Клайв Стейпълс Луис
Отвъд безмълвната планета (15)

15.

— Влез, Дребосъче — избумтя гласът на сорна. — Ела да те огледам.

Изправен лице срещу лице с призрака, който го преследваше още от стъпването му на Малакандра, Рансъм почувства изненадващо безразличие. Нямаше представа какво го чака, но твърдо бе решил да изпълни задачата си; а междувременно топлината и малко по-гъстият въздух представляваха райско блаженство сами по себе си. Той пристъпи по-навътре и отговори на сорна, при което собственият му глас прозвуча тъничко и треперливо:

— Хросите ме изпращат при Оярса.

Сорнът се втренчи в него и внезапно заяви:

— Ти не си от този свят.

— Така е — отговори Рансъм и седна. Чувстваше се прекалено изтощен за обяснения.

— Мисля, че идваш от Тулкандра, Дребосъче — каза сорнът.

— Защо? — запита Рансъм.

— Ти си нисък и набит, а така трябва да изглеждат животните на един по-тежък свят. Не може да идваш от Глундандра, защото тя е толкова тежка, че ако там изобщо има животни, трябва да са плоски като чинии — дори и ти, Дребосъче, ще се разпаднеш на онзи свят. Не вярвам да си от Переландра, защото там трябва да е много горещо; нито един пришълец оттам не би оцелял сред харандрата. Затова стигам до извода, че си от Тулкандра.

— На нашия език светът, от който идвам, се нарича Земя — каза Рансъм. — И е много по-топъл от вашия. Докато се добера до пещерата, едва не умрях от студа и разредения въздух.

Сорнът рязко посегна с дългата си ръка. Рансъм се вцепени (макар че не си позволи да отскочи), защото грамадното същество сякаш искаше да го сграбчи. Всъщност намеренията му бяха дружелюбни. Протягайки ръка назад в пещерата, сорнът свали от стената нещо като чаша. После Рансъм забеляза, че тя е свързана с дълга, гъвкава тръба. Сорнът му я подаде.

— Помириши това. Хросите също се нуждаят от него, когато идват насам.

Рансъм вдъхна и мигновено усети прилив на бодрост. Болезненият задух го поотпусна, напрежението в гърдите и слепоочията отслабна. Досегашното смътно, призрачно видение на сорна и пещерата придоби нова плътност.

— Кислород? — запита той; но разбира се, за сорна английската дума нямаше никакъв смисъл. Рансъм помълча, сетне зададе нов въпрос: — Ти ли онзи, когото наричат Огрей?

— Да — каза сорнът. — А тебе как те наричат?

— Животните, към които принадлежа, носят названието човек, затова хросите ме наричат хшовек. Но собственото ми име е Рансъм.

— Човек… Ран-сум — повтори сорнът и Рансъм забеляза, че говорът му е различен от този на хросите, без тяхното почти вездесъщо начално Х.

Едрото същество седеше на издължената си клиновидна задница със свити крака. В подобна поза човек би подпрял брада върху коленете си, но краката на сорна бяха прекалено дълги. Коленете му се издигаха високо над раменете от двете страни на главата — като карикатурно грамадни уши — а между тях самата глава се подпираше върху изпъкналия гръден кош. Под челюстта като че имаше двойна брадичка или някакъв друг израстък, но Рансъм не успя да го различи ясно в мътните проблясъци на огъня. На цвят съществото беше бяло, или може би кремаво и изглеждаше обгърнато чак до глезените в някаква материя, която отразяваше светлината. Дългите крехки крака бяха най-близо до Рансъм и като се вгледа в тях той разбра, че това е естествено покритие. Не приличаше на козина, а по-скоро на пера. Погледнат отблизо, сорнът не беше нито толкова страшен, нито толкова грамаден, колкото бе очаквал. Вярно, трябваха му доста усилия, за да свикне с лицето — то беше прекалено дълго, безизразно и бледо, а освен това неприятното впечатление се подсилваше от факта, че наподобяваше човешко лице повече, отколкото се полага на едно извънземно същество. Както при всички едри създания, очите му изглеждаха твърде малки. Ала всичко това беше по-скоро причудливо, отколкото страшно. В мислите на Рансъм започна да се оформя нова представа за сорновете; определенията „великан“ и „призрак“ отстъпиха място на „таласъм“ и „дангалак“.

