Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Белгариада (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Castle of Wizardry, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 53 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
xsenedra (2006)
Корекция
Mandor (2006)

Издание:

ЧЕРНАТА КУЛА. 1998. Изд. Бард, София. Биб. Фентъзи клуб, No.18. Роман. Превод: [от англ.] Анелия ВАСИЛЕВА [Castle of Wizardry / David EDDINGS]. Страници: 304. Формат: 20 см. Цена: 3500.00 лв.

История

  1. — Добавяне на анотация
  2. — Корекции от moosehead

ГЛАВА 10

Прекараха два дни в морето на път от Сендар за Рива, гонени от силния вятър, който развяваше закърпеното им платно. Ситният сняг се залепваше по всичко, до което се докоснеше. Палубата под кабините беше претъпкана и Гарион прекарваше повечето време в горната част на кораба, като се опитваше да се предпази от вятъра и едновременно с това — да не попадне под краката на моряците. После се премести в закритата част на носа, седна и облегна гръб във фалшборда, загърна се плътно със синьото си наметало и се отдаде на размисъл. Корабът се люшкаше по огромните черни вълни и от сблъсъка с тях се разпръскваха капчици вода във всички посоки. Морето наоколо беше изпъстрено с бяла пяна, а небето имаше застрашителен тъмно сив цвят.

Мислите на Гарион бяха почти толкова мрачни, колкото и времето. Животът му през последните петнайсет месеца беше посветен изцяло на спасението на кълбото и не му беше останало време да надникне в бъдещето. Сега това приключение приближаваше своя край и той започна да се пита какво ще стане, след като кълбото се върне в залата на риванския крал. Тогава нямаше да има причина приятелите му да останат заедно. Барак щеше да се върне във Вал Алорн, Силк вероятно щеше да потърси друга, по-интересна част на света, Хетар, Мандорален и Релг щяха да се върнат у дома. Дори Се’Недра, след като изпълни церемонията за представянето в тронната зала, щеше да бъде повикана обратно в Тол Хонет. Приключението беше почти свършило и всеки щеше да се върне към предишния си начин на живот. Може би щяха да си обещаят да се срещнат някой ден и щяха да бъдат съвсем искрени, но Гарион знаеше, че разделят ли се веднъж, нямаше да ги види заедно никога повече.

Той размишляваше и за своя собствен живот. Посещението във фермата на Фалдор затвори завинаги една врата за него — въпреки че привидно оставаше отворена. Малкото информация, която успя да събере през изтеклата година, му подсказваше съвсем ясно, че занапред нямаше да бъде в позиция, в която сам да взема решения…

— Предполагам, че нямаш намерение да ми разкажеш какво ще правя оттук нататък?

Всъщност той не очакваше задоволителен отговор.

— Малко е детинско — отвърна безпристрастният глас в ума му.

— Утре ще бъдем в Рива — изтъкна Гарион. — Когато поставим кълбото на мястото му, цялото това приключение ще свърши. Не мислиш ли, че един намек за това, което предстои, ще ми бъде от полза?

— Не бих искал да развалям изненадата.

— Понякога си мисля, че пазиш разни тайни само защото знаеш, че това дразни хората.

— Колко интересна идея.

Разговорът не стигна до никъде.

По обед, един ден преди големия прилив, покритият с лед кораб на Грелдик влезе тежко в закътаното пристанище на град Рива — на източния бряг на Острова на ветровете. Една издадена напред скала, брулена от вятъра, предпазваше пристанището и самия град. Гарион забеляза веднага, че Рива е крепост. Пред пристанищните кейове се издигаше висока дебела градска стена. Тесният, засипан от снега песъчлив бряг, който се простираше от двете страни на кея, също нямаше излаз до града. На брега се издигаха подвижни постройки и ниски разноцветни палатки, сгушени под стените на крепостта и почти затрупани от снега. На Гарион му се стори, че разпозна толнедрански и няколко драсниански търговци, които се движеха бързо в малкото пространство, гонени от силния суров вятър.

Самият град беше построен на стръмен склон. Всеки следващ ред къщи от сиви камъни се издигаше над предишния. Всички прозорци, които гледаха към пристанището, бяха тесни и много на високо и Гарион видя тактическото преимущество на тази конструкция. Терасовидният град беше една поредица от последователни бариери. Разбиването на вратите всъщност не водеше до нищо. Всяка тераса беше непреодолима като основната стена.

