Читателски коментари от uftak

Понякога нещата се оправят лесно. Благодаря за това, че обърна внимание на проблема. Как и кога се е затрил краят няма кой да каже.

Понеже аз сканирах и редактирах книгата, няма нищо по-лесно от това да пейстна тук финала.

Ако искаш драсни една поща на админа да го оправи. Аз няма да имам време…

Ето го и него:

Преди всичко, беше ме надбягал не друг, а Сиймор. Освен това вниманието ми беше привлечено от неговото тежко дишане. То ми действаше някак успокоително.

Свърших с това. Или по-скоро то ме свърши. Поначало дълбоко в себе си винаги съм се противил на всякакви завършеци. Колко ли разкази съм накъсал, като се почне още от детските ми години, само защото те са имали Начало, Среда и Завършек според определението на онзи дърт досадник Съмърсет Моъм? Трийсет и пет ли? Петдесет ли? Една от хилядите причини да престана да ходя на театър след двайсетата си година е тази, че ми беше адски противно да излизам от театъра само защото този или онзи драматург решаваше в даден момент да спусне глупавата завеса. (Какво става по-нататък с онзи глупак Фортинбрас? Кой ли му е видял сметката?) Каквото и да е, тук аз свършвам. Ще ми се да нахвърлям още една-две по-фрагментарни физкултурни бележки, но много осезателно усещам, че Времето ми изтича. Освен това сега е седем без двайсет, а в девет влизам в клас. Имам време само да подремна половин час, да се обръсна и дано остане за една студена, освежителна кървава баня. Хрумва ми — може би това е по-скоро стар градски рефлекс, отколкото хрумване — да кажа нещо хапливо за двадесет и четирите млади девици, които ще ме чакат в стая 307, току-що завърнали се след дългия уикенд я от Кеймбридж, я от Хановер, я от Ню Хейвън; но не мога да завърша описанието на Сиймор — дори то да е лошо, дори на всяка крачка да се чувства моята себичност, вечната ми жажда да разделя славата с него, — не мога да го завърша, ако не се проникна от съзнанието за нещо хубаво, за нещо много истинско. Това е голяма дума (а то значи, че аз съм най-подходящият да я кажа), но не напразно съм брат на своя брат и разбирам — макар и не винаги, — че от всички неща, които върша, най-важното е влизането в тази отвратителна стая 307. Няма нито едно момиче в нея — а това се отнася и за ужасната госпожица Забел, — което да не ми е сестра точно толкова, колкото са ми сестри Бу Бу и Франи. Тези момичета може да блестят с полуграмотността на вековете, но блестят. И ето че ме зашемети следната мисъл: няма, точно сега няма друго място, което бих предпочел пред стая 307. Сиймор беше казал веднъж, че това, което цял живот правим, е да се местим от едно свято кътче в друго. Никога ли не сбърка той?

Хайде сега си лягайте. Бързо. И бързайте полека.

КРАЙ

Hi Sis,

100% е кофти превода. Със сигурност може да има и по-приличен. Но не е ли все пак по-добре да го има произведението достъпно на български, отколкото да го няма?

Аз самият, когато сканирах ’разказите’ и ’семейство Глас’ бях изумен колко кошмарни издънки има Тодор Вълчев — един определено прочут и почитан преводач. Казах си: в оня ми ти мракобесен соц е нямал откъде хайванина да провери кое какво значи. Ми че то и сега е така в Бг. Какво като соца е long gone. Имам прясна история с ’ултра-професионални’ преводачи от оня ден.

Не бъди цинична и непочтителна към труда на другите. Ако можеш направи по-добър превод, предложи го на Борислав, ще се намерят редактори, може и аз да го прочета (най-вероятно с удоволствие). Не че съм институция или нещо подобно — просто обичам творчеството на Селинджър искрено, завършил съм ’английската’ и от много години живея в англоговоряща страна.

Може би си твърде млада, за да си спомняш жаргона от преди падането на стената. Имаше един чичо, приятел на баща ми, който редовно ми задаваше въпроса: „Как е половия живот?“ за мое най-голямо смущение. Чудех се как да му отговарям на просташката шега без да се изчервя, понеже полов живот нямаше. Имаше училище, гарнирано с мечти и много книги.

Езикът се промени през тия 20 и кусур години. А и действието не се развива днес, доколкото си спомням…

Пързалката на живота понякога е по-хлъзгава отколкото ни изглежда. Оставям ти едно сърце, нарисувано с червило върху огледалото в банята, колкото и банално да изглежда. Вътре в сърцето: усмивка. ’Любовта е парче торта.’ LOL!