкна в колата.

— Отлично, Сали Каръл.

— Къде ще плуваме?

— В басейна на Уейли. Казах на Мерилин, че ще минем да вземем нея и Джо Юинг.

Кларк беше мургав и тънък и когато ходеше пеш, леко се прегърбваше. Очите му гледаха заплашително и изразът му беше някак кисел, освен когато лицето му изведнъж се озаряваше с една от честите му усмивки. Кларк имаше „доход“, достатъчен, за да се чувствува спокоен и колата му да е пълна с бензин, и затова той прекара две години след завършването на Джорджийския технологически институт в сънливо шляене по мързеливите улици на родния си град, обсъждайки как най-добре да вложи капитала си и веднага да забогатее.

Кларк откри, че бездействието не е никак трудно занятие. Цял куп малки момиченца бяха пораснали и се разхубавили и на първо място изумителната Сали Каръл. Правеше им удоволствие да ги водят на плуване, да танцуват с тях, да ги галят в ухаещите на цветя летни вечеря и всички извънредно много харесваха Кларк. Когато женската компания омръзваше, имаше десетина други младежи, винаги готови да предприемат нещо — да поиграят голф с него, партия билярд или да изпият бутилка уиски. От време на време някой от тези приятели правеше прощални визити, преди да замине за Ню Йорк, Филаделфия или Питсбърг и да влезе в бизнеса, но повечето просто оставаха в този застинал рай от сънни небеса, вечери, изпълнени с огъня на светулките, улични негърски панаири и особено с нежните момичета с кадифени гласове, отраснали със спомени вместо с пари.

Фордът се възбуди от този неспокоен, противен живот и Кларк и Сали Каръл с люшкане и гръм влязоха от авеню Бали в улица Джеферсън, където прахът се превърна в паваж; профучаха край сънливия Милисънт Плейс, с половин дузина цъфтящи богаташки домове, и влязоха в централната част на града. Тук карането беше опасно, настъпил бе часът за пазаруване. Хората безгрижно и неочаквано пресичаха улиците, а стадо ниско мучащи волове бяха подкарани пред един кротко спрял трамвай. Дори вратите на магазините сякаш само се прозяваха и витрините им мигаха при слънчевата светлина, преди да се оттеглят, изпаднали в състояние на пълна и окончателна кома.

— Сали Каръл — каза внезапно Кларк, — вярно ли е, че си сгодена?

Тя бързо го погледна.

— Откъде си чул това?

— Наистина, сгодена ли си?

— Ама че въпрос!

— Едно момиче ми каза, че си сгодена за някакъв янки, когото си срещнала миналото лято в Ашвил.

Сали Каръл въздъхна.

— По-клюкарски град не съм виждала.

— Не се омъжвай за янки, Сали Каръл. Ти си ни нужна тук.

Сали Каръл замълча за момент.

— Кларк — попита тя неочаквано, — за кого, по дяволите, да се омъжа?

— Предлагам своите услуги.

— Мили, ти не можеш да издържаш жена — отговори тя весело. — Както и да е, познавам те прекалено добре, за да се влюбя в теб.

— Това не значи, че трябва да се омъжиш за янки — настоя той.

— Да предположим, че го обичам.

Той поклати глава.

— Не би могла. Той ще се различава от нас във всяко отношение.

Кларк прекъсна разговора, когато колата спря пред една безразборно строена, порутена къща. Мерилин Уейд и Джо Юинг се появиха на входа.

— Здравей, Сали Каръл.

— Здравейте.

— Как сте?

— Сали Каръл — попита Мерилин, когато отново потеглиха, — сгодена ли си?

— Господи, откъде тръгна всичко това? Не мога ли да погледна някой мъж, без всички в града да почнат да ме сгодяват за него?

Кларк бе вперил очи право пред себе си в един болт на тракащото предно стъкло.

— Сали Каръл — каза той със странна напрегнатост, — не ни ли харесваш?

— Какво?

— Всички нас тук?

— О, Кларк, знаеш, че ви харесвам. Обожавам всички момчета тук.

— Тогава защо се сгодяваш за янки?

— Не знам, Кларк. Не съм сигурна как ще постъпя, но… искам да пътувам, да се срещам с хора. Искам да развия ума си. Да живея там, където нещата се вършат в широки мащаби.

— Какво искаш да кажеш?

— О, Кларк, аз те обичам, обичам и Джо, и Бен Арот, и всички вас, но вие… вие…

— Ние всички ще се провалим?

— Да. Не става дума само за неуспех с парите, но за това, че сте някак инертни и тъжни, и… о, как да ви обясня?

— Затова, че оставаме в Тарлтън ли?

— Да, Кларк, и защото това ви харесва и никога не искате да промените нещата, да мислите или да вървите напред.

Той кимна и тя се пресегна, за да погали ръката му.

— Кларк — каза меко тя, — не бих те заменила за нищо на света. Ти си мил такъв, какъвто си. Аз винаги ще обичам нещата, които ще те провалят — живеенето в миналото, мързеливите дни и нощи, с които разполагаш, и цялото ти безгрижие и щедрост.

— Но ти заминаваш?

— Да… защото никога не бих могла да се омъжа за теб. Ти имаш място в сърцето ми, което никой друг никога няма да заеме… но, вързана тук, ще се изнервя. Ще чувствувам, че… прахосвам себе си. Виждаш ли, в мене има две половини. Старата сънлива половина, която обичаш. И заедно с това у мен има някаква енергия… чувството, което ме кара да върша диви неща. Това е оная моя половина, която някъде може да послужи, тя ще остане и когато вече няма да съм красива.

Сали млъкна с характерната си рязкост и въздъхна: „Ох, поне си казах всичко!“, и с това настроението й се промени.

С полузатворени очи тя отпусна глава назад, облегна я на седалката и остави ароматния ветрец да гали очите й и да къдри пухкавите букли на подстриганата й коса. Те бяха вече вън от града и се носеха сред гъсто уплетени светлозелени шубраци, трева и високи дървета, провесили разлистените си клони над пътя, сякаш ги приветствуваха с прохладата си. От време на време минаваха край някоя очукана негърска колиба, чийто най-стар побелял обитател стоеше до вратата и пушеше луличка, направена от царевичен кочан, а пет-шест бедно облечени негърчета разхождаха парцалени кукли по диворастящата трева отпред. По-нататък се простираха мързеливите памучни полета, където дори работниците приличаха на неясни сенки, дадени взаем от слънцето на земята не да работят, а да убиват неусетно времето си, като следват някаква вековна традиция в златните септемврийски полета. И около сънливата живописност — над дърветата, колибите и калните реки — течеше горещината, никога враждебна, само успокояваща, като огромна, топла, налята гръд на детето Земя.

— Пристигнахме, Сали Каръл.

— Бедното дете е дълбоко заспало.

— Мила, ти най-после умря от истински мързел.

— Водата, Сали Каръл. Хладната вода те чака.

Очите й сънливо се отвориха.

— Здравейте! — промърмори тя усмихната.