Дейвид Едингс
Черната кула (15)

ГЛАВА 14

Беше първият пролетен ден и крал Белгарион беше ужасно нервен. Очакваше шестнадесетия рожден ден на принцеса Се’Недра с нарастващо нетърпение и сега, когато този ден най-после дойде, беше на ръба на паниката. Тъмносинята риза, над която дузина шивачи работиха седмици наред, не му стоеше както трябва. Беше малко тясна в раменете, а твърдата яка драскаше врата му. Освен това короната му се струваше необичайно тежка в този ден. Тронът също сякаш беше по-неудобен от обикновено.

Залата на краля на Рива беше украсена, но дори знамената и гирляндите от бледи пролетни цветя не можеха да прикрият истинската мрачна безжизненост на огромното помещение. Събралите се благородници си бъбреха и се смееха помежду си, сякаш нищо важно не се случваше — Гарион се почувства обиден от безсърдечната липса на интерес към това, което предстоеше.

Леля Поул беше застанала вляво от трона, пременена в нова сребриста рокля и със сребърен венец в косите. Белгарат седеше отпуснат безгрижно от другата страна на краля. Облечен беше в нова риза, която кой знае защо висеше по него като дрипа.

— Не се върти толкова, скъпи — каза спокойно леля Поул.

— Много ти е лесно да го кажеш — отвърна рязко Гарион.

— Опитай се да не мислиш за това — посъветва го Белгарат. — След малко всичко ще свърши.

Тогава Бранд, чието лице изглеждаше още по-мрачно от обикновено, влезе в залата от страничната врата и се приближи към трона.

— На вратите на цитаделата стои един нийсанец, Ваше Величество — прошепна той. — Казва, че е пратеник на кралица Салмисра и е дошъл да присъства на церемонията.

— Възможно ли е това? — Гарион се обърна към леля Поул изненадан от новината.

— Не съвсем — отвърна тя. — По-вероятно е това да е дипломатическа измислица. Предполагам, че нийсаните биха предпочели да запазят в тайна състоянието на Салмисра.

— Какво да правя? — попита Гарион.

— Пусни го да влезе — сви рамене Белгарат.

— Тук вътре? — Бранд беше шокиран. — Нийсанец в тронната зала? Не говориш сериозно, Белгарат.

— Гарион е владетел на Запада, Бранд — отвърна старецът — включително и на Нийса. Не мисля, че хората-змии ще ни бъдат полезни някога, но нека бъдем учтиви с тях.

Лицето на Бранд застина в несъгласие.

— Какво е решението на Ваше Величество? — попита той направо Гарион.

— Ами… — Гарион се поколеба. — Да влезе, нали?

— Не се колебай, Гарион! — намеси се твърдо леля Поул.

— Съжалявам! — подхвърли Гарион.

— И не се извинявай! — добави Поулгара. — Кралете не извиняват.

Той я погледна безпомощно. После се обърна към Бранд:

— Кажи на посланика на Нийса да се присъедини към нас — тонът му прозвуча миролюбиво.

— Между другото, Бранд — каза Белгарат, — не бих искал да вдига много шум. Нийсанецът има статут на посланик и ще бъде грубо нарушение на протокола, ако почине внезапно.

Бранд се поклони сковано, обърна се и напусна залата.

— Наистина ли беше необходимо това, татко? — попита леля Поул.

— Старите вражди умират трудно — отвърна Белгарат. — Понякога е по-добре да кажеш всичко открито, за да няма недоразумения по-късно.

Когато посланикът на кралицата-змия влезе в залата, Гарион ахна от изненада. Беше Сади, главният евнух в двореца на Салмисра. Слабият мъж с мъртъв поглед и обръсната глава беше облечен в обичайната пъстра синьо-зелена роба и се кланяше, докато се приближаваше към трона.

— Привет на Ваше Величество от вечната Салмисра, кралицата на хората змии — каза той с характерния си алтов глас.

— Заповядай, Сади! — отвърна официално Гарион.

— Моята кралица Ви изпраща най-добри пожелания в този прекрасен ден — продължи Сади.

