Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Белгариада (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Castle of Wizardry, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 53 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
xsenedra (2006)
Корекция
Mandor (2006)

Издание:

ЧЕРНАТА КУЛА. 1998. Изд. Бард, София. Биб. Фентъзи клуб, No.18. Роман. Превод: [от англ.] Анелия ВАСИЛЕВА [Castle of Wizardry / David EDDINGS]. Страници: 304. Формат: 20 см. Цена: 3500.00 лв.

История

  1. — Добавяне на анотация
  2. — Корекции от moosehead

ГЛАВА 18

Въпреки че всичко наоколо беше едно огромно мочурище, на Гарион му се струваше, че тук в Драсния блатата бяха коварно различни от тези на юг. Каналите бяха по-тесни и с повече завои и лъкатушения. След неколкодневното бутане на лодката у владетеля на Запада се разви твърдото убеждение, че са се загубили.

— Сигурен ли си, че знаеш накъде отиваме? — запита той Силк.

— Нямам ни най-малка представа. — Отговори му съвсем искрено той.

— Ти непрекъснато повтаряше, че знаеш пътя за навсякъде — обвини го Гарион.

— Тук в блатата нима сигурен път, Гарион — каза му Силк. — Всичко, което можеш да правиш, е да караш срещу течението и да се молиш.

— Трябва да има някакъв маршрут — възрази Гарион. — Защо не сложат маркировка или просто някакъв ориентир?

— Не би помогнало. Виж!

Дребният мъж сложи греблото си на едно стабилно изглеждащо малко възвишение, издигащо се над водата, и го бутна. Възвишението бавно се отдалечи. Гарион зяпна от учудване.

— Това е плаваща растителност — обясни Белгарат, като спря да гребе, за да изтрие потта от лицето си. — Върху нея падат семена и започва да расте трева, точно както върху земята, с тази разлика, че не е твърда. Тя плава накъдето я отвее вятърът или я отнесе течението. Това е причината да няма постоянни канали и определен маршрут.

— Не винаги причината са само вятърът и течението — мрачно добави Силк.

Той погледна към залязващото слънце.

— Ще трябва да намерим нещо стабилно, за което да се завържем за през нощта — предложи той.

— Какво ще кажеш за това? — Белгарат посочи едно трънливо възвишение, което сякаш беше някак по-високо от останалите. Загребаха към купчината земя, издигаща се над заобикалящата я вода, и Силк я ритна няколко пъти, за да провери стабилността й.

— Изглежда неподвижна — потвърди той.

Слезе от лодката и се качи на върха, като от време на време силно тропаше с крак по земята. Беше стабилно.

— Тук горе има сухо местенце — докладва той — и купчина изхвърлени дърва от другата страна. Можем да спим на твърда земя, а може би дори ще ядем и топла храна. — Избутаха лодката нагоре по полегатия склон и Силк положи повече от необходимата предпазливост, за да се убеди, че е здраво завързана.

— Това не е ли малко излишно? — попита го Гарион.

— Не е кой знае каква лодка, но е единствената която имаме. Нека не рискуваме!

Запалиха огън и опънаха едноместната си палатка, а слънцето потъна в облаците на запад, оцветявайки блатото в яркочервено. Силк извади тиган и започна да приготвя вечерята.

— Твърде горещ е — критично отбеляза Гарион, докато малкото човече с лице на невестулка се канеше да постави парчета бекон в димящия железен тиган.

— Искаш ли ти да се заемеш с това?

— Просто те предупреждавам, това е всичко.

— Аз нямам твоите предимства, Гарион — отвърна Силк кисело. — За разлика от теб не съм израснал в кухнята на Поулгара. Просто правя каквото мога.

— Няма нужда да се сърдиш — каза Гарион. — Просто исках да ти кажа, че тиганът е горещ.

— Мисля, че мога да се справя без повече съвети!

— Както искаш, но да знаеш, че ще изгориш бекона.

