Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Година
- ???? (Пълни авторски права)
- Форма
- Разказ
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5 (× 4 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, корекция и форматиране
- Cliff_Burton (2017)
Издание:
Автор: Христо Христов
Заглавие: Съчки в огъня
Издание: първо
Издател: Издателство „Ковачев“
Година на издаване: 2016
Тип: сборник разкази
Националност: българска
Печатница: Печатница „Ковачев“
Редактор: Светла Йосифова
Художник: Десислава Танева
ISBN: 978-954-8198-87-5
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4972
История
- — Добавяне
С благодарност към бай Ангел Мутафчиев — потомъка на Дели Саид.
За историите край огнището
В дебрите на родопския бит незаменими водачи ми бяха бележитите местни краеведи Васил Дечов и Ангел Вълчев.
Поклон пред паметта и труда им!
Пътеката изчезна отдавна. Скри се както се и появи. Така е в Родопа. Хорски, горски, дивечови — всякакви пътеки. Току изникнат, пък потънат нейде в някой гъсталак.
От години я обикалям ей така по азимут, от тук до там, а после другаде… Все не съм наситен, пак тръгна, кога сам, кога с приятели, а мине се не мине — се изгубя…
Изгубили се бяхме и днес. Не, не беше фатално. Късна пролет в Родопа, човек може с дни да откара. Богдана и Атанас бяха вече разбрали. Не, нямаха въпроси, то нямаше и време да попитат. Стръмно надолу, шубрак след шубрак… А така си и трябва щом от върха, от „Чиляка“, заслизаш. През Саръ Кая, после Гуня маале и към Три Могили, а от там — към Белинташ ни беше планиран маршрутът. Всъщност няма такъв маршрут. Преди време един приятел планински водач ни даде тази идея. Чудеше се дали е възможно тъй да се мине — напряко.
И тръгнахме да проверим. Вече поизгубени, но бодри и решени крайната точка да стигнем. Азимутът явно ми беше избягал, но хич не му и много придирях защото замириса на дъжд и то на здрав, хубав, истински дъжд замириса.
Слънцето отпърво с не голяма охота, но се дръпна, потъна в началото колебливо, а после твърдо реши и замина да грее и топли на друго някакво място. Направо забрави ни днес. Щом си отиде, и плисна дъждът. Ама плисна, заля ни. Сякаш ведра някой се забавляваше да изсипва отгоре. И понеже нали е истински дъжд, заедно с гръмотевици дойде. На открито бяхме тъкмо излезли. Скали, камънак… Мокри, но спряхме, няма как — батерии от телефоните трябваше да вадим. Загледах напред, а то една панорама — да ти напълни сърцето. Макар и сумрачно, и в плътна водна завеса, но там някъде долу къща видяхме. Малка с каменен покрив, стои и сякаш нас чака.
Много в такова време няма какво да се каже. Метнахме раниците обратно на гръб и поехме. Ако вижда и знае човек мястото, където отива, сякаш по-бързо се стига. Не мина много и бяхме пред нея. Пред къщата, която отгоре бяхме съзрели. А там, сякаш за нас бе излязла — стара жена със забрадка. Мокра забрадка, но и в сумрачното белее, та свети. Махна ни с ръка — покана да влезем. Каза ни нещо, но турски никой от нас не говори. А тя дума на български, стана ясно, не може да каже. Вкара ни в малка пристройка, явно за гости. Личеше, че скоро никой не бе влизал. Бюфет, печка, на стената — ковьорче, легло, два стола и маса.
Засмяна беше жената и много се вайка. По някакъв неин си начин се вайка. Добродушно такова. Навярно защото мокри ѝ се виждахме много.
Докато се усетим, дърва ни донесе, запали печката, айрян, яйца, хляб, сирене и маслинки даже вече имаше на нашата маса.
Конфуз. Нито можеш нещо да кажеш, нито да питаш, нито да помогнеш дори. А и тя за да не ни поставя в неудобно положение и за да не се чувства глупаво, че не може нищо да каже, спря да ни гледа, просто разшетана само нагоре — надолу. Както дойде, така ни остави, отиде си в нейната стая.
Поразсъблякохме се, хапнахме, беше ясно, че нощта в тази стая ще мине. А навън все така си валеше. Сякаш и времето настояваше: „стойте си тука“. На земята, в леглото, мина нощта. Сутринта, преди да си тръгнем, Боги заразглежда бюфета, а на него — кръстче стои! Малко, дървено, съвсем простовато. Пак го гледаме — много старо… и кръстче!
Бабата, явно чула, че хлопаме, масло и хляб ни донесе. И яйца пак. Сварени. И все тъй засмяна. Притеснена, че не може нищо да каже, нито пък ние да ѝ нещо речеме, но се смее, та грее.
Преди да си тръгнем, все пак посочих. Неудобно ми беше, но питах за кръстчето с жестове, с думи. Бабата махна с ръка: „охооо, това е от много, много отдавна…“
Изпрати ни. Тогава за пръв път и видях ѝ очите. Още ги помня — сини ви казвам, сини та светят!
Дъждът беше спрял още нощес. Сравнително бързо посоката оправихме и стигнахме до крайната точка. Едва тогава разбрахме и къде сме били.
Рибен дол — това е била махалата.
Мина време. Случи се тъй, че в Родопа четири години прекарах. Край другите си занимания, имах много свободно време. И преди бях чувал, но тогава, в дългите зимни вечери край огнището, слушах истории, разказани ми от местните хора.
Родопските хора. Някои от тях мюсюлмани. Реших да ги споделя с вас, както на мен ми бяха предадени. Като приказка, като напев. Това са истории не за герои. За обикновени хора са тези истории. За добри хора.
Истории за българи.