Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Белгариада (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Castle of Wizardry, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 53 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
xsenedra (2006)
Корекция
Mandor (2006)

Издание:

ЧЕРНАТА КУЛА. 1998. Изд. Бард, София. Биб. Фентъзи клуб, No.18. Роман. Превод: [от англ.] Анелия ВАСИЛЕВА [Castle of Wizardry / David EDDINGS]. Страници: 304. Формат: 20 см. Цена: 3500.00 лв.

История

  1. — Добавяне на анотация
  2. — Корекции от moosehead

ГЛАВА 16

Върховният жрец на Белар беше величествено изглеждащ мъж, висок почти седем фута. Имаше дълга сива брада и пламтящи очи, потънали дълбоко под рошавите черни вежди. Той пристигна от Вал Алорн една седмица след очевидно безкрайните преговори, в резултат на които се появи годежният договор. Свитата, която го придружаваше, се състоеше от две дузини войни със сурови лица, облечени в мечи кожи.

— Поклонници на мечката — отбеляза кисело Барак пред Гарион и Силк, докато тримата стояха изправени върху стената на Цитаделата и наблюдаваха жреца и хората му, които се изкачваха по пътя от пристанището, огрени от ясната пролетна светлина.

— Не съм споменавал нищо за войници! — отбеляза възмутен Гарион.

— Мисля, че сам е взел това решение — отговори Силк. — Гродег умее да взема нещата в свои ръце.

— Чудя си дали ще му се понрави, ако го хвърля в тъмница — разгорещи се Гарион. — Имам ли тъмница?

— Предполагам, че можем да импровизираме — засмя се Барак. — Едно хубаво влажно мазе. Ще трябва да внесеш няколко плъха все пак. Островът е известен това, че се е отървал от тез гризачи.

— Подиграваш ми се — обвини Гарион приятеля си, който изчерви леко.

— Е, хайде сега, знаеш, че не бих го направил, Гарион — отговори Барак, като подърпваше брадата си.

— Бих искал да поговоря с Белгарат, преди да окова Гродег във вериги — предложи Силк. — Политическите последствия могат да се окажат по-сериозни, отколкото ти се струва. Каквото и да правиш, не позволявай на Гродег да остави някой от хората си тук. Той се опитва да се установи на Острова на ветровете от двайсет години. Дори и Бранд не устоя на изкушенията.

— Бранд?

— Не е ли очевидно? Не мога да кажа, че Бранд е член на култа, но явно му симпатизира.

Гарион беше шокиран и отвратен от това разкритие.

— Какво мислиш, че трябва да направя? — попита той.

— Не се опитвай да си играеш на политика с тези хора — отговори Барак. — Гродег е тук да извърши официалната годежна церемония. Остави го да го направи.

— Все пак той ще се опита да говори с мен — ядосваше се Гарион. — Ще се опита да ме накара да поведа войски срещу южните кралства, така че да може да покръсти арендите, толнедранците и нийсаните в култа към Белар.

— Откъде знаеш това? — полюбопитства Силк.

— Предпочитам да не ти отговарям — измъкна се Гарион.

— Белгарат знае ли?

— Леля Поул му каза — кимна Гарион.

Силк замислено гризеше ноктите си.

— Прави се на глупак! — каза накрая.

— Какво?

— Преструвай се на провинциален селяндур, който няма никаква представа какво става. Гродег ще направи всичко възможно, за да останете насаме, така че да може да изтръгне от теб съгласие. Само се усмихвай и кимай глупаво и всеки път, когато направи предложение, изпращай да повикат Белгарат. Остави го да си мисли, че не можеш да вземаш решения сам.

— Това няма ли да ме направи да изглеждам като…?

— Интересува ли те какво мисли той за теб?

— Всъщност не, предполагам, но…

— Това ще го побърка — изтъкна Барак със злорада усмивка. — Ще си мисли, че си пълен идиот, лесен за манипулиране. Но ще осъзнае, че ако те иска, ще трябва да се бори с Белгарат, за да те получи. Още преди да си е тръгнал, ще го накараме да си скубе брадата от безсилие. — Обърна се и се вгледа в Силк със задоволство. — Да постъпим така с човек като Гродег е наистина ужасно!

Силк се ухили.

— Не е ли така?

Тримата стояха и се усмихваха един на друг, докато накрая избухнаха в бурен смях…

Официалната годежна церемония се състоя на следващия ден.