— Наистина ли? — попита директно Гарион.

— Не съвсем, Ваше Величество — призна Сади, без да се смути ни най-малко. — Но съм убеден, че щеше да го направи, ако можеше да разбере какво става.

— Как е тя? — попита Гарион и си припомни ужасната трансформация, която беше преживяла Салмисра.

— Положението е тежко — отвърна Сади. — Това, разбира се, не е нещо ново. За щастие спи една-две седмици, след като я нахраним. Смени си кожата миналия месец и това я направи невъзможна.

Вдигна очи към тавана.

— Беше отвратително — измърмори той. — Ухапа трима слуги. Те умряха, разбира се.

— Отровна ли е? — попита Гарион, потресен от разказа му.

— Винаги е била отровна, Ваше Величество.

— Нямах това предвид.

— Извинете ме за малката шега! Ако се съди по реакцията на хората, които ухапа, предполагам, че е поне десет пъти по-смъртоносна от обикновена кобра.

— Много ли е нещастна?

Гарион изпита странно съжаление към отвратително променената кралица.

— Трудно е да се каже, Ваше Величество — отвърна Сади замислено. — Трудно е да се каже какво чувства една змия, нали разбирате. Докато не се научи да ни съобщава по някакъв начин заповедите си, на нас тя ни изглежда примирена с новото си тяло. Храним я, чистим й. Щом има на разположение огледало и някого, когото да хапе, когато е нервна, изглежда доволна.

— Все още се оглежда в огледалото? Не предполагах, че продължава да го прави.

— Ние имаме малко по-различни възгледи за влечугите, Ваше Величество — обясни Сади. — Намираме ги за доста привлекателни същества и нашата кралица е една прекрасна змия, в края на краищата. Новата й кожа е чудесна и тя се гордее с нея.

Той се обърна към леля Поул и я поздрави:

— Лейди Поулгара! — поздрави я той.

— Сади! — отвърна тя с леко кимване.

— Може ли да Ви предам сърдечните благодарности на правителството на Нейно Величество?

Леля Поул повдигна любопитно едната си вежда.

— На правителството, милейди, не на самата кралица. Вашата… ъ-ъ-ъ… намеса да кажем, много опрости нещата в нашия дворец. Вече не се тревожим за прищевките на Салмисра и за странните й апетити. Управляваме с комитет и почти не ни се налага да се тровим помежду си. Не са се опитвали да ме отровят от месеци. Всичко е спокойно и цивилизовано в Стис Тор сега.

Той отправи бърз поглед към Гарион.

— Позволете да Ви поздравя за успеха, който сте постигнали с Негово Величество. Изглежда значително възмъжал. Беше още хлапе, когато се видяхме последния път.

— Какво става с Исус? — попита го Гарион, като се направи, че не е чул последната забележка.

Сади сви рамене.

— Исус? О, все още си изкарва хляба като платен убиец, предполагам. Сигурно някой ден ще открием тялото му да плува по реката. Това е очакван край за хора като него.

Откъм вратите в задната част на залата засвириха тръби. Гарион се изправи нервно и устата му внезапно пресъхна.

Тежките врати се отвориха и две редици толнедрански легионери замаршируваха през залата. Металните пластини на гърдите им бяха излъскани и блестяха като огледала, а високите червеникави пера на шлемовете им се поклащаха докато маршируваха. Включването на легионерите в церемонията беше разгневило Бранд. Пазителят на Рива потъна в ледено мълчание, когато разбра, че Гарион е разрешил на посланик Валгон да осигури подходящ ескорт на принцеса Се’Недра. Бранд не харесваше толнедранците и очакваше с нетърпение да види унижението на гордостта на империята, когато Се’Недра влезе сама в огромната зала. Присъствието на легионерите провали това, разбира се. Разочарованието и неодобрението на Бранд бяха болезнено видими. Колкото и да искаше да не си разваля отношенията с Бранд, Гарион не можеше да си позволи да започне официалната си връзка с бъдещата си съпруга, като я унижи публично.