— Сигурно си гладен, Дребосъче — каза сорнът.

Рансъм наистина беше гладен. Сорнът се изправи със странни, паешки движения и започна да шета насам-натам из пещерата, следван от своята мършава, уродлива сянка. След малко донесе обичайната за Малакандра растителна храна и познатата силна напитка, но с една извънредно приятна добавка — плътно кафяво вещество, което за крайно учудване на Рансъм имаше вида, вкуса и аромата на сирене. Той побърза да запита какво е това.

Сорнът обясни най-подробно, че при някои животни женските отделят течна храна за своите малки; навярно щеше да опише целия процес на доене и млекопреработка, ако Рансъм не го бе прекъснал:

— Да, да. И ние правим същото на Земята. Какво животно използвате?

— То е жълто, с дълга шия. Храни се из горите на хандрамита. Най-младите от моя народ, които още не умеят нищо друго, сутрин отвеждат животните долу и ги следват, докато се хранят; привечер ги връщат обратно в пещерите.

За момент Рансъм изпита облекчение при мисълта, че сорновете са пастири. После си спомни, че и циклопите на Омир са имали същия занаят.

— Мисля, че веднъж видях един от вашия народ да се занимава с това — каза той. — Ами хросите… нима ви разрешават да съсипвате горите им?

— Защо да не ни разрешават?

— Вие ли управлявате хросите?

— Оярса ги управлява.

— А вас?

— Оярса.

— Но вие знаете повече от хросите, нали?

— Хросите разбират само от поезия, риболов и отглеждане на растения.

— Ами Оярса… той сорн ли е?

— Не, не, Дребосъче. Вече ти казах, че той управлява всички хнау — сорнът го произнесе като нау — и изобщо всичко на Малакандра.

— Не го разбирам този Оярса — каза Рансъм. — Разкажи ми още.

— Оярса не умира — подхвана сорнът. — И не се размножава. Единствен от своя род, той е бил пратен на Малакандра да я управлява още от нейното сътворение. Тялото му не е като моето или твоето; трудно е да го видиш и светлината минава през него.

— Като елдил?

— Да, той е най-великият от елдилите, който може да дойде на някоя хандра.

— Какво представляват елдилите?

— Дребосъче, нима искаш да кажеш, че във вашия свят няма елдили?

— Не, доколкото знам. Но какво представляват елдилите и защо не мога да ги видя? Нямат ли тела?

— Разбира се, че имат тела. Но съществуват много тела, които не можеш да видиш. Очите на всяко животно виждат едни неща, а други не. Не познавате ли различни видове тела на Тулкандра?

Рансъм се помъчи да обясни на сорна земната представа за твърди тела, течности и газове. Домакинът го изслуша много внимателно и накрая възрази:

— Не е това начинът да го кажеш. Тялото е движение. Ако е с една скорост, усещаш мирис; ако е с друга, чуваш звук; ако е с по-друга, виждаш светлина; ако е с още по-друга, не усещаш нито мирис, нито звук, нито светлина и изобщо не знаеш, че го има. Но запомни, Дребосъче, че двата края се срещат.

— Какво искаш да кажеш?

— Ако нещо се движи много бързо, то е почти на две места едновременно.

— Така е.

— Но ако се движи още по-бързо… трудно ми е да ти го обясня, знаеш прекалено малко думи… сигурно разбираш, че ако нещо се движи все по-бързо и по-бързо, накрая ще бъде навсякъде едновременно, Дребосъче.

— Мисля, че те разбирам.

— Е, добре, тогава това нещо ще е над всички други тела — толкова бързо, че е в покой; толкова истинско, че изобщо престава да бъде тяло. Но да не говорим за това. Нека започнем от себе си, Дребосъче. Най-бързото нещо, което докосва нашите сетива, е светлината. Всъщност ние не виждаме светлината, а само по-бавните неща, осветени от нея, тъй че за нас тя е границата — последното, което познаваме, преди бързината да стане прекомерна за нас. Но тялото на елдила е от движение, бързо като светлината — само че не онази, която той смята за светлина. Неговата „светлина“ представлява още по-бързо движение, което за нас е нищо; а онова, което ние наричаме светлина, за него е нещо като водата, той може да го докосва, да плува в него… или даже да го вижда като нещо тъмно, ако не е осветено от по-бързото. Онова пък, което наричаме твърди неща — плътта или земята — за него е по-разредено и по-трудно за виждане от нашата светлина; то е като облак, като нищо. За нас елдилът е разредено, почти нереално тяло, което минава през камъни и стени; той пък смята, че минава през тях, защото е плътен и твърд, а те са като облаци. А онова, което за него е истинска светлина и изпълва небето дотолкова, че той често се гмурка в слънчевите лъчи, за да се освежи от него — за нас то е черната пустота на нощното небе. Тия неща не са странни, Дребосъче, макар и да излизат извън обсега на сетивата ни. Странното е, че елдилите никога не посещават Тулкандра.