Имаше големи разправии за това кой трябва пръв да влезе в Залата на краля на Рива, но този проблем беше решен с предложението на Белгарат Гарион и Се’Недра да влязат едновременно, хванати за ръка.

— В края на краищата всичко това е подготовка за сватбата — подчерта той. — Трябва да започнем поне с подобие на приятелство.

С приближаването на тържествения час Гарион ставаше все по-нервен. Неговата принцеса се мръщеше, откакто се случи инцидентът с амулета и той беше почти сигурен, че ще има неприятности. Но за негова изненада Се’Недра сияеше, докато двамата изчакваха сами в един малък салон официалните гости се съберат в залата. Гарион се суетеше, разхождаше се напред-назад, оправяше дрехите си, а Се’Недра седеше сдържано и спокойно, докато чакаше фанфарите да оповестят тяхното влизането им.

— Гарион! — принцесата първа наруши мълчанието.

— Да?

— Спомняш ли си времето, когато се къпехме заедно в гората на дриадите?

— Не сме се къпали заедно — отговори той бързо, като се изчерви до корените на косата си.

— Е, почти.

Тя се направи, че не забелязва срамежливостта му.

— Осъзнаваш ли, че лейди Поулгара ни е подтиквала един към друг през цялото време, докато пътувахме? Тя е знаела, всичко това ще се случи, нали?

— Да — призна Гарион.

— И така тя продължи да ни сближава, като се е надявала, че между нас може да се случи нещо.

Гарион се замисли върху думите й.

— Вероятно си права — заключи той. — Тя обича да подрежда живота на хората вместо тях.

Се’Недра въздъхна.

— Погледни само колко възможности сме пропуснали — каза тя с известно съжаление в гласа.

— Се’Недра! — възкликна Гарион, потресен от намека й. Тя се изкикоти закачливо и въздъхна отново.

— Сега всичко ще бъде отегчително официално. И може би изобщо няма да е забавно.

Гарион се изчерви.

— Както и да е — продължи тя. — Спомняш ли си, че тогава, когато се къпахме заедно, те попитах дали искаш да ме целунеш?

Гарион кимна, защото не смееше да се довери на гласа си.

— Знаеш ли, така и не получих онази целувка — рече тя дяволито, изправи се и прекоси малката стая, като вървеше право срещу него. — Мисля, че бих искала да я получа сега. — Тя сграбчи здраво реверите на жакета му с малките си ръце. — Дължиш ми целувка, Белгарион, кралю на Рива, а толнедранките винаги си вземат онова, което им дължат.

Погледът, който му хвърли, пръскаше опасен блясък. А навън фанфарите изсвириха продължително.

— Трябва да вървим — прошепна малко безнадеждно Гарион.

— Нека да чакат — измърмори тя, а ръцете й се плъзнаха около врата му.

Гарион се опита да се измъкне с една бърза небрежна целувка, но неговата принцеса си беше наумила нещо друго. Малките й ръце бяха учудващо силни, а пръстите й се заровиха в косата му. Целувката беше дълга и коленете на Гарион започнаха да треперят.

— Ето — въздъхна Се’Недра, когато го пусна.

— По-добре да вървим — предложи Гарион, когато фанфарите засвириха отново.

— Един момент. Разрошена ли ми е косата? — Тя се завъртя, за да може той да я огледа.

— Не — отговори кралят. — Всичко изглежда в ред.

Тя разтърси главата си неодобрително.

— Опитай се да го направиш по-добре следващия път — каза тя. — Иначе ще започна да си мисля, че не ме приемаш с подобаваща сериозност.

— Никога няма да успея да те разбера, Се’Недра.

— Знам — каза тя с мистериозна лека усмивка. После го погали нежно по бузата. — И ще направя всичко възможно винаги да бъде така. Ще влизаме ли? Наистина не трябва да караме гостите да ни чакат.

— И аз това казах преди малко.

— Тогава бяхме заети — заяви тя твърдо с видимо безразличие. — Един момент. — Приглади внимателно косата си. — Така е по-добре. Сега ми подай ръката си.

Гарион протегна ръка и неговата принцеса положи своята в ръката му. Тогава той отвори вратата при третото изсвирване на фанфарите. Когато влязоха, през залата премина развълнуван шепот. След разговора със Се’Недра Гарион пристъпваше бавно, а изражението му беше сериозно и величествено.

— Не бъди чак толкова сериозен — прошепна тя. — Усмихни се малко и кимай от време на време. Така се прави.

