Читателски коментари от Аленото цвете

Мислите на Пух са като психоаналитични сеанси за читателя, защото отразяват истинската стойност на чувствата, опредметени в забавни съвети към малкия Прасчо. Животът е такъв, какъвто е, но е и нещо много повече от това .

Думите на малкото мече, което винаги има готов отговор на зададените му въпроси, анализират света непосредствено, без да се притеснява от факта, че може да не бъде разбран правилно от останалите.

Магията на недоизказаните, но все пак споделени, мисли променят собствените ни представи за света и хората.

Необикновена личност е тази чудновата детегледачка, която превръща незабравимото детство в приказка без край. Всяко дете се нуждае от специално внимание, което открива във въображаемия свят на изключителните житейски събития, които вятърът разнася тайнствено из въздуха…

Това са истории за българи, „за обикновени хора, за добри хора“, споделени " в дългите зимни вечери край огнището".

Времето минава, но „историите на хората остават завинаги“ в паметта на идните поколения.

Историята на онова време е странна пътечка, в чиито делнични дебри си спомняме отколешните традиции, разказани „на един дъх“.

Книгата е практическо ръководство не само за идеи, но и нагледно помагало за развиване на творческия потенциал. Упражненията са занимателни и изключително полезни за осъзнаване на отделните етапи от творческия процес.

Тази книга дава възможност на читателя да бъде и писател.

Това е магичната книга на едно мечтаещо същество. Има истории, в които годините отминават в безвремие, защото ти си пожелал да бъде така. „Тази история е една от тях“, защото прозрението за реалността е като лутане между усмивката и сериозността.

" Вслушай се в себе си … тогава ще чуеш едно гласче, което може би някога ще разбереш ".Понякога не знаем защо се случва всичко това, но можем да се научим да приемаме и обичаме живота си такъв, какъвто е и да го живеем в името на любовта.Едно малко момиченце ни освобождава от страха от смъртта, за да ни дари със свободата да дадем някакъв смисъл на безсмислената празнота: „Не желая да бъда там, където теб те няма“.

Безизразното мълчание на мъртвата и пуста колиба пази специалния спомен за разговорите с Бога. Може би трябва все пак да свикнем с мисълта, че „всичко е така, както трябва да бъде“. Думата " ако" сякаш е лишена от смисъл, попаднала „в средата на нищото“. Свободата на страданието е процес на израстване, който ни помирява със себе си и света.

Мелодията на сърцето сама написва безкрайната история на любовта. Любов отвъд времето и пространството, изпепеляващи чувства и пагубни страсти ни завихрят в шеметна надпревара със съдбата. Човек губи представа за случващото се, защото героите заживяват свой собствен живот.

Читателят изживява един неизживян живот, следвайки пясъчните следи на безумието.

Приказка за „времето, което никой от нас не може да има в повече“. Ако поиска, човек може да открие изход дори в безизходицата.

Съществуваш истински, когато останалите наистина те приемат такъв, какъвто си. Тази приказка сякаш опитомява самотата на едно (не)пораснало дете и я превръща в пясъчен сън, сънуван някъде от някого.

Пътуване към себе си в огледалното отражение на любовта. Несъществуващо разстояние, което не може да бъде заличено от единението. Размисли, изречени в покоя на изплъзващата се история за вечността.

Четейки между редовете, попадаш във вечността на илюзията. Вечността на спомена, в който всеки от нас припознава себе си.