Силк му хвърли гневен поглед и започна да реди резенчета бекон в тигана. Те засъскаха, запушиха и крайчетата им почерняха почти веднага.

— Казах ти! — измърмори Гарион.

— Белгарат — оплака се Силк, — накарай го да ме остави на мира.

— Ела, Гарион — каза старият човек. — Той може да изгори вечерята и без да му помагаш.

— Благодаря! — отвърна Силк саркастично.

Вечерята беше същинско бедствие. След като се наядоха, седнаха и загледаха как огънят угасва и как пурпурната вечер за пълзя над блатата. Жабите подеха своите хорови изпълнения сред тръстиките, птиците кацнаха на приведените стебълца с котешките опашки, чуруликайки полусънено. Чуваха се лек плясъци и бълбукания в кафявата вода около тях и от време на време изригваха мехурчета блатен газ, който излизаше на повърхността. Силк горчиво въздъхна:

— Мразя това място! Наистина го мразя.

Тази нощ Гарион сънува кошмар. Това съвсем не беше първият кошмар, откакто бяха напуснали Рива. Когато се изправи облян в пот и целият треперещ, той беше сигурен, че не е и последният. Кошмарът не беше нов, периодично се повтаряше съня му от детинство. За разлика от обикновените лоши сънища, този не беше за преследвания или заплахи, а по-скоро се състоеше от един-единствен образ — образа на едно отвратително обезобразено лице. Въпреки че всъщност никога не беше виждал собственика на лицето, той знаеше точно чие лице е това, а сега вече знаеше и защо точно то обитаваше най-мрачните му сънища.

На следващия ден утрото беше облачно, щеше да завали. Докато Белгарат разбъркваше огъня, а Силк ровеше в торбата си за нещо подходящо за закуска, Гарион оглеждаше блатото, което ги заобикаляше. Ято гъски прелетя над главите им във формата на опърпана буква Л, свирещите им крила и приглушените им крясъци бяха самотни и далечни. Една риба скочи недалече от възвишението и Гарион проследи с поглед уголемяващия се към брега кръг от вълнички. Дълго време гледа този бряг, преди да осъзнае какво точно вижда. Първо обезпокоено, а след това направо ужасено той започна да се взира наоколо.

— Дядо! — извика Гарион. — Виж!

— Какво?

— Всичко е променено. Вече ги няма каналите. Ние сме насред голямо блато и няма как да излезем от него.

Той се заоглежда наоколо, като отчаяно търсеше някакъв изход, но краищата на блатото, в което се намираха, бяха напълно непроходими. Нямаше никакви канали, по които можеха да се измъкнат. Кафявата вода беше абсолютно неподвижна, без никакви признаци на течение.

Тогава от центъра на блатото, без да предизвика никакво вълнение, от водата изплува кръгла космата глава. Очите на животното бяха много големи и светли. Имаше уши, а малкият му нос беше черен като копче. То издаде странен цвърчащ звук и на няколко фута разстояние от водата се появи друга глава.

— Блатни видри! — задъхано каза Силк и извади меча си.

— Не, остави ги — каза му Белгарат. — Няма да те наранят.

— Те са ни обградили.

— Какво искат? — попита Гарион.

— Очевидно, закуска — отговори Силк все още стиснал меча си.

— Не бъди глупав, Силк — каза му Белгарат. — За какво им е да ядат суров драснианец, когато имат на разположение цяло блато с риба? Остави меча!

Първата видра, която беше показала глава от водата, повдигна ципестата си предна лапа и направи заповеднически жест. Ципестият крайник странно приличаше на ръка.

— Изглежда искат да ги последваме — спокойно каза Белгарат.

— И ти си готов да го направиш?

Силк беше скован от страх.

— Ти луд ли си?

— Имаме ли друг избор?

Без повече дискусии Белгарат започна да прибира палатката.