— Щом казваш — отговори той. — Наистина не разбирам много от тези неща.

— Ще се справиш — увери го тя.

Като се усмихваше и кимаше на събралата се тълпа от хора, кралската двойка се отправи през залата към стола на принцесата, който беше поставен в предната част. Гарион задържа стола, докато принцесата седне, след това се поклони, мина по подиума и отиде до трона си. Както винаги, когато той сядаше, и този път златното кълбо на Алдур заблестя. Този път обаче светлината, която излъчваше, имаше блед розов оттенък.

Официалната годежна церемония започна с напевна молитва, произнесена с оглушителен глас от върховния жрец на Белар. Гродег се възползва напълно от драматичния момент.

— Отегчителен стар бърборко, нали? — измърмори Белгарат от обичайното си място вдясно от престола.

— Какво правихте двамата със Се’Недра вътре? — попита леля Поул.

— Нищо — отвърна Гарион, като се изчерви гневно.

— Наистина ли? И ви отне толкова време? Колко необичайно.

Гродег беше започнал да чете първите клаузи от годежния договор. За Гарион те звучаха като пълни безсмислици. На всяка точка Гродег спираше и поглеждаше строго към владетеля на Запада.

— Съгласен ли е Негово Величество, Белгарион, крал на Рива, с това? — питаше всеки път настоятелно.

— Да, съгласен съм — отговаряше Гарион.

— Съгласна ли е Нейно Величество Се’Недра, принцеса на Толнедранската империя, с това? — питаше Гродег.

— Да, съгласна съм — отговаряше с ясен глас Се’Недра.

— Погаждате ли си вие двамата? — попита Белгарат, като пренебрегна провлачения глас на свещеника.

— Кой знае? — въздъхна Гарион безпомощно. — Никога не мога да кажа какво ще направи тя в следващата минута.

— Така трябва да бъде — намеси се леля Поул.

— Предполагам, че не смяташ за необходимо да ми обясниш какво искаш да кажеш.

— Не, скъпи — отговори тя с усмивка, мистериозна почти колкото тази на Се’Недра.

— Не съм на същото мнение — измърмори той.

Гарион си мислеше за прекалено откритата покана на Се’Недра да я прегърне. Докато слушаше безкрайното четене на документа, който фиксираше останалата част от живота му, и колкото повече мислеше за това, толкова по-привлекателна му се струваше идеята за малко нежност. Надяваше се, че принцесата ще остане след церемонията и ще могат да отидат да го обсъдят някъде насаме. След пищната благословия на Гродег обаче Се’Недра беше моментално заобиколена от по-младите момичета от двореца и се измъкна с тях, за да отпразнуват заедно щастливия повод. От хихикането и закачливите погледи, които те хвърляха към него, той заключи, че разговорът по време на приятелското им събиране ще бъде открит, вероятно непристоен, и колкото по-малко знаеше, толкова по-добре беше.

Както бяха предсказали Силк и Барак, върховният жрец на Белар няколко пъти се опита да поговори с Гарион насаме. Но всеки път Гарион изиграваше ролята на наивник и веднага извикваше Белгарат. На следващия ден Гродег напусна острова с цялата си свита. Сякаш за да придаде завършеност на обидното си поведение, Гарион настоя двамата с Белгарат да изпратят вбесения жрец до кораба му, за да се убедят, че нито един от поклонниците на мечката не е останал случайно на Острова на ветровете.

— Чия беше идеята за всичко това? — попита Белгарат, докато се изкачваха с Гарион по стълбите към Цитаделата.

— Двамата със Силк го измислихме — отговори Гарион самодоволно.

— Трябваше да се досетя.

— Мисля, че всичко мина твърде добре — поздрави се Гарион.

— Създаде си един опасен враг, осъзнаваш ли това?

— Мисля, че можем да се справим с него.

— Много често употребяваш това „ние“, Гарион — каза Белгарат с неодобрение в гласа.

— Всички сме замесени в това, не е ли така, дядо?

Белгарат го погледна безпомощно за момент, после избухна в смях.

В дните след заминаването на Гродег имаше малко поводи за смях. След като приключиха официалните церемонии, алорнските крале, крал Фулрах, няколко съветници и генерали се заловиха за работа. Говореха за война.

— Последните новини, които имам от Ктхол Мургос, показват, е Таур Ургас се готви да придвижи южните мурги от Рак Хага веднага след като времето на източния бряг позволи — информира ги крал Родар.