Когато Се’Недра влезе, ръката й лежеше спокойно върху тази на Валгон — беше същинска имперска принцеса. Гарион се захласна. Въпреки че хрониките на Воу Мимбре изискваха тя да се появи в сватбена рокля, Гарион не беше подготвен за чак такова имперско великолепие. Роклята й беше от златен и бял брокат, обшит с малки перлички, а шлейфът се влачеше по земята зад нея. Огнената й коса беше накъдрена и падаше на вълни по лявото й рамо като тъмночервен водопад. Диадема от цветно злато прикрепяше късия воал, който забулваше лицето й и му придаваше странно меко сияние. Беше миниатюрна и перфектна, нереално изящна. Очите й блестяха като малки зелени ахати.

Двамата с Валгон се движеха величествено между редиците на високите легионери с бляскави униформи. Когато стигнаха до предната част на залата, спряха.

Бранд, сериозен и внушителен, взе жезъла си от Бралон, своя най-голям син, и удари силно три пъти по каменния под.

— Нейно Имперско Величие Се’Недра от империя Толнедра — обяви той с дълбок и силен глас. — Ще я удостои ли Ваше Величество с аудиенция?

— Ще приема принцесата! — заяви Гарион и се изправи леко на трона си.

— Принцеса Се’Недра може да си приближи до трона! — обяви Бранд.

Независимо от това, че думите му бяха част от официалния ритуал, те бяха внимателно подбрани, за да стане ясно на всички, че принцесата на Толнедра се беше явила като молител.

Очите на Се’Недра бълваха огън и Гарион изстена вътрешно. Все пак мъничката принцеса се приближи към определеното място и се поклони величествено. В този жест нямаше никакво смирение.

— Принцесата може да говори — прогърмя гласът на Бранд. В един много кратък момент на раздразнение на Гарион му се прииска да го удуши.

Се’Недра се изправи с лице, студено като зимно море.

— Аз, Се’Недра, дъщеря на Ран Боруни XXIII и принцеса на империя Толнедра се явявам съгласно договора и закона пред Негово Величество Белгарион, крал на Рива — заяви тя. — Така империя Толнедра още веднъж засвидетелства своето желание да изпълни задължението си, посочено в хрониките на Воу Мимбре. Нека останалите кралства видят готовността на Толнедра и да последват примера, като също изпълнят своите ангажименти. Заявявам пред тези свидетели, че съм неомъжена девица на подходяща възраст. Ще ме приеме ли Ваше Величество за своя съпруга?

Отговорът на Гарион беше добре обмислен. Тихият вътрешен глас беше предложил начин за преодоляване на дългите години семейно разногласие. Той се изправи и каза:

— Аз, Белгарион, крал на Рива, приемам имперската принцеса Се’Недра за своя съпруга и кралица. Заявявам освен това, че тя ще управлява заедно с мен Рива и всички останали земи, които бъдат присъединени към кралството.

Изненадата, която премина през цялата зала, се чу ясно, а лицето на Бранд побеля. Погледът, който Се’Недра отправи към Гарион, беше пълен с учудване, а остротата в очите й се смекчи.

— Ваше Величество е много мил — отвърна тя с лек поклон. Част от напрежението беше изчезнало от гласа й и тя погледна бързо встрани към разгневения Бранд.

— Имам ли Вашето разрешение да се оттегля, Ваше Величество? — попита мило бъдещата кралица.

— Както предпочитате, Ваше Височество — отвърна Гарион и потъна пак в трона си.

Потеше се усилено. Принцесата се поклони отново, а в очите й проблясваха палави пламъчета. После се обърна и напусна залата, обградена от легионерите.

Когато вратите се захлопнаха след нея, през тълпата премина гневен шепот. Думата „нечувано“ беше най-често повтаряна.

— Това е нечувано, Ваше Величество — запротестира Бранд.

— Не съвсем — отвърна Гарион отбранително. — Престолът на Арендия се поделя от крал Кородулин и кралица Маясерана.

Той погледна към Мандорален, който блестеше в снаряжението си, с тиха молба в очите.