— Те чудовища ли са, дядо? — притеснено попита Гарион, докато му помагаше. — Като алгротите и троловете?

— Не, просто животни — като тюлените или бобрите. Те са любопитни, интелигентни и много игриви.

— Но играят мръсни игри — добави Силк.

След като натовариха всичките си вързопи в лодката, я бутнаха във водата. Блатните видри ги гледаха с любопитство, без злоба или заплаха в погледа, а по-скоро с някаква непоклатима решителност, изписана по малките им космати личица. Неподвижно изглеждащият край на блатото се разтвори, за да разкрие канала, който беше изчезнал през нощта. Странно закръглената глава на блатната видра, която им беше направила знак, ги поведе, като често се обръщаше назад, за да се увери, че я следват. Няколко други видри плуваха след лодката. Големите им очи внимателно наблюдаваха хората.

Започна да вали, в началото само няколко капки, а след това ситен дъжд покри безкрайната шир от тръстики, стърчащи навсякъде около тях.

— Къде мислиш, че ни водят? — попита Силк, като спря да гребе, за да избърше лицето си от дъжда. Една видра ядосано забръщолеви нещо, докато той не заби отново пръта си в тинестото дъно на канала.

— Ще трябва да почакаме и ще видим — отвърна Белгарат.

Каналът продължаваше да се разтваря пред тях и те гребяха равномерно, следвайки закръглената глава на видрата, която се беше появила първа.

— Онова отпред дървета ли са? — попита Силк, като се взираше в мъглата от ситен дъжд.

— Така изглежда — отговори Белгарат. — Предполагам, че отиваме натам.

От мъглата изплуваха няколко дървета. Когато се приближиха, Гарион можа да види хълмче земя, издигащо се над тръстиките и водата. Горичката, която беше като корона на острова, изглежда беше предимно от върби с дълги пълзящи клони.

Блатната видра, която ги водеше, продължаваше да плува напред. Когато стигна острова, тя се показа наполовина над водата и нададе странен крясък. Малко по-късно една неясна фигура излезе иззад дърветата и бавно се запъти към брега. Гарион не знаеше какво да очаква, но беше повече от поразен, когато фигурата с кафявата мантия отметна качулката си, за да разкрие женско лице. Въпреки че беше твърде остаряло, то все още носеше очарователни следи на това, което някога е било необикновена красота.

— Привет, Белгарат! — поздрави тя стария магьосник със странно равен глас.

— Здравей, Вордай! — отговори той доволно. — Отдавна не сме се виждали, а?

Малките същества, които ги бяха довели до острова, с усилие излязоха на плиткото и се събраха около жената в кафявата мантия. Те цвъркаха и дърдореха, а тя ги гледаше с любов и галеше мокрите им козинки с нежните си пръсти.

Бяха средно големи животни с къси задни крака и малки закръглени коремчета, вървяха изправени и влачеха краката си с доста бързи движения. Държаха предните си лапи изтънчено пред косматите си гърдички.

— Ела да се скриеш от дъжда, Белгарат — каза жената. — Вземи и приятелите си.

Тя се обърна и тръгна по пътека, която водеше към върбовата горичка, а блатните видри припкаха около нея.

— Какво ще правим? — прошепна Гарион.

— Ще влезем вътре — отговори Белгарат, като слезе от лодката и стъпи на острова.

Гарион не знаеше какво да очаква, когато заедно със Силк последваха стария мъж по пътеката към мокрите върби, ала се оказа съвсем неподготвен при вида на спретнатата къщичка със сламен покрив и малка градинка. Къщата беше построена от здрави трупи, леко напукани от мъхове, а от комина излизаше тънка струя дим.

На прага жената в кафява мантия избърса внимателно краката си в тръстиковата изтривалка и изтърси дъжда от качулката си. След това отвори вратата и влезе, без да поглежда назад.

Когато спря пред къщичката, изражението на Силк беше подозрително.