— Ами надраките? — попита крал Анхег.

— Като че ли се мобилизират, но с тях никога не можеш да си сигурен. Те играят своя собствена игра, така че ще са необходими много гролими, за да ги използват. Тулите изпълняват само заповеди.

— Тулите не интересуват никого — отбеляза Бранд. — Ключът към цялата ситуация е в това колко малореани ще излязат срещу нас на бойното поле.

— Те живеят в област, която се намира в Тул Зелик — съобщи Родар. — Но те също чакат подходящо време, за да излязат в Източното море.

Крал Анхег се намръщи замислено.

— Малореаните са лоши мореплаватели — разсъждаваше той. — Те нямат да тръгнат, преди да настъпи лятото и ще се движат по северния бряг по целия път до Тул Зелик. Трябва да вкараме флота в Източното море, колкото е възможно по-скоро. Ако потопим достатъчно от корабите им и удавим достатъчно от моряците им, може би ще успеем да предотвратим включването им във войната. Мисля, че трябва да проникнем със сила в Гар ог Надрак. Влезем ли веднъж в горите, моите хора ще могат да построят кораби. Ще тръгнем надолу по река Корду и ще излезем в Източно море.

— Планът Ви има добри страни, Ваше Величество — одобри Мандорален, след като проучи огромната карта, закачена на стената. — Надраките са най-малобройни и най-отдалечени от ордите на южен Ктхол Мургос.

Крал Родар разтърси решително глава.

— Знам, че искаш да се добереш до морето колкото може по-скоро, Анхег — възрази той, — но ти ме ангажираш с похода в надракската гора. Нуждая се от открито поле, за да придвижа войската. Ако нападнем тулите, можем директно да продължим към горното течение на река Марду и от там ти ще се отправиш безпрепятствено към морето.

— В Мишрак ак Тул няма чак толкова много дървета — запротестира Анхег.

— Защо тогава трябва да се строят кораби от зелен дървен материал, ако не е необходимо? — попита Родар. — Защо да не се движим нагоре по Алдур и след това да прекосим направо?

— Искаш хората ми да пренесат корабите нагоре по източния склон? Родар, бъди сериозен!

— Имаме инженери, Анхег. Те могат да измислят начини за изкачване на корабите до върха.

Гарион не желаеше да натрапва неопитността си, но въпросът дойде, преди да го беше обмислил.

— Решихме ли къде ще бъде решителната битка? — попита той.

— За коя заключителна битка става въпрос, Гарион? — попита учтиво Родар.

— Когато ще се сблъскаме лице в лице с тях — както във Воу Мимбре.

— Няма да има Воу Мимбре в тази война — каза му Анхег. — Особено ако не можем да го избегнем.

— Воу Мимбре беше грешка, Гарион — каза Белгарат тихо. — Всички го знаем, но тогава не можеше да се направи нищо друго.

— Ние спечелихме, нали?

— Това беше чист късмет и не можеш да планираш военен поход с надеждата, че ти ще си щастливецът. Никой не желаеше битката във Воу Мимбре, нито ние, нито Кал Торак, но нямахме избор в онази ситуация. Трябваше да започнем боя преди да е пристигнала втората ангаракска колона. Кал Торак държеше южните мурги и източните малореи в резерва близо до Рак Хага и те започнаха да се придвижват, когато той се обърна на запад след обсадата на крепостта. Ако имаха възможност да обединят силите си с Кал Торак, в целия запад нямаше да има достатъчно мъже, които да им се противопоставят. Така че трябваше да се бием. Воу Мимбре беше най-нежеланото сражение.

— Защо Кал Торак не изчака, докато дойдат те? — попита Гарион.

— Не можеш да спреш армия на вражеска територия, крал Белгарион — обясни полковник Брендиг. — Трябва да продължиш да се движиш, иначе местното население унищожава всичката храна и избива хората ти през нощта. Така можеш да загубиш половината от армията си.

— Едва ли Кал Торак е имал по-голямо желание от нас да влиза в битка при Воу Мимбре — продължи Белгарат. — Колоната от Рак Хага беше застигната от пролетна виелица в планините и затъна за няколко седмици. Накрая те трябваше да се върнат и Торак беше принуден да се бие при Воу Мимбре без достатъчно хора, а никой, който има разум в главата си, не би влязъл в битка при тези обстоятелства.