— Негово Величество казва истината, милорд Бранд — заяви Мандорален. — Уверявам ви, че нашето кралство не страда липсата на еднолично управление.

— Онова е Арендия — противопостави се Бранд. — Това е Рива. Двете страни са напълно различни. Никой алорнски владетел не е бил управляван от жена.

— Няма да ни навреди, ако се възползваме от евентуални предимства на ситуацията — допусна Родар. — Ето например моят кралица — тя има много по-значителна роля в управлението на Драсния, отколкото позволяват обичаите.

С огромни усилия Бранд успя да се овладее.

— Разрешете да се оттегля, Ваше Величество — обърна се то към Гарион с все още побеляло от гняв лице.

— Както искаш — отвърна Гарион тихо.

Нещата не се развиваха добре. Консерватизмът на Бранд се оказа един голям проблем, който не беше предвидил.

— Интересно решение, скъпи — каза му тихо леля Поул, — но не мислиш ли, че щеше да бъде добре да го обсъдиш с някого преди да го направиш обществено достояние?

— Няма ли това да помогне за заздравяване на отношенията ни с Толнедра?

— Много е възможно — призна тя. — Не казвам, че е лоша идея, Гарион. Просто мисля, че щеше да е по-добре, ако ни беше уведомил предварително. На какво се смееш? — попита тя настоятелно. Белгарат, който се беше облегнал на трона и се превиваше от смях.

— Последователите на култа към мечката ще получат общ сърдечен удар — изкиска се той.

Очите на леля Поул се разшириха едва забележимо.

— О, Боже! Бях забравила за тях.

— Няма да им хареса много, нали? — заключи Гарион. — Особено като се има предвид това, че Се’Недра е толнедранка.

— Мисля, че можеш да разчиташ на тяхното избухване — отвърна старият магьосник и продължи да се смее.

През следващите дни сивите зали на цитаделата бяха изпълнени с багри, защото гъмжаха от официални гости и пратеници, които бъбреха и клюкарстваха. Богатите и разнообразни дарове, които бяха донесли за сватбата, заемаха няколко маси, подредени покрай стените на огромната тронна зала. Гарион обаче не можеше да се разходи и да види тези дарове. Той прекарваше дните, затворен в една стая със съветниците си и с посланика на Толнедра и неговата свита — договаряха условията на брачния документ.

Валгон се вкопчи в готовността на Гарион да наруши традициите и се стараеше да извлече максимална полза от това, а Бранд отчаяно се опитваше да включи клаузи и условия, които да ограничат властта на Се’Недра. Докато двамата се препираха, Гарион се улови, че все по-често се заглежда през прозореца. Небето над Рива беше наситено синьо и вятърът гонеше пухкавите бели облачета. Мрачните зъбери на острова бяха докоснати от първите зелени цветове на пролетта. Вятърът довяваше през прозореца далечната песен на овчарка, която пееше на стадата си. Гласът й беше необработен, но омайваше — тя пееше без следа от кокетство, сякаш нямаше жива душа на разстояние от сто мили наоколо. Гарион въздъхна със съжаление, когато последните звуци от песента й замряха в далечината и насочи отново вниманието си към тягостните преговори.

Вниманието му постоянно се раздвояваше в тези първи дни на пролетта. Тъй като не можеше лично да се заеме с търсенето на мъжа с откъснатото ъгълче на наметалото, трябваше да разчита на Лелдорин, а той пък не беше човек, на който може винаги да се разчита. Все пак издирването на евентуалния нападател беше разпалило ентусиазма на младия астурианец. Той обикаляше около цитаделата, хвърляше прикрити мрачни погледи наоколо и докладваше за липсата на резултат с тайнствен шепот. Може би допусна грешка, като остави нещата в ръцете на Лелдорин, но всъщност нямаше никакъв избор. Който и да е от останалите приятели на Гарион щеше да вдигне шум до небесата и всичко щеше да излезе наяве. Гарион не искаше това. Не беше готов да вземе каквото и да било решение относно нападателя, преди да разбере кой беше хвърлил камата по него и защо го беше направил. Възможно беше да са замесени и други хора. Само на Лелдорин можеше да се разчита за пълно мълчание по въпроса. Но имаше и друг проблем. Лелдорин умееше да превръща и най-простите неща в катастрофа и Гарион се притесняваше от това почти толкова, колкото и от възможността друга кама да изскочи от сенките зад незащитения му гръб.