— Сигурен ли си, че това е добра идея, Белгарат? — попита той тихо. — Чувал съм разни работи за Вордай.

— Това е единственият начин да разберем какво иска от нас — каза му Белгарат. — Сигурен съм, че не можем да продължим, преди да говорим с нея. Хайде да влезем. Изтрийте си краката!

Къщата на Вордай беше спретната и подредена с вкус. Таваните бяха ниски, направени от тежки греди. Дървеният под беше лъснат до блясък, маса и няколко стола бяха поставени до сводестата пещ, където от желязна кука над огъня висеше котле. На масата имаше ваза с диви цветя, а завесите на прозореца скриваха гледката към градината.

— Защо не ми представиш приятелите си, Белгарат? — предложи жената, докато окачваше мантията си на закачалка.

После приглади едноцветната си кафява рокля.

— Както искаш, Вордай — вежливо отговори старият мъж. — Това е принц Келдар, твой сънародник. А това е крал Белгарион от Рива.

— Знатни гости — отбеляза жената със странно безразличен тон. — Добре дошли в къщата на Вордай!

— Простете, госпожо — каза Силк с най-дворцовия си маниер — изглежда репутацията, която имате е крайно неправдива.

— Вордай — вещица на блатата ли? — попита тя, като изглежда се забавляваше. — Още ли ме наричат така?

Той се усмихна в отговор.

— Най-малкото, което мога да кажа е, че описанията им са подвеждащи.

— Магьосницата на тресавищата — каза тя имитирайки гласа на лековерен селянин. — Погубващата пътници кралица на мочурищата.

На устните й се появи горчива усмивка.

— Да, горе-долу това казват — отвърна й той. — Винаги съм вярвал, че ти си мит, прокълнат да плаши непослушните деца.

— Вордай ще ви хване и ще ви изяде! — изсмя се тя, но в смеха й нямаше хумор. — Слушам това от векове. Съблечете си мантиите, господа. Сядайте и се настанявайте удобно. Ще останете за известно време.

Една видра, вероятно тази, която ги доведе до острова, предположи Гарион, избърбори нещо със свирукащото си гласче, като поглеждаше нервно към котлето на огъня.

— Да — отвърна Вордай много спокойно. — Знам, че ври, Тупик. Трябва да ври, иначе няма да се сготви.

Тя се обърна се към гостите:

— Закуската ще бъде готова след малко. Тупик ми каза, че още не сте яли.

— Ти можеш да си говориш с тях? — Силк изглеждаше учуден.

— Това не е ли очевидно, принц Келдар? Хайде, дайте си мантиите да ги окача до огъня, за да изсъхнат.

Тя спря и погледна Гарион мрачно:

— Такъв голям меч за толкова млад човек! — поклати глава, като гледаше голямата дръжка стърчаща над рамото му. — Остави го в ъгъла, кралю Белгарион. Тук няма с кого да се биеш.

Гарион вежливо сведе глава, откопча колана на меча и й подаде мантията си.

Друга, малко по-дребна видра, се втурна от ъгъла с парцал и започна енергично да бърше водата, която се стичаше на пода от мантиите им, като през цялото време мърмореше нещо неодобрително.

— Моля да извините Попи — усмихна се Вордай. — Тя е маниачка на тема чистота. Понякога си мисля, че ако я оставя сама, ще направи дупки по пода от метене.

— Те се променят, Вордай — каза Белгарат мрачно, докато сядаше на масата.

— Да, така е — отговори тя, като отиваше към огъня, за да разбърка бълбукащото котле. — Наблюдавам ги с течение на годините. Те не са същите, каквито бяха, когато дойдох тук.

— Беше грешка да им се бъркаме — каза й той.

— Така казваше и преди. И двамата с Поулгара така казвахте. Между другото как е тя?

— Може би в момента беснее. Измъкнахме се от цитаделата в Рива, без да и се обадим, а такива неща я дразнят.

— Поулгара си е родена раздразнена.