— Силите ти трябва да бъдат поне с една четвърт повече от тези на противника — съгласи се Мандорален, — в противен случай изходът от битката е под съмнение.

— С една трета — поправи го Барак с боботещ глас. — Дори два пъти повече от тези на врага, ако искаш да си сигурен в победата.

— Значи това, което ще направим, е да се разположим по цялата източната половина на континента и да водим поредица от малки битки? — попита Гарион скептично. — Може да ни отнеме години, десетилетия. Може да продължи цял век.

— Ако се налага — отвърна му Белгарат директно. — Какво очакваш, Гарион? Кратка малка езда под слънчевите лъчи, приятна и лесна битка и след това обратно у дома, преди да е дошла зимата? Страхувам се, че няма да е точно така. По-добре свиквай да носиш доспехи и меч, защото вероятно така ще прекараш останалата част на живота си. Изглежда, това ще бъде много дълга война.

Илюзиите на Гарион се сгромолясаха…

Вратата на заседателната стая се отвори и най-малкият син на Бранд, Олбан, влезе и заговори с баща си. Времето се беше развалило и островът се тресеше от пролетна буря. Сивата риванска пелерина на Олбан беше прогизнала, когато той влезе.

Поразен от перспективата да води военни походи на изток година след година, Гарион се вторачи разсеяно в локвата, образувана около краката на Олбан, докато младият мъж разговаряше тихо с Бранд. Тогава, съвсем случайно, той вдигна поглед към подгъва на пелерината на Олбан. Левият ъгъл сякаш беше скъсан и едно парче плат липсваше от наметалото.

Гарион се вгледа в издайническата дреха, без да си дава сметка какво всъщност вижда. После изведнъж му стана студено. С леко трепване той отмести погледа си от подгъва и се вторачи в лицето на Олбан. По всяка вероятност най-малкият син на Бранд беше на годините на Гарион, беше малко по-нисък, но по-мускулест. Косата му беше светлоруса и младото му лице беше сдържано, с характерната риванска сериозност. Сякаш се опитваше да избегне погледа на Гарион, но това беше единственият признак за нервността му. Веднъж все пак той се вгледа, без да иска, в младия крал и потръпна леко. Вината изплува ясно в погледа му. Гарион разпозна мъжа, който се беше опитал да го убие!

Конференцията продължи, но Гарион не чу нищо повече.

Какво трябваше да направи? Сам ли беше действал Олбан или имаше и други замесени? Дали самият Бранд не участва в заговора? Беше толкова трудно да разбереш какво мисли един риванец. Той се беше доверил на Бранд, но връзката на Пазителя с Култа на мечката поставяше под съмнение неговата лоялност. Възможно ли е Гродег да стои зад всичко това? Или може би някой гролим? Гарион си спомни графа на Ярвик, който беше подкупен от Ашарак и който вдигна въстание във Вал Алорн. Дали Олбан не беше попаднал под магията на кървавочервеното злато на Ангарак — като Ярвик? Но Рива беше остров, единственото място на света, където гролимите не биха стъпили някога. Гарион отхвърли възможността младежът да е подкупен. На първо място, това не беше типично за риванците. Второ, Олбан едва ли имаше някаква възможност да се свърже с гролим.

Разбира се, Лелдорин трябваше да остане настрана от това.

Младият астурианец с луда глава не беше способен на дискретност, която ситуацията изискваше. Лелдорин би протегнал ръка към меча си и всичко щеше да се провали…

Когато в късния следобед съвещанието за деня свърши, Гарион отиде да търси Олбан. Не взе стража със себе си, но носеше меча си.

Съвсем случайно в един мрачен коридор, не много по-различен от този, в който беше нападнат, младият крал срещна най-после сина на Бранд. Олбан вървеше в едната посока по коридора, а Гарион в противоположната. Лицето на Олбан пребледня леко, когато видя краля, който се приближаваше към него. Поклони се дълбоко, сякаш за да скрие лицето си. Гарион кимна — все едно възнамеряваше да продължи, без да го заговори, но след като двамата се разминаха, се обърна.

— Олбан! — каза той тихо.

Синът на Бранд се извърна, а по лицето му се четеше ужас.

— Забелязах, че ъгълът на пелерината ти е скъсан — каза Гарион с почти неутрален тон. — Това може да ти е от полза, когато я занесеш на поправка.

Извади парчето и го подаде на пребледнелия млад риванец. Олбан се вторачи в него с широко отворени очи.