Сред гостите, дошли за годежните церемонии, беше братовчедката на Се’Недра — Ксера, която присъстваше като личен представител на кралица Ксанта. Макар и срамежлива в началото, дриадата скоро загуби резервираността си, когато се оказа център на вниманието на група запленени от нея млади благородници.

Подаръкът на кралица Ксанта за младоженците беше доста странен, помисли си Гарион. Увити в обикновени хартии, Ксера им подари два покълнали жълъда. Се’Недра обаче изглеждаше възхитена. Тя настояваше да насадят жълъдите веднага и се втурна към малката уединена градинка, граничеща с кралски покои.

— Много мило — каза Гарион колебливо, като стоеше и наблюдаваше как неговата принцеса е коленичила в мократа градинска леха и съсредоточено подготвя пръстта, за да приеме подаръка на кралица Ксанта.

Се’Недра го изгледа.

— Не вярвам, че Ваше Величество разбира значимостта на подаръка — рече тя с онзи омразен официален тон, към който придържаше напоследък.

— Престани! — прекъсна я Гарион сърдито. — Все пак си имам име и съм почти уверен, че не си го забравила.

— Ако Ваше Величество настоява — отвърна тя надменно.

— Мое Величество настоява. Какво толкова специално има в тези жълъди?

Тя го погледна почти състрадателно.

— Ти не можеш да разбереш.

— Ако си направите труда да ми обясните, сигурно все нещо ще схвана.

— Много добре — гласът й звучеше дразнещо надменно. — Единият жълъд е от собственото ми дърво. Другият е от дървото на кралица Ксанта.

— Е, и?

— Виждаш колко невъзможно глупав е — каза принцесата на братовчедка си.

— Той не е дриада, Се’Недра — обясни Ксера спокойно.

— Очевидно.

Ксера се обърна към Гарион:

— Всъщност жълъдите не са от майка ми. Те са подарък от самите дървета.

— Защо ни ми казахте това от самото начало? — попита настоятелно Гарион, като се обърна към Се’Недра.

Тя изсумтя и продължи да копае.

— Докато са още млади дръвчета, Се’Недра ще ги увие едно в друго — поясни Ксера. — Като пораснат, те ще се преплетат и ще се превърнат в едно дърво. За дриадите това е символ на брака. Двете дръвчета ще станат едно цяло — също като теб и Се’Недра.

— Това ще видим по-късно — Се’Недра изсумтя, ровейки в пръстта.

Гарион въздъхна.

— Надявам се тези дърветата да са търпеливи.

— Дърветата са много търпеливи, Гарион — отвърна Ксера. Тя направи жест, който Се’Недра не можеше да види и Гарион я последва в другия край на градината.

— Тя наистина те обича — прошепна му Ксера. — Не би си признала, разбира се, но те обича. Познавам я достатъчно добре, за да го забележа.

— Защо се държи така тогава?

— Не понася да я карат насила да прави разни неща, това е всичко.

— Не съм аз този, който я насилва. Защо си го изкарва на мен?

— Можеш ли да се досетиш за някой друг, на когото да си го изкара?

Гарион не беше се замислял за това. Напусна градината безшумно. Думите на Ксера му дадоха някаква надежда, че поне един от проблемите му може да бъде разрешен най-после. Се’Недра щеше да се поцупи известно време, а после, след като го е накарала да страда достатъчно, щеше да отстъпи. Може би ако страдаше видимо повече, можеше да ускори малко нещата.

Другите проблеми не се бяха променили съществено. Трябваше да поведе армията си срещу Кал Торак. Белгарат продължаваше да не дава признаци, че властта му е незасегната. А в Цитаделата, доколкото знаеше, някой готвеше следващо покушение срещу краля. Гарион въздъхна и се върна в покоите си, където можеше да се безпокои тайно от всички.