Опасвайки целия град, надвиснала над него, се издигаше най-вътрешната крепост, а кулите и бойниците й бяха сиви като всичко останало в мрачната риванска столица. Синьо-белите бойни знамена на Рива се вееха на вятъра над крепостта, като се открояваха ярко на фона на сивите облаци, които пълзяха по зимното небе.

Крал Анхег от Черек, облечени в кожи, и Бранд — пазителят на Рива, облечен в своята сива мантия, стояха пред вратите на града и ги очакваха, докато моряците на Грелдик гребяха право към кея. Зад тях стоеше Лелдорин Уилдантор. Червено-златистата му коса се спускаше до покритите му със зелена мантия рамене. Младият астурианец се усмихваше. Гарион отправи към приятеля си невярващ поглед, с радостен вик скочи на перилото и се хвърли към каменния кей. Двамата с Лелдорин се сграбчиха в мечешка прегръдка, като се смееха и се потупваха с юмруци по раменете.

— Добре ли си? — попита Гарион. — Искам да кажа, възстанови ли се напълно?

— Здрав съм, както винаги — увери го Лелдорин през смях.

Гарион се вгледа в лицето на приятеля си със съмнение.

— Ти би казал това дори когато кръвта ти изтича, Лелдорин.

— Не, наистина съм добре — запротестира астурианецът. — Малката сестра на барон Олторейн изтегли алгротската отрова от вените ми с компреси и отвратителни лекарства и възвърна здравето ми със своето изкуство. Тя е прекрасно момиче.

Очите му блестяха, докато говореше за нея.

— Какво правиш тук в Рива? — попита Гарион.

— Съобщението на лейди Поулгара стигна до мен миналата седмица — обясни Лелдорин. — Тогава бях все още в двореца и барон Олторейн.

Изкашля се с неудобство.

— По една или друга причина отлагах непрекъснато заминаването си. Както и да е, когато пристигна съобщението й да с отправя към Рива по най-бързия начин, потеглих веднага. Предполагам, че знаеш за съобщението.

— За първи път чувам за него — отвърна Гарион и погледна към лейди Поулгара, която, следвана от кралица Силар и кралица Лайла, слизаше от кораба.

— Къде е Родар? — обърна се Чо-Хаг към крал Анхег.

— Той е горе на цитаделата — поясни Анхег. — Не вижда никакъв смисъл да влачи търбуха си нагоре-надолу по стълби на пристанището, освен когато наистина се налага.

— Как е той? — попита крал Фулрах.

— Мисля, че е поотслабнал малко — отвърна Анхег. — Приближаването на бащинството сякаш се отразява на апетита му.

— Кога трябва да се роди детето? — попита любопитно крали Лайла.

— Не мога да ти кажа, Лайла — каза кралят на Черек. — Трудно ми е да помня такива неща. Все пак Порен трябваше да остане в Боктор. Предполагам, че бременността й е доста напреднала за да може да пътува, но Ислена е тук.

— Трябва да си поговорим, Гарион! — Лелдорин беше нервен.

— Разбира се.

Гарион отведе приятеля си надолу по заснежения пристан, далече от шума на разтоварващия се кораб.

— Страхувам се, че лейди Поулгара ще ми се сърди, Гарион — каза тихо Лелдорин.

— Защо ще ти се сърди? — попита подозрително Гарион.

— Ами — поколеба се Лелдорин, — някои неща се пообъркаха малко по пътя, така да се каже.

— Какво точно имаш предвид, когато казваш „пообъркаха малко“?

— Бях в замъка на барон Олторейн — започна Лелдорин.

— Това ми е ясно.

— Ариана, онази лейди Ариана, е сестрата на барон Олторейн.

— Русото момиче, което те изправи на крака?

— Спомняш ли си я? — Лелдорин звучеше ентусиазирано. — Спомняш ли си колко е прекрасна? Как…

— Мисля, че се отдалечаваме от темата, Лелдорин — прекъсна го Гарион. — Говорехме за това, че леля Поул ще ти се сърди…

— Стигам до това, Гарион. Ами… накратко… Ариана и аз станахме… ъ-ъ-ъ… приятели.

— Разбирам.

— Нищо нередно, нали разбираш — вметна Лелдорин бързо — но приятелството ни беше такова, че… ъ-ъ-ъ… не искахме да се разделим…

Младият астурианец отчаяно търсеше разбиране у своя приятел.