— И като стана дума — продължи Гарион, — може да вземеш и това. Мисля, че си го изпуснал някъде.

Гарион бръкна отново под мантията си и извади камата със счупения връх.

Олбан започна да трепери силно и изведнъж падна на колене.

— Моля Ви, Ваше Величество! Позволете ми да се самоубия. Ако баща ми разбере какво съм направил, сърцето му ще се пръсне.

— Защо се опита да ме убиеш, Олбан? — попита Гарион.

— От любов към баща си — призна синът на Бранд и от очите му потекоха сълзи. — Той беше господар в Рива, докато не дойдохте вие. Вашето пристигане го опозори. Не можах да понеса това. Моля Ви, Ваше Величество, не ми налагайте смъртно наказание като обикновен престъпник. Дайте ми камата и ще я забия право в сърцето си. Спестете на баща ми това последно унижение.

— Не говори глупости — каза му Гарион — Стани! Изглеждаш глупаво така, коленичил на земята.

— Ваше Величество… — започна да протестира Олбан.

— Замълчи. — рече Гарион с раздразнение в гласа. — Остави ме да помисля за момент.

В замъгленото му съзнание започна да се оформя идея.

— Добре — каза той накрая. — Ето какво ще направим сега. Ще вземеш този нож и това парче вълнен плат, ще ги занесе до пристанището и ще ги хвърлиш в морето и ще продължиш живота си, сякаш това никога не се е случвало.

— Но, Ваше Величество…

— Не съм свършил. Нито ти, нито аз ще говорим някога за това отново. Не искам истерични публични признания и абсолютно ти забранявам да слагаш край на живота си! Разбра ли ме, Олбан?

Младият мъж кимна безмълвно.

— Твърде много се нуждая от помощта на баща ти, за да позволя това да излезе наяве или той да полудее от мъка. Вземи това и изчезвай от погледа ми!

Пъхна ножа и вълненото парче плат в ръцете на Олбан. Изведнъж се разгневи ужасно. Седмиците, през които се оглеждаше нервно, се оказаха абсолютно пропилени.

— И още нещо, Олбан — добави той, когато съсипаният млад риванец се обърна и се отправи към вратата. — Не хвърляй повече ножове по мен. Ако искаш да се биеш, уведоми ме. Ще отидем на някое усамотено място и ще се нарежем на парчета, ако това искаш.

Олбан избяга от стаята, като хлипаше.

— Много добре се справи, Белгарион — похвали го сухият глас.

— О, я млъквай!

Спа много леко тази нощ. Изпитваше леко съмнение за начина, по който постъпи с Олбан. Но като цяло беше доволен от решението, което беше взел.

Постъпката на Олбан не беше нищо повече от импулсивен опит да заличи това, което смяташе за унижение на баща си. Нямаше никакъв заговор. Възможно беше Олбан да се почувства обиден от великодушния жест на Гарион, но поне нямаше хвърля повече ками в гърба на своя крал. Това, което разстрои съня на Гарион по време на неспокойната нощ, беше мрачна преценка на Белгарат за войната, в която се впускаха. Заспа скоро, след като се съмна, и се събуди от ужасен кошмар, целият облян в студена пот. Видя се стар и изтощен, повел една окаяна малка армия от парцаливи посивели мъже в битка която не можеха да спечелят.

— Разбира се, има и алтернатива, в случай че си преодолял раздразнението си от това да слушаш какво ти говоря — каза гласът в ума му, когато Гарион се изправи стреснат в леглото си.

— Какво? — отвърна гласно Гарион. — А, това ли! Съжалявам, че ти отвърнах по този начин. Просто бях ядосан.

— В много неща ти приличаш на Белгарат, забележително много приличаш на него. Тази избухливост изглежда е наследствена.

— Предполагам, че е естествено — допусна Гарион. — Ти каза, че има и друга възможност. Друга възможност за какво?

— За тази война, от която имаш кошмари. Облечи се, искам да ти покажа нещо.

Гарион се измъкна от леглото и бързо навлече дрехите си.

— Къде отиваме? — попита той отново на глас.

— Не е далече.

Стаята, към която го насочи другото му чувство, беше пуста и като че ли не я използваха често. Книгите и свитъците на старите ръкописи, подредени на лавиците по стените, бяха покрити с прах, а ъглите бяха драпирани от паяжини. Свещта на Гарион хвърляше мержелеещи сенки, които сякаш танцуваха по стените.