Малко по-късно получи съобщение, че леля Поул иска да го види в нейния апартамент. Отиде веднага и я завари седнала до огъня да шие както обикновено. Белгарат, облечен в старите си износени дрехи, седеше в един от удобните дълбоки столове от другата страна на огнището — с вдигнати крака и халба бира в ръката.

— Искала си да ме видиш, лельо Поул? — попита Гарион, като влезе.

— Да, скъпи — отвърна тя. — Седни. — Погледна го малко критично. — Не прилича много на крал все още, нали, татко?

— Дай му време, Поул — каза старият мъж.

— Вие двамата сте знаели от самото начало, така ли? — прекъсна ги рязко Гарион. — Имам предвид, че сте знаели кой съм!

— Естествено — отговори леля Поул по онзи типичен за нея вбесяващия начин.

— Ако сте искали да се държа като крал, е трябвало да ми кажете. Така щях да имам известно време да свикна с тази мисъл.

— Веднъж вече обсъждахме това — отбеляза Белгарат. — Много, много отдавна. Сигурен съм, че ако спреш и се замислиш, ще разбереш защо трябваше да го запазим в тайна.

— Може би — каза Гарион малко несигурно. — Всичко стана толкова бързо. Не бях свикнал още да бъда магьосник, а сега трябва да бъда и крал. Това ме изкарва от равновесие.

— Можеш да се справиш, Гарион. — увери го леля Поул.

— По-добре му дай амулета! — каза й Белгарат. — Принцесата ще дойде скоро.

— Тъкмо се канех да го направя, татко — отговори тя.

— Какво е това? — попита Гарион.

— Принцесата има подарък за теб — каза леля Поул. — Пръстен. Това е един доста показен акт, но ти трябва да изглеждаш доволен.

— Не е ли редно и аз да й дам нещо в замяна?

— Вече се погрижих за това, скъпи.

Тя извади малка кадифена кутийка от масата до стола, на който седеше.

— Ти ще й дадеш това! — подаде кутийката на Гарион.

В кутията лежеше сребърен амулет, по-малък от този на Гарион. Върху лицевата част миниатюрно, но с всички детайли, беше изобразено онова огромно дърво, което се извисяваше самотно насред долината на Алдур. В клоните му беше преплетена корона. Гарион държеше амулета в дясната си ръка, като се опитваше да установи дали в него имаше същата сила, като тази, която знаеше, че има в неговия амулет. Имаше нещо, но сякаш не беше същото.

— Сякаш е по-различен от тези, които ние носим — заключи той.

— Така е — отговори Белгарат. — Се’Недра не е вълшебница, така че тя не би могла да го използва по същия начин като нас.

— Ти каза „не съвсем“. Значи в него има някаква сила все пак?!

— Би могъл да й помогне да стигне до някои прозрения — отговори старецът — ако е достатъчно търпелива да се научи как да го използва.

— Какво точно имаш предвид, като използваш думата „прозрение“?

— Способност да вижда и чува неща, които по друг начин не би могла да види или чуе — уточни Белгарат.

— Има ли още нещо, което трябва да знам, преди да дойде Се’Недра?

— Просто й кажи, че това е семейно бижу — предложи леля Поул. — Беше на сестра ми Белдаран.

— Трябва да го задържиш, лельо Поул — противопостави се Гарион. — Мога да подаря нещо друго на принцесата.

— Не, скъпи. Белдаран иска тя да го притежава.

Гарион намираше навика на леля Поул да говори за хора, които отдавна са мъртви в сегашно време, за доста объркващ, така че не продължи темата.

Чу се леко почукване на вратата.

— Влез, Се’Недра — покани я леля Поул.

Малката принцеса носеше твърде обикновена зелена рокля и изглеждаше малко унила.

— Ела до огъня! — каза и леля Поул. — Вечерите са все още хладни по това време на годината.

— Винаги ли е толкова студено и влажно в Рива? — попита Се’Недра, докато се приближаваше към огнището.

— Намираме се доста на север от Тол Хонет — подчерта Гарион.