— Всъщност — продължи той — беше малко повече от „не искахме“. Ариана ми каза, че ще умре, ако я изоставя.

— Може би е преувеличавала — предположи Гарион.

— Въпреки това, как бих могъл да рискувам? — запротестира Лелдорин. — Жените са много по-деликатни от нас, а и освен това Ариана е лекар. Тя знае дали би умряла, нали така?

— Сигурен съм в това — въздъхна Гарион. — Защо просто не изплюеш камъчето, Лелдорин? Мисля, че сега съм готов и за най-лошото.

— Не съм искал да причиня зло никому — каза Лелдорин печално.

— Разбира се, че не си го искал.

— Както и да е, Ариана и аз напуснахме замъка късно една вечер. Познавах пазача на подвижния мост, така че го ударих леко по главата, защото не исках да го наранявам.

Гарион премигна.

— Знаех, че честта му повелява да се опита да ни спре — обясни Лелдорин. — Не исках да ми се налага да го убивам, затова просто го ударих по главата.

— В това като че ли има смисъл — колебливо подхвърли Гарион.

— Ариана беше почти сигурна, че той няма да умре.

— Да умре?

— Ударил съм го малко по-силно, предполагам.

Останалите бяха слезли от кораба и се готвеха да последват Бранд и крал Анхег по стръмните, покрити със сняг стълби към горните нива на града.

— Но защо смяташ, че леля Поул може да ти се разсърди? — продължи да разпитва Гарион и двамата изостанаха от групата.

— Ами, това не е съвсем всичко, Гарион — призна Лелдорин. — Случиха се и някои други неща…

— Какво например?

— Ами… преследваха ни… малко… и трябваше да убия няколко техни коня.

— Разбирам.

— Нарочно насочвах стрелите към конете, а не към хората. Не беше моя вината, че барон Олторейн не можа да се измъкне невредим от суматохата.

— Колко тежко е ранен? — попита Гарион безнадеждно.

— Нищо сериозно в крайна сметка, поне аз така смятам. Може би счупен крак, същия който счупи, когато сър Мандорален го свали от коня.

— Продължавай! — подкани го Гарион.

— Свещеникът обаче наистина ме предизвика — заяви Лелдорин разгорещено.

— Какъв свещеник?

— Свещеникът на Чалдан, в малкия параклис. Той не искаше да ни ожени, докато Ариана не му покаже документ, че семейството й е съгласно тя да се омъжи за мен. Държеше се непочтително.

— Счупи ли му нещо?

— Няколко зъба, това беше всичко. Престанах да го удрям веднага след като се съгласи да изпълни церемонията.

— И така, ти си женен? Поздравления. Сигурен съм, че двамата ще сте много щастливи, след като те пуснат от затвора.

Лелдорин се отдръпна.

— Това е брак само според традицията, Гарион. Никога бих си позволил да се възползвам… Ти ме познаваш добре. Решихме, че репутацията на Ариана може да пострада, ако пътуваме заедно, просто ей така. Бракът беше само за пред хората.

Докато Лелдорин описваше злощастното си пътешествие през Арендия, Гарион разглеждаше Рива с любопитство. По покритите със сняг улици имаше някаква монотонна сивота. Сградите бяха високи и в обичайния сив цвят. Няколкото вечно зелени клонки, венците и ярките знамена сякаш приветстваха сезона на прилива и подчертаваха скованата неприветливост на града. Някакви странни, но приятни миризми се носеха от кухните, където празничните ястия къкреха и се печаха под зорките погледи на риванските жени.

— Това е краят значи? — попита Гарион приятеля си. — Открадна сестрата на барон Олторейн, ожени се за нея без съгласието му, счупи му крака, обиди няколко от хората му и един свещеник. Това ли е всичко, което се случи?

— Ами, не съвсем — лицето на Лелдорин беше леко пребледняло.

— Има още?

— Не съм искал да нараня Торазин.

— Твоя братовчед?

Лелдорин кимна тъжно.

— Ариана и аз се скрихме в дома на чичо Релдегин и Торазин подхвърли нещо за Ариана, тя е мимбрата все пак, а Торазин страда от много предразсъдъци. Струваше ми се, че възраженията ми бяха съвсем кротки, всичко беше премислено, но след като го съборих надолу по стълбите, нищо освен дуел не можеше да го удовлетвори.

— Уби ли го? — попита Гарион шокиран.