— На най-горната лавица — каза му гласът. — Ръкописът, увит в жълт лен. Свали го!

Гарион се качи на един стол и свали ръкописа.

— Какво е това? — попита той.

— Кодексът на Мрин. Махни обвивката и започни да го развиваш. Ще ти кажа кога да спреш.

Отне му известно време, докато схване как да разгъва долната част на ръкописа с едната ръка, а с другата да навива горния край.

— Ето! — каза гласът. — Това е пасажът. Прочети го.

Гарион се опита да разчете думите. Ръкописът беше покрит с паяжини, пък и той не се справяше добре с четенето все още.

— Това няма никакъв смисъл — оплака се той.

— Мъжът, който го е написал, беше луд — извини се гласът. — Освен това беше малоумен. Но той беше единственият, когото можех да използвам. Опитай отново!

Гарион зачете на глас:

— Ще дойде момент, в които ще се наложи да се преодолее това, което трябва да стане, и това, което не трябва да стане. Ще се срещнат и в тази среща ще бъде решено всичко, което вече се е случило, и всичко, което ще се случи. Тогава детето на светлината и детето на мрака ще се срещнат лице в лице в разбития гроб, а звездите ще потръпнат от ужас и ще изгаснат.

Гарион четеше провлачено.

— Все още звучи безсмислено — отбеляза той.

— Малко е неясно — призна гласът. — Както ти казах, мъжът, който го написа, беше луд. Това са мои мисли, но той използва собствените си думи, за да ги изрази.

— Кое е детето на светлината? — попита Гарион.

— Ти, поне засега. Това се променя.

— Аз?

— Разбира се!

— Тогава кое е детето на мрака, с което трябва да се срещна?

— Торак.

— Торак?

— Мислех, че е очевидно. Веднъж ти казах за двете възможни съдби, които накрая се събират заедно. Ти и Торак — детето на светлината и детето на мрака — олицетворявате тези две съдби.

— Но Торак спи.

— Вече не. Когато за пръв път постави ръката си на кълбото, докосването обозначи неговото събуждане. Сега той е в полусънно състояние и ръката му търси опипом дръжката на Чрек-Гору, неговия черен меч.

На Гарион му стана студено.

— Да не би да се опитваш да ми кажеш, че трябва да се бия с Торак? Сам?

— Това ще се случи, Белгарион. Самата вселена върви към това. Ако искаш, можеш да събереш армия, но твоята армия или тази на Торак няма да променят нищо. Както казва Кодексът, всичко ще бъде решено, когато двамата се срещнете накрая. Тогава ще бъдете лице в лице и сами. Това имах предвид, когато споменах за алтернатива.

— Опитваш се да ми кажеш, че трябва да тръгна да го търся сам и след като го открия, да се бия с него? — попита Гарион невярващо.

— Нещо такова.

— Няма да го направя.

— От теб зависи.

Гарион се замисли.

— Ако взема армия, ще предизвикам смъртта на много хора и в края на краищата това няма да има никакво значение.

— Никакво. Накрая ще бъдете двамата — ти, Торак, Чрек-Гору и Мечът на краля на Рива.

— Имам ли въобще някакъв избор?

— Никакъв.

— Сам ли трябва да отида? — попита Гарион печално.

— Не е казано точно така.

— Мога ли взема един-двама души с мен?

— Това е твое решение, Белгарион. Само не забравяй да си вземеш меча.

През останалата част от деня Гарион размишляваше върху това. Привечер изборът беше направен. Когато мракът се спусна над сивия град на Рива, той изпрати да повикат Белгарат и Силк. Знаеше, че магьосникът има проблеми, но нямаше друг, на когото можеше да разчита. Въпреки че силата му беше отслабена, мъдростта на Белгарат караше Гарион да потърси неговия съвет, преди да вземе решение. А Силк беше просто неизбежна необходимост. Гарион беше убеден, че собственият му увеличаващ се талант за магьосничество може да им помогне при всякакви затруднения, ако Белгарат не успее да помогне, а пък Силк вероятно ще намери начини да избегнат по-голямата част от сериозните сблъсъци. Гарион беше уверен, че тримата ще могат да се справят с всичко, което се появи, докато намерят Торак. Не искаше да мисли какво може да се случи след това.

Когато двамата пристигнаха, младият крал се взираше през прозореца с отнесен поглед.

— Викал си ни? — попита Силк.

— Трябва да пътувам — отговори Гарион с едва доловим глас.