— Тук съм съгласен с теб.

— Закуската е готова.

Тя вдигна котлето с една желязна кука и го постави на масата. Попи се втурна към шкафа на другата стена и донесе един куп дървени паници, след което се върна за лъжици. Големите й очи бяха много светли и тя цвърчеше нещо на тримата гости.

— Казва ви да внимавате да не падат трохи на чистия й под — поясни Вордай, като махна една филия хляб от печката, построена отстрани до камината. — Трохите я вбесяват.

— Ще внимаваме — обеща Белгарат.

Беше странна закуска, помисли си Гарион. Димящото задушено беше гъсто, със странни зеленчуци, плуващи в него, и големи парчета риба. Беше умело подправено и той го намери за вкусно. Докато свърши с яденето, той по-скоро неохотно стигна до извода, че Вордай беше почти толкова добра готвачка, колкото и леля Поул.

— Отлично, Вордай! — похвали я Белгарат като остави паницата си настрани. — Сега нека се върнем на деловата част. Защо ни доведе тук?

— За да си поговорим, Белгарат — отвърна тя. — Тук нямам компания, а воденето на разговор е добър начин да прекараш една дъждовна сутрин. А вие защо дойдохте в блатата?

— Пророчеството продължава, Вордай, дори когато понякога ние не продължаваме. Кралят на Рива се завърна, а Торак се размърда в съня си.

— Аха — каза тя, без да изглежда много заинтересувана.

— Кълбото на Алдур украсява меча на Белгарион. Наближава денят, когато детето на светлината и детето на мрака ще се срещнат. Тази среща ни предстои и цялото човечество очаква изхода от нея.

— С изключение на мен, Белгарат.

Тя му хвърли пронизващ поглед.

— За мен съдбата на човечеството не представлява интерес. Аз бях изключена от човечеството преди три хиляди години, помниш ли?

— Онези хора отдавна са мъртви, Вордай.

— Наследниците им не са по-различни. Мога ли да вляза в което и да било село в тази част на Драсния и да разкажа на добрите селяни коя съм, без да бъда замеряна с камъни или изгорена?

— Селяните са си селяни по целия свят, госпожо — вметна Силк. — Провинциални, глупави и суеверни. Не всички хора са като тях.

— Всички хора са еднакви, принц Келдар — възпротиви се тя. — Когато бях млада, се опитах да се включа в живота на едно село. Аз просто исках да помогна, но много скоро се оказа, че няма мъртва крава или бебе с колики, за които да не бях обвинена. Накрая ме прогониха с камъни и се опитаха да ме върнат в селото, за да ме изгорят на клада. Бяха си устроили голямо празненство. Но аз успях да избягам и намерих убежище тук, в блатата. След тази случка много малко се интересувам от работите на хората.

— Може би не е трябвало да показваш талантите си толкова открито — каза й Белгарат. — Хората предпочитат да не вярват в такива неща. Човешката душа е пълна с отрицателни емоции и най-малкото нещо, което е извън нормалното, отприщва желание за отмъщение.

— Моето село разбра, че това не е просто едно желание — отговори тя с известна жестокост.

— И какво стана? — попита Гарион любопитно.

— Започна да вали — каза му Вордай със странна усмивка.

— И това беше всичко?

— Беше достатъчно. Валя над селото цели пет години, кралю Белгарион — само над селото. На стотина метра от последната къща всичко беше нормално, но в селото валеше. Два пъти се опитаха да се преместят, но дъждът ги последва. Накрая се предадоха и напуснаха областта. Доколкото знам, някои от наследниците им продължават да скитат.

— Ти се шегуваш — рече Силк с насмешка.

— Съвсем не се шегувам.

Погледна го развеселена.

— Твоята доверчивост изглежда е избирателна, Принц Келдар. Ето на — обикаляте света в компанията на Белгарат Магьосника. Сигурна съм, че вярвате в силата му, но не можете да повярвате в силата на вещицата от блатата.