— Разбира се, че не го убих. Просто го промуших в крака, само малко.

— Как можеш да промушиш някого само малко, Лелдорин? — попита Гарион гневно.

— Разочарован си от мен, нали, Гарион? — Младият астурианец щеше да се разплаче.

Гарион обърна очи към небето и се предаде.

— Не, Лелдорин, не съм разочарован. Малко съм изненадан, може би, но не истински разочарован. Има ли още нещо, което си спомняш, нещо което си пропуснал?

— Ами, чух, че съм обявен извън закона в Арендия.

— Какво означава това?

— Дворецът е обявил награда за главата ми — призна Лелдорин. — Или поне така чух.

Гарион избухна в смях.

— Един истински приятел не би се смял на нещастията ми! — оплака се младият човек и изглеждаше наистина наранен.

— И ти успя да се забъркаш във всичко това само за една седмица?

— Нищо не стана по моя вина, Гарион. Нещата просто се изплъзнаха от контрол, това е всичко. Мислиш ли, че лейди Поулгара ще се ядоса?

— Ще поговоря с нея — увери Гарион импулсивния си млад приятел. — Ако тя и Мандорален се застъпят пред Кородулин, може би ще успеят да го убедят да отмени наградата за главата ти.

— Вярно ли е, че ти и сър Мандорален сте разбили Начак и хората му в тронната зала на Воу Мимбре? — попита внезапно Лелдорин.

— Предполагам, че историята е малко преувеличена — отвърна Гарион. — Аз разобличих Начак и Мандорален му предложи да се бие с него, за да му докаже, че съм прав. Тогава хората на Начак нападнаха Мандорален. Барак и Хетар се присъединиха към боя. Всъщност Хетар е този, който уби Начак. Успяхме да защитим името ти и това на Торазин.

— Ти си истински приятел, Гарион…

— Тук? — тъкмо казваше Барак. — Какво прави тя тук?

— Дойде с Ислена и мен — отвърна крал Анхег.

— А тя дали…

Анхег кимна.

— Синът ти е с нея. И дъщерите ти също. Като че ли раждането я размекна малко.

— Как изглежда той? — попита Барак нетърпеливо.

— Той е едно огромно червенокосо момче — засмя се Анхег. — А когато е гладен, можеш да чуеш писъците му от една миля.

Барак се ухили глупаво.

Когато стигнаха до върха на стъпалата и излязоха на малката площадка пред голямата зала, там вече нетърпеливо ги чакаха две червенобузи момиченца в зелени туники. И двете имаха дълги руси плитки. Изглеждаха малко по-големи от Задача.

— Тате! — изписка по-малкото момиченце и се спусна към Барак.

Огромният мъж го вдигна и го целуна звучно. Второто момиченце, около година по-голямо от сестра си, си присъедини към тях с достойнство, но също беше сграбчено в прегръдката на баща си.

— Моите дъщери — представи ги Барак на останалата част от групата. — Това е Гундред.

Той зарови огромната си червена брада в лицето на по-голямата и момичето се разхили от гъдела.

— А това е Терзи — каза той и се усмихна с обич на по-малкото момиче.

— Имаме си братче, татко — информира го сериозно по-голямото дете.

— Колко впечатляващо! — отвърна Барак и се опита да прозвучи изненадано.

— Ти вече знаеш, нали! — обвини го Гундред. — Искахме ние първи да ти кажем — нацупи се тя.

— Казва се Унрак и има червена коса — също като твоята — съобщи Терзи. — Но все още няма брада.

— Предполагам, че ще се да се появи след време — увери я Барак.

— Той пищи много — докладва Гундред — и няма никакви зъби.

После огромната врата на риванската цитадела се отвори и оттам излезе кралица Ислена, облечена в тъмночервена мантия. Придружаваха я едно прекрасно русо арендско момиче и Мерел, съпругата на Барак. Мерел беше облечена в зелено и носеше в ръцете си повитото пеленаче. На лицето й беше изписана гордост.

— Привет Барак, граф на Трелхайм и мой съпруже — каза тя много официално. — Ето как изпълних най-важното си задължение. — Подаде му бебето. — Подръж своя син Унрак, наследника на Трелхайм.

Със странно изражение на лицето Барак нежно отмести дъщерите си, приближи се до жена си и взе новороденото от ръцете и. Много внимателно, с разтреперани пръсти, той повдигна одеялото, за да погледне за първи път лицето на сина си. Гарион успя да види само, че бебето имаше яркочервена коса — същата като на Барак.