— Не съм съвсем сигурен в това — каза Рансъм.

Изведнъж му бе хрумнало, че в крайна сметка периодичната поява на легенди за лъчезарни, неуловими същества, посещаващи понякога Земята, може да има и други обяснения, освен ония, които предлагат антрополозите. Вярно, едно подобно обяснение би преобърнало цялата вселена с главата надолу; но собствените му преживявания в космическия кораб го бяха подготвили донякъде за такава изненада.

— Защо ме вика Оярса? — запита той.

— Не ми е казал — отвърна сорнът. — Но без съмнение той би поискал да види всеки посетител от друга хандра.

— В нашия свят няма Оярса — каза Рансъм.

— Още едно доказателство — заяви сорнът, — че идваш от Тулкандра, безмълвната планета.

— Какво общо има това?

Сорнът явно се изненада.

— Ако имахте Оярса, той сигурно щеше да разговаря с нашия.

— Да разговаря с вашия? Та как би могъл… това са милиони километри.

— Оярса не би го казал по този начин.

— Нима твърдиш, че той редовно получава известия от други планети?

— И това не би го казал по този начин. Оярса изобщо не би казал, че живее на Малакандра, а някой друг Оярса — на друга земя. За него Малакандра е само определено място в небето; именно в небето живеят и той, и другите като него. Разбира се, че разговарят…

Съзнанието на Рансъм се отдръпна от трудната тема; налягаше го дрямка, сигурно бе разбрал погрешно.

— Мисля, че трябва да поспя, Огрей — каза той. — Вече не разбирам какво говориш. Може пък да не идвам от онова, което наричаш Тулкандра.

— След малко и двамата ще отидем да спим — отговори сорнът. — Но първо ще ти покажа Тулкандра.

Той стана и поведе госта си към дъното на пещерата. От малка ниша започваше стръмна спирална стълба. Пригодените за сорнове стъпала бяха прекалено високи и неудобни за човек, но Рансъм криво-ляво намери начин да се катери нагоре, като си помагаше с ръце. Сорнът вървеше пред него, осветявайки стълбата с лъчите на някакъв загадъчен кръгъл предмет, който държеше в ръка. Така изминаха доста път, сякаш се изкачваха през вътрешността на куха планина. Изтощен и задъхан, Рансъм най-сетне се озова в мрачна, но топла каменна зала и чу гласа на сорна:

— Все още е доста над южния хоризонт.

Това насочи вниманието му към нещо като прозорче. Каквото и да представляваше всъщност, то явно не действаше като земен телескоп; макар че когато на следващия ден се опита да обясни принципа на телескопа, Рансъм сериозно се усъмни в способността си да схване разликата. Приведен напред, той подпря лакти на перваза и се вгледа. Видя непрогледен мрак и сред него, сякаш на една ръка разстояние — светъл диск. По-голямата част от повърхността беше гладка, ярко сребриста; надолу обаче личаха някакви очертания, а под тях се белеше кръгче, също като полярните шапки върху фотографиите на Марс. За момент Рансъм се запита дали не гледа именно Марс; после очите му привикнаха с очертанията и той разбра какво е това: Северна Европа и част от Северна Америка. Изображението беше преобърнато, Северният полюс се намираше отдолу и това го потресе, без сам да знае защо. Но несъмнено виждаше Земята — може би дори Англия, макар че изображението потрепваше и очите му бързо се изморяваха, тъй че не беше съвсем сигурен дали не си въобразява. На този малък диск беше всичко — Лондон, Атина, Иерусалим, Шекспир. Там бяха живели всички, там бе станало всичко; и навярно собствената му раница още лежеше там, върху верандата на една опустяла къща край Стърк.

— Да — глухо изрече той. — Това е моят свят.

Никога не бе преживявал по-черен миг.