— Какво те притеснява? — каза Белгарат. — Изглеждаш разстроен.

— Току-що открих какво се очаква от мен да направя, дядо.

— Кой ти каза?

— Той ми каза.

Белгарат сви устни:

— Може би е избързал. Аз бих изчакал още малко, но допускам, че той знае какво прави.

— За кого говорим? — попита Силк.

— Гарион има периодичен посетител — отговори старият мъж. — Твърде специален посетител.

— Това е извънредно неясен отговор, стари приятелю.

— Сигурен ли си, че искаш да знаеш?

— Да — отговори Силк. — Мисля, че искам. Предчувствам, че ще бъда замесен в това.

— Наясно ли си с Пророчеството?

— Естествено.

— Оказва се, че Пророчеството е нещо повече от едно становище за неизбежното бъдеще. Изглежда, че може да се намесва в събитията от време на време. Понякога то говори с Гарион.

Силк присви очи и се замисли върху това.

— Добре — каза той накрая.

— Не изглеждаш изненадан.

Дребният мъж с лице на мишка се усмихна.

— Белгарат, нищо вече не ме изненадва, когато става дума за това.

Белгарат се обърна отново към Гарион.

— Какво точно ти каза?

— Показа ми кодекса на Мрин. Чел ли си го някога?

— От край до край, отпред и отзад, дори от дясно на ляво няколко пъти. Коя част ти показа?

— Тази за срещата на детето на светлината с детето на мрака.

— Страхувах се, че ще е точно тази част — въздъхна Белгарат. — Обясни ли ти нещо?

Гарион кимна мълчаливо.

— Добре! — рече старият мъж с проницателен поглед. — Сега знаеш най-лошото. Какво смяташ да правиш?

— Той ми даде няколко възможности — поясни Гарион. — Мога да изчакам, докато съберем армия, после можем да тръгнем и да се бием с ангараките векове наред. Това е едната възможност, нали така?

Белгарат кимна.

— Естествено, войната ще вземе милиони човешки жертви за нищо. Така е, нали?

Старият мъж отново кимна. Гарион пое дълбок дъх.

— Или… — продължи той — мога да тръгна сам и да намеря Торак, където и да е той, и да се опитам да го убия.

Силк подсвирна и очите му се разшириха.

— Той каза, че не е задължително да тръгна сам — добави с надежда в гласа Гарион. — Попитах го за това.

— Благодаря — отвърна Белгарат сухо.

Силк се отпусна на близкия стол, като търкаше замислено острия си нос. Той се вгледа в Белгарат.

— Знаеш, че Поулгара ще ни одере сантиметър по сантиметър, ако го пуснем да тръгне сам, нали?

Белгарат изсумтя.

— Къде каза, че е Торак?

— В Ктхол Мишрак, в Малореа.

— Никога не съм бил там.

— Аз съм бил няколко пъти. Не е много привлекателно място.

— Може времето да го е подобрило.

— Това не е много сигурно.

Силк сви рамене.

— Може би трябва да отидем с него, за да му показваме пътя и други такива неща. И без това трябва да напусна Рива. Започнаха да се разчуват някои неприятни слухове за мен.

— Сега е най-подходящото време от годината за пътуване — отбеляза Белгарат, като погледна Гарион с лукав поглед.

Гарион се почувства по-добре. Разбра от закачливия им тон, че бяха решили вече. Нямаше да търси Торак сам. Това му бе достатъчно за момента, после щеше да има достатъчно време се притеснява за останалото.

— Добре — каза той. — Какво ще правим?

— Ще се измъкнем от Рива много тихо — отговори Белгарат. — Няма да спечелим нищо, ако се впуснем в дълга дискусия за това с леля ти Поул.

— Мъдростта на годините — съгласи се Силк. — Кога тръгваме? — Зорките му очи блестяха.

— Колкото по-бързо, толкова по-добре — сви рамене Белгарат — Имате ли някакви планове за довечера?

— Нищо, което да не мога да отменя.

— Добре тогава. Ще изчакаме, докато всички си легнат, ще вземем оръжието на Гарион и ще тръгнем.

— По кой път ще поемем? — попита Гарион.

— Първо през Сендария — отговори Белгарат. — След това през Драсния до Гар ог Надрак. После на север от архипелага, който води до Малория. Дълъг е пътят до Ктхол Мишрак и до гроба едноокия бог.

— А после?

— После, Гарион, ще приключим с това веднъж завинаги.