— Привет Унрак, наследнико на Трелхайм! — Барак поздрави невръстното дете с пресипнал глас.

После го целуна. Момченцето се засмя и се сгуши в него, когато огромната брада погъделичка лицето му. Детето протегна двете си малки ръчички и сграбчи брадата на Барак, после зарови личице в нея като малко кученце.

— Здраво стиска — каза Барак на жена си, като потръпваше от болка, докато пеленачето се забавляваше.

Погледът на Мерел беше слисан, а изражението й — почти неразгадаемо.

— Това е моят син Унрак! — обяви Барак, като вдигна бебето високо, за да могат да го видят всички. — Може би е още рано да се каже, но изглежда обещаващо.

Жената на Барак вдигна глава гордо:

— Значи съм се справила добре, милорд?

— Надминала си всичките ми очаквания, Мерел — отвърна й той.

След това, държейки бебето в едната ръка, я прегърна с другата и я целуна буйно, а тя изглеждаше още по-слисана.

— Нека да влезем вътре — предложи крал Анхег. — Много е студено навън, а аз съм сантиментален човек. Предпочитам сълзите да не ми замръзват по брадата.

Когато влязоха в крепостта, арендското момиче се присъедини към Лелдорин и Гарион.

— А това е моята Ариана — представи я Лелдорин на Гарион. По лицето му беше изписано обожание.

За един момент, само за един кратък момент, Гарион изпита някаква надежда за своя приятел. Лейди Ариана беше слабо, практично изглеждащо момиче. Мимбрата, чиито медицински занимания й бяха придали известна сериозност. Но погледът, който тя отправи към Лелдорин, разби моментално всяка надежда. Гарион потрепери вътрешно от липсата на какъвто и да било разум в погледа, който девойката и приятелят му си размениха. Ариана не би възпряла Лелдорин, когато се втурне с главата напред от една каша в друга. Би го насърчила, би му дала кураж.

— Господарят ми Ви очакваше с огромно нетърпение — каза тя на Гарион, докато вървяха след останалите по широкия каменен коридор.

Незабележимото ударение, което постави на „господарят ми“ показваше, че Лелдорин може и да смята бракът им за формален, но не и тя.

— Ние сме много добри приятели — вметна Гарион.

Огледа се наоколо, малко объркан от начина, по който двамата млади се гледаха в очите.

— А това ли е залата на риванските крале? — попита той.

— Обикновено така я наричат — отвърна Ариана. — Но самите риванци са по-прецизни. Лорд Олбан, най-младият син на пазителя на Рива, беше така добър да ни разведе из крепостта. Той нарича целия градеж Цитаделата. Залата на риванските крале е всъщност Тронната зала в нея.

— Аха — каза Гарион, — разбирам.

Побърза да се отдалечи от девойката, защото не искаше да гледа как всякаква мисъл се изпарява от очите й в момента, в който погледът й търсеше отново лицето на Лелдорин.

Крал Родар от Драсния, облечен в типична червена дреха, седеше в огромната ниска трапезария, където огънят гореше в огнището. Огромен брой свещи излъчваха топла златиста светлина. Родар седеше доволно на челното място на дългата масата, а пред него се виждаха остатъците от обяда му. Короната му беше небрежно окачена на облегалката на стола, кръглото му червендалесто лице блестеше от пот.

— Най-после! — измърмори той.

Закрачи тромаво към тях, за да ги поздрави. Прегърна нежно лейди Поулгара, целуна кралица Силар и кралица Лайла и стисна ръцете на крал Чо-Хаг и крал Фулрах.

— Отдавна ви чакаме — каза им той.

После се обърна към Белгарат:

— Какво ви забави толкова?

— Трябваше да извървим дълъг път, Родар — отвърна му възрастният магьосник, свали си наметалото и се облегна с гръб на широката камина. — Не можеш да стигнеш от Рак Ктхол до тук за една седмица.

— Чух, че двамата с Ктучик най-после сте си уредили сметките.

Силк се изсмя язвително.

— Беше една приятна малка среща, чичо.

— Съжалявам, че я пропуснах.

Крал Родар погледна любопитно към Се’Недра и Адара. Погледът му изразяваше открито възхищение.

— Дами — каза той и се поклони любезно, — ако някой ни запознае, ще бъда повече от щастлив да ви даря няколко кралски целувки.