— Знам това! — в гласа й имаше леко раздразнение.

— Винаги съм мислил, че според обичая младите започват да се заяждаш след сватбата — отбеляза Белгарат закачливо. — Да не са се променили правилата?

— Това е само тренировка, Белгарат — отговори Се’Недра дяволито. — Само тренировка за по-късно.

Възрастният мъж се усмихна.

— Когато искаш, можеш да бъдеш очарователно малко момиче — рече той.

Се’Недра се поклони с усмивка. После се обърна към Гарион:

— За толнедранското момиче е традиция е да подари на годеника си скъпоценен подарък.

Подаде му голям пръстен, украсен с няколко бляскави камъка.

— Този пръстен е принадлежал на Ран Хорб ІІ, най-великия от всички толнедрански императори. Може да ти помогне да бъдеш по-добър крал.

Гарион въздъхна.

— За мен ще бъде чест да нося пръстена — отговори той толкова смирено колкото можеше, — а аз бих желал ти да носиш това.

Подаде кадифената кутийка.

— Била е на съпругата на Рива Желязната хватка — сестрата на леля Поул.

Се’Недра взе кутията и я отвори.

— Защо го правиш, Гарион? — възкликна тя. — Прекрасен е! — Въртеше амулета в ръка, за да улови светлината от камината. — Дървото изглежда толкова истинско, че почти можеш да помиришеш листата.

— Благодаря! — Белгарат кимна скромно.

— Ти ли си го правил? — гласът на принцесата прозвуча слисано.

Възрастният мъж кимна.

— Когато Поулгара и Белдаран бяха деца, живеехме в долината. Нямаше много златари, така че трябваше да направя амулетите им сам. Алдур ми помогна за някои от по-фините детайли.

— Това е безценен подарък, Гарион.

Девойката грейна и Гарион започна да се надява на щастливо бъдеще.

— Помогни ми да си го сложа — тя му подаде двата края на верижката, а с другата ръка отметна грамадата от тъмночервена коса, която се спускаше по едното й рамо.

— Приемаш ли подаръка, Се’Недра? — попита я леля Поул, като придаде на въпроса специфично ударение.

— Разбира се, че го приемам!

— Без резерви и по твоя собствена свободна воля? — настоя леля Поул със сериозни очи.

— Приемам подаръка, лейди Поулгара — отговори Се’Недра. — Сложи ми го, Гарион. Закопчай го добре. Не искам да го изгубя…

— Не мисля, че трябва да се тревожиш за това — каза й Белгарат.

Ръцете на Гарион потръпваха, докато държеше изящната закопчалка. Върховете на пръстите му изтръпнаха странно, когато двата края се съединиха с едва доловимо щракване.

— Хвани амулета в ръката си, Гарион — нареди леля Поул.

Се’Недра повдигна брадичката си и Гарион взе медальона в дясната си длан. Тогава леля Поул и Белгарат сключиха ръце около неговата. Енергията от ръцете им премина в талисмана на Се’Недра.

— Сега ти си свързана с нас, Се’Недра — каза тихо леля Пол на принцесата, — с връзка, която не може да бъде разрушена.

Се’Недра се вгледа в нея неразбиращо, после очите й бавно се разшириха и едно ужасно подозрение започна да нараства в тях.

— Махни го — каза тя остро на Гарион.

— Не може да го направи — уведоми я Белгарат, като седна и взе халбата си отново.

Се’Недра дърпаше верижката с двете си ръце.

— Само ще се одраскаш, скъпа — предупреди я нежно леля Поул. — Верижката няма да се скъса, не може да бъде срязана и няма да мине през главата ти. Не трябва никога да се притесняваш, че можеш да я загубиш.

— Ти го направи! — разбесня се принцесата срещу Гарион.

— Какво съм направил?

— Сложи ми тази робска верига. Не ти стига това, че трябва да ти се покланям, а сега ме окова и с вериги.

— Не съм знаел — запротестира той.

— Лъжец! — развика се тя.

После се обърна и побягна от стаята, като ридаеше неутешимо.