Тя се втренчи в него.

— Аз наистина съм вещица, принц Келдар. Мога да ви го демонстрирам, ако искате, но не мисля че ще ви хареса чак толкова. Рядко се харесва на хората.

— Това наистина не е необходимо, Вордай — каза Белгарат. — Какво точно искаш?

— Щях да стигна до това, Белгарат — отговори тя. — След като избягах в блатата, аз открих моите малки приятели тук.

Тя нежно погали косматото лице на Попи и животинчето се сгуши в ръката и.

— В началото се страхуваха от мен, но с течение на времето станаха по-малко срамежливи. Започнаха да ми носят риба и цветя в знак на приятелство, а аз наистина имах голяма нужда от приятели тогава. Малко ги попромених по отношение чувството им за благодарност.

— Знаеш, че това не е било редно — каза тъжно старият мъж.

Тя продължи с безразличен глас:

— „Редно“ и „нередно“ за мен вече нищо не означават.

— Дори боговете не биха направили това, което ти си сторила.

— Боговете си имат други забавления.

След като каза това, тя насочи погледа си директно към него.

— Чаках те, Белгарат. От години те чакам. Знаех, че рано или късно пак ще дойдеш в блатата. Срещата, за която говориш, е много важна за теб, нали?

— Това е най-важното събитие в историята на света.

— Зависи от гледната точка, предполагам. Както и да е, ти имаш нужда от моята помощ.

— Мисля, че ще се справим и без теб, Вордай.

— Може би, но как смяташ да излезеш от блатата?

Той я погледна въпросително.

— Аз мога или да ви отворя пътя към твърдата земя в края на блатата, или да ви гледам как се лутате в тези тресавища за вечни времена. А в този случай срещата, за която си толкова загрижен, никога няма да се състои, нали? Това ме поставя в много интересна позиция, не мислиш ли?

Белгарат присви очи.

— Забелязала съм, че когато хората правят сделка, обикновено има някаква размяна. Нещо за нещо. Нищо за нищо. Това ми изглежда справедливо споразумение.

— Какво по-точно имаш предвид?

— Видрите са мои приятели — отвърна тя. — В някакъв много специален смисъл — мои деца. Но хората гледат на тях като на животни с ценна кожа. Те ги хващат и ги убиват за кожата им. Изисканите дами от Боктор и Коту се обличат с кожите на моите деца, без изобщо да се замислят каква мъка ми причиняват. Наричат децата ми животни и идват в блатата да ги ловят.

— Те са животни, Вордай — каза и той нежно.

— Вече не са.

Без видимо да се замисля, Вордай сложи ръката си на рамото на Попи.

— Може би беше прав, когато ми каза, че не трябваше да ги променям, но сега вече е твърде късно. — Тя въздъхна и продължи. — Аз съм вещица, Белгарат, а не магьосница. Животът ми има начало и край и мисля, че вече наближава края си. Аз няма да живея вечно като теб и Поулгара. Вече живях няколкостотин години и съм много изморена от живота. Докато съм жива, мога да направя така, че хората да не идват в блатата, но когато умра, моите деца ще станат напълно беззащитни.

— И ти искаш аз да се грижа за тях?!

— Не, Белгарат. Ти си прекалено зает. И понякога забравяш обещанията, за които ти е все едно дали ще запомниш. Искам да направиш едно нещо, което завинаги ще накара хората да спрат да мислят за видрите като за животни.

Очите му се разшириха, сякаш разбра какво му предлагаше Вордай.

— Искам да дадеш на децата ми силата на речта, Белгарат — каза Вордай. — Аз не мога да го направя. Моята сила на вещица не е толкова голяма. Само магьосник може да направи така, че видрите да проговорят.

— Вордай!

— Това е моята цена, Белгарат — каза му тя. — Толкова ще ти струва моята помощ. Приемаш или отказваш?