— Ако Порен те хване да целуваш млади момичета, ще те изкорми, Родар — засмя се звънко крал Анхег.

Докато леля Поул представяше гостенките, Гарион се оттегли встрани, за да премисли поразиите, които Лелдорин беше забъркал само за една седмица. Щяха да са необходими месеци, за да се заличи стореното. Освен това нямаше никакви гаранции, че същото няма да се случи всеки път, когато младият човек остане сам.

— Какво става с приятеля ти?

Беше принцеса Се’Недра, която дърпаше Гарион за ръкава.

— Какво искаш да кажеш с това?

— Искаш да кажеш, че винаги е такъв?

— Лелдорин… — Гарион се поколеба. — Лелдорин много се пали и понякога говори и действа, без да мисли.

Лоялността го караше да представи нещата по най-добрия начин.

— Гарион! — Се’Недра го погледна директно в очите. — Познавам арендците, а той е най-типичният арендец, когото съм срещала. Толкова е типичен, че е почти невъзможно да бъде описан.

Гарион веднага защити приятеля си:

— Не е чак толкова зле.

— Наистина ли? А лейди Ариана? Тя е прекрасно момиче — опитна лекарка и в същото време почти напълно лишена и от най-елементарната мисъл.

— Те са влюбени — каза Гарион, сякаш това обясняваше всичко.

— Това пък какво общо има?

— Любовта прави странни неща с хората — продължи Гарион. — Сякаш пробива дупка в разума им или нещо такова.

— Колко интересно наблюдение! — отвърна Се’Недра. — Продължи, моля те.

Гарион беше твърде зает с проблема, за да долови ироничната нотка в гласа й.

— Когато някой се влюби, целият му разум излита от главата му — поясни той разпалено.

— Какво колоритно описание — вметна Се’Недра.

Гарион пропусна и това предупреждение.

— То е като някаква болест — добави той.

— Знаеш ли какво, Гарион? — каза принцесата с нормален, почти обичаен тон. — Понякога наистина ми се гади от теб.

После се обърна и се отдалечи, оставяйки го загледан в нея с отворена от изненада уста.

— Какво толкова казах? — извика Гарион след принцесата, но тя се направи, че не го чува.

След като всички се нахраниха, крал Родар се обърна към Белгарат.

— Мислиш ли, че можем да видим кълбото? — попита той.

— Утре — отговори старецът — Ще го покажем, когато го върнем на мястото му в Залата на риванските крале утре по обяд.

— Всички сме го виждали вече, Белгарат — настоя крал Анхег. — Какво лошо има да го погледнем сега?

Белгарат поклати упорито глава.

— Има причини, Анхег — каза той. — Мисля, че утре кълбото може да ви изненада. Не искам да ви лиша от това удоволствие.

— Спри го, Дурник — извика Поулгара, когато Задача се свлече от стола си и се отправи към крал Родар с ръка в торбичката, която висеше на кръста му.

— О, не, приятелче — рече Дурник, като хвана момчето откъм гърба и го вдигна на ръце.

— Какво красиво дете! — отбеляза кралица Ислена. — Кой е той?

— Това е нашият крадец — отвърна Белгарат. — Зедар го намерил някъде и го отгледал така, че да е съвсем невинен. В този момент той се оказа единственият човек, който може да докосва кълбото.

— Него ли крие в торбичката? — попита Анхег.

Белгарат кимна.

— Създаде ни доста проблеми по пътя. Непрекъснато се опитва да го даде на разни хора. Ако ти подаде нещо, не те съветвам да го взимаш.

— Не бих си го помислил дори — съгласи се Анхег.

Както ставаше обикновено, щом вниманието на Задача беше отклонено от кълбото, той сякаш забравяше за него. Погледът му се насочи към детето, което Барак държеше. Щом Дурник го пусна, Задача веднага се отправи да види бебето. Унрак отвърна на погледа му и някакво странно усещане за разпознаване премина през двамата. После Задача нежно целуна детето в ръце на Барак, а Унрак с усмивка хвана пръста на момчето. Гундред и Терзи се приближиха и огромното лице на Барак разцъфна сред градината от деца, които го бяха заобиколили. Гарион можеше ясно да види сълзите, които блестяха в очите на приятеля му, когато погледна жена си Мерел. Погледът, с който тя му отвърна, също беше нежен. За пръв път Гарион я виждаше да се усмихва на мъжа си.